Свобода Бъчварова
Гонитбата (20)

Глава шеста

Една сутрин Скарлатов и Туше Динев заедно преглеждаха пресата в кабинета на Банката, като коментираха статиите и карикатурите. Борис му разказа как от няколко дни Карасулиев прави всичко възможно да се срещне с него, а Балабанов дошъл и направил прочувствена верноподаническа декларация, че единствената банка за него е била и си остава Търговската. С други думи, триумвиратът започваше да се разпада. Разбира се, Борис не изпусна случая да го срази при срещата си и го доведе до отчаяние, а след това с помощта на адвоката Чернаев оформиха с договори новото си споразумение. Балабанов се обвърза от главата до краката. Пробивът в съюза се осъществи, но оставаха двамата главни разбойници. Скарлатов и Динев пиеха кафе и разговорът им протичаше приятно, тъй като по тяхна преценка изходът от акцията щеше да е добър. Изведнъж спокойната атмосфера бе нарушена от внезапно отваряне на вратата и от викове. Младият секретар и Спас се мъчеха да задържат една огромна фигура, облечена в черно расо и калугерска калимявка. Буйната му брада покриваше изпъкналия корем. Физическата сила на новодошлия бе явна, той се справи и с двамата съвсем леко и те отхвръкнаха встрани. Влезе тържествено в кабинета, огледа го с любопитство и фиксира за миг Скарлатов, а после, отивайки към присъствуващите, направи широк кръстен знак с десницата, вдигна взор към полилея и пропя с дълбок, невероятен бас:

— Бог да благослови тоя дом и господаря му, раба божий Бориса…

Туше Динев, който никак не се стресна от ситуацията, веднага добави нови имена, сякаш дяконът четеше парастас:

— Яна, Туше, Спас, Неда.

Попаднал внезапно в капана на механическото богослужение, духовникът напевно ги повтори.

— Яна, Туше, Спас, Неда… — и погледна към Динев за още имена.

— Тишина! — изкрещя Скарлатов разгневен.

Човекът с расото млъкна, но не се стресна.

— Мир вам от архидякон Яша… — заяви той с дълбок бас, в говора му явно се чувстваше руски акцент.

— Дявол да те вземе с твоите благословии! Я земетресение ще срути Банката, я ще изгори от пожар!…

Влезлият нямаше нужда да се представя. Беше прочут — дясната ръка на Стефан участваше във всичките му вавилонски гуляи.

— Няма ли да поканите божия пратеник да седне?

— Къде? В огнената геена?

Но Яша не се смути никак от казаното и се стовари в кожения фотьойл срещу Борис. Лицето му оставаше спокойно, но неестествено зачервено и погледът му блуждаеше.

— Кой Ви праща?

Той с готовност отговори, като бъркаше глаголите и слагаше падежни окончания на съществителните, но тъй като двата езика бяха много близки, разговорът не срещаше затруднения.

— Изпраща ме преподобният отец. Он зле. Многа зле. Лоши хора, дяволски изчадия го нападнаха, но он все благ, както е всеблаг нашия спасител, и като него прощава на враговете си, защото е казано: „Слънцето свети и за добрите, и за злите“.

— Разбрах дълбоката мисъл: добрите сте вие, злите ние.

— Праща ме, за да Ви благословя и съобщя отношението му към Вас.

— Нахалството Ви почва да ме ядосва.

Но Яша не помисли и да се обиди. Той продължи:

— Баща ни Давид, царство му небесно, казваше: „До теб ще паднат хиляда и десет хиляди теб отдясно, но до тебе няма да се приближи…“

— Баща ви Давид, прочутият разбойник от Библията, узурпатор, крадец, прелюбодеец и осквернител на олтарите, този път пророчески е казал истината! Тъй като най-сетне бог чу плача на вдовиците и риданията на жетварите, издигащи се към небето, и избра мен да извърши възмездие върху вас!

— Да пребъде! — с кънтящ глас заключи Яша.

Динев, който внимателно го наблюдаваше, внезапно се обади, сякаш е направил велико откритие.

— Пиян е като мотика.

Огромният посетител не счете за нужно да опровергае заключението му и се усмихна още по-широко. Но изведнъж се сети за мисията си. Лицето му мигновено стана трагично и една сълза се спусна по зачервената му буза. Този човек владееше древното изкуство на прорицателите — да плаче, когато си поиска.

— Вие няма да откажете молбата на един страдащ. Отецът иска да Ви види.

— Няма да откажа, наистина. Бог ми е свидетел. И аз имам мисия, възложена ми свише…

Но Яша и след тия думи не стана, беше се загледал в бюфета зад бюрото. През стъклената витрина се виждаха различни бутилки алкохол.

— Динев, почерпете тази заблудена овца!

Той стана и посегна към някакво шише.

— Не това! — спря го Яша. — Съседното!

Динев го взе.

— „Курвоазие“, пет звездички… — прочете гласно той.

— Благословена напитка, защото е от благословен плод на лозата…

— Библията и за „Курвоазие“ ли споменава? — кисело забеляза Скарлатов, но репликата му бе добродушно отмината от Яша.

Той изпи цялата бутилка без почивка и се наложи секретарят и Спас да го изведат от кабинета и го откарат до манастира, понеже краката му отказваха да носят огромното туловище.

На другия ден колата на Скарлатов изкачваше стръмния, тесен, но добре поддържан път към Витоша. След като излязоха от вековната борова гора, пред тях се ширна равна планинска поляна. Спряха до масивния каменен зид, обграждащ манастира. Там беше вече гарирана луксозната кола на Йосиф Карасулиев. Борис не се изненада. Вилата на митрополита се намираше зад манастира и трябваше да минат през двора. Посрещна ги лично Яша. Този път не беше пиян, а по-скоро угнетен и мълчалив. Той поведе Скарлатов по калдъръма. От църквата се чуваше някакво гъгниво пеене. Зад нея беше входната врата на вилата — красива, неголяма постройка в типичен възрожденски стил. Изкачиха каменните стъпала и влязоха. Миризма на тамян лъхна Скарлатов. След като прекосиха малката чакалня, те се озоваха в покоите на митрополит Стефан. Обширен салон с нисък таван, почти без мебели, с каменен под, а в дъното бяха седнали тия, с които трябваше да се срещне. Заинтригува се от едно ложе, покрито с бял чаршаф, направо върху каменния под. Повдигна леко чаршафа и видя, че то е направено от глина. Погледна към тримата, които го чакаха седнали. В средата Стефан на владишки трон, а от двете му страни — видинският митрополит и Йосиф Карасулиев. Скарлатов се обърна към домакина на дома и му посочи с пръст глиненото ложе.

— Така ли, Ваше Светейшество, се подготвяте за царството небесно?

Той нищо не отвърна. Имаше наистина измъчен вид.

— Бог чете в сърцето на всеки… — обади се вместо него видинският митрополит.

— Няма нужда от него, за да ви съобщя какво аз виждам във вашите сърца… Там има само купчина злато, а не любов към ближния! Разбира се, владиците са лишени от деца, та сигурно на старини се надяват на златото…

— Само бог знае истината! — отново поде видинският митрополит.

Останалите двама упорито мълчаха, сякаш всичко, каквото се говореше, не се отнасяше до тях. Яша донесе стол, постави го точно срещу тримата и с очи прикани Скарлатов да седне.

— Господин Скарлатов — каза видинският митрополит, — ние сме християни. Ако някой те обиди, прости му не седем, а седемдесет и седем пъти по седем.

— Така ли? Сега, свети отци, чуйте какво ще ви кажа! Някога във Вавилон пророк Даниил беше хвърлен в трапа с лъвовете. Но Бог го избави, поради което те останаха гладни. Тъй като Всевишният не обича да повтаря чудесата, а е в дълг към лъвовете, той чака деня и часа, за да ги задоволи с охранени телци в черни раса. Ето защо искам да знам получихте ли пари, много пари, и отговорът ви да бъде „да-да“ и „не-не“, понеже всичко друго е от лукаваго.

— Може и така да се каже за една богоугодна сделка… — каза той.

— Не чух нито да, нито не.

— Да, взехме — сухо потвърди митрополитът.

— Кой ви ги даде?

— Карасулиев.

Йосиф невъзмутимо гледаше напред, без да трепне, сякаш отговорът касаеше друг човек с подобно име.

— И както виждам, не можете да му ги върнете?

— Не можем.

— Има две предположения. Или вече сте ги изхарчили, което отхвърлям, или пък не искате да ги върнете, което е по-вероятно.

— Скарлатов, можем да се разберем по човешки — неочаквано проговори Карасулиев.

— Ако имах работа с хора!

— Както искаш!

— Да не губим време, ще ви изложа моите условия! Концесията ще поеме Търговската банка, респективно директор Неделев, когото лично ощетихте. Тя ще бъде ограничена. Нова фабрика няма да се открие, както я бяхте намислили, понеже за нея няма да стигнат и горите на Амазонка. Само ще разширим предприятието на Балабанов в прилични рамки.

— За бога, първо спрете това издевателство в пресата! — най-сетне се обади и Стефан.

— С удоволствие, след като се разберем.

— Аз хвърлих много средства в този проект и няма да седя като овца да ме колиш! — каза Карасулиев.

— Отчитам, Йосифе, старанието ти. То ще бъде възнаградено. Ще участваш със скромен размер, като приспаднем разноските ти. Но ще води хорото Търговската банка!

— Това, Скарлатов, няма да стане! — опъна се Йосиф.

Сега заговори Стефан.

— Господин Скарлатов, както виждате, ние сме непричом. Вие се биете помежду си, а ние — най-бедните, страдаме. В името на бога, разберете се. Подайте си ръка и нека победи доброто!

— Не е нито мястото, нито момента да обсъждаме вашата бедност. Но ако държите, мога да цитирам някои цифри и ако ги съобщя в пресата, ще възмутите не само земята, но и небето!

— Ние ще съдействаме на този, който иска да се постигне мир и разбирателство.

Тези думи Стефан каза твърдо, а това значеше, че те излизат от играта и ще наблюдават отстрани битката. Нещо повече — бяха узрели да скъсат договора с Карасулиев.

— Ваше Преосвещенство, що се касае до разноските Ви, те ще бъдат напълно възмездени от Търговската банка.

— Тогава ние сме съгласни — каза видинският митрополит.

— Не чух светия отец.

— Съгласен — произнесе Стефан.

Борис погледна право в стоманените очи на Карасулиев. Последният не трепна. Неговите ортаци го бяха напуснали най-позорно.

— Драги Скарлатов, мога само да ти съобщя, че не си победител. Твърде рано тържествуваш! Има и по-силни от тебе и ще си счупиш зъбите!…

Блъф ли е това, помисли той. Отново погледна Йосиф. Не, не беше блъф. Може би твърде рано наистина тържествувам… Но откъде идваше опасността? Йосиф не заплашваше напразно.

— Ако ти, който се смяташ за честен и почтен, ми беше предложил да участвам в сделката, сега нямаше да се заплашваме и да заставаме един срещу друг. Грешката е твоя и само твоя!

Митрополит Стефан стана от трона.

— Казано е: обичайте се помежду си, както и Отец ви обича. Нека бъде мир на земята и благоволение между човеците! Обед е и аз ви каня да споделите скромната ми трапеза.

Яша широко отвори портала към трапезарията — една типична манастирска трапезария с голяма дъбова маса и дървени столове.

— Ще репетираме жива картина на сватбата на Кана Галилейска… — каза Скарлатов иронично.

След като на челно място седна Стефан, всички се разположиха около масата.

— Днес е петък и се яде постно — съобщи видинският митрополит.

Двама манастирски прислужници влязоха, като единият носеше голямо блюдо в ръце, а другият съвсем топла питка. Нея сложиха пред Стефан, а блюдото в средата. Борис не можа да сдържи любопитството си и попита:

— Щом се пости, това какво е в блюдото?

— Шаран в тесто, пълнен с орехи и локум.

Йосиф, който се опитваше да си върне веселостта, каза:

— Само това не съм ял, но съм чувал…

Стефан мълчаливо разчупи питката и подаде на всеки по къшей. Яша се занимаваше с един голям гюм от лъскава мед. Наля в чашите гъсто, червено манастирско вино. Яденето наистина бе приготвено пикантно, както готвят само в манастирите, а виното беше силно, тежко, сладникаво и отлежало. Под негово влияние компанията се развесели. Борис се обърна към Стефан.

— Отче, защо не издадете манастирска готварска книга, както Александър Дюма, а пишете никому ненужни катехизиси?

Стефан нищо не отговори. Когато изпиха и втория гюм вино, Яша избърса с опакото на ръкава червените си устни и брадата. Изкашля се и мощният му бас проехтя в голямата трапезария с чудесна акустика: „Нине отпущаещи владико…“

Скарлатов погледна към Карасулиев. Лицето му бе зло. Къде е опасността, попита се отново той, а после се заслуша в прекрасния бас на Яша.