Свобода Бъчварова
Гонитбата (26)

Глава дванадесета

Илюзиите, че настъпилият икономически спад е само една от поредните депресии, започнаха да се разсейват, докато накрая всички осъзнаха, че се отнася до световно явление. Частични кризи се бяха случвали и в миналото, но те бяха ограничени, по-скоро национални. Сегашното състояние не можеше да се сравни дори с най-големите природни бедствия като земетресения, наводнения или епидемията от испанската болест след Първата световна война, взела двайсет милиона жертви — далеч повече от избитите. Кризата показа няколко неща на човечеството: първо, че светът има обща, взаимосвързана икономика и провал в която и да е част на системата се отразява върху цялата система. И второ, разсея илюзиите на самите капиталисти, че владеят законите на икономиката и следователно могат да предвиждат бъдещето. Тази криза се обруши внезапно и изненада всички. Имаше ли симптоми, по които можеше да се предвиди? Имаше ли начини с общи усилия да се спре, или поне смекчи свирепостта й? Имаше, разбира се, но капиталистите не се оказаха на висота. Жаждата за печалби, за натрупване, без да се съобразяват с потреблението, ги доведе до груба грешка. Те бяха надценили своите възможности. Пагубната илюзия, че знаят всичко в областта на стопанството, че единствено те могат да го ръководят, че са всемогъщи, че самото провидение е предало в ръцете им света, за да го изхранват и водят към светли бъднини, неминуемо ги доведе до лъжливия извод, че те не са като останалото човечество, че са особени хора, слезли от друг свят, за да управляват планетата и народите. Но дойде часът на истината и…

Според Скарлатов човечеството имаше няколко идеи, дълбоко залегнали в съзнанието му. Те взаимно се изключваха и погледнато реално, не би трябвало да съществуват едновременно в един здрав мозък. Първата идея беше, че човекът е богоизбран, че е уникално явление и му е възложена задачата да управлява Земята с перспектива да прехвърли владичеството си върху Слънчевата система, съседните звезди и накрая върху цялата Вселена. Но животът, икономиката, жалкото състояние на хората, разделението на бедни и богати, властници и подтиснати, националните вражди, войните, безсилието пред природните бедствия и най-вече непознаването на законите, по които съществува и се управлява Вселената — от огромните галактики до частиците на атома, невежеството от плюс безкрайност до минус безкрайност определи втората голяма идея, наречена есхатологична — за края на света. Тя също така бе дълбоко залегнала в съзнанието на всички народи. Не случайно мита за всемирния потоп в различни версии го имаше в сказанията на всеки народ — от Гилгамеш и Ноевия ковчег, до съвременните разрушителни версии за свършека на Земята било от собствената, безумна дейност на човечеството, било от външна причина. Като пряко следствие от есхатологичната идея на човечеството възникна третата, че ако краят му е предопределен, тогава единственото спасение е помощ отвън, следователно е неизбежно появяването на спасител на човечеството, на лице, дошло някъде от Вселената, за да спре идващата пагубна катастрофа. Ако тук, на Земята, не съществува разум, или както евангелистът Йоан го нарича с гръцката дума Логос, то все някъде във Вселената има подобен и именно защото е разум, не може да позволи изтреблението на друг такъв, макар и по-примитивен. Идеята за Спасителя беше третата идея на човечеството. Но нито една от тях не удовлетворяваше Скарлатов. Защото той бе убеден, че разумът и знанието имат своите граници и без да иска, в своя житейски опит бе стигнал до мисълта на Сократ: „Аз знам, че нищо не знам“. Само тогава, според него, когато се определят тесните граници на човешкото съзнание и неговите възможности, човечеството ще може да живее в този така чужд и враждебен нему свят. Подобно съзнание позволява на човека да проникне съвсем малко в бъдещето и малко повече в миналото. Вярно е, че при такава концепция човек се приближава повече към животните, отколкото към вездесъщите ангели. Животното живее на света, защото несъзнателно спазва закона на живота, благодарение на единственото си оръжие — инстинкта. Оръжието на човека е разумът. А колко малко, почти никак не използваше той това оръжие, дадено му от природата. Потъпкал инстинкта си в името на разума, човек оставаше безпомощен. И ако капиталистите, ако отделният човек се опитваше да мисли — а за Скарлатов да мислиш, значи да не се противопоставяш на законите на Вселената и обществото и, колкото и трудно да е, да не влизаш в противоречие с тях — светът щеше да бъде друг. Скромност, смиреност и мислене, преди всичко мислене — такъв бе единственият изход! Защото всеобщата криза на капиталистическата система засегна болезнено всеки човек на тази земя. Тя му показа, че светът такъв, какъвто е, както и хората в него са също така невежи, подобно на последния абориген^[1] в Австралия. Стана ясно, че е застрашено физическото съществувание на хората. Нещо повече, кризата беше не само икономическа, но и духовна и, както сполучливо се изрази американският писател Томас Уулф, „самата същност на катастрофата бе крахът на човешката съвест“. Как всичко на този свят бе свързано по странен начин!…

Кризата поначало започна като аграрна. Натрупаха се селскостопански продукти. Голямото производство доведе до спадане на изкупните цени. Производителите имаха все по-малко и по-малко пари и не можеха да купуват стоки. Така започнаха да застояват и индустриалните стоки. И когато цените на световния пазар спаднаха под производствените, селскостопанската криза се превърна в индустриална. Никой не купуваше, никой не продаваше, понеже и двете страни бяха вече неспособни да извършват обмена, наречен търговия, без който човечеството не може да съществува. В Апокалипсиса бе написано, че зверовият образ принуждава всички — малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби… да не могат да купуват или продават. Дали тия думи не се отнасяха до звяра-капитализъм и световната криза? Едва ли Йоан е имал предвид именно това, но аналогията се натрапваше и Скарлатов с учудване прочете в Евангелието на баща си горните редове, подчертани и заградени с червен молив. Именно в този период в съзнанието на Скарлатов се оформи идеята, че познаваме не самите закони на икономиката, а резултатите от противоречията помежду им. Така, както за елементарните частици по атома се съди по следата, която оставя върху фотографската плака сблъсъкът между други частици, така и икономическите закони се определяха не от статичното им състояние, а от сблъсъка. С други думи, познаването на икономическите закони бе резултат, а не познание на същност. Всеки опит да се въздейства върху икономическите закони води до крах. Единственото, което ти остава, е да се съобразяваш и да ги използваш. Но капитализмът винаги е искал и вярвал, че може да ги управлява. И тази идея е струвала твърде много преди всичко на хората, а не на пророците, които ги заблуждават, защото народите са тези, които в крайна сметка плащат заблудите. За Скарлатов световната икономическа криза бе просветление в мрака на заблудата и вътрешно той именно така я схвана. В годините след нея тя бе основният факт, от който изхождаше както в своята професионална дейност, така и в мисленето си. Тази криза промени не наведнъж, а мъчително бавно цялото му съзнание — с други думи, отношението му към заобикалящия го свят. Тя бе началото на третата промяна в мисленето на Скарлатов, началото на трети период от неговия живот. А ураганът на кризата бушуваше в целия свят. България по силата на своята стопанска неразвитост беше в периферията на циклона, който всеки момент щеше да я въвлече във вихъра на разрушението. Циклонът се бавеше, но щеше да дойде така, както, слънцето всеки ден изгряваше. И за разлика от други подобни бедствия, когато Търговската банка взимаше необходимите мерки, този път тя почти нищо не направи. Причината бе не глупостта или безволието на Скарлатов, а невъзможността да направи нещо. В годините след Световната война, години на добра стопанска конюнктура, той се увлече както всички свои събратя в кредитиране и в очакване на големи печалби. И когато трябваше да събере реколтата, на хоризонта се зададоха черни облаци, предвещаващи градушка и унищожение на посевите. За да излезеше здрав от идващата криза, формулата бе много проста: да събере кредитите, да затвори под форма на пари капиталите в банковите сейфове и спокойно да изчака минаването на бурята. Но тук Търговската банка се препъна. Тези, които бяха взели кредит, бяха в невъзможност да го върнат. Те не притежаваха спасителните за банката пари, тъй като ги бяха превърнали в предприятия или стоки, а банка без пари е като параход без океан. Така че Скарлатов бе с вързани ръце и не му оставаше друго, освен да изчака събитията. Не да ги предвари, а да реагира на всяко поотделно както може. Той се утешаваше донякъде, че кризата ще стигне границите на България вече обезсилена. Страната току-що бе получила заем. Валута имаше. Тя се пръскаше по безобразен начин, но това не го засягаше. Лека-полека Скарлатов се успокои, че кризата ще бъде избегната или в краен случай ще е незначителна.

 

 

Декември започна с мокър сняг. Небето се заоблачи. Улиците на София се разкаляха. Зимата настъпваше, но камината в кабинета на Скарлатов излъчваше приятна топлина, навяваща дрямка.

В чакалнята завари един младолик мъж, седнал на пейката срещу кабинета на Неделев, сякаш сбъркал мястото. Толкова изглеждаше неподходящ. Висок, кокалест, със светлорус перчем, падащ над челото. Изглеждаше на чужденец, на немец. Бе облечен като алпинист. Под зелената разкопчана винтяга се виждаше дебел, ръчно плетен пуловер с висока яка.

Панталоните му от груб вълнен плат завършваха под коленете, стегнати върху вълнени чорапи. Алпийските му обувки с дебели подметки и набити с железа приличаха на устата на акула. На пода до него стоеше изправена огромна раница. Всичко в облеклото му изглеждаше по немски акуратно и стегнато, а мъжът сериозен и малко трагичен. Това впечатление се подсилваше от брадясалото му лице с хлътнали бузи и трескавия поглед на зачервените му очи. Пристъп на мъчителна суха кашлица разтърси посетителя. Скарлатов влезе в своя кабинет. Облече се и нахлузи ботинките в гумените галоши, за да се предпази от софийската кал. На излизане отново хвърли поглед към мъжа. Последният стоически чакаше. Можеше да помоли Неделев да го приеме, но се отказа. Не искаше да си разваля настроението. Навън влагата, леката мъгла и мокрият сняг го накараха да потрепери. Тръгна към „Юнион клуб“. Нямаше много публика. Сам седна на една маса близо до прозореца и дълго гледа булеварда и минувачите. Така остана до обед и си тръгна едва когато заведението взе да се изпълва с хора.

На улица „Леге“ видя пред себе си същия мъж с раницата на гърба. На главата си носеше вълнена шапка с пискюл, спусната надолу чак до ушите. Вървеше пред него и разглеждаше витрините. Накрая влезе в едно кафене. Скарлатов реши да го последва от любопитство и съчувствие. Не се съмняваше, че чужденецът е в беда. Кафенетата в България, останали още отпреди Освобождението, изпълняваха освен всичко и обществена функция. Те бяха запазена зона за мъжете и играеха ролята на английски клубове, обаче с демократични традиции. Тук всеки можеше да влезе, да се стопли и остане колкото си иска. Да прочете вестниците, да поиграе карти, домино, табла, а някъде и билярд. Но най-вече да се срещне с приятели, съмишленици, колеги в непринудена атмосфера. Клиентите на кафенетата обикновено бяха постоянни и можеше безпогрешно да намериш лицето, което те интересува или да ти дадат сведения за него. Незадължителната консумация или евтината чашка турско кафе правеха тия заведения достъпни за всички. А и да не поръчаш нищо, пак никой нямаше да те изгони. Скарлатов седна на масичката при немеца. Поръча си турско кафе, което веднага му донесоха. Лют тютюнев дим се стелеше из цялото помещение и когато някой отвореше вратата, то бълваше дим към улицата като от комин. Немецът мъчително се закашля. Скарлатов извика кафеджията и му поръча голяма чаша франк кафе. Кимна му да го сложи пред чужденеца. Последният учуден го погледна.

— Найн… найн…

Кафеджията се обърна въпросително към Скарлатов. Немецът взе да вади от джоба на винтягата портмоне.

— Оставете, господине — каза Борис на немски. — Видях Ви сутринта в Търговската банка.

Явно мъжът дори не бе го забелязал.

— Да, аз бях при хер директор Неделев.

— По каква работа?

— Извинете, но с какво право ме разпитвате?

— Аз съм генералният директор на Банката. Казвам се Борис Скарлатов.

Мъжът тържествено стана и подаде ръка.

— Инженер Ханс Думке.

А после заговори и Скарлатов не можеше да го спре. Само сухата кашлица го разтърсваше от време на време, но продължаваше трескаво и задъхано да разказва. Бил инженер-геолог, добър специалист, останал без работа. Сега в Германия имало милиони безработни. Тръгнал по чужбина. Бил в Югославия. Не намерил работа и там. Добрал се до България. Тук успял да се прехрани с малкото пари, които имал, а и хората били добри. Давали му подслон и храна. Така обиколил четирите основни планини — Рила, Пирин, Родопите и Стара планина. Водил си през цялото време бележки и оставил на съхранение голям сандък с проби от скали и минерали в едно планинско село. Но станало студено, овчарите се изтеглили към ниските места. Спал една седмица в запустяла къшла. Накрая не издържал и се разболял. Затова се принудил да слезе. Надявал се да заинтересува някого със своите изследвания, но напразно. При тия думи Ханс Думке изведнъж клекна над раницата и дълго рови. Накрая измъкна два отломъка от скала и ги остави на масата. На Борис нищо не му говореха. За всеки случай не бяха въглища, а приличаха на гранит. Той с недоумение погледна инженера.

— Това, господин директор Скарлатов, е уранова руда.

Борис напрегна мозъка си. Бе чел за самия елемент радий от изследванията на Мария и Пиер Кюри.

— Уранът какво приложение има в индустрията?

— Засега в медицината и се обработва само в няколко лаборатории по физика в света, но перспективата в близко бъдеще е велика! — разпалено каза немецът.

А след това изнесе почти едночасова лекция на Скарлатов за находищата на уран в света. Единственото в Европа било в Чехословакия. Сред геолозите се смятало, че Европа не притежава уран, но той, инженер-геолог Ханс Думке, доказва противното.

— Разбирате ли, господин Скарлатов, големината на моето откритие? То е епохално!

Скарлатов се съмняваше в това. Самият му вид със зачервени бляскави очи, бърз говор и маниашка убеденост в правотата не го окуражаваше. Сега дори съжаляваше, че го е заговорил. Но той беше инициаторът и трябваше стоически да издържи.

— Уранът като елемент е пръснат. В България… — продължи инженерът, но отново се закашля.

На Скарлатов му бе доскучал разговорът и искаше да го прекъсне.

— Господине, Вие не сте добре, ще продължим друг път. Позволете ми да се погрижа за Вас…

— Но защо? Ние току-що навлизаме в материята…

— Именно! Аз не съм специалист и трябва да смеля това, което научих.

Скарлатов стана. Немецът сложи раницата на рамо и двамата излязоха на тротоара. В този момент спря за миг колата на Неделев. Погледите им се срещнаха. Сякаш бяха го спипали на местопрестъплението. В края на краищата, да не би животът ми да се състои в правене на добро впечатление, с яд помисли Скарлатов. Отведе го в един хан с гостилница, с чийто собственик го бе запознал Терзиев. Настани германеца и каза на ханджията да се грижи добре за него. Помоли го да намери лекар. Ханджията обеща. Скарлатов му даде капаро.

На другата сутрин той не се изненада, когато в кабинета му влезе Неделев. Сигурно доста съм го засегнал, със злорадство помисли Борис. Но любезно го покани да седне. Неделев студено отказа.

— Смятам, че се врете в неща, които не разбирате — заговори направо той.

— Така ли? За мене Вие сте бизнесмен, а не научен капацитет.

— Като втори директор на Банката искам да Ви предпазя от глупави стъпки. Германецът е пълен идиот!

— Не знаех, че споделяте славянското пренебрежение към немците. Напротив, направи ми добро впечатление.

— Тогава ми остава само едно — правото на вето!

— Аз и нямам намерение да ощетявам Банката! Ще дам мои лични средства! — отсече Борис.

Неделев млъкна и неочаквано седна във фотьойла. Лицето му със спуснатите клепачи придоби обичайния си заспал вид.

— Имате ли поне малка представа за минното дело?

— Не винаги утъпканите пътища са най-преките и безопасни.

— Внимавайте, Скарлатов. Напоследък се впуснахте в доста несериозни сделки. Може би един ден ще съжалявате…

— По-скоро Вие и знаете ли защо?

Неделев отвори малко клепките.

— Защото сте неук! Всичките Ви знания са в една тясна област. Тук става дума да се заложи изключително върху развитието на физиката. Аз вярвам в прогреса и затова ще спечеля!

Неделев се надигна и без да се сбогува, излезе. Останал сам, Скарлатов се замисли. Така ли наистина беше, или се поддаде на раздразнението си. Той по-скоро се съжали над германеца. Впрочем още нищо не е решено, успокои се Борис. Но след два дни немецът пристигна вечерта направо в дома му, без покана. Скарлатов се раздразни от тази безцеремонност. Прие го хладно в салона. Не го почерпи с нищо.

— Господин генерален директор Скарлатов, аз денонощно работих и ето проекта.

Той извади от планшета купчина ситно изписани листа, а отделно разгърна топографска карта на масата.

— Изглежда неправилно сте ме разбрали. Аз нямам намерение да участвам във Вашите авантюри.

Немецът искрено се изуми. Надигна се от стола и извика:

— Но как така, господин генерален директор!

Този човек бе наивен като дете.

— Моля Ви, господин генерален директор…

— Наричайте ме господин Скарлатов. В България не е приет робският обичай на километричните титли!

— Извинете, аз нищо не разбирам, аз съм отчаян…

Скарлатов искаше на всяка цена да се отърве.

— Оставете проекта. Ще се запозная с него, когато имам свободно време.

— Но… но аз бързам…

— Не съм свикнал да се съобразявам с никого. Обикновено това предоставям на другите.

— Но моля Ви, господин Скарлатов… Аз вече не издържам…

— Господине, в удобно за мене време ще Ви уведомя за решението си лично или чрез секретаря.

Скарлатов стана. Дългият немец се надигна. Изглеждаше смазан.

Така във всяка сделка Скарлатов се колебаеше и минаваше от плюс към минус в разсъжденията си, като многократно пресичаше индиферентната нула, където му ставаше все едно. Още същата вечер се зачете в проекта. Все повече и повече се увличаше. От Скарлатов се искаше на първо време да закупи концесията от държавата. Теренът бе малоценен, нямаше нито гори, нито постройки. Гола, камениста, пустинна местност. Щеше да я вземе евтино. Една мина с един инженер, един техник и няколко работници. Още на другия ден го покани на нов разговор. Тоя път в библиотеката. Сервираха чай с коняк. Сега въпросите задаваше Скарлатов.

— В проекта пишете, че сте обходили находището в хоризонтален план.

— Точно така. И границите са строго определени.

— А ако надолу няма руда?

— Това е невъзможно! Пластовете отиват на дълбочина.

— Можете ли да ми гарантирате?

— Не, господин Скарлатов, не мога, докато не сондирам на няколко места.

Немецът беше честен и отговаряше честно. Скарлатов хареса това. Поне, ако пропаднеше, няма да е от въжеиграчи.

— Към края на изложението си пишете за флотационна фабрика.

— Да, господин Скарлатов. Тя е необходима. Теренът е труден. Наблизо няма железопътна линия, нито добро шосе. Това значи продукцията да се пренася с камиони. Представяте ли си тонажът? А благодарение на флотационната фабрика ние ще товарим обогатена руда в контейнери. Но на първо време фабриката може да почака.

— Щом ще хвърлям пари, нека да не играем на спестовни касички.

— Тогава ще трябва и един инженер-химик. Сега лесно ще намерим най-добрия.

— Отлично, господин Думке. Вече можете да си починете.

— Не, господин Скарлатов. Искам да замина за Германия. Предстои ми много работа.

— Кога?

— Другиден, ако е възможно.

— Но ние нищо не сме договорили.

— Аз Ви вярвам, господин Скарлатов.

— Е, добре, елате утре да Ви дам документ, с който да теглите пари в Германия.

— Откъде?

— От Норд Дойче Банк.

Високият костелив немец се изправи. Той беше трогнат.

Няколко дни по-късно Скарлатов купи концесия от държавата за бъдещата уранова мина. Всички смятаха, че е хвърлил пари на вятъра, но дълбоко в душата си той имаше друго чувство. Дали това не беше интуицията за големия удар, както се изразяваше баща му. За всеки случай въпросната сделка ще му докаже със сигурност дали има тази тайнствена, неопределена мистична дарба, наречена късмет, щастие, интуиция… Скарлатов не знаеше, че тази сделка ще бъде последната за много години напред, и макар че интуицията не го подведе, тя му изигра далеч по-лоша шега, отколкото можеше да предположи…