Свобода Бъчварова
Гонитбата (21)

Глава седма

Още в края на лятото 1929 година пред Скарлатов изпъкна неочакван проблем. Отнасяше се до дъщеря му Яна. Като частна ученичка с помощта на великолепния стар учител и на мис Стенли тя взе изпитите за първоначалното училище и прогимназията. Знанията й бяха точни, стабилни и осмислени. Следваше да се реши по-нататъшното й образование. Възможностите се свеждаха до две: или да запише гимназия, или да влезе в колеж. Но в България не беше прието единадесетгодишни деца да са гимназисти. Яна щеше да се озове в непривична среда, която неминуемо ще я травматизира. Евентуален колеж се явяваше като по-добро решение на въпроса, но и там имаше трудности. Тя знаеше английски, така че се налагаше да прескочи подготвителния клас и да бъде заедно със съученички, няколко години по-възрастни от нея, преминали пубертета. Що се касае до физическото й развитие, тя се беше метнала на фамилията Кюлеви. Съдейки по жена си, и тя щеше да има по-късен пубертет. Засега си оставаше дете. С годините се издължи, крехка и тънка като тръстика. По вроден навик за оценка според наследствеността той вярваше, че един ден ще стане красива девойка. Но това щеше да стане по-късно от другите й връстнички. Най-много го смущаваше психиката й. Израсла в непосредствена близост до една жена с високи морални качества като Неда и възпитана от мис Стенли в протестантски дух, тя се разви като искрено и правдиво момиче. Но това дали щеше да й помогне в средата на другите деца?… Сблъсъкът щеше да е неминуем и последствията неясни. Ето тук се криеше проблемът. Той не взе никакво решение, а учебната година започваше на 15 септември. Все още имаше време, но като най-вероятна възможност се очертаваше тази година Яна да си почива. Увлечен в работата си, Борис почти се примири. До другата година имаше много време… Но две непредвидени случки ускориха решението. Една събота в края на октомври той се прибра във вилата. Единствено тук оставаше насаме със себе си. Седеше на фотьойла пред камината и четеше английски роман. По принуда, заради мис Стенли и Яна, говореше английски. Така и в него се възвърна езиковият навик от времето на колежа в Цариград. Той се срещаше с мис Стенли обикновено на обед в неделя и по-рядко на вечеря. Що се касаеше до финансите й, тя бе предоставила всичко на него. Той влагаше парите в европейски банки с добър лихвен процент, закупуваше акции на нейно име, както и ценни книжа. Два пъти годишно имаше делови разговори с нея за личното й състояние. Тогава й разясняваше някои неща, даваше й съвети и според нейното съгласие предприемаше следващите стъпки. Заради това тя му бе благодарна. Лека полека с течение на времето тя се превърна в член на семейството му. Борис свикна с нейното присъствие така, както с останалите домашни, доволен, че са до него, но без да им отделя много от времето си.

И ето тази събота мис Стенли влезе при Скарлатов. Навън валеше. В негово присъствие тя се притесняваше и изчервяваше. Той я покани на съседния фотьойл.

— Слушам Ви, мис Стенли.

Тя се вълнуваше и трудно заговори.

— Господин Скарлатов, мисля, че дойде времето да ви напусна. Яна порасна и вече няма нужда от мен.

— Не съм съгласен с Вас. Ако един ден Яна отиде да учи другаде, то винаги за Вас ще има работа.

— Господин Скарлатов, наближавам вече шейсет години. Времето ми, прекарано в България, във Вашия дом, ще остане като най-щастливото и безоблачно в живота ми. За мене беше радост да бъда възпитателка на Яна. Аз я обичам и…

Тя едва сдържаше сълзите си. Борис изчака да се успокои.

— Както знаете, брат ми почина… и остави две деца и безпомощна жена. Малкият му бизнес изглежда не е давал достатъчно печалба и е оставил материалните си дела доста разбъркани. Мой дълг е да се върна в Англия. Досега живях на чужди места… Не съжалявам, но е време, като котките, да се прибера в родния дом. В края на краищата всички сме смъртни.

— Мис Стенли, щом Вашето решение е окончателно, аз нямам право да Ви спра. Но ако един ден Ви се наложи, помнете, че моят дом е винаги отворен за Вас.

— Ооо, господин Скарлатов!

— И ако позволите, един малък съвет. Лирата девалвира. Почнете ли да посягате на основния си капитал и ценните книжа, неминуемо доходът Ви ще се намали. Разчитате ли на наследство?

— Само на част от родната ми къща.

— Е, добре. Поне няма да плащате наем или да купувате нов дом. Ще пиша до банката „Лазар Брадърс“. Вие сте техен клиент и те ще поемат Вашите интереси чрез своите юристи. По тоя начин скромният Ви капитал ще бъде запазен. Това устройва ли Ви?

— Още веднъж безкрайно Ви благодаря, господин Скарлатов. Ще спазвам Вашите съвети.

— Вие сте добра християнка, но внимавайте що се касае до бъдещето, затова направете завещание в полза на тези, които обичате. Това ще е най-справедливо. Вашите близки имат семейства, деца. Вие сте сама… хората са лоши към себеподобните, изпаднали в беда.

— За мене хората бяха добри.

— И кога смятате да напуснете България?

— До една седмица.

— Е, горе главата, мис Стенли! Накарахте ме и аз да се замисля.

— За какво, господин Скарлатов?

— За котките…

Тя се усмихна по своя мил маниер и пак се изчерви.

— Простете, че Ви отнех от почивката.

Тя стана.

— Отивам при Яна… Разбира се, трябва да се сбогувам с братята и сестрите в църквата, а и да посетя мистер Маркъм. Толкова много дължа и на него!…

— За визитите, които Ви предстоят, колата ми е на Ваше разположение.

Когато остана сам, Борис се размисли. Детето щеше тежко да понесе раздялата и той трудно успя да отхвърли тревожните си мисли. В края на краищата — каквото стане…

А нещата се развиха неочаквано бързо. В неделя го посетиха Карасулиеви. Анастасия внезапно се бе върнала за кратко време. Скарлатов не попита защо. Той не обичаше да се меси в хорските работи. Все пак се учуди. Йосиф му се видя щастлив и напрегнат. От изпуснатите язвителни реплики по адрес на сина му Борис получи обща представа за нещата. Явно Иван се е отдал напълно на музиката. Йосиф, както навремето старият банкер, дълго спотайваше надеждата, че един ден наследникът му ще поеме Банката, а сега трябваше да се раздели с една от основните идеи на своя живот. Анастасия обичаше сина си и макар да бе запазила младостта и красотата си, жертваше за него личното си щастие. Скарлатов се съмняваше дали тя изпитва същите чувства към дъщеря си Евангелия. Живееше за сина си, а дългият престой в Австрия съвсем я откъсваше от живота и проблемите в България. Те просто не я интересуваха. Но когато я попита за Виена, тя надълго и широко заразказва за оперите, концертите, симфоничните оркестри, за новите влияния в музиката и говореше почти като специалист. Йосиф се мръщеше. Странно, че такава нежна жена с толкова мекота успяваше да укроти тоя див, жесток боец и да го накара да прави каквото тя смяташе за правилно. А той не само се примиряваше, но искрено се мъчеше да я разбере, защото Анастасия използваше освен женското си обаяние и едно друго, далеч по-мощно оръжие, с което си служат умните жени — да играе ролята на безпомощна. Така този скептичен и аналитичен мъж напълно попадаше под нейно влияние и бе готов на жертви, само и само да помогне на това великолепно, но безпомощно създание. Защото едно от най-странните и необясними неща в човешката любов бе съжалението, сила не по-малка от половия нагон. А Скарлатов знаеше, че Анастасия не само не е безпомощна, но е не по-малко твърда и силна от Йосиф, когато се наложи. Тази игра между двамата го забавляваше.

— Жената е слабо същество… — въздъхна Карасулиев.

— Така ли? Аз пък мисля обратното. Анастасия при нужда би извлякла топ на връх Шипка! Или забравяш, че е македонка?

Внезапно някаква дупка се отвори в съзнанието на Йосиф, но Анастасия не му даде по-нататък да погледне през нея и да види истината. Отново заговори за трудностите и когато мъжът й се обърна към нея, тя в миг закри изгледа към действителността, защото говореше искрено развълнувана. Сега той отново й принадлежеше телом и духом.

По-късно, когато седнаха на трапезата пред пълненото агне — любимото ядене на Йосиф, те се разговориха по различни неща. Така се стигна до напускането на мис Стенли. За изненада на Борис, Карасулиеви направо се развълнуваха и както винаги бързо намериха решението на проблема. Анастасия предложи Яна да запише колеж някъде в Европа. Годината току-що е почнала. Намеси се и Йосиф, който доуточни, че католически колеж е най-добре. Спряха се на Швейцария. Анастасия допълни, че ще са близо до детето и ще ходи често при нея, а ваканциите ще прекарва във Виена. Изтъкнаха и предимствата на такъв колеж. Яна знае английски, но в Швейцария говоримите езици са френски и немски, така че ще научи още два! За учудване на Борис, Карасулиеви се заеха със задачата. Още в понеделник се обадиха по телефона на редица колежи и с бърза поща получиха проспектите. Така се стигна до заминаването на Яна за Швейцария. Не можеше да се желае по-добре. Раздяла няма да има. Яна заминаваше с близки хора, които я обичат. Щеше да я придружи мис Стенли. Скарлатов знаеше, че ще й помогне, както би помогнала на собствените си деца.

Започнаха да събират багажа. Денят на заминаването наближаваше. Вечерта преди отпътуването, след дълго отлагане и колебание, Борис най-после повика при себе си Яна. Баща и дъщеря седяха пред камината, взираха се в пламъците и мълчаха. Той знаеше, че никога няма да се ожени втори път, нито да създаде ново семейство. Тя му оставаше единственото най-близко същество в света. Борис я погледна. Едно стройно, тънко момиче с детско лице, светлоруса коса, сини очи, изящни черти и млечнобяла кожа. Гледаше профила й с чипо носле, което по никой начин не беше кюлевско. Сдържана, учтива, непосредствена и правдива, тя приличаше на майка си. Английското възпитание се чувстваше в цялото й поведение. Само стиснатите устни и очертаните скули на слабото и лице издаваха донякъде чувство на тъга от раздялата. Ето поредната издънка от Скарлатови поемаше по традиция своя самостоятелен път в живота прекалено рано и той, Борис, знаеше, че настъпват трудностите, с които Яна неминуемо щеше да се сблъска. А тя нямаше и представа от тях. Затова тази вечер я жалеше. Ако беше жива майка й, щеше да е друго, помисли той и една ледена вълна стегна гърдите му. Но нея я няма, а аз не съм човекът, който да й помогне, да й каже няколко напътствени думи или мъдри сентенции за цял живот. Би било глупаво и безсмислено. Всеки сам трябва да стигне до своите истини. А те се научаваха чрез страдания. И ако в тия години, докато тя живееше до него, той й отделяше поне няколко минути на ден, сега би могъл да я прегърне и целуне. Все още този бащин порив можеше да се осъществи. Бе малка, още дете и нямаше да има нищо неестествено в това. Но чак сега, тая вечер, разбра колко е невъзможна такава стъпка. Никога, мислеше си Борис с горчивина, между тях няма да се създаде онази човешка близост, каквато имат и най-простите и обикновени хора с децата си. Той събираше сега плодовете на просвещението. И докато мълчеше, несъзнателно изпи чашата коняк и я напълни отново.

— Папа, нали знаеш, че Скарлатови трябва да се пазят от пиенето.

— А ти коя си?

— Извинявай, исках да кажа, че ние, Скарлатови…

— А кой ти е дрънкал такива глупости?

— Гран фадър.

— Аз не ти давам подобен съвет, нали? Би било смешно аз, който пия, да те поучавам.

Яна се усмихна и лицето й стана съвсем по детски весело.

— И аз така мисля. А добри хора ли сме ние, Скарлатови?

Борис въздъхна. Какво ли ставаше в нейната главичка?…

— Във всеки случай не по-лоши от останалите, но в замяна на това — по-умни и толерантни.

— Папа, ще идваш ли да ме виждаш?

— Когато мога.

— Вземи със себе си и леля Неда. Мъчно ми е за нея.

— Това е добра идея.

— А пък аз ти обещавам, че при всеки удобен случай ще се връщам.

— Далече е.

— Важно е ти да искаш!

— Казано честно, аз нямам по-близък човек…

— Истина ли?

— Съди сама!

— Знаеш ли, и аз понякога мисля, че е точно така, само че като те видя да идваш, отведнъж ми се струваш чужд.

„Е, да, разбира се! Но какво знаеш ти за мен, за работата ми и проклетата Банка?! И ще узнаеш ли някога, за да ме оправдаеш? Вероятно не.“ — За миг през мозъка му минаха картини от отношенията със собствения му баща.

— Колко всичко се повтаря на този свят… — каза гласно той.

Малката Яна не го разбра. Разговорът, започнал трудно помежду им, изведнъж прекъсна. Те нямаха повече какво да си кажат. Кученцето влезе в хола и отиде право при детето. Изправи се и сложи лапи на фотьойла, като я гледаше в очите. Яна го погали и въздъхна.

— О, Джейн, и двете остаряхме, а ни предстои дълъг път!…

Скарлатов се усмихна.

— Е, не те задържам повече…

Яна с облекчение скочи и излезе, последвана от кученцето. Някъде отдалеч се чу веселият й смях. Останал сам, Скарлатов пи до полунощ. Когато се надигна от фотьойла, залитна. Наистина прекалявам с пиенето, каза си той.

Изпращането мина добре. Дойдоха на гарата малко преди пристигането на експреса, така че нямаше време за нищо. Влакът тръгна и Скарлатов дълго маха след него. Отказа да се прибере с Карасулиев, Спас го върна в Банката заедно с Неда. Тя беше много разстроена. През цялото време плака. И сега стоеше права в кабинета му и се мъчеше да не ридае.

— „Partir, c’est un peu mourir…“^[1] — повтори си на глас старата френска поговорка и си наля коняк. — Защо не седнеш?

Неда нищо не каза, а само го погледна. В изражението й имаше молба. Без да му я каже, Борис разбра каква е.

— Искаш да ме оставиш? Аз нямам ли нужда някой да се грижи за мен? От какво, по дяволите, сте недоволни?

— Ще остана, щом искате — каза Неда.

Скарлатов разбра колко е несправедлив и за да заглади грубостта си, каза:

— Доведи малкия Никола в София. Време е да помислим за образованието му. — Той още повече се смекчи и добави: — Ако искаш, можеш да заминеш за село. Все един месец със Спас ще изкараме някак си без тебе.

Неда мълчаливо си тръгна. Влезе секретарят му с голяма папка и я остави на бюрото.

— Борсовите и банковите бюлетини — каза той.

— Вие четохте ли ги?

— Положението е тревожно. Не ги реферирах. Смятам, че Вие лично трябва да се заемете с тях.

— Оставете ги…

Секретарят излезе и Скарлатов се зачете…

Повече от година големите банки предупреждаваха да не се отпускат нови кредити и да се събират по възможност всички вземания. В бюлетините нямаше нищо ново, ако не се смята почти истеричната настойчивост, с която повтаряха съвета си, и страхът, граничещ с паника, който издаваше собствената им несигурност. Но именно днес той нямаше сили да работи и затвори папката. Скарлатов не остана в кабинета. Качи се горе в библиотеката и прекара сам целия следобед. Когато мръкна, почувства, че ще се пръсне. Облече се набързо и тръгна по безлюдните софийски улици. Незабелязано стигна пред заведението на Татарски и веднага се ободри. Не беше предупредил за идването си, но портиерът изтича и Татарски заедно с мадам Жорж го посрещнаха усмихнати и най-важно искрени. Заведението, макар и бавно, вървеше към банкрут. Печалбите не можеха да покрият разходите. Широк по душа, Татарски не беше създаден за финансов ръководител. Донякъде мадам Жорж с френската си практичност все още задържаше предприятието на повърхността. Така че и тримата знаеха накъде отиват работите, но Скарлатов не изпитваше лошото чувство на човек, загубил пари. И той като тях посрещаше весело нещата. В края на краищата ги прие като една своя приумица, като игра, а не като финансова сделка. Все пак трябваше в близко време да го ликвидира. Оставаше въпросът за размера на загубите и за някои юридически операции, които да се сведат до минимум. И въпреки че корабът потъваше, на палубата цареше веселие. Той завиждаше на хора като Татарски, чиито житейски и финансови крахове не ги съкрушаваха, нито ги правеха мизантропи. Защото Татарски беше преди всичко артист в пълния смисъл на тая дума, а не сметкаджия. Той вярваше в таланта си, вярваше в щастливата звезда и чакаше своя ден и час не на материалното благополучие, а на мимолетната слава, за която жертваше всичко на този свят — и лично щастие, и имане, и спокойни старини. Истинските артисти ще останат винаги както тези от дълбоката древност — скитащи номади, цигански табор, тръгнали по широкия свят, за да раздават радост на хората и получават техните сълзи и възторзи. Даже несантименталната мадам Жорж се бе заразила от царящата тук веселост и безгрижие. И ако досега Скарлатов все още не ликвидираше заведението, то се дължеше само на личните му чувства, а не на здрав финансов размисъл. В края на краищата имаше право да си позволи и такива волности!…

Тримата седнаха на централната маса. Програмата започна по-рано и продължи по-дълго от друг път. Всички присъстващи чакаха с нетърпение появата на Роза. Тя се бе превърнала в атракция на заведението, звездата, привличаща млади и стари, бедни и богати… Поне веднъж в живота си всеки софиянец я бе гледал и слушал и завинаги оставяше в сърцето му нещо радостно, защото нейната непосредственост я сближаваше с хората, независимо от тяхното образование или обществено положение, тя пееше и танцуваше за всички и им показваше с чистотата на детско безсрамие прелестта на младото си, гъвкаво тяло, тя раздаваше всичко, а в замяна на това не искаше нищо. Тук се криеше силата на таланта й и въздействието му върху хората. Когато се появи на подиума, ревът на мъжете огласи салона, както навремето при гладиаторските битки в Колизеума се е носил към небето и, според Плутарх е причинявал падането на летящо ято врани. И сега, забравил своите неприятности, угнетеният, напрегнат банкер Борис Скарлатов пиеше шампанско, без да се напива. Наново се почувства, че живее, по-скоро, че тялото му живее, подтискано дотогава от мозъка.

Той не се прибра и след като последните посетители напуснаха заведението, се качи в апартамента, мебелиран с любов и грижа от Татарски. Само за този му жест той никога нямаше да го срине финансово. Тук, в тази малко бутафорна обстановка, той бе изпитал единствените радости през изтеклите години. Тук се бе откъсвал макар за няколко часа, от мъчителния навик да мисли.

Нощта прекара с Роза.

 

 

Събуди се късно сутринта. Някой стоеше над главата му. Беше Туше Динев. Той пръв му съобщи голямата новина: на нюйоркската борса е настъпил крах. Банките спрели всички изплащания.

Голямата световна икономическа криза започваше, но още никой не подозираше това…