Свобода Бъчварова
Гонитбата (2)

Глава втора

На другия ден сутринта първият посетител в кабинета му беше мистер Маркъм, стар клиент, бивш директор на американския колеж в Самоков. По-късно създаде малко издателство с печатница в София за протестантска книжнина. Имаше същевременно и репутацията на добър журналист, чиито статии и обзори за България поместваха американските вестници. През бурните събития в България след войната зае хуманна позиция срещу престъпленията и безобразията, които се вършеха. По сведения на Туше Динев помагаше на хора, гонени от терора. Още с пристигането си в България вложи капиталите на американската протестантска мисия в Търговската банка — вероятно защото Скарлатов беше бивш възпитаник на американския Роберт колеж в Цариград. Не бяха големи, но важни за Борис, тъй като му осигуряваха пряка връзка с американските банки. Мистер Маркъм, делови като всеки американец, пристъпи направо към въпроса. Понеже са изчерпали авоарите си от Банката, попита дали може да му отпусне заема в левове. Касаеше се за доста голяма сума, която далеч надхвърляше нуждите на малката му печатница, а и разноските на мисията. След кратък размисъл отговори:

— По принцип съм съгласен.

— Трябва да Ви кажа, господин Скарлатов, че не знам кога ще получа доларите от Америка. Финансово сме затруднени.

Борис прецени, че в тия времена, когато в страната липсват каквито и да е чужди девизи^[1], а най-много се търсеха доларите, тази сума му е добре дошла.

— Ще почакам, колкото е необходимо, мистер Маркъм.

— Благодаря Ви, господин Скарлатов. Винаги сте били много любезен. Не ме попитахте за гаранциите…

— При едно по същество благотворително предприятие, каквото е Вашето, какви гаранции мога да искам? Достатъчна ми е Вашата дума на джентълмен!… И все пак, сумата е доста голяма…

— В живота на всеки народ настъпват тежки моменти. Нещастия се стовариха върху България. Мисля, че е съвсем логично да помагаме на онеправданите с каквото можем, и не на последно място — материално!… Аз, така или иначе, съм свързан с Вашата страна и обичам народа й.

— Филантропията не е най-доброто средство за помощ.

— О, не, разбира се! Както знаете, аз изпращам статии до американския печат в защита на жертвите от терора. Властта не ме обича. Всекидневно получавам заплашителни писма. Как мислите, има ли реална опасност?

— Те няма да смеят да посегнат на американски журналист. Вие сте известно име, мистер Маркъм. Те се боят от Вас.

— Така ли? Един агент ме чака пред Вашата банка…

— Утешете се, че не сте единственият.

— Всъщност какво става, господин Скарлатов, в тази измъчена страна?

— Нещо ужасно, което тепърва предстои.

Борис с горчивина помисли за смазаното обществено мнение, за това, че чужденците трябва да сочат истината и да отстояват правата му. А после без всякаква логика, във внезапен порив и чувство на безсилие пред властта, той каза:

— Мистер Маркъм, ако Ви трябва по-голяма сума, аз ще Ви я дам! Ще я върнете, когато можете. Лихва няма да Ви взема! Все пак Вие, за разлика от нас, вършите нещо, каквото и да е то!

— Ако се наложи, ще се възползвам от любезното Ви предложение.

— Бих бил радостен да Ви помогна с каквото мога!

Маркъм помълча и после добави:

— Господин Скарлатов, аз в момента имам съвсем частен проблем.

— Кажете го, мистер Маркъм.

— Една англичанка пристигна от Индия. Била е дълги години преподавателка по английски някъде далеч в Хималаите, към границата на Непал. Напуснала е страната по лични съображения. Пристигна тук и потърси нашата помощ.

— Казахте, че е англичанка?

— Там е трудността. Тя е протестантка, с други думи — християнка като нас, но британска поданица и ние нямаме право да я назначим в колежа или където и да е в нашата американска мисия. А тя не иска да се връща в Англия.

— Предполагам знаете отношението към протестантите в България…

— Като към чумави, както казвате вие… И все пак, бихте ли ми дали някакъв съвет? Тя владее езици. Би била прекрасна секретарка.

— Трябва да Ви разочаровам, мистер Маркъм. В България не е прието да се назначават секретарки по много причини. Ще ми отнеме много време, ако Ви обясня.

— А кореспондент?

— Работата на кореспондент върши моят секретар. Писмата диктуваме лично аз или господин Неделев на съответния език. Честно казано, кореспонденцията е минимална. Връзките ни с чуждите банки също. В момента България е в криза не само политическа, но и икономическа…

— Простете, господин Скарлатов. Бях нахален. Още веднъж Ви благодаря за Вашата отзивчивост.

Секретарят, току-що завършил американския колеж, изпрати мистер Маркъм като стар познат. Работеше отскоро в Банката, владееше добре и немски език, а също машинопис и стенография. Бе син на търговеца Христов, в миналото всепризнат доайен в житната търговия, който живееше от лихвите на немалкия си капитал, вложен в Банката. Скарлатов го прие на работа по молба на баща му. Беше мълчалив, стриктен, отличен работник, но Борис знаеше, че няма да остане дълго време тук. Банката бе само едно стъпало в кариерата му.

Борис изведнъж се почувства притеснен и стана от бюрото. Взе да се разхожда напред-назад. Кабинетът му се струваше все по-тесен. Чувстваше се като в луксозна килия. И друг път бе изпитвал това усещане. Ако някога построи нова банка, кабинетът му ще представлява един дълъг коридор с дебел килим, врата на единия край, бюро в другия и нищо повече! Но къде да иде? На разходка? Навън е мъгла и студ. При Неделев? О, имаше да поговори и с какво да го ужили, като си излее гнева! Но не си струваше! Знаеше, че той е недосегаем за каквито и да било чувства, както броненосците, когато се свият на кълбо. Други срещи за днес нямаше.

В кабинета му влезе Туше Динев. Борис искрено се зарадва. Видя му се малко странно облечен — с военна мушама и груби туристически обувки.

— Монблан ли ще изкачваш?

— Отивам при Вегенел.

— Не очаквах, че толкова бързо ще уредиш въпроса с отпуската си.

— Не беше проблем.

Скарлатов позвъни за секретаря.

— Нека дойде Спас!

Секретарят се усмихна и каза:

— Изглежда е зает с друго.

— Колата ли поправя?

— Не, качил се е на покрива.

— На Банката?!

Секретарят кимна с глава.

— Странни работи стават тук!… Но да тръгваме, Динев, нали ще ми правиш компания за обед? — и си помисли колко рядко обядваше.

Двамата изкачиха мраморните стълби към горния етаж. Никой не ги посрещна. Още от коридора се чуваше високия глас на Яна, която изтича от кухнята, видя ги и веднага се скри. За учудване на Борис се появи Кюлев. Той посещаваше често дома му, но не по това време. Старецът смутено се изкашля и ги поздрави. В коридора излезе и Неда, погледна към него и цялата се изчерви. Някъде отгоре се носеха ударите на чук.

— Не ме очаквахте, нали?

Неда нищо не каза.

— Едната половина от домочадието ми е на покрива, а другата е онемяла. Все пак, бихте ли ми обяснили?

Но вместо да отговори на въпроса, Неда попита:

— Веднага ли да сервирам?

— О, не. Не се безпокойте! Ще почакам. Ние с Динев сме в библиотеката. И нека коминочистачът слезе при мен или да извикам пожарната команда да го свали от покрива!…

Двамата влязоха в библиотеката.

— Съблечи се тук, Динев. Изглежда е тежко да имаш семейство… Как беше: „Кой за деца плаче, за очи да плаче!“…

Динев се усмихна. Свали мушамата и седна.

— А сега да пием! Ти си напълно свободен човек и не направи глупавата грешка да се ожениш…

— Но направих други, далеч по-големи!… Сега съм убеден, че Негово превъзходителство беше навремето прав, като ми казваше, че единственото свястно нещо в живота, което можех да постигна, е да имам семейство и деца!…

— Съжаляваш ли?

— Каква полза!…

— Днес си настроен самокритично. Виждам те в нова, непозната светлина. Наздраве! — чукнаха се, а после Динев каза:

— Днес аз си подадох оставката от политическата полиция.

Скарлатов искрено се учуди. Само това не очакваше. Искаше да разбере повече, но на вратата се почука. Показа се Спас, целият изцапан и побелял от прах и вар, с тесла в ръка.

— Приготви колата! Тръгвате с Динев при Вегенел! И какво правеше на покрива?

Когато искаше, Спас можеше изразително да мълчи.

— Така, още един глухоням… Свободен си!

Той тъкмо напусна и на вратата отново се почука.

— Е, ще хвърля вече чашата! — викна Борис.

В библиотеката тихо се промъкна Кюлев и застана прав и смутен.

— Играе се някаква невероятна пиеса, на която се мъча да отгатни съдържанието. Е, господин Кюлев, и Вие ли сте глухоням?

— Исках само да ти обясня… Вината е моя. Другите не закачай!

— Така ли? Още един самокритично настроен! В какво се състои вината Ви?

— Аз донесох гълъбите, аз ги купих.

— И ще ги носите дар на йерусалимския храм, жертва за очищение? Но понеже вече не съществува, искате да превърнете Банката в гълъбарник. Особено държа да ми осерат покрива! Така патината му ще стане автентична.

— Яна много искаше гълъби.

— Яна Ви е настойник? Вие, господин Кюлев, трябва особено много да слушате Яна! Тя със своя шестгодишен опит ще Ви напътства и води към светли бъднини! И ако не сте много палав и станете послушен, повече за Вашето възпитание не може и да се желае! Искате ли една мастика?

— Ако ти искаш?

— Седнете, господин Кюлев… Толкова е приятно да си във вдетинена среда. Това облагородява. И така, наздраве!

— Наздраве!

— Вие, освен от нумизматика и злато, и от гълъби ли разбирате?

— Не. Яна разбира.

— И каква задача Ви възложи?

— Аз купих една двойка преметачи и една двойка качулати.

— Простете, господин Кюлев, но с терминологията на гръбначните животни не съм много запознат… Как ще звучи на латински преметач?

— Не знам.

— Е, одобри ли Яна Вашата покупка?

— Единият от качулатите едва накуцва, но тя го забеляза, аз не!

— За един търговец от Вашата класа това е падение! И аз да съм на Янино място, бих се възмутил.

— Вече й мина.

— Друг път бъдете внимателен, не я нервирайте! Преди всичко я слушайте! Все още не всичко е загубено във Вас!

— Пусни ме, моля ти се, да ида в кухнята…

— И последно — какво правеше Спас на покрива?

— Ами отвори капандурата. Там ще гледаме гълъбите.

— Вие ли го накарахте?

— Не, Яна.

— Браво! Напредвате! Във Вас и в Спас има бъдеще. С такъв педагог като Яна ще се качите на Луната!

Кюлев се надигна. Преди да излезе, се обърна към Туше Динев.

— Ела за малко…

Двамата излязоха пред учудения му поглед. Динев се бави доста, но Борис не искаше повече да се заяжда и го попита:

— Добре ли чух, подал си си оставката от политическата полиция?

Той кимна с глава.

— Това е за мен изненада. Така лесно се отказа от една фикс-идея в твоя живот. Положи неимоверен труд. Полицейската школа в Париж. Кариера в България… И щом стигна високия пост, който ти откриваше нови хоризонти, изведнъж захвърли всичко. Защо?

— За мене не е неочаквано. Много отдавна мисля по този въпрос…

— Откога?

— От септемврийския метеж насам…

— Имаш трудности?

— Никакви!

— Тогава, не разбирам…

— Шефе! Като започнеш от краха при Добро поле през 1918 година, Владайското въстание, деветоюнския преврат, септемврийския метеж — това е перманентна гражданска война!…

— Но сега е спокойно.

— Не съм на Вашето мнение! В момента и двете страни усилено се готвят. Шест години гражданска война, навлизаме в седмата! И тя, според мен, е решаващата. Няма по-страшно нещо за един народ от гражданска война! Води до пълно и окончателно разпадане на нацията! Натрупват се страшни престъпления и един ден трябва да се плащат…

— Уплаши ли се?

— Не е точната дума… Беше каквото беше! Повече не искам! Поне нямам вече никакви илюзии! Полицията е само жалък помощник за военната клика. А властта е тяхна и ножа е в ръцете им.

— Толкова ли далеч са стигнали?

— Много по-далеч, отколкото можете да си представите! Списъците са готови. Жертвите са набелязани. Липсва поводът, който не е проблем.

— Мястото в Банката винаги те чака!

— Искам да започна самостоятелна работа. Ще отворя частно детективско бюро, ако, разбира се, сте съгласен.

— По принцип нямам нищо против, но при мен ще си по-спокоен, а може би и материално по-добре.

— Шефе, в сърцето на всеки македонец се крие мечтата сам да си е сайбия на дюкяна. Работата в полицията ми позволи да събера сведения от най-различен характер, за най-различни хора. Настъпва времето, когато трябва да продам стоката. А тя е толкова много, че ще стигне за години наред. Естествено, и за в бъдеще ще водя работата на банковото разузнаване.

— Щом си решил да имаш свой дюкян, ще ти бъдем клиенти, разбира се, с предимство, ако нямаш нищо против. Как практически ще осъществиш начинанието си?

— Господин Кюлев ще ми помогне.

— Имаш добър капитал в Банката — напомни му Борис.

— Няма да посягам на него. Той е дълбок запас в случай на авария.

Влезе Неда и каза:

— Обеда е сервиран.

— Нека първо Кюлев дойде тук! — каза Скарлатов.

Появи се Кюлев, стреснат и малко уплашен.

— Затворете вратата! Няма да разговаряме като гълъбари.

Динев се обади:

— Аз казах на шефа.

Кюлев се изкашля.

— Е, сипи още една мастика, само че малко. Зетко, и аз ликвидирам дюкяна. Туше ще се настани в него.

— Под наем?

— Не. Давам му го халал! Млад, способен мъж. Да му е хаирлия!

Скарлатов искрено се учуди. Не очакваше такава щедрост от скъперника Кюлев, а още по-малко дружба между тези двама души. Може би се е завързала от заключителната част на аферата със златото.

— Все пак Вие ме изумявате. Нали, ако не работехте, щяхте да умрете?… Това са Ваши думи!

— Вече съм на години. Яна расте. Не искам да запомня дядо си като прост сарафин, а като стабилен, стар и уважаван търговец, какъвто бях и съм!

В думите му имаше гордост и достойнство. Той знаеше цената си и искаше внучката да запази добър спомен от него.

— О, значи това е причината да се обличате като паун!…

— Истинският търговец, зетко, и гол да го пуснеш в арабската пустиня, ще се оправи. Аллах керим, в тия години натрупах толкова, колкото хабер си нямаш! Един ден ще разбереш, Яна също! Няма да повторя грешката с дъщеря си!

Кюлев изхлипа. Извади носна кърпа и дълго се секна.

— Е, тогава, честито! — каза Борис.

Той стисна ръката на Динев, след кратко колебание и на Кюлев.

— Да тръгваме, обеда ни чака!

Туше извади от вътрешния джоб на сакото една тънка брошура, сложи я така, че заглавието остана захлупено.

— А това какво е?

— Вчера конфискувахме всичкото издание от печатницата! Взех една. Може би ще Ви заинтересува…

Тримата влязоха в трапезарията. Там ги чакаше цялото домочадие.