Свобода Бъчварова
Гонитбата (25)

Глава единадесета

На 3-ти октомври 1930 година агенция „Стефани“ съобщава за предстоящата сватба на цар Борис III с нейно кралско височество принцеса Джованна Савойска. Цялото й име е Джованна-Елизабета-Антония-Романа-Мария. Тя е четвъртото дете на Виктор Емануил III и кралица Елена. Бракосъчетанието ще се извърши в папската църква на Свети Франциск от Асизи. От 20-и октомври започва така наречената царска седмица. Пристигат бащата на Борис III — бившият цар Фердинанд, Хесенският княз с принцеса Мафалда — сестра на Джованна. Те заедно с италианската августейша двойка и дъщеря им Джованна отсядат във вила Констанца на седем километра от Асизи. Всички бивши и настоящи царстващи дворове в света изпращат своите представители. От цял свят в Асизи пристигат журналисти. Американските агенции предлагат на собствени разноски за петстотин хиляди лирети да им се построи специален телефонен кабел от Асизи до Рим.

Събота, 25-и октомври 1930 година. Слънцето не изгрява над Асизи, облачно е. Населението на градчето е трийсет хиляди жители, а в момента тук са двеста хиляди присъстващи. Всичко е готово. Гарата е окичена с лампиони и цветя. Оттам до църквата се веят на пилони български и италиански знамена. Строени са 2800 пехотинци, две батареи, 600 кадети, 600 юнкери, 400 милиционери и 50 кирасири в парадни униформи с позлатени шлемове и пера, подбрани по ръст и красота, всеки около 2 метра височина. Чакат в шпалир. По облачното небе летят ниско аеропланни ескадри. В десет без четвърт пристигат един след друг влаковете: първият — синият — на италианското кралско семейство, във втория са принцеса Евдокия и княз Кирил. Кортежът се нарежда. В първия автомобил са крал Виктор Емануил, цар Борис и двамата им адютанти. Във втория — кралица Елена, цар Фердинанд, принц Кирил и дворцови сановници, в третия — принцеса Джованна Савойска, Пиемонтският принц с адютантите си и адютантът на Фердинанд. Дуче Мусолини е чак в десетия автомобил. Наредено е камбаните в долината на Умбрия да бият по двайсет минути както в деня на сватбата, така и на самата сватба. Военни музики свирят италианския и българския химн на площада пред църквата. Борис е в генералска униформа. Той подава ръка на принцеса Джованна, за да слезе от автомобила. В същия момент завалява проливен дъжд, който скоро се превръща в град. Шлейфът на младоженката е петнадесет метра и възпроизвежда част от прочутата везба, подарена преди столетия от Жан дьо Бриан, владетел на Изтока след IV кръстоносен поход. В черквата свещенослужителите чакат. Кортежът най-сетне влиза начело с крал Виктор Емануил подръка с дъщеря си, цар Борис подръка с кралица Елена, цар Фердинанд подръка с Пиемонтската принцеса, принц Кирил и принцеса Евдокия и прочее титуловани особи. Министър-председателят Андрей Ляпчев е с принцеса Кадрияно, а Дуче Мусолини с придворната дама госпожица Петрова. На входа са посрещнати от игумена на манастира, който подава светена вода на владетелите и принцовете. Хорът от 150 души — най-добрите във всички римски базилики, пее „Про пере ностро“. Шумът от градушката се чува и тук, в храма. Той е от най-тъмните в Италия, затова е допълнително осветен и за да не се закрият прочутите старинни фрески на Джотто, само пилоните са украсени със скъпи килими. Свидетели от страна на българския монарх са Принц Кирил и Вюртембергският херцог Алберт. От страна на принцеса Джованна са принц Умберто и граф Калви ди Берголо. Всички застават пред олтара. Хорът е до него, монасите — зад певците. Отпред стоят момиченца в снежнобели роклички с венци от цветя. Отец Рисо, който води сватбената церемония, задава на младоженците обичайните въпроси и произнася заключителната формула на тайнството. Борис поставя венчалния пръстен върху ръката на Джованна. Хорът пее сега композицията на отец Стела „Песен за Създанието“. Бракосъчетанието е кратко. От църквата кортежът се отправя към кметството. Тук брачният акт е подписан от свидетелите, а също от Мусолини и Ляпчев. В дванайсет и четвърт часа кортежът се отправя към вила Констанца на тържествен обед. В шестнайсет и трийсет часа заминават с влак за Анкона.

Корабът „Фердинанд“, който ще ги отведе в България, чака на военното пристанище на Бриндизи под пълна па̀ра. Италианската ескадра, която ще го съпровожда — също.

Защо Борис избра тъй дългия и мъчителен път по море? А и корабът не е от най-комфортните и едва ли е най-доброто решение за медения месец на двойката. Отговорът е само един: защото той няма друг изход. Завръщането със самолет е опасно. Въздушните съобщения между страните правят своите първи стъпки. Разстоянието е голямо и самолетът трябва да кацне, за да зареди бензин. С влака трябва да мине през сръбска територия, а отношенията с Югославия не са още нормализирани, въпреки че сръбският крал Александър е пръв братовчед на принцеса Джованна. През разбъркана Австрия по Дунава също не може да мине, тъй като ще се движи пак край бреговете на страни, завзели български земи. Ето защо Борис избра този тежък път, но единствения, който няма да накърни неговото достойнство.

Прощаването на Джованна с близките е мъчително. Тя все още не си е изработила изкуството на цариците да се владеят при всички обстоятелства. Искрена и непосредствена, тя плаче. Изглежда в семейството на италианския крал владеят сърдечни отношения, а младоженката е любимка на всички. Престолонаследникът — брат й принц Умберто, едва сдържа сълзите си. Прегръща сестра си и я целува три пъти. Тя тръгва, очаквана от цар Борис, който е настрана от италианската фамилия, за да не смущава раздялата. Подава й ръка. Изведнъж Джованна се обръща назад, затичва се и пада на рамото на брат си. Той се мъчи да я утеши. Това е сензация за журналистите. Фотоапаратите святкат, кинокамерите се въртят, а принцесата, която вече ще се нарича царица Йоанна, съвсем по детски ридае. Не са весели братята и сестрите й, те горе-долу знаят къде отива. Най-после тя се откъсва от семейството си, за да тръгне с този чужд, все още непознат за нея човек, в чужда страна, сама, без близки. Борис наново й подава ръка. Царят се държи добре в тия минути. По инстинкт тя се притиска до него. Той говори като италианец, тъй като е майчиният му език. Вече е неин мъж и отсега нататък единствената й опора. Така агенциите и пресата предават прощаването в Бриндизи.

Корабът потегля към България… Капитанът Георгиев е осведомен, че предстои разваляне на времето. Италианският адмирал, командващ групата разрушители, повиква капитана и го предупреждава. Съобщават на Царя, че ще се разрази буря, но той настоява да продължат. В осем часа вечерта капитан Георгиев се принуждава да акостира в пристанището на остров Фани. Тук италианската ескадрила, по желание на Борис, се връща в Бриндизи, след като дава прощални салюти.

На другата сутрин, въпреки че бурята не е напълно утихнала, корабът отново потегля. Царица Йоанна страда от морска болест и не напуска кабината. Движат се към канала на остров Корфу. После напускат Кефалония и се отправят към Коринтския канал. Покрай него са се струпали многобройни зяпачи. От гръцкото правителство няма никой. По-нататък времето се оправя. Пътуват без препятствия до Галиполи. Военната музика свири на борда на кораба. Царицата се подобрява и излиза на палубата. Любопитна е и разговаря с екипажа. Минавайки край Цариград, целият турски военноморски флот, феерично украсен, посреща царската двойка. Отношенията с Турция и Кемал Ататюрк са традиционно добри. И двете страни са между победените в Първата световна война. Изгърмяват двайсет и един топовни салюта.

В български води при устието на Ропотамо корабът е посрещнат от трите миноносеца — „Дръзки“, „Смели“ и „Строги“. В пет часа и двайсет навлизат в бургаското пристанище. Целият вълнолом е отрупан с народ. Музиките свирят. Гръмва мощно „ура“. След тържествения церемониал височайшата двойка се отправя към влака по килими, посипани с хризантеми… Царят сега е облечен в униформата на морски офицер, а царицата в скъпо кожено палто с кафяв цвят на черни линии, кафява блестяща рокля с диамантена брошка и бисерна огърлица. В ръце държи малка чанта. Така влизат в царския салон на специалния влак, притежание на бившия монарх Фердинанд, където навремето е посрещнал кайзер Вилхелм. Влакът никъде не спира по пътя, но въпреки нощта на всяка спирка е излязло население. Налага се да забавят скоростта и да минават през гарите с три км в час.

Същия ден, на 30 октомври, става катастрофално земетресение в Италия с епицентър в областта на Анкона. Градът е разрушен, с многобройни жертви. Разрушения има във Флоренция, Падуа, Верона, Фаенца. В Адриатическо море се явяват необикновено големи вълни. Блъснат е върху кея на пристанището един американски кораб. Същия ден в София изгаря една от най-големите мелници на страната. Загубите възлизат на десетки милиони. Има ранени и обгорели. Вестниците на западната преса ще използват тези събития по подобие на Плутарх, който често започва жизнеописанията си на владетелите с подобни бедствия, ще направят свои прорицания за бъдещия брак. Три поличби: проливният дъжд и град в часа на сватбата, земетресението в Анкона и огромният пожар в София.

Независимо от това, София се готви да посрещне августейшите младоженци подобаващо, въпреки царящата беднотия. Министърът на народната просвета Александър Цанков разпуска за три дни учениците и студентите. Министерството на правосъдието прави списък на хиляда и сто затворници, от които петстотин ще се помилват напълно, а на другите ще се намали наказанието. Депутатите събират пари помежду си за подарък на двойката. Правят се специални подноси за хляб и сол, с които тя ще бъде посрещната.

На първи ноември в шест часа и двайсет минути сутринта царската композиция спира на гара Казичене, за да се приготвят за посрещането. Точно в десет часа влакът трябва да пристигне в столицата.

На площада пред гарата в галоп се появява ескадронът на гвардията в парадни униформи, всички на снежнобели коне и се построява на десния фланг до останалите войскови части. Перонът е украсен с борови клонки. По пилоните се веят български и италиански знамена. Един огромен площаден килим води от перона до царския салон, а друг — до изхода на първокласния бюфет, и двата посипани с хризантеми. В девет часа и петдесет минути на гарата иззвънява сигналният звънец. На десния фланг е българското знаме и почетната юнкерска рота, на левия фланг са Министерският съвет и други официални лица, начело с Андрей Ляпчев, всички със съпругите си. Пред самия вход на царския салон са митрополит Стефан и монсеньор Ронкали, който изглежда внушителен в розовата си копринена мантия. На небето се появява ескадра аероплани. В десет без една минута зеленият царски влак с гирлянди от свежи цветя спира на перона. Музиката засвирва церемониалния марш. Пръв слиза Негово Величество цар Борис III, но се обръща назад и подава ръка на царица Йоанна. Двамата поздравяват почетната рота. Гръмва националният химн „Шуми Марица“, а след него мощно „ура“. Царят се здрависва с всички министри и посрещачи поотделно. Те с дълбок поклон целуват ръка на Йоанна. През цялото време Борис неотстъпно върви до нея и с едносрични думи на италиански я ръководи в сложния ритуал. Сега застават пред духовниците. Царят нещо й прошепва. Тя се навежда и целува ръка първо на митрополит Стефан, а после на монсеньор Ронкали. Същото прави и той. Когато излизат на площада пред гарата, необичайно за това време залят от слънчева светлина, се чува шепот на възхищение. Някой гласно си изказва мнението: „Приказна царица“! И наистина тя е тънка като тополка, със стройни крака, издължена, но на ръст е колкото Борис, малко е уплашена, притеснена, донякъде несръчна, но може би най-хубавата от царските особи в света, както отбелязва европейската и българска преса. Бялата й копринена рокля, снежнобялото й кожено манто с яка от сребърна лисица подчертават нежната й кожа с леко матов оттенък, тъмните й очи с детска наивност в тях, правилен нос, очертани устни, бели зъби, дълга шия… На главата носи къс воал, обсипан със скъпоценни камъни, и диадема, принадлежала някога на покойната царица Мария Луиза. Сега Борис е в униформата на пехотен генерал. Ято от трийсет и един аероплана прелита над площада, наредени в буквите Б и И. Трите царски каляски с впрегатни породисти коне чакат. Младоженците се качват в първата. Фотографите ги наобикалят. Снимат ги. Те весело се усмихват към обективите. Фоторепортерите благодарят.

Най-после шествието тръгва към булевард „Мария Луиза“, за да стигне до голямата арка на Лъвов мост, едва пробивайки си път през народ и посрещачи, задръстили улици и площади, виснали като гроздове по балкони и прозорци. Има хора дори по покривите. Охраняващият кордон се огъва от напиращата публика. Полицаите се вмъкват в тълпата и се мъчат да я умирят. Кметът на София поднася на младоженците сребърна тепсия с хляб и сол. Той започва приветствието си с думите: „Царю честити, светла царице…“ Борис отговаря: „Дано нашето щастие бъде щастие за целия български народ!“… Френетично „ура“ и музика. Ятото от аероплани ту изчезва, ту наново се появява било с царския вензел, бил с буквите Б и И. Кортежът отново потегля сред учащи се, многобройни организации, еснафски сдружения, юнаци с униформите на дружеството, ловджии със зелените си оперетни шапки и кучетата до тях, сред касапи, обущари, шивачи и т.н.… Но когато напускат булеварда, на Царя му правят впечатление пустите улици. Охраната така се е престарала, че е обезлюдила една от най-красивите части на столицата. Свиват по „Московска“. Площадът пред Двореца е почти празен. Борис е недоволен и се мръщи. Едва когато стигат площада пред храма „Ал. Невски“, каляските спират. Тук ги посреща генерал Лазаров, пред самия храм. След него ги чака клирът, начело с видинския митрополит Неофит. Той поднася кръста на царицата и тя го целува. Йоанна ревностно изпълнява всичко, което й кажат. Двойката минава между шпалир от духовници, а пред олтара са наредени в дъга петимата митрополити на страната. Официалните лица, заедно с офицерството, са в южната половина на църквата. Депутатите — в северната половина. Дипломатическият корпус е застанал вдясно под амвона, срещу царския трон. Докато младоженците тържествено крачат, хорът на Николаев мощно запява „Исая ликую“. Двойката застава пред олтара. Сега запяват „Гряди, гряди, невесто…“. Тук ритуалът по решение на Светия Синод е съвсем кратък, тъй като вече е извършено обручението в Асизи. Цар Борис знае свирепата борба между своите министри, офицери и клира, затова благоразумно се е отказал от кумове, като определя за такива всички присъстващи. Видинският митрополит взема от масата двете златни царски корони, кръстосва ги над главите им, без да ги полага. А митрополит Стефан поднася златния потир, пълен с вино, първо на Борис, който пие ритуалните три глътки, а после на Йоанна. Тя е изненадана от разкошния храм. Несвикнала още с етикецията, младата царица с детински интерес се взира в полилеите, олтара, троновете и присъстващите. Крадешком следи всяко действие на Борис, който е врял и кипял в сложния православен церемониал, и тя избира единствения възможен засега начин да се държи под погледите на любопитното, клюкарско множество, като повтаря това, което прави той. Когато се кръсти, кръсти се и тя, когато се кланя, кланя се и тя. Трогателна е в послушанието си.

Гръмва „Многая лета“. Навън батареите стрелят така, че ревът на оръдията заглушава всичко и храмът се тресе. Царицата се прилепва плътно до Борис. После настъпва тишина. От името на Светия Синод митрополит Неофит държи реч, като нарича Борис „просветен наш венценосецо“, а Йоанна — „любимо дете“… Двойката целува последователно поднесените им кръст и Евангелие и сяда на мраморния трон. Така приема поздравленията на присъстващите, които се изреждат в нескончаема редица. Не липсва и опозицията. Борис намята коженото палто върху раменете на Йоанна. Тя напълно се е успокоила и гледа всичко с нескрито любопитство. Най-после излизат от храма. Там ги посрещат шейсет деца шаферчета в бяла коприна и с цветя. Царицата се разплаква. Фотографите щракат с апаратите. Кортежът наново потегля, следван от многобройните автомобили на присъстващите. Каляските влизат в Двореца. Официалните лица също. След кратък престой царската двойка се показва на балкона, за да приеме парада на войските. Той е внушителен. Свършва в един и половина следобед. Умора се чете по лицата на всички. Младоженците се сбогуват с официалните лица и се прибират в покоите си.

Каква разлика между истинското великолепие на сватбата в Асизи и тази в България! Тук бутафория, дървени арки, покрити с борови клончета, картонени позлатени корони, оголяло и обосяло население, стоящо с часове в очакване на кьорсофра. Не й е било лесно на принцеса Джованна след първите впечатления от страната, където занапред щеше да живее. Министри и депутати — имитиращи Европа балканци, облечени във фракове и цилиндри. Офицерство от професионалисти, загубили няколко войни, но с велико самомнение, получено от потушаването на три народни въстания и една кървава чистка със свой аналог — вартоломеевата нощ от средните векове. Ландскнехти, покрити със слава от избиване на собственото си невъоръжено население. Това, което сродява в този момент върхушката, е, че всички — от министър-председателя Ляпчев чак до Светия Синод, — всеки поотделно се смята за причината, за главния изпълнител на „светото дело“ да оженят Царя. Всички са със самочувствието на сватовници и сводници, очакващи да получат не само благодарност от Величеството, но и своя дял от софрата. А народът се тълпи по гарите и софийските улици, през които минава ескортът. Разните организации и институции, чак до сиропиталищата, се бият за местата, които ще заемат…

… Полудяла страна, помисли Скарлатов с тежко чувство в душата и си спомни думите на Ла Боеси: „Но, боже мой, как да наречем това, което виждаме, че едно голямо число хора не само се подчиняват, но служат; не само се покоряват, но и раболепстват пред един човек… и раболепстват така, въпреки че нямат нищо свое — нито имущество, нито деца, нито даже самия си живот, и търпят грабежи и жестокости от един човек? И то не от Херкулес или Самсон!… Как да наречем всичко това? Бедни, нещастни, безумни народи!…“ Но този гняв в сърцето на Борис спрямо своя народ бързо се смени с жалост и болка, защото си спомни за Матов. Сякаш отново видя тънката му, стройна фигура, облечена в черно, с ботуши и широк военен колан, пристягащ рубашката му на кръста… Видя умното му мъжествено и аскетично лице и тъга нахлу в гърдите му. Сега той се помъчи да види другите — не тези, които посрещаха, а останалите, мнозинството граждани на тази нещастна страна. През тия дни те продължаваха да си гледат работата, пасяха стадата и превиваха гръб над земята, която им даваше парчето хляб. Те не участваха. Не участваха и хиляди семейства, вдовици в черно, а децата в дрипи, осиротели завинаги от този човек и подобните нему, който се женеше и очакваше щастие в бъдещето… Те не излязоха на улицата. Те останаха вкъщи — жертвите, унижените… И омразата в техните сърца не беше по-малка от ликуването на силните. Те знаеха, че техният час ще дойде, и тогава?…

За този час и ден може би знаеше само бог!… Но той щеше да дойде! И тогава?…

Скарлатов изтръпна пред тази мисъл.