Свобода Бъчварова
Гонитбата (19)

Глава пета

За разлика от военните битки, които започваха с мобилизация на армиите, придвижването и групирането им на границите за часа на настъплението, при банковите битки до последния възможен момент се пазеше тайна и се правеха обходни маневри, с цел да се заблуди противникът. Тайната си оставаше основната грижа на започналия акцията банкер. Общото между войсковите и банковите сражения бе в нахлуването в чужда територия и съответния отговор на засегнатия. Скарлатов бе разсъждавал за така нареченото навлизане в чужда територия. Според него се касаеше до един биологичен инстинкт, присъщ и на най-нисшите живи същества. Даже една безобидна рибка се превръщаше в смел борец, когато друга нахлуеше в пределите на малките й владения. При по-висшите животни този инстинкт се изявяваше още по-ясно. Вълците и кучетата определяха със знаци от урина границите на своите територии и всеки, нахлул в тях, се смяташе за враг. Що се касаеше до „венеца на природата“ — човека, тук инстинктът достигаше максималното си развитие. Та не обграждаха ли хората няколко квадратни метра земя със скъпи каменни зидове? Не правеха ли към отделните градове крепостни стени? Не се ли охраняваха границите с окопи, с вълчи ями, с войници, въоръжени до зъби? Не се ли заграждаха дори двата квадратни метра за вечен покой? Не се ли избиваха по селата за някоя келява круша на междата между синорите?… Той дълго бе мислил върху частната собственост. Гледището на марксизма, че собствеността се явява на определен етап от човешкото развитие и в края на краищата при безкласовото общество ще загине, не го задоволяваше. Това би било така, ако нямаше и един друг фактор, може би не решаващ, но съществуващ — именно инстинктът за собствена територия, присъщ на всички животни, следователно и на човека. Той често си повтаряше мисълта на Русо, че цялата човешка трагедия е започнала от момента, когато един човек е казал „Това е мое“ и го е обградил, за да не пристъпва никой там. Примерът беше примитивен, но дълбок в своята същност, макар Русо да смяташе, че с възпитание можеше да се преодолее този инстинкт. Скарлатов обаче никак не бе убеден в това. Считаше, че големите умове на човечеството се заблуждават по тази тъмна, ненапълно изяснена страна на човешката душа. Не определяше ли тя в края на краищата поведението на човека в нашия свят?… Не бе никак сигурен, че с промяната на социалния строй ще се промени и тази страна от човека. Защото се касаеше, според него, за явление в основата си биологично, а не социално — вълкът мени козината си, но не и нрава си, казва народната мъдрост. Дали Русо в своята вяра в човека не стигаше дотам, чрез възпитание да преобърне месоядните в тревопасни? Може би някой някъде би успял, например в цирка при дресировката. Но това би било противоестествено. Тогава неравенството щеше ли някога да се преодолее, или под формата на различни рецидиви ще се явява и в бъдещите общества?… И друг път бяха нахлували в неговите владения, и друг път той се беше отбранявал, но особено силно почувства този дълбок инстинкт в началото на 1929 година…

Поводът на пръв поглед беше безобиден. Най-напред нададе тревога Неделев. Една сутрин влезе в кабинета на Скарлатов. Той се учуди. Рядко го посещаваше, въпреки че кабинетите им бяха един до друг, и то винаги по инициатива на Скарлатов. Покани го да седне, но Неделев остана прав. Явно бе възбуден и този път падналите му клепачи бяха необичайно отворени.

— Слушам Ви, директор Неделев.

— Някой е започнал да изкупва горските масиви по поречието на Рилската река.

— Не е трудно да се отгатне, че е Балабанов, но той е наш клиент и не виждам нищо лошо. По-странното е, че не е поискал никакви кредити от Търговската банка.

— Защото ги получава от други!

— Кои?

— Италианската и Френско-Нидерландската на Карасулиев!

Нещо трепна в Скарлатов и тогава с всичка сила почувства как в гърдите му се надигна инстинктът за самосъхранение при нахлуване на неприятеля в собствена територия. Той дори не се замисли, когато каза:

— Трябва да пресечем ръката, която се протяга към горите!

Стана от бюрото и отиде при Неделев.

— Сведенията Ви точни ли са?

— Не напълно. Не съм сигурен и затова искам да разискваме въпроса с Туше Динев.

— Защо досега не ми съобщихте?

— Трябваше ми време, за да осмисля всичко и стигна до заключение, че някой започва битка срещу нас.

На вратата се потропа и влезе Динев. Сега и тримата седнаха да обсъдят създалото се положение. Неделев обстойно разясни миналото на сегашния конфликт: още при ликвидиране на наследството на Вегенел, което преминало изцяло в ръцете му, той донякъде позволил на Карасулиев да обере трохите от трапезата. Такава доста голяма „троха“ била боровата гора на австриеца в рилското му имение. Повечето горски масиви по онова време били притежание на индустриалеца Балабанов — мъж с доказан талант и замах. Последният изгражда неголяма фабрика за хартия и амбалаж в село Бараково. Свързва Рилския манастир с теснолинейна железница-дековилка за пренасяне на дървения материал. А той щял да стигне за много години, тъй като горите, и преди всичко тия в близост до реката, не се експлоатирали прекалено. Първия пробив направил Карасулиев, като закупил участъка на Вегенел. По тоя начин забива клин в територията на Търговската банка. Нали Балабанов беше изцяло в нейни води и така владееха положението. Според Неделев в даден момент те се споразумяват. Карасулиев го финансира. Заемът от Италианската банка е минимален, повече за заблуда. Главният кредитор е Йосиф. Целта е ясна — обсебването на всички гори по поречието на Рилската река, едни от най-добрите и най-старите в България. Търговската банка трябваше на всяка цена да се намеси, беше принудена. Разделиха се угнетени. Туше Динев разви бясна дейност, за броени дни успя да изясни положението. Касаеше се за едромащабен замисъл, изцяло дело на Карасулиев. Той възнамерявал да изкупи всички горски масиви в Рила, да внесе модерна техника с въжени линии, да разшири железопътната линия и построи големи фабрики за вестникарска хартия, която се внасяше от странство. Но идеята му не спираше дотук. Поставяше си като крайна цел обединяването на вестникарското дело в страната. Динев имаше сведения, че се готви да откупи няколко ежедневника. По тоя начин щеше да съсредоточи в ръцете си и пресата на България. Наистина тоя човек действаше с американски маниер — да съсредоточи цялата хартиена индустрия — от отрязване на дървото до будките за продажба на вестници. И не че Скарлатов и Неделев имаха нещо против идеята. Работата бе, че не на тях им бе дошло наум първи да я осъществят. Особено Неделев се считаше за лично изигран. Трябваше да се попречи на Карасулиев и да се заграби идеята му, като се осъществи от Търговската банка. Скарлатов нито за миг не се замисли върху моралната страна на въпроса. Една акула бе нахлула в територията му и смяташе да я прогони с всички средства. Така се стигна до строго определения план за действие, разработен от Скарлатов. Неделев се заемаше с Балабанов и Италианската банка. Динев с Карасулиев и синодалните старци. Върху плещите на Борис легна най-важната част. Когато замисляха настъплението, той стигна до извода, че едва ли ще успеят, ако тръгнат по чисто търговски път. В най-добрия случай щяха да се надпреварват кой по-бързо да изкупи горите, а това неминуемо водеше до повишаване на цените и до чисто материална загуба. Освен това дековилката и реката бяха в ръцете на противника, а транспортът беше най-важният. Защо са ти гори, ако не можеш да свлечеш трупите?… Така че и тук предимството беше на страната на Карасулиев. Борис правилно отчете, че по тоя път ще стигнат до провал. Оставаше другият — разкриване на замисъла, въздействие върху обществеността и натиск върху Парламента. Тук позициите на Търговската банка бяха далеч по-силни. Той имаше връзки с политиците и партиите. Щеше да раздуха въпроса, че се пилее народното богатство и отива в ръцете на алчни хора, които не се спират пред нищо. Знаеше, че и тук ще срещне добре организирана съпротива, но това беше единственият път. Така се стигна до срещата му с един от асовете на пресата в България — притежател на най-четения ежедневник и стар познат — Ризов. Ако успееше да го привлече на своя страна, останалите вестници не бяха проблем. По сведение на Туше Динев, Карасулиев и тук ги бе изпреварил. Така Скарлатов се озова една сутрин в кабинета на Ризов до печатницата на вестника. Шумът беше невъобразим, а мястото крайно неподходящо. Още когато влезе и седна върху клатещия се дървен стол, Скарлатов разбра, че битката ще бъде трудна. Ризов не показа и най-малка радост от посещението му. Държеше се студено и независимо.

— След толкова години благоволи най-после да ме посетиш, и то на работното място!… Чудя се само какво те е накарало да направиш този жест.

— Любопитството. Исках да видя как изглежда една редакция на вестник…

— Не ти вярвам, Скарлатов.

— … на вестник, финансиран някога от мен. Доколкото съм уведомен, още не си изплатил дълга си към Банката за доставката на печатарските машини…

— Ако това е целта на посещението ти, то е безоснователно, защото не съм пропуснал досега да внеса съответните суми, а и падежът на полицата изтича след две години. Но ако толкова си закъсал, още тия дни ще ликвидираме въпроса. Всяка друга банка с удоволствие ще ми заеме пари, за да се изплатя до левче!

— На първо място Френско-Нидерландската, нали?

— И така да е! Това какво те засяга?

— Смятам да взема в ръцете си вашия бранш.

— Така ли? Мога само да кажа, че си закъснял.

— О, не бързай! Разбира се, в замисъла ми вестниците са една малка част от общото обединение. То ще групира и цялото производство на хартия и така нататък…

— Съжалявам, не съм човекът, който ти е нужен.

— Значи Карасулиев вече те е обвързал?

— Толкоз! Повече няма какво да кажа.

— Жалко, Ризов, че ще останеш извън играта. Дойдох заради старото познанство първо при теб. Не искам един ден да смяташ, че съм те разорил.

— Мислиш се за много силен, но и другите имат не по-малко капитал зад себе си. Не виждам как ще постигнеш целта си.

— Много просто, Ризов, чрез един твой познат — собственика на вестникарското обединение „Съединени печатници“ бай Атанас Дамянов. Това е всичко! Аз те предупредих, сбогом!

Както седеше на стола, Ризов скочи и хвана Скарлатов за ръката.

— Стой!

— Ти загуби, Ризов, партньора, на който ще помогна, е далеч по-почтен от теб!

— Слушай, Скарлатов, грешката е моя. Не размислих, когато взех пари от Карасулиев. А сега съм в безизходица, как ще му ги върна!

— Това е вече твоя работа, не моя!

— Борисе, по-подходящ от мен няма да намериш!

Борис въздъхна.

— За съжаление, този път каза истината…

— Помогни ми да се издължа и аз съм твой!

— Защо не прибавиш — до края на света! Е, добре… Нека идем на друго място да обсъдим въпроса…

Двамата излязоха. Горе, в библиотеката на Банката, Скарлатов му постави грубо и категорично своите искания — нито лев преди да почне акцията, напълно да се ангажира. Даде му всички сведения, до които се бяха добрали.

Така в Парламента се започна дискусията по горите. Пръв започна атаката самият Неделев. Депутат от дълги години, той рядко се изкачваше на трибуната на Парламента. И този път речта му беше монотонна, но пак привлече вниманието. Спря се върху износа на варен буков материал за Англия като най-рентабилен, а също и върху производството и износа на орехов фурнир по цени далеч под световните. Но в центъра си останаха боровите гори. С производството на шперплат особено бързо се засили изсичането им. Техниката напредваше. Въжени линии с малък вложен капитал даваха неимоверни печалби. При подобна експлоатация България скоро щеше да остане без гори и трябваше да внася дървен материал от странство. Обадиха се и други депутати.

Първата голяма статия излезе във вестника на Ризов — предимно с образователен характер. Но в нея се съдържаха и интересни факти. Кой всъщност притежаваше горските масиви?… За изненада на несведущите се оказа, че Светият Синод чрез съответните манастири е най-големият притежател. Благодарение на юридическото оформяне на имоти по незаконен ред, той едва ли не беше собственик на цели планини, пасбища, ливади и преди всичко борови гори. И всичко под маската на християнска помощ. Наистина в тия манастири имаше така наречените послушници — предимно хора, облекли черното расо, за да станат неплатени слуги, каквито са били зависимите селяни при феодализма. Цели села бяха заробени по тоя начин и със своя труд увеличаваха богатствата на манастирите. Модерната техника никак не се пренебрегваше от отците. Създаваха се дъскорезници и шперплатови фабрики към тях. Така манастирите се превръщаха в доста рентабилни предприятия с евтина работна ръка и модерна техника, без да са вложили в тях нито лев.

В следващите дни излезе поредица от статии. Лека-полека ударът се насочи към Светия Синод. Има ли той право да продава собственост и кое е юридическото лице, което продава — Светият Синод, манастирът или отделни хора? Разкритията следваха едно след друго, докато на всички стана ясно, че не някой друг, а самите владици от името на институцията извършваха сделките. Не беше трудно да се разбере къде отиват парите от продажбите. Например Рилският манастир бе нещо като акционерно дружество на православната върхушка както по оборот и основен капитал, така и по недвижима собственост. По същество той беше едно от най-големите индустриални и селскостопански обединения в страната. Същото можеше да се каже и за Бачковския манастир, и за всички останали. Църквата добре се беше приспособила към новите времена, а висшите духовници развивала дейност не по-лоша от фабрикантите, банкерите и едрите земевладелци. Само че за разлика от тях, всичко се вършеше тихомълком и не плащаха данъци. Религията беше добро прикритие. Странно бе, че България — първата страна на Балканите, приела християнството от Византия, с развита църква още в Средновековието, страната, където се бе родило богомилството — квасът на цялата европейска Реформация; същата църква, която в най-мрачните векове на турското робство запази писмеността, книжнината и българското съзнание в народа; която се нареди до революционерите в борбата за независимост и не само със словото, но и с оръжие в ръка — тази църква след Освобождението все повече и повече се отдалечаваше от своето предназначение, от народа. Обясненията бяха хиляди: че българският народ поначало не е религиозен, че има материалистично мислене, че прекалено дълго е бил изолиран от европейската цивилизация… Но измежду всички истини една особено ярко изпъкваше — че тези, които представляваха църквата — попове, монаси и висше духовенство — все повече и повече се увълчваха, покваряваха и личният пример бе последното нещо, за което се грижеха. А въпросът за единството между поведението и религиозното изповедание винаги е бил в основата на разпространението на християнската вяра. Житията на светците бяха истории на всеотдайност, жертвоготовност, на отказване от личното благо и именно тази страна на християнството привличаше много хора. Църквата бе дала безброй жертви през турското робство, не по-малко от революционерите, и имаше своята плеяда от великомъченици. Не случайно най-големият революционер на България — Васил Левски — излезе от средата на духовниците. Той бе дякон Левски. Телата на поповете се люлееха по бесилата за назидание на раята. Ето откъде идваше авторитетът на църквата. Но този ореол бързо изгасна в годините на свободна България. Толкова бързо, че църквата се превърна не само в обект на критика, но и на подбив както от страна на атеистите, така и от вярващите. И сякаш за да бъде напълно завършена картината, на хоризонта изскочи митрополит Стефан — разложител без задръжки. Сребролюбец, гуляйджия, женкар, комарджия, той не се спираше пред нищо, за да намери пари и задоволи жаждата си за удоволствия. Обгради се с подобни нему корумпирани типове. Често отиваше на Запад, за да може далеч от миряните да води охолен и развратен живот. Православната църква губеше последните си опори в българския народ.

В един доста четен вестник от жълтата преса за пръв път излезе антрефиле за митрополит Стефан и неговата страст към хазарта. Клопката беше добре скроена от Туше Динев. Най-висшият български духовник често посещаваше заведението на Татарски, разбира се, в цивилни дрехи и под най-строго инкогнито. Стефан запротестира и заведе дело срещу редакцията. Но трябваше веднага да се откаже от иска си, понеже редакцията предяви снимки — доста на брой, — сочещи главата на църквата около игралната маса в компанията на млада красавица. Те бяха толкова красноречиви, че не търпяха възражения. Редакцията заплаши, че ще ги публикува. Никой не разбра как се уреди конфликтът, но преговорите явно бяха протекли задоволително и за двете страни. Фотографиите не излязоха в печата, а малкото жълто вестниче се превърна в ежедневник, благодарение на парите, получени от митрополита за откуп. И когато скандалът се смяташе почти заглъхнал, пресата отново поде атаката. Този път срещу трима души заедно — Стефан, Карасулиев и Балабанов. Вдигна се тревога за българските гори. Излязоха прочути карикатури в ежедневниците. В средата на голяма статия от Ризов на първа страница на вестника, озаглавена „Седмата заповед — не кради!“, имаше огромна карикатура: попове и владици с брадви и триони, със запретнати раса мъжки секат борови дървета, а други стъкмяват огромен кръст до вързания Христос на земята, който чака да го разпънат. Отдолу текст: „Митрополитът — Изсечете всички рилски гори, но направете най-после кръста да го разпием!“ Приликата между нарисувания и истинския митрополит беше недвусмислена. Следващата карикатура, която дълго забавлява публиката, представляваше пак борова гора и духовници, които я секат, а други правят Вавилонската кула. Най-отгоре е владишкият трон и върху него седи подобен на Стефан сановник, който казва: „Най-после, благодарение на рилските гори, построихме Вавилонската кула и сега сме близо до Бога, за да го лицезреем!“

Така групата на Търговската банка успя да подплаши дивеча, да го смути и изведе от равновесие. Оставаше последното действие — звярът да се обади и това не закъсня.