Свобода Бъчварова
Гонитбата (31)

Глава пета

Съвещанието започна към един часа след полунощ в библиотеката на горния етаж. В сбита форма Скарлатов изложи пред Туше Динев и Неделев положението в резултат на паниката. Бяха изтекли милиони… Наистина кръвоизливът засега бе спрян, но той не се и постара да успокои събеседниците си. Предвиждаше ново нажежаване на атмосферата, нови ходове от страна на Карасулиев. Повече от всякога трябваше да очакват, че ще се опита да намали загубите си и да изплува на техен гръб. Скарлатов разсъждаваше върху опасностите от гледна точка на противника. За тая цел имаше само един метод — да влезе в кожата на врага, опирайки се на данните и на преките си наблюдения. Трудна задача с много неизвестни, но Скарлатов не се чувстваше ни най-малко неуверен. Мозъкът му работеше безотказно. Кризата, освен всичко друго, събличаше хората до първичната им голота и показваше не само истината в икономиката, но и човека такъв, какъвто е. Макар и не много утешителен, анализът, направен от него пред най-близките му сътрудници вля и в тях сила, бодрост и увереност. Задачите раздели на три. Всеки от присъстващите трябваше да поеме своята. Директор Стефан Неделев се заемаше с индустриалците, търговците и едрите рентиери. Важна и сложна задача, целяща да запази наличните авоари, защото, ако те почнеха да изтеглят капиталите си, съществуванието на Търговската банка ставаше съвсем проблематично. Разбраха се с него утре да насрочи съвещание с деловите кръгове. Динев, от своя страна, трябваше неотстъпно да следи всеки ход на Карасулиев и нито миг да не го изпуска от погледа си. За себе си Скарлатов остави не по-малко важна задача. Даже индустриалците и едрите търговци да не изтеглеха авоарите си, един синдикат между Карасулиев и частните банки и банкери също означаваше край на Търговската банка. А в това, че следващият ход ще бъде именно този, Борис не се съмняваше. Идеален изход за малките банки и банкери! Всяка от тях лелееше мечтата, че рухването на Търговската банка ще доведе до собственото им спасение. Затова смяташе излишно да говори с всеки от тях поотделно или да ги събере заедно, та да потърсят разумен изход от ситуацията. Но тук Неделев рязко се възпротиви. Той вярваше, че едно събиране на банкерите от Скарлатов е необходимо, и наложи правото си на вето. Въпреки нежеланието си Борис се принуди да приеме тази тежка и безсмислена задача. Но по негово настояване отложи събирането на банкерите под предлога, че иска да узнае първо резултата от сондажа на Неделев. Разсъмваше.

— Ще останете ли за сутрешното кафе, Неделев?

— Трябва на всяка цена да се прибера у дома. Там ме чакат…

— Нима не спят?

— Жена ми е бременна.

Борис го погледна. Отново го учудиха равният му, безизразен тон и заспалият му вид. Даже една такава интимна новина съобщаваше толкова индиферентно.

— Честито бъдещ наследник!

— О, още е рано…

Останали сами с Динев, те дълго мълчаха.

— Все пак бихте ли ми обяснили замисъла си — попита накрая Динев.

— Защо?

— Така действам в мъгла.

— Ами ако именно това искам — никой да не знае следващия ми ход?

— Както обичате.

— Излишно е, Динев, изпълнявай точно! Ум не ти липсва. Така ще ти е по-интересно…

Пиха кафе в трапезарията и слязоха в Банката един час преди да дойдат чиновниците.

Денят не донесе нищо ново. Изтеглянето на влоговете в провинциалните клонове се увеличи, но паника нямаше. Търговската банка в съзнанието на хората си оставаше все още мощна и стабилна. Туше Динев непрекъснато стоеше до телефоните заедно с един свой сътрудник и често влизаше в кабинета му, за да го уведомява по най-различни въпроси. Неделев се появи едва след затваряне на Банката. Той не се отби при Скарлатов. Наложи се Борис да отиде в кабинета му. Седеше невъзмутим, спокоен, със заспало лице и прибираше в скъпата си кожена чанта папките. Скарлатов помисли, че тъкмо човек като Неделев ще свърши работата. Сдържаността и безразличието, които излъчваше, са най-добрият успокоител за индустриалците. В тия среди той бе некоронован господар и думата му тежеше. Като стадо овце щяха да тръгнат след него. Но докога този заспал овен щеше да води стадото в посока, благоприятна за Банката?…

— Бон шанс! — пожела Скарлатов и излезе. Неделев нищо не отговори и тръгна. Долу на двора го чакаше скъпата му кола. Борис се отби в чакалнята и в гръб видя една висока, стройна, елегантна жена, запътила се с широки, спокойни крачки към кабинета на Динев. Жената за миг се извърна. Черните й дълбоки очи се срещнаха с неговите и той потрепери. Беше недействително красива. Гъсти, бляскави гарвановочерни коси, млечнобяла кожа, издължена, господарска походка и в същото време в нея имаше нещо по момински невинно. Той прочете в погледа й нескрито любопитство, защото тя не го отмести. Усети, че го разглежда като жена със самочувствие, която познава мъжете в цялото им тщеславие, глупост, и по принцип излиза победителка от схватките с противния пол. После посегна към дръжката на вратата и без да чука, изчезна в кабинета на Динев. Оооо! Не бих искал да попадне в ръцете й!… — бе първата мисъл, която мина в главата на Скарлатов. Чакаше с нетърпение да се появи Туше Динев. Но той се забави около час. Най-сетне влезе и остави на бюрото един лист със списък на имена.

— Тази вечер Карасулиев събира директорите на акционерните банки и частни банкери — каза Динев.

Борис хвърли поглед на списъка.

— Но тук са почти всички събратя!…

— С малки изключения — да.

Борис разхлаби възела на вратовръзката и разкопча ризата. Задушаваше се. Това бяха хора и банки, свързани с неговата, получавали помощ, съвет, закрила и услуги от нея!… Колко пъти им бе подхвърлял сделки със сигурна печалба!… И Скарлатов, който в цялата си дейност на банкер никога не взимаше предвид морала в поведението на събратята си, този път болезнено се засегна.

— О, подло банкерско, крокодилово племе! Как ти пееш „Осанна“, когато силният печели, и ревеш „Разпни го“, когато е в беда!

— Нима сте очаквали друго от тях?

Скарлатов не отговори, а внезапно попита:

— Една дама, едно момиче преди час влезе в кабинета ти…

— На нея дължим този списък и часа на събранието при Карасулиев.

— Предполагам, че това е сътрудничката ти Елена, ако не се лъжа…

Динев кимна с глава.

— Как се е добрала до тези сведения?

— Посредством директора на Южната банка.

— Мръсник!

— Нейното мнение е същото. Обработва го вече една седмица. Хлътнал е и с двата крака по нея.

— А би ли ми казал по каква методика действа?

— По най-древната и безотказна — чрез мъжкото тщеславие. Няма тайна, която мъжът да не издаде на жената, в която е увлечен, особено ако смята, че се издига по тоя начин в очите й.

Скарлатов искаше още да пита, но едносричните отговори на Динев не предразполагаха към такъв разговор.

— Как ще разберем резултата от съвещанието при Карасулиев?

— Веднага след като свърши. Директорът на Южната банка гори от нетърпение да се срещне с Елена. Тя ще го чака при Татарски. Час-два по-късно ще знаем всичко.

— А данъчният инспектор?

— Той е съвсем лесен.

Сряда срещу четвъртък Скарлатов бодърства през цялата нощ. Разхождаше се из салона, често отиваше до прозореца, дръпваше тежката завеса и гледаше чистия двор, булеварда, осветен от силните електрически фенери на двата пилона. Още не бе разсъмнало, когато влезе Туше Динев.

— Шефе — каза той, — някога носителите на лоши вести са ги убивали…

— Напразно! Отрицателната информации е толкова важна, колкото и положителната, стига умело да я ползваш!…

— Общо взето са присъствали банкерите от бившия Камбиален синдикат — стари приятели на Карасулиев, свързани с многобройни гешефти.

— Нормално.

— За съжаление — и мнозина от нашата сфера на влияние.

— Стигнали ли са до споразумение?

— Почти, но не окончателно. Директорът на Южната банка, а не Карасулиев, е предложил присъстващите да картелират срещу Търговската банка чрез съвместни действия.

— А Карасулиев?

— Говорил дълго и забъркано… Че, от една страна, не може в тежък момент да изостави приятелите си, а, от друга, бил свързан с Вас чрез лично дългогодишно приятелство, затова щял да остане настрани…

— И той има морални терзания?!

— За всеки случай формално няма да застане начело на обединението. Но дал декларация, че ще изпълнява всички договорености.

— И все пак какво е попречило да вземат незабавно решение?

— Директорът на фабрика „Мургаш“! Той казал, че като се ликвидира Търговската банка, оставала като частна само тази на Карасулиев, единствено силна. Наличието досега на две подобни донякъде уравновесявало различните тенденции и не позволявало да загинат слабите. А като остане Карасулиев сам, няма ли той да се разпорежда като вълк сред стадо и да изяде един по един малките си партньори. Припомнил същите случаи в практиката му.

— Браво! Един трезвен глас! Представям си отговора на Карасулиев…

— Дори заплакал, че му нямат доверие. Но все пак това изказване разколебало донякъде останалите и решили да изчакат няколко дена.

— Колко?

— Вероятно до понеделник.

Борис въздъхна с облекчение. Имаше на разположение цели три дни — четвъртък, петък и събота! Неделя по принцип не слагаше в сметката. Дотогава всичко щеше да се реши. Карасулиев беше направил първата си грешка. Защо?… Ето, това Скарлатов не можа да си обясни.

— Желаете ли подробния доклад на Елена?

— Ти прочете ли го?

— Заедно го правихме.

— Ще го разгледам насаме. Имам един въпрос към тебе — на това съвещание станало ли е дума за лихвения процент на влоговете и кредитите?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Както наредихте, имахме специална насоченост по тоя пункт.

Докато разсъмваше, двамата мълчаливо пиеха кафето си в трапезарията, Скарлатов непрекъснато анализираше сведенията. Неговият час наближаваше. Беше вече въпрос на дни. Какъв щеше да е следващият ход на Карасулиев?… Той няма смелостта да застане директно срещу Скарлатов. По стария си навик щеше да действа като лисицата — с други средства, а това намаляваше бързината и силата на удара. Вторият извод произтичаше от първия. Щом досега не мина в пряко, мощно нападение, значи, че го е страх от противника. Дългите години на финансови битки с Търговската банка и Скарлатов бяха посели в него този страх, който, въпреки ума си, Карасулиев не можа да преодолее. Някъде далеч в подсъзнанието му винаги се загнездваше едно подозрение, че Скарлатов има скрит ход, а той не го знае… И че именно тая неизвестност можеше да го погуби. Но така ли беше в действителност? Борис не беше уверен, щеше обаче да използва малкото си психологическо предимство.

Той слезе в кабинета преди отваряне на Банката. Чиновниците пристигнаха след него. Секретарят му донесе папките по текущите дела. Той ги попита дали директор Неделев е дошъл.

— Току-що — отвърна секретарят.

Първият му порив беше да отиде при него, но се отказа. Злоба изпълни душата му. Нима той не можеше да дойде през нощта и му съобщи резултата от съвещанието с индустриалците?! Но не го стори. Борис също нямаше да покаже, че е засегнат. Отвори вратичката на бюфета, където в дъното имаше огледало. Беше забравил да се обръсне и смени ризата. Острата му побеляла брада бе набола. Помисли си, че при трудни обстоятелства в живота си — война, раняване, затвор — той винаги си бе пускал брада. Реши и сега така да направи, за да спази традицията в нещастията.

Неделев благоволи да се появи в кабинета един час по-късно. Елегантен, отпочинал, с безизразно заспало лице, той каза с равен и провлачен глас:

— Добро утро — и седна във фотьойла.

— Как е жена Ви?

— Всичко е нормално в семейството ми, а също и в бизнеса.

Скарлатов не искаше да пита как е минало съвещанието. Смяташе, че това ще го унижи.

— Вие не изглеждате добре — каза Неделев.

— Откъде този извод?

— Не сте се избръснали.

— Драги Неделев, реших да си пусна брада.

— Да не би да е починал някой близък?

Явно това е сарказъм, помисли Борис и го прие като такъв.

— Брадата ми носи щастие.

— На нея ли разчитате?

— А Вие, Неделев, на какво разчитате?

— На себе си, на упорития си труд. Всичко друго тук не ме засяга.

— Нима?

— Естествено деловата активност ще намалее, парите ми са вложени в предприятия. Някои ликвидирах, основните запазих. Отсега нататък за мен ще става все по-добре, макар и бавно.

— Вие снижавате прицела и това е примирение, а може би старост?…

— Смятате ли, че Банката ще се задържи? — директно попита Неделев.

Сега трябваше да отговори. Но на кого? На един човек, който бе доволен, че е спасил своето — и повече по инстинкт, отколкото по разум, той каза:

— Едва ли. Надежди почти няма.

— Така и знаех! По-лошото е, че и останалите индустриалци мислят същото.

— Вие нямате сметка да мислят така!

— Отчетох и тази възможност. С голям труд успях да ги убедя засега да не изтеглят капиталите си.

— По същество ликвидацията на Търговската банка няма да Ви засегне, нали така?

— Очаквах такова развитие и взех предпазни мерки.

— На колко време мога да разчитам?

— Максимум до понеделник.

— Предлагате да ликвидираме общите предприятия и те да минат към Вас?

Неделев кимна с глава.

— А защо на Вас именно трябва да ги продам? И почти даром?

— Защото съм директор на Банката и дълги години съвместно работихме.

— А не Ви ли е минало през ума, че мога да ги подаря на лица, които Ви превъзхождат като човек?

— Това няма да направите.

— Защо?

— Защото сте разумен.

— Грешите, ние, Скарлатови, сме и хора на чувствата. За мене ще е чудесна гледка да видя всичко в пламъци и как се ровите в пепелта, за да измъкнете парченце злато.

Неделев стреснато отвори очи.

— Може би сте чували за нашата налудничавост, пиянство и тем подобни?

— Какви са Ви условията, Скарлатов?

— Това е вече по-нормален разговор!… До понеделник включително Вие запазвате поста си на директор и така да се афиширате, сякаш Търговската банка е най-стабилното учреждение в света!

— Но не е!

— Засега само аз и Вие го знаем! Останалите могат да предполагат. Става въпрос само за три дни!

— А какво аз печеля?

— Общите предприятия ще преминат към Вас с предимство.

— Каква е гаранцията?

— Моята дума.

— Тя е недостатъчна.

— Ще се задоволите с нея! Някога показахте голямо малодушие в преговорите с Вегенел и срамната сцена, която разиграхте пред баща ми. Тогава той Ви прости. Ще се постарая и аз!

— Но Вие не сте Той!

— Правите солидна грешка! И ако твърдо застанете до мен, аз ще оценя този Ваш жест. Но няма да го направите, нали?

— Няма.

— Вие, Неделев, за цял живот ще останете дребен бизнесмен в една номадска страна!… Искам три дни вярност от Вас, макар и показно! Съгласен?

— Добре.

Неделев се надигна и тръгна към вратата, но неочаквано се върна.

— Какво смятате да правите с урановата мина?

— Нищо. Тя е моя лична собственост.

— Готов съм да я купя още сега.

— Така ли?!

— Плащам в налични.

— При тая криза?

— Знам, че губя, но имам някаква фикс-идея. Първата ми любов са мините.

— Ако си спомняте, Вие й предричахте лоши бъднини.

— И сега не смятам, че са кой знае какви!

— Вие се опитвате да ме измамите, Неделев. Перспективите са отлични. Мината дава доходи и от ден на ден те се увеличават. Много лаборатории по света са наши клиенти и едва успяваме да задоволим поръчките им. Няма да е далеч денят, когато уранът ще се използва в индустрията. Простете, но не съм глупак.

— Плащам в долари.

— Никога, Неделев! Когато Банката се разори, когато се превърна в пълен просяк, тогава ще останат капиталите от жена ми и част от моите капитали на името на дъщеря ми. Вие чакате дете, а аз имам дъщеря. Парите ще я спасят. Урановата мина е семейна собственост на Скарлатови. Вие сте свободен.

Скарлатов вече не броеше безсънните си нощи, но чувстваше как огромният капацитет на мощния му организъм се изчерпва. Бе задрямал в креслото небръснат, с разкопчана, измачкана яка. Сънуваше кошмари. Безредно се явяваха образи, сякаш всички си бяха дали среща в измъчения му мозък. И все мъртъвци — баща му, жена му… Епизодично се мернаха дори Кюлев и обесилият се Георгиев. И тъкмо усети някакво облекчение, когато изплува кроткият лик на майка му, коленичила пред олтара на полутъмната селска къщичка, и почувства, че има някой в стаята. Мъчително отвори очи. Беше Туше Динев. Той загрижено го наблюдаваше. Борис скочи.

— Какво има?

— Идвам от моргата на Александров ската болница. Тази нощ Роза е била убита.

Някаква студена ръка сграбчи сърцето му и не го пускаше. Минаха няколко мига, докато се успокои.

— Разказвай, дявол да те вземе!

Постоянен посетител в заведението на Татарски бил някакъв притежател на фабрика за салами. Безумно се увлякъл по Роза. Напивал се всяка вечер, докато накрая й предложил да се ожени за нея, като й заявил, че ще се разведе с жена си. Роза се смеела. Някой му пошушнал, че тя не му обръща внимание, защото няма парите на Търговската банка. Пил много, но не буйствал. Когато Роза почнала да пее, станал, отишъл до подиума и я застрелял. Точно шест куршума.

— Мъчила ли се е?

— Не. Починала веднага.

— Да тръгваме!

— Къде?

— В моргата.

— Не Ви съветвам. И без това утре пресата подробно ще опише убийството и няма да Ви пожали!

— Аз нямам намерение да се крия!

Събудиха Спас. Пресякоха София по глухите и безлюдни улици. Пред едноетажното здание на моргата стояха всички работещи в заведението на Татарски. Мълчаливо се отдръпнаха и им направиха път. Униформеният полицай отдаде чест на Динев. Минаха по коридора. Пред вратата на залата стоеше Татарски. Този силен мъж плачеше. Той ги въведе. Две от трите каменни маси бяха заети от трупове, покрити с бял чаршаф. Лекар нямаше. Пазачът дотича и се спря на входа. Една слаба електрическа крушка без полилей едва осветяваше помещението. Погледът на Скарлатов се спря върху празната маса. Там от едно чучурче течеше струйка вода и по улея се губеше в тръба на другия край на масата.

— Къде е? — глухо попита Скарлатов.

Динев дръпна белия чаршаф. Върху каменната маса лежеше голо, прекрасно женско тяло, леко синкаво от слабата светлина, с полуотворени устни, едва откриващи белите й зъби. Отишла си беше една жена, която го бе обичала безкористно, него, на прага на старостта. Всички хора, с които той се срещаше на тоя свят, искаха или очакваха нещо от него. Само тя даваше. Когато видя леко завитите кичури по врата й, мокри и залепнали по бялата й моминска кожа, той не издържа, бързо вдигна чаршафа от пода и внимателно я зави. После тръгна стремително напред със замъглен поглед и без да вижда никого, се качи в колата.

Остана сам в кабинета си до разсъмване. Смъртта на Роза направи да избледнеят и битките, и парите, и Банката, защото внезапно бе почувствал безсмислието на човешката суета. Не загуби илюзиите си, но си върна нещо по-важно — равновесието и примирението пред неизбежното. А това значеше, че отново е вътрешно силен.