Свобода Бъчварова
Гонитбата (3)

Глава трета

Два часа по-късно колата на двора бумтеше напълно готова. В кабинета Динев слушаше последните инструкции на Скарлатов.

— Ще минеш покрай Александровската болница да вземеш професора-невролог. Уговорил съм се и той чака.

— А хонорарът му?

— Това е моя работа! А като се върнеш, ще ти стана първият клиент.

— Мога ли да знам каква ще е първата поръчка?

— Търговецът Евгени Проданов иска голям заем от Банката. На пръв поглед всичко е наред. Но искам точни сведения за него лично и преди всичко за намеренията му. Щом пристигнеш тук, ела да вземеш папката.

— Дайте ми я сега. Все ще ми остане време да я проуча.

Скарлатов му я подаде.

— Е, шефе, радвам се, че първата поръчка е от Вас. Вие имате лека ръка и ще ми върви в новата работа!…

Той излезе. Борис отмести завесата и погледна в двора. Динев се качи в колата. В последния момент изтича Неда и подаде на Спас кошница с храна. Борис спусна завесата и позвъня. Влезе секретарят.

— За днес каква е програмата?

— Друга среща нямате.

— Добре, свободен сте.

Скарлатов се качи в библиотеката. Неда му сервира чаша силно кафе. Погледът му падна върху книгата, оставена от Туше Динев. Взе я в ръце — евтино издание, отпечатано на най-долнокачествената хартия, но веднага го заинтригува библейското заглавие: „Мерзостта на запустението“, автор — Михаил Матов. Бе го взел направо от пророк Даниил, или Апокалипсиса. Споменаваше се и на двете места. „Когато видите мерзостта на запустението на Светото място“… То показваше, че книгата е преди всичко критична. Познаваше добре приятеля си. Нямаше да се спре пред нищо. Страниците не бяха разрязани, взе ножа от бюрото и докато пиеше кафето, прелисти книгата. Грабнаха го още първите изречения. Бяха вопъл на болка, гняв, възмущение от един дълбоко честен човек пред своеволието на властта. После Борис свали сакото си и се излегна на кожения диван. През тапицираната врата не се чуваше нищо. Зачете се и пред очите му сякаш се редяха не страници, а картини, накъсани от едно голямо платно, което авторът даже не се бе постарал да подреди логически, а оставяше това на читателя. Произведението бе написано на един дъх. Една след друга следваха апокалиптични сцени на пожари, масови разстрели, бесения, трупове, вой на кучета, ята гарвани, озверели конници, въоръжени хора в униформи, жестоки и самодоволни лица от извършените престъпления — силните на деня; вдовици, майки, сираци, зрящи тоя ужас… Сякаш чрез тях искаше да оголи дивото страдание на всички десетки хиляди убити в септемврийския метеж. Не се бе старал да подбира думите. Търсеше най-силните, най-ярките в българския език, задъхваше се, че не могат точно да отразят мислите и виденията му, приличащи на изродите от Йеронимус Бош, на картините в Ада на Данте от Доре, на ужасите от серията на Гоя за нашествието на Бонапарт в Испания. Докато накрая оставаше една пустиня без хора и някъде в далечината, забулена от дим и пламъци, ехтеше глас на предупреждение за бъдещата разплата. Той затвори последния лист и остана проснат на дивана с втренчен поглед в полилея. Изтощен, смазан, не можеше да мисли, не искаше да мисли, а после изведнъж заспа. Но това не бе сън. Това бе поредица от картини на войната, убити, ранени, масови погребения в братски могили, озверели мъже с каски на главата, поваляни от избухвания на снаряди. Кервани от бежанци, трупове от холерата край пътища, край шосетата, кръстове от клони по нивите… После се стресна. Някой му говореше… Отвори очи. Над него стоеше уплашена Неда.

— Помислих, че сте зле. Викахте. Извинявайте, господарю.

Той погледна стенния старинен часовник. Дълго се бе мъчил насън.

— Телеграма от Туше Динев — каза Неда.

Скарлатов се надигна. Съобщаваше му, че Вегенел има тумор на мозъка. Състоянието му е критично. Професорът очаква най-лошото в близките дни. Борис се замисли за Вегенел. Докато някога като млад се отнасяше пренебрежително към старите хора, с течение на времето се проникна от уважение към тях. Може би причината бе баща му, а може би това, че и той трупаше години и ако съдбата решеше, един ден щеше да стигне до старост. Какво ли щеше да му донесе тя?…

Борис извика телеграфиста по телефона. Той дойде след петнайсетина минути. Подаде му текст за телеграма до сестрата на Вегенел в Австрия, а после й телефонира да пристигне по възможно най-бързия начин. Повече от това не можеше да направи. Но въпреки действията, които извърши, той още не беше в състояние да се отърси от впечатлението на току-що прочетената книга. За пръв път му мина мисълта, че нещо в тази страна е станало непоправимо и чак сега, благодарение на Матов, той проглежда. Големите събития обрулиха като буря тази измъчена страна, и той, както всички, ги прие подобно поредното природно бедствие. Сега вече не беше сигурен, че е точно така. Не е природно бедствие, а нещо неумолимо. Започваше нова ера, ера на пълно господство на държавата с нейния апарат за подтисничество. И както винаги отдалеч почувства опасността не за себе си, а за Банката. Ерата на свободната търговия, на свободната конкуренция, на личната инициатива, ако щеш и на известна етика в търговията, си отиваше безвъзвратно. Едно чудовище се надигаше на хоризонта и то щеше да погълне всичко това. Щеше да го подчини на своите цели, включително и неговата Банка. Един от постулатите на Марксовата теория за примата на икономиката във всички обществени явления се разколебаваше. Предвидял ли бе Маркс този фактор, наречен „власт“?… Не бе ли Властта главният двигател? Без да иска, направи аналогия със злото. Така както някои философи смятаха, че то е субективно, че обективно зло не съществува, така и той досега схващаше властта — по-малко или повече зла, — но субективна по своята същност. Тогава къде е изходът? И в този миг за пръв път с цялото си същество той усети, че навлиза в друго време, където плътно се стеле мракът на Властта.

Телефонът иззвъня. Той целият се стресна и грабна слушалката. Обаждаше се Неделев. Попита го какво е предприел за Вегенел. Борис му каза, а после избухна:

— Ако толкова сте загрижен, защо не заминахте за Рила?!

— Ще чакам тук. Близките му се нуждаят от моята помощ.

— Какво човеколюбие!

Неделев пожела да се видят веднага. Скарлатов рязко отказа и за да прекъсне неприятния диалог, добави:

— Неделев, целта Ви ми е пределно ясна. Успокойте душата си и не се терзайте! Аз няма да участвам в поредния Ви грабеж. Да, точно така — грабеж! — и Борис тресна телефона.

Малко след това отново се позвъни. Този път се обади Карасулиев — възбуден, многословен и преди всичко загрижен за състоянието на Вегенел. Борис и на него обясни какво е сторил. Йосиф се затюхка за човешкото нещастие, сякаш болестта се бе стоварила върху собствената му глава. Даде най-различни предложения и от своя страна. Особено настойчиво питаше кога ще пристигне сестрата на Вегенел. Тогава Скарлатов му напомни за интереса на Неделев — откровено и грубо. Карасулиев помоли да се видят веднага. Той отказа.

— Ще съжаляваш, понеже съм ти истински приятел!

Накрая Йосиф разочаровано заяви, че тръгва веднага за Рила планина — искал да се прости с Вегенел.

Битката между Неделев и Карасулиев за наследството на австриеца започваше. И двамата искаха да разберат намерението на Скарлатов. Какво той ще предприеме. Нито за миг не вярваха, че няма собствен план.

„Но ще ги успокоя, си рече Борис, и ако мога, ще ги изиграя в полза на наследницата. Какъв хаос, каква аморалност навсякъде!…“ Все пак остатък от някаква почтеност възпираше Скарлатов да се намеси. Тази дълбока норма на морал, залегнала в народа, че не можеш да бъдеш щастлив от нещастието на другите, го възпираше. „Даже в банкерския занаят не съм на ниво!… А какво съм всъщност? Какво искам?…“

И понеже разбра, че не може да остане сам вкъщи, изведнъж реши да отиде при Матов. Не се бяха виждали от години. Нетърпеливо се облече, взе от масата пачка банкноти и ги пъхна в джоба. Може би при него ще намери някаква утеха?… Тръгна в нощта. По улиците тук-там се срещаха забързани минувачи. Магазините още работеха. Направи покупки. Придружи го един чирак, който носеше пакетите. Така стигнаха до къщичката на Матови. Скарлатов даде богат бакшиш на момчето и то тичешком се върна назад. С изключение на една мъждукаща електрическа крушка, едва осветяваща улицата, тук нищо не се бе променило. Бедност и занемареност лъхаше наоколо. Натоварен с покупките, той мина по калдъръмената пътечка на двора и почука на вратата. На прага застана Ирина и като го видя, силно се зарадва. Бе все така тънка, стройна и много по-слаба отпреди. Красиви, гъсти, но вече съвършено бели коси правеха издълженото й лице още по-благородно.

Влязоха в голямата стая. Тук бе топло и уютно. Матов, изправен, с офицерска осанка, с черни панталони, пъхнати в ботуши, с черна рубашка и широк военен колан, пристягащ тънкия му кръст, го очакваше пред масата. Рядката му брада бе станала още по-дълга, прошарена и с жълтеникав оттенък. Ирина пое пакетите.

— Но, Борисе, какво правиш! — каза тя.

— И аз ще кажа като нашия незабравим Марат, че не е грехота, ако си гладен, да си носиш ядене, когато отиваш на гости.

Матов трепна и се извърна назад. Чак сега Борис забеляза, че Матови не са сами. В края на масата седеше едно момиченце — вече ученичка, и пишеше нещо в тетрадката. С нея се занимаваше възпълно момче със скулесто лице, в износена, но чиста гимназиална униформа. Това лице му напомняше нещо… Момчето гледаше, право към него. Малката ученичка захапа края на писалката.

— Децата на Марат и Румяна — поясни Матов.

— Не ги ли взеха?

— Останаха при нас.

Скарлатов се почувства виновен. Искаше да пита за много неща, но Матов го изпревари.

— По-късно ще ти обясня всичко. Кириле, това е Борис Скарлатов — приятел на баща ти и мой приятел!

Момчето отиде при него и му подаде ръка. Беше копие на Брезов. Набит, с къс врат и светъл перчем над открито и умно лице. Момиченцето само дойде при Борис и също подаде ръка.

— Мими, от Мария.

Скарлатов не се сдържа и вдигна детето. То съвсем доверчиво като коте се остави в прегръдките му. Той седна на стола и я постави на коленете си.

— Пристроих още една стаичка за децата, но сега е студено и учат в кухнята. Въобще кухнята в България е изиграла велика роля в учебното дело! — засмя се Матов.

Момчето бе стеснително. То искаше да чуе какво ще си говорят за баща му тия негови приятели, но въпреки това каза на сестричето си:

— Ела да идем в нашата стая!…

— Не искам…

Влезе Ирина.

— Елате — обърна се тя към децата. — Сервирала съм ви оттатък, ще ядем тримата заедно. Нека оставим големите сами! Толкова отдавна не са се виждали…

Тримата излязоха. Матов въздъхна и наля по чаша ракия.

— Брезови успяха да се измъкнат за Югославия през Белоградчик — каза той, — и двамата имаха смъртна присъда…

— Сега там ли са още? — попита Борис.

— Не, във Виена.

— За Брезов не е чудно — командваше метежниците, но какво им е направила Румяна?!…

— Тук, в България, важи принципа на Макиавели: Ако искаш да унищожиш Брут, трябва да избиеш и децата, и внуците, и правнуците на Брут! Впрочем, затруднен съм…

— Имаш проблеми с децата?

— След Ирина ти си първия човек, комуто казвам. Румяна е починала във Виена. Получих писмо от Брезов по нелегален канал заедно с малко пари. На децата не съм казал още…

— Парите не са проблем.

— За тебе вероятно не са, но за повечето хора — от тях зависи живота им!

Скарлатов бръкна във вътрешния джоб, но Матов властно го спря.

— Нямаме нужда от нищо! Засега се справяме добре.

Той се примири и реши, че ще изчака по-сгоден случай.

— И все пак какво смятате да правите с тях?

— Не знам. Брезов иска по някакъв начин да ги изпратя във Виена.

Борис неволно въздъхна, като си помисли, че вероятно всички имат проблеми с децата си…

— Направи ли опит?

— Разбира се. Но те са заложници на правителството. Обградени сме отвсякъде. Непрекъснато сноват агенти и не ни изпускат от поглед. Но децата, защо децата?

— Ако аз се опитам да направя нещо?

— Ще ти бъда благодарен.

— Те нямаха ли още едно дете?

— Най-голямото почина от туберкулоза преди три години.

На Борис му стана още по-тежко. Неговите единствени приятели от младостта преживяха в тия години толкова нещастия! А той не знаеше, по-точно не се бе постарал да узнае, да им помогне, или просто по човешки да им съчувства!

Скарлатов сложи на масата книжката на Матов. Той се удиви, а после се усмихна и зарадва като дете. Почна да я прелиства.

— Откъде я имаш?

— Купих я от полицията.

— Ще ми я дадеш ли? Аз нямам нито един екземпляр! Знаеш ли какво изпитва писател, когато държи вече напечатана своя книга, макар да е уверен, че никога няма да бъде по лавиците на книжарниците?… Моля те, дай мия!

— Не мога. Аз съм банкер и това е библиографска рядкост. За мене е ценна.

— А тогава защо ми я показа? Да ме дразниш ли?

— Нейната стойност ще се увеличи стократно, ако имам и автограф от тебе. Сега разбра ли защо я нося?

— Разбрах, че си един стиснат банкер.

— Не ти липсва интелигентност. Освен това книгата много ми харесва. Това е едно от най-силните неща, които съм чел от български писател!

Матов погледна със съмнение приятеля си, въпреки че Борис го каза напълно сериозно. Той извади от вътрешния джоб автоматичната писалка „Ватерман“, подарена му навремето от Скарлатов. Явно за него това бе ценна вещ, защото изглеждаше като нова. Седна на стола и се наведе над книгата.

— И моля те, не пиши, че съм прасе!

— Добре, не ми пречи да мисля.

След като съчини посвещението и се подписа, Матов му върна книгата. Борис излезе в коридора, сложи я в джоба на пардесюто си и се върна.

— Не искам повече да те изкушавам… Какво смяташ да правиш нататък?

— Засега каквото мога. Аз съм все едно в затвор. Но ще им преча, ще ги изобличавам, ще казвам истината. Светът трябва да знае, че България е попаднала в ръцете на шайкаджии!

По-нататък Матов разказа на Борис бъдещите си планове. Събирал материал по убийството на министър-председателя Стамболийски. Отделни хора му носели сведения по тайни пътища.

— А властта?

— Вероятно се досещат. Но аз ще ги изпреваря. Ще ги изпреваря! — повтори той.

Матов мъчително се закашля. Извърна се с гръб към Скарлатов и плюна в носната си кърпичка. Когато се обърна, лицето му бе посиняло и дишаше бързо, с отворена уста. Не можеше да говори.

— Ти винаги си работил добре в чужбина… Там е по-спокойно…

— Ще остана тук! Вече идва и моят край! Искам тук да ме погребат! Аз съм български писател!

Той пак се закашля.

— Все пак, ако решиш или обстоятелствата те принудят, ще ми позволиш ли да направя каквото мога, за да се измъкнеш от тая клоака, която наричаш Родина?

— Не ме е страх от смъртта.

— Но те е страх, че няма да можеш да кажеш на хората това, което искаш… истината!

Матов нищо не отговори. Скарлатов се замисли, а после изведнъж реши:

— Книгата с автограф няма да остане при мене. Ще я изпратя в чужбина. Там ще я преведат и отпечатат.

— А как ще стане?

— Това е моя работа — отвърна Борис и си спомни за мистер Маркъм. Ще опитам чрез него, си каза той.

Влезе Ирина със супник в ръце. Скарлатов стана да й помогне.

Тръгна си след полунощ… Навън бе паднала гъста, бяла софийска мъгла. Когато се прибра вкъщи, на масата в салона бе оставена нова телеграма от Туше Динев. Състоянието на Вегенел се влошаваше. Изпаднал в безсъзнание.