Свобода Бъчварова
Гонитбата (10)

Глава десета

След новата 1925 година между народа се пръсна мълвата, че ясновидецът Никола Филипов в София разговарял през нощта със светците и по тялото му се появили изображения като икони. Той предсказал, че ще се пролее много кръв и големият божи храм ще бъде разрушен с много жертви. Скептиците се изсмяха, но народът му повярва.

Септемврийският метеж през 1923 година, както наричаха въстанието по онова време — едно от най-кървавите в света, доведе след себе си неминуемо затишие. Убийците бяха уморени, жертвите обезкръвени. Но никой не се съмняваше, че затишието вещаеше бури. Още в началото на годината някой открехна гърнето на Пандора и събраните чудовища с писък и свистене почнаха да излизат и покриват и без това замъгленото небе над страната. Двата непримирими лагера се избиваха от двете страни на смъртната граница. Серията започна с убийството на началника на Шести криминален отдел при Обществената безопасност Недялко Стефанов от неизвестно лице. Взривиха моста по жп линията София — Цариброд. Последва нападение и обир на митницата при гарата. Задигнати бяха осемстотин хиляди лева. В Долни Лозен, Софийско, в къщата на Георги Бинев убиха анархистите Христо Пенчев и Стефан Тодоров. На бул. „Македония“ 13 при обиска на нелегалната комунистическа печатница един агент и двама стражари бяха ранени. В Стара Загора убиха агента на Обществената безопасност Митко Ламбев. Убиха члена на Централния комитет Вълчо Иванов и трупа му изхвърлиха до Зоологическата градина. На бул. „Дондуков“ убиха директора на вестник „Слово“ и председател на Съюза на журналистите проф. Никола Милев, когото всички смятаха за бъдещ външен министър на България. В Пловдив убиха секретаря на общината Върбанов. В София неизвестни лица убиха народния представител Тодор Страшимиров, брат на големия български писател Антон Страшимиров. Той написа най-краткия некролог, какъвто едва ли в света съществува: „Убиха и брат ми“. Застреляха часовоя на Шести пехотен полк. На бул. „Цар Освободител“ убиха народния представител Харалампи Стоянов. Властта свирепстваше. Блокади, обиски, арести при най-малко подозрение. Те станаха част от живота на гражданите. Нарастваше вълната на покушенията — прелюдия към кървавата схватка.

14, 15, 16 април… Столицата не можеше да си поеме дъх от събитията, които я връхлитаха.

На 14 април цар Борис III пътува с колата си, заедно със своята свита. Той е прекарал Връбница в околностите на Орхание и се прибира в София за Великден. Десет часа сутринта е. Близо до завоя при връх Гълъбец се разнасят изстрели. Предното стъкло на автомобила се пръсва. Шофьорът е ранен, а телохранителят до него — мъртъв. Отзад са царят, рот-мистър Стаматов и ентомологът Делчо Илчев. Царят помисли, че шофьорът е убит, пресяга се и се мъчи да обърне кормилото, но не успява. Блъсват се в прикрепителната жица на телефонния стълб и всички изхвърчават на пътя. Ударът обаче не е силен и контузиите са леки. Останалите живи откриват огън. Завързва се престрелка с нападателите. Царят, прикриван от огъня на придружителите, се затичва по прашното шосе обратно за Орхание. Отсреща му се задава редовният автобус, пълен с пътници. Той го спира и заповядва на шофьора да освободи волана. Качва се и с пълна скорост връща автобуса в Орхание, право към казармата. Оттам взима около 30 души войници и със същия автобус потегля за местопроизшествието, където се води сражение. Когато пристигат, Илчев е вече убит. При появата на войниците невидимите нападатели отстъпват в Балкана и изчезват.

Същата вечер, на 14 април, по улица „Цар Шишман“ към номер 39 се прибира за дома си о.з. генерал, депутат от болшинството Константин Георгиев, председател на местната организация на Сговора, секретар на софийския клон на дружеството на запасните офицери, убеден милитарист и антидемократ. Минава край църквата „Св. Седмочисленици“. Службата на Велики вторник от Страстната Христова седмица е започнала. От малкото богомолци се отделят трима мъже в цивилно, спретнато облекло — единият с каскет, останалите с меки шапки. Те бързо излизат и тръгват след генерала. Подир малко тримата стрелят в него. Той пада мъртъв. Мъжете побягват към „Граф Игнатиев“ и изчезват.

15 април. Сензацията е огромна. Правителственият печат е истеричен. Несъмнената лична храброст и съобразителност на Царя са раздути до неимоверност. Умиления и скърцане на зъби. Снимки на спасения цар и Александър Цанков в двора на Двореца, който държи екзалтирана реч за избегнатото нещастие. Снимки на манифестацията, която минава край Двореца и акламира спасеното Величество. Траурни страници за убития генерал. Погребението му е определено за 16 април, а опелото — в храма „Света Неделя“.

Велики четвъртък, 16 април, три часа след пладне. Събрал се е елитът на военната и държавна върхушка. Ковчегът с тленните останки на убития е вече положен в църквата и обкръжен от близките му. Само Царя още го няма и траурната церемония не започва. Военният министър получава бележка, че Негово Величество ще закъснее заради опелото на ентомолога Делчо Илчев. Наближава вече три и двадесет. Вън е пълно с народ и строени войскови части. Църквата също се е изпълнила. Дяконът подава Евангелието на митрополит Стефан. Настъпва тишина и той почва да чете…

В същото време Царят вече е напуснал ентомологическия музей и се насочва с колата си към „Св. Неделя“. В този миг се чува страшен взрив и от църквата излиза черен дим, висок към осем метра. Централното кубе се срутва. Цялата южна част също. По площада се пръсват парчета от икони, шапки, ръце, тухли… Царят, пребледнял, дава заповед за обратен ход. Каква съдба има този генерал — два пъти да умре!… Един път като жив и още един път като мъртъв…

А вътре всичко е изпопадало от труса. Под срутената мазилка се виждат окървавени глави. Парчета човешко месо са залепнали по оцелелите стени. Сто и петдесет души намират смъртта си и около 500 са ранени. Сред гъстия дим от прах и взрив се носят викове и стенания. Живите започват да изскачат през прозорци, дупки и врати — цели побелели, някои ранени по-леко, други — по-тежко. Всички министри и свещеници са живи. Генерал Вълков изскача и се прегръща с депутата Кожухаров за избавлението си. В близката аптека превързват Пенчев и оттам право в столичното комендантство за първите разпореждания, а Александър Цанков — тръгва за Министерския съвет, тъй като е ранен. Скоро се събират с превръзки по главите и тялото, изпълнени вече с лична жажда за мъст…

Скарлатов седеше в кабинета, когато мощният взрив разтърси зданието. Стъклата издрънчаха. Той скочи. Всички чиновници бяха вече изтичали на двора. Черен облак дим се виеше откъм площад „Св. Неделя“. Всеки питаше какво става. Появиха се обезумели хора, които тичаха по улицата. Най-после разбраха, че храмът е разрушен. Скарлатов разпусна чиновниците да си вървят. Залостиха здраво желязната порта откъм „Търговска“. Малко време след това войници с каски и пушки, готови за стрелба, блокираха улицата пред Банката. Скарлатов не се съмняваше, че е станал атентат. Поиска да влезе във връзка с Туше Динев, но безуспешно. Телефоните бяха блокирани. Първата му мисъл бе за Матов. За близките не се безпокоеше. Те бяха във вилата. Опита се да излезе, но освирепелите войници го върнаха обратно в Банката. Оставаше едно — да чака! В кабинета влезе Спас. Уплашен мълчеше и чакаше какво ще каже господарят му. Борис се ядосваше, че Туше Динев го няма. Той дойде едва късно следобед и се извини. Самият срещнал много трудности и не успял да тръгне веднага. Военните взели всичко в ръцете си.

— Трябва на всяка цена да измъкнем Матов — каза Борис.

Динев поклати глава.

— Страх ли те е?

— Разбира се, че ме е страх, но Вашата заповед е закон за мене. Все пак не е ли по-добре да изчакаме.

— По никой начин! Ще бъде фатално.

След кратко съвещание между двамата решиха да излязат с колата. Скарлатов провери пистолета си.

— Оставете го, шефе. Той само ще Ви навреди. Вие нямате понятие какво става.

Качиха се и потеглиха. Отдалечиха се в обратна посока. Тук блокадата не беше още толкова строга, нито пълна и не ги спряха. Динев караше с голяма скорост. Бързо стигнаха до Матови. Завари ги всички вкъщи. Не знаеха какво точно е станало. Скарлатов набързо обясни. След кратко колебание Матов се съгласи да напуснат къщата. Все още София и техният квартал не бяха напълно блокирани. Децата на Брезов не им създадоха никакви трудности. Подобни ситуации за тях не бяха нещо ново и се стараеха, ако не да помагат, то да не са в тежест. Синът на Брезов се грижеше за сестричката си. Бързо събраха оскъдния си багаж. Ирина приготви в две бохчи най-необходимото. Матов се бавеше. Той събираше ръкописите си и някои книги.

— Михаиле, ти с целия ли си?!

— Остави ме още малко…

Но Борис не го остави. Той загъна всичко в един чаршаф и го понесе към колата. Тъкмо се качиха и Матов отново се върна вкъщи. Върна се с пишещата машина.

— Какво те прихваща?

— Щях да си забравя и автоматичната писалка…

Потеглиха. Измъкнаха се от квартала и се понесоха по шосето към Княжево. Само да стигнем вилата и ще си отдъхна, повтаряше си Скарлатов. Но при Павлово бариерата бе спусната. По-нататък, въпреки депутатската и комисарската карта на двамата, не ги пропуснаха, Динев зави обратно към София.

— А сега, шефе, накъде?

— Към Кюлев!

— Не виждате ли, че е невъзможно?

— Тогава карай към „Гладстон“.

След дълги криволичения по околни улици успяха да стигнат до печатницата на Маркъм. Тук бе тихо и не се мяркаше никой. Скарлатов изтича и почука на вратата. Отвори му сам той. Борис дълбоко въздъхна.

— Господин Маркъм, нуждая се от Вашата помощ!

— Моля, заповядайте.

— Не става дума за мен, а за приятеля ми господин Матов — български писател, и за семейството му.

Той помълча, после каза:

— Има ли нещо общо с атентата?

— Не, господин Маркъм. Но е под удар. Властта ще използва случая, за да се разправи с много хора.

— Разбирам. Съгласен съм!

Скарлатов изтича обратно.

— Бързо скачайте всички!

Динев застана зад вратата на входа, за да пази.

Цялата група слезе по една стръмна стълба в приземния етаж на печатницата. За щастие, американецът бе съвсем сам. Печатарите се бяха разбягали. Той ги посрещна спокойно. Доста години бе прекарал в България, за да не знае какво става и какво можеше да постигне тези хора.

— Господин Матов, за мене е чест да Ви видя и се запозная с Вас. Моля, чувствайте се като у дома!

Зад печатницата имаше и един склад за хартия и за готовите произведения, сравнително обширен. Той настани Матови и децата на Брезов там. Помещението беше полутъмно с две малки зарешетени прозорчета и без да губи време, веднага им залепи два табака. Постла още няколко и на земята и чак тогава светна електрическата крушка. За щастие, имаше водопровод и тоалетна. Двамата с Борис отидоха в кабинета му.

— За покривки и храна не се безпокойте, ще намеря — каза американецът.

— Мистер Маркъм, не зная как да Ви благодаря. Излагате се на опасност. В най-близки дни ще направя всичко възможно да ги спася.

— Аз също, господин Скарлатов. Господин Матов е християнин като мен и ние сме длъжни да помогнем.

— Как, господин Маркъм, имате ли идея?

— Ще се опитам да ги измъкна от България. Посланикът ми е състудент. Няма да ми откаже американски паспорти.

— Би било великолепно!

Мистер Маркъм се усмихна.

— Не се безпокойте, господин Скарлатов, имам известен опит… — и извади от бюрото американско знаменце. — А сега идете при приятелите си. От тях искам само едно — да не се показват навън!

— За какво Ви е знаменцето?

— Ще го окача пред вратата. Те няма да посмеят да прекрачат прага на печатницата ми, понеже ще навлязат в американска територия. А че ще започнат обиски, в това не се съмнявам.

— Вашият посланик няма ли да е недоволен от действията Ви?

— Нямам друг изход. В крайна сметка той е принуден да застане на моя страна.

Скарлатов влезе в склада. Върху постланите табаци седяха мълчаливи Ирина и децата. Матов се ровеше в купчина брошури.

— Михаиле, моля те само за едно! Не си показвай носа навън! Разбери най-после, не се касае само до теб! Не си сам! И обърни се, като ти говоря!

— Добре де, чух!

— Миша, моля те… — каза жена му.

— Ирина, разчитам на теб! — обърна се към нея Борис.

— Не се тревожи, свикнала съм…

Той пребърка джобовете си. Имаше няколко банкноти. В бързината не бе взел пари.

— Мистер Маркъм ще се погрижи за всичко. Сметката ще уредя после.

— Стига с твоите пари! — обади се Матов.

— За теб може би са нищо, но живота на останалите хора зависи от тях. Това не са мои думи, а на безсребърника Матов, на съвременния свети Мина, мотаещ се по иконите все още с военна униформа…

Матов се усмихна. Борис отново отиде при мистер Маркъм.

— В момента не нося пари в себе си…

— Не се безпокойте! Касата е тук с всички налични средства, а те не са малко. Щастлив съм, че Ви услужих, господин Скарлатов.

— За мен ще бъде радост да Ви се отплатя, господин Маркъм.

— А за мене доброто дело без отплата е истинското дело!

Двамата с Динев излязоха на улицата. Смрачаваше се. Американското знаменце се поклащаше от лекия полъх на вечерния вятър. Те се качиха в колата и излязоха на булеварда. Там вече ги спряха. Офицерът се оказа приятел на Динев и му даде за придружители двама войници до Банката. Те седнаха отзад със затъкнати ножове на пушките. Динев подкара. Градът в центъра изглеждаше мъртъв. Никой не смееше да запали светлина. Срещнаха няколко полицейски конници. Чаткането на подковите огласяше нощта. Столицата чакаше като осъдена на смърт изпълнение на присъдата. Някъде залая куче. В нощта се чуха един след друг два изстрела. Нови не последваха. Така всички стигнаха до Банката без препятствия. Скарлатов извади останалите банкноти и ги даде на войниците. Те благодариха и си тръгнаха. Двамата влязоха в запустелия дом…

Още същия ден, на 16 април, с Указ №1 в страната се обяви военно положение. Началникът на Софийския гарнизон генерал-майор Лазаров заповяда да се блокират цяла София и околностите. До 17-и вечерта заповедта бе проведена. Забранено беше излизането на моторни средства. В седем часа вечерта се затваряше всичко, а в осем часа се спираше всяко движение. Военните съдилища влязоха в действие. Най-после поводът бе намерен и даден от самите революционери. Сега властта открито можеше да викне с пълна ярост: „Дръж! Който не е с нас, е против нас!“ Тайното нареждане на генерал Вълков, разпространено още преди атентата, започна да се изпълнява. То гласеше: „Всички гарнизони и военни части да влязат във връзка с местните органи на властта за съгласуване средствата на борба срещу комунистите и земеделските дружби. Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и смели носители на тези идеи — интелигенцията. В най-кратък срок да се съставят списъци на тези хора, за да може в даден момент да се унищожат всички тези водачи — виновни и невиновни.“ Из столицата се водеха сражения. Обграден в нелегалната си квартира, членът на ЦК на Комунистическата партия Коста Янков и собственикът на дома полковник Коджейков водиха продължителен бой и загинаха в пламъците на подпалената къща. Един от ръководителите на Военния отдел на Комунистическата партия, бившият капитан от инженерните войски и автор на музиката на „Покойници, вий в други полк минахте“ Иван Минков също бе обграден и след боя се застреля. Самоуби се и членът на Централния комитет на Партията Иван Манев. Край квартал „Разсадника“ нелегалният Боримечков се би с многобройна полиция и бе покосен. Вестниците бяха пълни с разкрити конспирации, процеси, смъртни присъди, убийства и самоубийства. Приличаха повече на бюлетини от Червения кръст по време на епидемия: през изтеклата седмица холерата покоси толкова и толкова, тия и тия… Сам генерал Вълков бе принуден да отговори на интерпелацията^[1] от страна на социалдемократите в Народното събрание във връзка с развилнелия се терор. По официални данни на правителството в страната били задържани три хиляди сто деветдесет и четири души, но само срещу хиляда сто осемдесет и двама от тях имало следствени дела. А мъртвите без дела? „Имя им легион!“^[2]