Свобода Бъчварова
Гонитбата (28)

Глава втора

Няколко дни по-късно пред Скарлатов се разкри истинска картина на търговско престъпление. До този момент в практиката си той не се бе сблъсквал с подобно дръзко нарушение на закона от страна на „Ханджиев и сие“. Стана му ясно, че Банката е претърпяла мощен удар с далечни последици. В първия момент, обхванат от ярост, той реши безмилостно да смаже и двамата. Но когато наново прегледа цялата документация с въпросните клиенти, датираща от края на миналия век, реши да се срещне със стария Ханджиев по морални съображения. Чудо не очакваше. Старият отдавна не ръководеше фирмата. Името му стоеше формално.

Посети го в дома му. Живееше в нова, модерна кооперация на Цариградското шосе. Позвъни на вратата, но дълго не му отваряха. После се появи една млада жена по престилка, с хубавичко, повяхнало и уморено лице. Чуваха се детски гласове и тропот. Скарлатов се представи. Без да каже дума, тя го въведе в един обширен хол, зле поддържан, отдавна небоядисван, с изпотрошена мебел и продупчени килими. Скарлатов вече не помнеше откога не се бе срещал със стария Ханджиев. Сега пред него седеше във вехто, огромно кресло с изпокъсана кожена тапицерия един грохнал човек. Върху кръглата масичка до него имаше чаша вода и шишенца лекарства. Почернял мангал пред краката му служеше за отопление на огромното помещение. Едно малко момченце дърпаше ръкава на изтъркания му халат и повтаряше:

— Деди, деди бе…

Жената вдигна момченцето на ръце. То взе да пищи и веднага го изведе от хола, като затръшна вратата.

— Седнете, господин Скарлатов. Извинявайте, че лично не Ви посрещнах. Аз вече не мога да ходя…

Скарлатов избра една по-чиста табуретка.

— Очаквах Ви… — продължи старецът. — Знаех, че ще ме зачетете. Благодаря Ви…

Още тук Борис се поколеба дали да разкаже всичко на стареца. Защо трябваше да измъчва този болен човек над 80 години? Но бистрите черни очи, незамъглени от старческо слабоумие, и ясният му глас го накараха да остане.

— Старост-нерадост… Никой не идва при мене. С никой не говоря и ако не са внуците и снаха ми, все едно че съм жив погребан. А колко са мили да знаете!… Само старостта може да разбере и се поучи от детската душа… Когато майка им излиза, аз ги наглеждам.

— Вие самият имате нужда от грижи.

— Снаха ми е великолепен човек! И защо трябваше да се опари, да изгори от Ханджиеви!… Ето кое ме мъчи.

Старецът избърса с нечиста кърпичка сълзата от окото си.

— Знаете ли, тази сутрин си спомних младините. Велик човек беше баща Ви! Той излъчваше светлина около себе си, която озаряваше и неговите клиенти…

И въпреки че съзнанието на Борис бе заето със съвсем друго, той се увлече от разказа на стареца. А докато говореше, Ханджиев се преобрази, върна се живостта му. Една история на възход, на велики надежди за лично щастие. Защото за работливия Ханджиев, израсъл в крайна мизерия преди Освобождението, парите олицетворяваха този предвечен нагон за щастие. И пред Скарлатов се разгърна една картина на труд и лишения в името на целта…

… Млад човек открива съвсем мъничко дюкянче в София. Продава синджири, катран, коси, сърпове, брадви, тесли, лопати, мотики, изковани от цигани, въжета, канап, тел, ръчно направени пирони, катинари. Клиенти са шопите от околните села. Живее като куче в склада на дюкянчето без печка в суровите зими. Пести всеки гологан^[1] и открива сметка в Търговската банка. Почти всеки месец носи там грошовете си, завързани в кърпа. Капиталът е нищожен и едва нараства, но младият човек упорства.

„Една сутрин, тъкмо внасях при касиера малка сума, и виждам великия човек — баща Ви, да влиза в залата с гишетата. Всички млъкнаха. Погледнах го и се смалих. Каква гордост, каква царственост и сила! И той застана пред мен. Изгледа ме и рече:

— Вие сте господин Ханджиев, нали?

Този голям човек знаеше за мене, за дребния дюкянджия, името ми?!…

— Последвайте ме, господин Ханджиев, в кабинета ми, имам разговор с Вас!

Уплаших се, да не съм направил някой золум. Но той се усмихна и аз тръгнах като куче след него, понеже разбрах, че се решава нещо важно в живота ми…“

Тук, в кабинета, старият банкер подробно разпитва клиента. Ханджиев нищо не скрива — малко дюкянче със скромни печалби. Банкерът проверява сметката му и спестяванията. Поглежда го с острия си поглед и той неволно става на крака.

— Господин Ханджиев, Вие знаете магазина за железария на австриеца Хелер. Той ликвидира и напуска България. Бихте ли отишли лично при него?

— Защо, господин Скарлатов?

— За да купите стоката му.

А това беше най-големият подобен магазин в България с вносна стока от стомана доброкачествена, превъзхождаща нашите ковашки изделия. Но все едно с два гроша да купя чифлик!

— Аз нямам пари, господин Скарлатов.

— Но аз имам. Вървете, пазарете се за всяка лопата. Дайте малко, съвсем малко! Вие сте беден човек и ще се борите като лъв. Австриецът е пропаднал. Той не познава България, нито българския народ и така му се пада! Но стоката си я бива!

— Как, Ваше Превъзходителство!

— Парите ще дам аз! И тръгвайте, дявол да Ви вземе, докато не съм се разкандардисал!

— Но Вашите пари могат да пропаднат.

— Слушай, момче! Смятам те за смел и надежден човек! Ако като банкер не рискувам нищо, няма и да спечеля.

И така бедният дюкянджия излиза от Банката объркан. В следващите дни води преговори с австриеца. На последния му е опротивяло всичко — и тая страна с диви, стиснати шопи, и примитивният живот. Не се и пазари много. Дюкянът става собственост на Ханджиев, а Ханджиев — собственост на Скарлатов, „барабар с кондурите“. И започва възходът му. Работата се разширява, печалбите също. Скоро плаща дълга. Натрупва капитал. Отваря два нови магазина, склад в провинцията. Скарлатов при всяка вноска го вика в кабинета си.

— Бихте ли искали да закупите акции? — пита ме един ден…

— Какво?

— Възможност за големи печалби, без да си мръднете пръста. Капиталът Ви лежи в Банката неизползван, а е голям.

— Вие знаете, Ваше Превъзходителство. Аз баща си не помня, Вие сте ми баща.

— Но може и да загубите.

— А Вие, господин Скарлатов, участвате ли?

— Разбира се.

— Тогава няма какво да му мисля!

Подписвам, взимам акциите. После парите текат. Друг път минава край магазина. Влиза. Ей така, отбил се… Всички млъкват и го гледат. Селяните свалят калпаци, а той ми казва: „Ханджиев, облечен сте като хамалин. Не подобава нито на богатството Ви, нито на ума Ви!“. Прати ме при своя шивач и станах европеец. Купих къща. Но нито се ожених, нито заживях нашироко. Бях прост. Точно преди Балканската война ме вика:

— Ханджиев, време е да затворите магазините. Както сте закарали с тоя денонощен труд, ще пукнете като говедо.

Помислих, че е недоволен от мен.

— Какво съм прегрешил, Ваше Превъзходителство?

— Дюкянджии в твоя бранш много. Продаваме магазина ти и толкова! Отсега нататък ти ще доставяш стока за тях. Ще имаш само складове.

— А как ще я купувам?

— Ще я купуваш лично от складовете на Австрия и Германия без посредници. Ще ти излезе с петдесет на сто по-евтино.

Разтрепервам се.

— Знам само турски.

— За истинския търговец няма националност. Езикът на търговията е един по цял свят. И се стегни, иначе ще ръждясаш като застояло желязо!…

Не исках, но се подчиних. А после научих и немски — аз, полуграмотният чирак, и ходех по Европа като у дома си. Докато накрая станах доставчик на едри селскостопански машини…

Сега в стаята настъпи мълчание. Време беше да се откъсне старецът от миналото, помисли си Скарлатов. Чувстваше се обезоръжен. Поколеба се за миг дали да остане. Имаше ли смисъл?…

Старият човек се разрида. Скарлатов го остави да се успокои. Едно от децата влезе в стаята и застана на вратата, но снаха му го дръпна. Наново настъпи тишина. Ханджиев вдигна разплакалото си лице.

— Знам за какво идвате, господин Скарлатов… Тежко е за мене да гледам как всичко се срутва…

— Виновен е племенникът Ви.

— Не беше лошо момче, той… Взех го от село, след като брат ми се помина, и ми стана като син. Пратих го да учи в Чехия и в Австрия… Глупав е, млад е… А снаха ми е ангел! Какво ще стане с внуците ми?…

— Доколкото разбирам, сте прехвърлили всичките си прерогативи на племенника?

— Да, и фирмата с целия актив и пасив. Аз вече не участвам.

— Това ме облекчава. Дойдох да Ви осведомя какво става.

— Господин Скарлатов, аз съм на края на живота си. Само съдбата на снаха ми и децата ме интересува. В общи черти знам, че ще ни обявите в несъстоятелност.

— Положението е далеч по-лошо. Губите всичко.

— Има ли значение, когато губя живота си?

— Племенникът Ви ще влезе за дълги години в затвора.

— Може би съдът ще му даде отсрочка?

— Да, ако се касаеше до взимания. Но е извършено престъпление и той попада под ударите на наказателния закон.

Старецът се размърда на креслото. Помоли Скарлатов да му подаде чашата с вода и отброи капки от едно шишенце. Замириса на валериан. Изпи течността и го погледна вече със спокойни очи.

— Знаете ли състоянието на фирмата в момента? — продължи Скарлатов.

— Зная, че в складовете е залежала непродадена стока, но вярвам да намерите купувач, макар и на много ниска цена.

— Там е работата, че при проверката на складовете цялата тая стока липсва. Разбирате ли? Всичко, което има цена, липсва.

— Но как! Доколкото знам, тя е под варантен кредит при Вас.

— Е, стигнахме до същността на въпроса… Вашият племенник, през главата на Банката, е продал всичко, и то на невероятно ниска цена, под възможната, която е могъл да вземе.

— Но Вие можете да оспорите тази незаконна сделка съвсем леко.

— Ще бъде излишно. Той е прехвърлил на румънска територия цялата складова наличност и я е продал на трето лице. Останали са само осем локомобила, които са на цената на старо желязо.

— Но Вие можете да заведете процес и вземете парите, които е получил от продажбата.

— Той ги няма! С тях се е издължил на Карасулиев. Без Ваше знание е взел преди години кредит от неговата банка и сега му е върнал всичко, заедно с лихвите.

— А на Вас?

— Нито лев! Цялата загуба пада върху Търговската банка.

— На каква сума изчислявате загубите?

— Над двайсет милиона лева.

— Простете, господин Скарлатов…

Старецът разбра и пред очите на Борис се смали, грохна.

— Постъпете както трябва, господин Скарлатов — каза той с прегракнал глас. — Какво не бих дал, за да Ви върна загубата, но нямам нищо… О, боже!…

Старецът захлупи лицето си с ръце. Скарлатов се изправи. Нямаше никакъв смисъл да продължи. Съжаляваше, че е дошъл. Излезе сам. В коридора миришеше на яхния. Едно дете пищеше. Тихо затвори вратата след себе си и тръгна надолу по стълбите…

До обед имаше много време, но не искаше да се върне в Банката. Пресече Цариградското шосе и тръгна по една алея на парка. Нямаше никой. Мъглата още не се бе вдигнала. Сланата по пейките стоеше. В тишината той чуваше стъпките си върху изсъхналите листа. Тази среща го разстрои. Какво се бе променило?… Някога преди войната болшинството от търговците приличаха на Ханджиев. За тяхната дейност подхождаха само две думи: почтеност и доверие. Ето принципите, върху които се градяха взаимоотношенията. Почтеност и доверие… А след войната тия принципи лека-полека изчезнаха и на тяхно място дойде страхът, че всеки ти е враг. В миналото сделките често се извършваха без свидетели, без документи, само с една дума: да или не. И тя тежеше повече от всяка писмена гаранция. Къде е истината — сега или в миналите идилични години? Нима всичко тогава е било илюзия и кризата сега поставя нещата на мястото им?… Недоверие и непочтеност! Ето действителността! Каквито и гаранции да получиш, няма на този свят кредит без доверие, че ще ти върнат с лихвите това, което си дал. И Скарлатов се питаше как, на каква основа отсега нататък ще протича банковата дейност?… Когато избухна кризата, в съда постъпиха от страна на кредиторите многобройни полици за протестиране и обявяване на длъжниците в несъстоятелност. Ако заведените дела се изпълнеха, хиляди търговци щяха да бъдат разорени. Ударът върху тях щеше да е голям, но не фатален, защото банките и другите кредитни учреждения, след като съберяха дълговете си, щяха отново да бъдат способни да кредитират търговията и тя постепенно щеше да се изправи на крака. С други думи финансовият фундамент, върху който се развиваше тази дейност, щеше да остане. Но търговските закони се оказаха неподготвени да го запазят. Пролуките в това законодателство позволяваха на всеки длъжник да поиска от съда отсрочване, „мораториум“ и събиране на част от вземанията. Българските съдилища започнаха с широка ръка да дават подобни отсрочки без ограничения относно времето, условията и гаранциите при такова отлагане. Длъжниците, които в началото все още изплащаха по нещо, напълно се деморализираха и ставаха все по-безскрупулни. Кредиторите изпаднаха в паника. Отначало те се задоволяваха да получат само петдесет на сто от дълга си, а останалото да опростят. Но работите не спряха дотук. Длъжниците не искаха да изпълнят и такова споразумение. Процентът взе да пада на четиридесет, тридесет, десет и стигна дори до пет процента от дълга. Последва масово разорение на кредиторите. Банките една след друга банкрутираха и в края на краищата настъпи парализа на стопанството. Няма икономика на тоя свят без кредит, а кредит без защита от държавата чрез закон е празна дума. И вместо държавата да реагира бързо, тя се впусна в проучвания, комисии, парламентарни дебати, отлагания от сесия на сесия, а в това време скакалците унищожиха кредита, с други думи — икономиката. Скарлатов искаше да запази Банката, искаше, макар и с тежки рани, да се измъкне от пропастта, но как? Да се обединят и проведат общо битката? Беше невъзможно! Изпаднали в паника, всеки спасяваше сам себе си. И той трябваше да действа сам за сметка на други банки и банкери. Но нали така разсъждава и Йосиф Карасулиев. Тогава? Значи битка помежду им? Както навремето Анибал след сражението при Кана — той накарал пленените римски легионери да се бият по двойки, после победителите пак по двойки, докато накрая останали само двама римски войници. И, ако се вярва на историците, последният се самоубил. Той изтръпна пред мисълта, че с Йосиф Карасулиев ще бъдат тези последни двама легионери, избиващи се пред погледа на картагенците. Повече не можеше да отлага! Реши пръв да направи стъпката. Излезе от парка и се обади по телефона от аптеката до Орлов мост. По редица съображения Борис го покани в една ахчийница на пазара и Йосиф се съгласи. Там поне щяха да бъдат на спокойствие.