Свобода Бъчварова
Гонитбата (13)

Глава тринадесета

На Първи май 1925 година, деня на работническата солидарност, специално подбран от „режисьорите“ — в десет часа и петдесет и пет минути Софийският военнополеви съд започна така наречения процес срещу атентаторите в открито заседание, на което присъстват много чуждестранни журналисти. От тримата подсъдими — Марко Фридман, Петър Задгорски и Георги Коев — само клисарят на храма „Света Неделя“ Задгорски има пряко отношение към атентата. Но изпитан похват на тираните е да обединяват в един процес различни хора, с различни деяния, под едно общо обвинение. Пропаганден трик, който винаги действа безотказно. Така в съзнанието на хората революционерът Фридман може да бъде поставен на равна нога с криминални престъпници или убийци. Свидетелите, уплашени за собствения си живот, изпяват това, което властта им е внушила. И въпреки това тя не постига желания успех. Фридман убедително се защитава. Той е юрист с висше образование, запасен офицер от Българската армия, герой от Световната война. Противопоставя на обвинението не само фактическата си невинност, но защитава и своите идеали. Процесът се претупва набързо, защото не довежда до очаквания ефект от световен мащаб. На 11 май присъдите са произнесени: смърт чрез публично обесване! Страшно петно за България, което вековете няма да изличат. Публична екзекуция в столицата на европейска страна — една от люлките на цивилизацията. Отвратителен спектакъл, всяващ ужас и погнуса в цял свят, независимо от вината на осъдените.

На 26 май присъдата е потвърдена от цар Борис. Веднага след това е върната на военния министър генерал Вълков, който изпраща преписа на началника на военносъдебната част. Той, от своя страна, уведомява председателя на Военнополевия съд, издал присъдата, а последният я предава на военния прокурор за изпълнение. Цяла България вече знае, че на другата сутрин ще се извърши екзекуцията.

Иван Карасулиев не ходеше на училище. Поради събитията ги бяха разпуснали. При други обстоятелства би бил щастлив, но сега те само изостриха до краен предел любопитството му. Вкъщи никой пред него не говореше за атентата, обиските, блокадите, престрелките и военното положение. Но той редовно си купуваше вестници и вечер, когато домашните му лягаха четеше всичко. Не изпитваше никакъв страх. Денем се шляеше по улиците и все очакваше, че ще види нещо интересно. Но нищо не се случваше пред очите му. А страшните слухове за убийства, за черни камионетки, возещи трупове извън София към незнайни гробове, му се струваха невероятни.

Сутринта на 26 май при него дойде приятелчето му Фреди Гауер с цигулката си. Бащата на Фреди беше представител на фирмата „Сименс“ и живееше със семейството си от няколко години в България. Фреди учеше в българска гимназия в един клас с Иван. Този ден Иван обеща на майка си, че няма да излиза, а ще свирят с Фреди. Репетираха за тържеството по случай завършване на учебната година Менует от Моцарт. Иван акомпанираше на пиано. Фреди му се виждаше извънредно смешен. Дребен на ръст, той изглеждаше в гимназиалната си униформа като преоблечено дете. Цялото му лице, вечно усмихнато, беше покрито с лунички и имаше оголени, редки горни резци. Приличаше му на зайче. Но беше наивен, добър и много привързан към Иван, вярваше му на всичко и му се подчиняваше. Иван затвори тапицираната врата в салона. Фреди вдигна дървения капак на цигулката — на Иван му напомняше ковчег, и извади инструмента — старинен, останал от поколения Гауеровци. Според Иван имаше глух тон, като че идващ от зимник. Фреди, вместо да настройва цигулката, каза:

— Утре ще ги бесят на игрище „Глория“.

Той нищо не попита. Знаеше вече. Сърцето му силно се разтуптя.

— Кажи, Иване, когото бесят, той умира, нали?

— Ах, престани вече! Умира, разбира се!

— А как умира? Понеже не може да диша ли?

— Престани с тъпите си въпроси!

— Ще питам фатер и мутер…

— Най-много да изкараш някой бой!

— Но защо тогава не ми обясниш?

Иван натисна клавиша на тона „ла“. Фреди, без да бърза, намаза лъка с колофон, после сложи бялата кърпичка на бялото си рамо и внимателно намести цигулката, като я притисна с брадичката. По всички правила намести пръстите си върху лъка. Целият този ритуал дразнеше страшно Иван, сякаш в свиренето този етап беше най-важен за Фреди. Няколко пъти нетърпеливо удари „ла“. Най-после се обади и цигулката на приятеля му. Разбира се, тонът не съвпадаше и Фреди дълго я настройва. Цялата кожа на Иван настръхна. За него този процес бе мъчение. След като според Фреди цигулката се настрои добре, започнаха все пак да репетират. Иван винаги се преодоляваше, когато свиреха заедно. Отличен пианист, той приемаше това училищно задължение като тегоба. Иначе Фреди знаеше Менуета, технически правилно го свиреше, но тия фалшиви звуци, боже мой, излизащи от некропола, както той наричаше цигулката му струваха много нерви. Скоро Иван спря, по него и приятелят му.

— Защо не свириш?

— И сто години да репетираме, все тая!

— Но нали каза, че в бързата част имаме нещо за доизглаждане?

Тоя Фреди е наистина идиот, помисли си Иван. Как можеш да изглаждаш нещо, изсвирено фалшиво?

— Остави цигулката и ми кажи мина ли покрай игрището на идване?

— Минах.

— И какво става?

— Няма нищо. Празно е… Няколко дечурлига играеха на парцалена топка.

— Рано сутринта ли ще ги бесят?

— Много рано.

— И кои могат да присъстват?

— Всички, без деца и ученици!

Иван се замисли. Възбудата му растеше.

— И аз искам да ги видя — каза Фреди.

— Какви глупости говориш!

— Слушай, Иване, нека идем и двамата, а?

— Ще те изхвърлят, а покрай теб и мен.

— О, аз ще облека цивилни дрехи. Ще взема старото сако на баща ми, панталон имам…

— Само бомбе ти липсва! На тоя ръст…

— Но ти си висок и аз ще вървя с тебе.

— Вярно е, аз мога да присъствам и ще присъствам! — изведнъж реши Иван.

— С мене, нали?

— Не.

— Тогава ще кажа на майка ти.

— Само посмей и за мен няма да съществуваш!

— Казах го на шега…

Вратата се отвори и се показа Анастасия.

— Не чувам да свирите?…

— Обсъждаме партитурата.

Тя затвори вратата.

— Иване, сигурно ще дойдат много хора, а вкъщи имаме две сгъваеми столчета за екскурзия. Ще ги донеса и ще се качим на тях да гледаме.

— Добре. Ясно, че без теб няма да мина… Какъв навлек си понякога, Фреди!

— Вас^[1]? — попита той на немски.

— Думата навлек значи човек, от който не можеш да се отървеш и си принуден да го влачиш навсякъде.

— Но нали съм ти приятел, Иване!

— Хайде, вземи цигулката…

27 май 1925 година. Над София разсъмва. На обширното пространство, където е игрището на футболния клуб „Глория“, три бесилки, сковани от дебели греди под формата на буквата П, посрещат изгрева на слънцето.

Шест часа сутринта е, поручикът, комендант на затвора, влиза в килията на Фридман и му съобщава за предстоящото изпълнение на присъдата. Осъденият събира всички сили и спокойно посреща известието. Единственото, от което се огорчава, е, че не е изпълнена молбата му — като бивш офицер от армията да бъде разстрелян, а не обесен. Пожелава да изпие едно кафе и непрекъснато пуши. Вторият, при когото влиза, е Коев. Той посреща съобщението с голямо внимание. Клисарят Задгорски притъпено мълчи.

Мястото на екзекуцията е оградено от войска в пълно бойно снаряжение, с каски на главата. Всеки може да присъства. За съжаление, има и деца. Най-мрачните времена на турското робство се връщат в една модерна, европейска столица.

Фреди и Иван в цивилни дрехи, които им стояха като на чучела, пристигнаха на игрището твърде късно. Опитаха се да пробият тълпата, но напразно. Тогава влязоха в употреба сгъваемите столчета на Фреди. Иван се покачи. Добре се виждаше всичко. Фреди се хвана за рамото му и се изправи на пръсти. Неестествена тишина цареше на това огромно игрище при толкова много народ. Всички чакаха…

Бяха пристигнали журналисти от цял свят. А фотографи се натрупаха толкова много, че се наложи да се намесят военните. Накрая се споразумяха и наредиха апаратите в една дълга редица пред бесилката. Даде се предимство на две кинокамери на чужди фирми. Те щяха да запечатат всяка секунда от събитието. Дойдоха и официалните лица начело с прокурора, секретаря, двама свещеници и равина на София. Но централните фигури бяха екзекуторите — трима цигани. Журналистите ги наобиколиха и им направиха стотици снимки. Апаратите щракаха, операторите въртяха ръчките на кинокамерите. Ето го най-опитния екзекутор — Юсеин Ашаров! Той се смяташе за водач на джелатите. Беше най-свястно облечен, с малки мустачки над горната устна. Чувстваше се поласкан от интереса на толкова много хора към него. Някой мръсник му бе дал за случая цилиндър, но не го беше сложил на главата, понеже имаше мазни, гъсти, черни начупени коси като козината на някои животни и се смяташе за красавец. Бе напълно спокоен и усмихнат. Охотно разговаряше с журналистите. Досега е обесил пет души. Доволен е от работата си. Смята се за всепризнат майстор! Отговаря и за помощниците си. Били млади в занаята и негови ученици. Единият от тях беше Ариф Демиров — със смачкана военна фуражка на главата без кокарда, окъсани панталони, мръсна риза, неприбрана в панталона, върху нея елек и най-отгоре смачкано сако. Имаше вид на зъл идиот. Вторият му помощник — Арунд Алиев — още по-окъсан — няма и сако, а само елек, седеше мирно като войник с прибрани ръце до панталона. Също се усмихваше, доволен от такова внимание. В интервюто си Юсеин Ашаров заявяваше, че на възнаграждението много не разчитал, понеже било малко. Но голяма далавера щяла да падне от продажбата на въжетата!… Щели да ги разделят на малки късове и да ги продават на парче скъпо и прескъпо на многобройните клиенти. Поверието, че въжето на обесения носи щастие, все още не бе заличено от съзнанието на хора, смятащи себе си за православни християни…

Екзекуторите нагласиха под всяко бесило една маса. Публиката нарасна над четиридесет хиляди души, а София броеше двеста хиляди души. Една пета от населението се бе събрала. Погледите на всички се насочиха към бесилките. Нямаше вятър и въжетата с примките не се поклащаха.

Камионът с осъдените пристигна преди осем часа сутринта. Те бяха с вързани отзад ръце. Наредиха ги. По средата Задгорски, а от двете му страни — Коев и Фридман. И тримата стояха гърбом към бесилките, на десетина крачки от фотоапаратите и кинокамерите на триножници. Фоторепортерите и операторите работеха като бесни. Зад тях трескаво пишеха журналистите в бележниците си. Сега напред излязоха тримата свещенослужители. Равинът отиде при Фридман. Разговорът беше кратък. Той отказа да се изповяда. Този мъж и в последните си минути запази самообладание. Държеше се с равина много възпитано и учтиво, дори му кимна с глава за сбогом. Другите попове останаха по-дълго време при Задгорски и Коев, който нещо дълго шепна на ухото на свещеника. После те се оттеглиха. Секретарят излезе и на висок глас прочете присъдите. Четенето продължи. Осъдените слушаха, без да помръднат. Клисарят Задгорски беше навел глава. Коев няколко пъти се обърна назад и погледът му се спря върху примката на въжето. Ръцете му потрепваха и пръстите чоплеха края на въженцето, с което бяха вързани отзад. Фридман гледаше пред себе си, но не хората. Очите му блуждаеха някъде в далечината, към планината, над групата официални лица. След прочитането на присъдите прокурорът подкани подсъдимите да кажат последното си желание, което щеше да се протоколира. Стоя малко при Коев, после при Задгорски и накрая отиде при Фридман, където се задържа. Последният пожела да не се преследва семейството му заради него. Прокурорът му каза, че това в България не може да се случи. Фридман леко се усмихна. Прокурорът — също офицер и участник във войните — беше респектиран. Фридман запази учтивостта си до края и му каза сбогом. Обърканият прокурор отвърна и му пожела в другия свят „животът“ да е по-добър. Какво можеше да се отговори на такава глупост?… Осъдените бяха свалили меките си шапки и те се търкаляха с дъното върху тревата пред бесилките. После прокурорът заповяда да се качат по масите. Пръв се изкачи Коев, след него в средата Задгорски и накрая Фридман. Отново срам и ужас — екзекуторите се засуетиха, тъй като бесилките се оказаха високи и въжетата не стигаха до осъдените. Наложи се да донесат един стол и да го сложат върху масата. Циганите поставиха бяло платно върху главата на Коев. През цялото време Фридман и Задгорски гледаха. Чу се глас: „Дръпнете, по дяволите, масата!“ Циганите дръпнаха масата заедно със стола, Коев увисна. Тялото му лудо почна да се гърчи и върти. Един от екзекуторите го хвана за краката и се залюля заедно с него, докато най-после конвулсиите утихнаха. В тълпата се чу вопъл. Същата процедура се повтори със Задгорски. А Фридман през цялото време наблюдаваше докъде са границите на човешкото страдание… Идваше неговият ред. Нарочно го бяха оставили последен. Екзекуторите не му помогнаха и не го дръпнаха за краката, за да се залюлеят с тялото му и да настъпи по-бързо смъртта. Дълго време неговото тяло се ви и гърчи на въжето. Даже в смъртта съдбата не му даде и най-малка милост. Последен трябваше да наблюдава отвратителното зрелище и последен да умре. В осем и четиридесет минути всичко беше свършено. Тълпата се разотиде. В девет и половина беше срязано и последното въже. Поставиха труповете в дървени сандъци, след като лекарят установи смъртта. В десет часа предиобед на гробищата пристигна камионът със сандъците на обесените, придружен от трима стражари, трима войници и трима цивилни. Единият от тях беше майсторът на екзекуцията Юсеин Ашаров, този път с цилиндър на главата. Заровиха Фридман в източната част, сред еврейските гробища. Коев и Задгорски — в североизточната част, сред парцелите от четвърти разряд, направо в полето. Върху пръстта не оставиха никакъв знак.

И този позор, запечатан на кинолента, обиколи кината на целия свят. Няколко часа по-късно вестниците подробно отпечатаха репортажите от екзекуцията. Излязоха по две, по три издания през деня. Една специална фотостраница отрази самата екзекуция в общ план при четенето на присъдите, с моменти от смъртта на тримата. Отдолу се виждаха портретите на екзекуторите с имената им.

Иван се прибра веднага след екзекуцията вкъщи. Влезе тихо в стаята си. Никой не го видя. Дълго и мълчаливо седя на табуретката пред пианото. После стана и отново се измъкна навън. Заскита безцелно по улиците на София. Но не се разхождаше, а бързаше, почти тичаше, като че ли му се налагаше да направи нещо много важно, а няма време. Пое пътя към Витоша, все така забързан. Настъпи полицейският час. Йосиф и Анастасия се разтревожиха много. Потърсиха помощта на Скарлатов. Той извика Туше Динев. Обадиха се по всички полицейски участъци. От Иван нямаше и следа. Борис престоя цялата нощ с Карасулиеви. От родителите на Фреди разбраха, че двамата са присъствали на бесенето. Фреди бил болен, с висока температура. Едва на сутринта Спас и Туше Динев докараха Иван. Намерили го в една ливада край пътя за Драгалевци. Родителите му обезумели го прегръщаха и целуваха. Йосиф непрекъснато му задаваше един и същ въпрос: Къде беше? Защо нарави това?… Синът им мълчеше. Борис предложи да оставят момчето на мира. Иван се прибра вкъщи. А после настъпи трагедията. Дни и нощи момчето не излизаше от стаята си. Там му носеха храна и съдове за нуждите му. Разнесе се слух, че е болен от шизофрения. Скарлатов не питаше за нищо нито Йосиф, нито Анастасия. По-късно чу, че Иван почнал да се оправя. Лекари от България и чужбина станаха постоянни посетители в дома на Карасулиеви. Синът им не завърши годината. Не говорел с никого, дори с майка си. Кимал с глава вместо да или не.

Неведоми са пътищата, по които народната трагедия стига до всеки кът, до всеки дом. Така и в дома на богатия и щастлив Карасулиев се обруши бедата.