Свобода Бъчварова
Гонитбата (24)

Глава десета

След пътешествието до Петрич Скарлатов цяла нощ преценява защо Царят го намеси в играта. А срещата в италианското посолство го убеди напълно, че преговорите за женитбата са отишли твърде далеч и едва ли неговата намеса е била толкова нужна и решаваща… Той само открехна малко завесата и по-скоро изясни случая за себе си. По никой начин не се касае за политическа сделка. Италия не беше този фактор, който би укрепил България и би премахнал бариерата на изолация от Европа. Цар Борис просто желаеше да има семейство, а към младата принцеса Джованна наистина изпитваше чувства. Сведенията за нея, до които Скарлатов се добра, само потвърждаваха изводите му. Тя нямаше нито кой знае какво образование, нито пък блестеше с особен ум или някакви изключителни качества, като изключим младостта и хубостта й. Едва ли би могла да влияе политически на монарха. А и той ясно разграничаваше в преговорите женитбата от политическите ангажименти. В създалата се ситуация по-интересен за Скарлатов се открояваше самият Борис III. Нелишен от хитрост и комбинативност, той преследваше упорито и настойчиво целите си. Тази черта на характера Царят завидно прикриваше с външна любезност, мекота и демократичност. Той умееше да заангажира на своя страна много хора и да ги привлече в осъществяването на замислите си. Това означаваше, че има някаква своя програма, дълбоко спотаена. Основното, което се налагаше, бе, че владетелят на България съвсем нямаше намерение да бъде пионка в ръцете на правителството или на военните, а по-скоро се стремеше изцяло да поеме властта в ръцете си, като ръководи външната политика на страната чрез послушни министри и държи армията в ръцете си. Ходовете му поне досега показваха, че по всеки проблем дълго разсъждава и в повечето случаи изводите му са правилни, що се отнася до главното — запазване на короната. Само като далечен прицел той си поставяше обединена и силна България с монархия за векове. Липсваше обаче едно основно нещо у владетеля — действието. Твърде много размисли и нерешителност, когато трябва да се втурне в атака. В кризисните ситуации оставяше да действат другите, като винаги си запазваше вратичка да се измъкне, ако те не успеят. Така стана в 1923 година, така стана и в 1925 година. Тактиката му беше да се разграничи от военните и министрите, провеждащи кървавия терор. Имаше моменти, когато играеше ролята на пленник на правителството, на човек с вързани ръце, несъгласен с много неща, които се вършат. Но те се вършеха в негово име и всяка смъртна присъда започваше с: „В името на Борис III, цар на българите“… И въпреки нежеланието си бе принуден да подпише голяма част от тях, понеже убийците не искаха единствено те да поемат отговорността. И това негово двуличие все повече и повече биеше на очи. Опитваше се да измами другите, а мамеше себе си. Докъде щеше да стигне — Скарлатов не знаеше. По-скоро доникъде. Защото владетел, който не поглежда истината в очите и не застава твърдо на една или друга страна, в края на краищата се проваля. Някога Наполеон Бонапарт не се поколеба да убие Енгиенския херцог и пое вината върху себе си, знаейки, че ще възмути цяла Европа. Той действаше бързо и решително, щом се убедеше, че е застрашен. Борис III искаше да убие Енгиенския херцог, но други да поемат отговорността. Аналогията, която правеше Скарлатов, може би не беше съвсем точна, но отразяваше общия смисъл на височайшето поведение, когато трябваше да запази властта и монархията. Борис отново се върна към въпроса, защо Царят го намеси в играта? Каква полза целеше?… Поставена върху тази плоскост, задачата се решаваше сама по себе си. На Царя му трябваха пари, тъй като му предстояха големи разходи за пътуването до Италия, за ухажването, за евентуалния годеж и накрая — за предстоящата сватба. Ето защо той избра банкера за сватовник. Касаеше се за финанси и лицето, което трябваше да ги осигури сам или заедно с други, бе Скарлатов, както някога при подобни ситуации. Царят не го каза пряко. По принцип той така не действаше. Остави банкерът сам да прецени. Не изтъкна и миналото, нито това, че спаси навремето живота му. Но ако се наложеше, нямаше да се поколебае да напомни дълга му. Ето докъде опираше всичко!… Пази се от данайците, когато ти носят дарове, спомни си Скарлатов толкова често цитирания стих от „Илиадата“, превърнал се в човешка мъдрост. И сега трябваше да плаща дълга си. В момента Банката нямаше свободни чужди девизи. А на трезора и на аварийните запаси из чуждите банки не искаше да посяга. В тия години на валутен недостиг той няколко пъти бе посягал върху светая светих на всяка банка — златните авоари и ценните книжа, като смяташе, че със следващата сделка ще ги възмезди. Разпуснах се много, мислеше си Скарлатов, твърде много…

От няколко месеца борсовите бюлетини и директивите, получавани от Пари Ба, не бяха никак оптимистични. Всички съветваха да се спрат кредитите и се съберат по възможност най-бързо взиманията. Едно дълго писмо от Ван Юлиус — притежателят на банкерската къща „Мезон Щерн“, написано в традиционния стил на приятелство между двете банки, му изясняваше много неща. Според него навлизаха в критична фаза. Подведени от благоприятната стопанска конюнктура след Първата световна война, банките се бяха разпуснали много в кредитирането и все по-трудно и трудно събираха вземанията си. Индустриалците нямаха пари да изплатят даже лихвите. Създала се беше ситуация на голямо производство без пласмент. Складовете стояха натъпкани от селскостопански произведения, въглища, петрол и всякакви стоки. Цените бързо падаха. Както винаги първо в банките отекна назряващата буря. И ето тъкмо сега се налагаха нови разходи за женитбата на Царя. Разбира се, монархът щеше да гарантира с имуществото си, по-специално с горите, които притежаваше. Но и цените на дървения материал спадаха главоломно. Изводът беше един. Назряваше финансова война и щеше да се запази този, който има пари, а не стоки или гори. Цяла сутрин Скарлатов чете бюлетините и нежеланието му да даде свободни пари във валута се затвърждаваше. След една реална преценка реши поне да намали разноските си. Избра за обект Йосиф Карасулиев. Той се беше притаил, не се втурваше в никакви сделки. Даже в тая с Рилските гори спечели, като не кредитира, а Търговската банка, макар да беше поела концесията, изплати големи суми, защото в крайна сметка тя си оставаше институция, работеща с пари. Ако те липсваха, изчезваше и Банката. Каква би била ползата за земеделеца, ако има чифт волове и рало, а няма орна земя. С Йосиф Карасулиев щеше да му е трудно, почти невъзможно. Той по-отдалеч от Скарлатов подуши накъде духа вятърът и едно след друго ликвидираше предприятия и недвижима собственост. Продаваше стоките под варантен кредит на загуба, като ги превръщаше в пари. Той нямаше да даде нито лев, ако не бъде притиснат. Но с какво?… Тук му дойде на помощ Туше Динев. Неговото детективско бюро винаги следеше действията на Командитното дружество и банката на Карасулиев. Събираха фактите и правеха изводите, независимо дали се засягат интересите на Търговската банка. Йосиф не изпускаше никога възможност да разори някоя и друга банка, когато му паднеше случай — повечето провинциални, — и парите се посипваха в неговата. Но той направи грешки в кредитирането, и то съществени. Командитното дружество, ръководено от Елиазар Фархи, се бе насочило към тютюна, който се смяташе за основно износно перо и носеше поначало печалба и във валута. Централата му се настани в град Дупница^[1]. Оттам контролираше изкупването и манипулациите по тютюна в Пиринска Македония и до голяма степен в цяла Южна България. Хвърлиха много пари за построяване на складове. Всичко това ставаше със съдействието на ВМРО, която взимаше своя дял от печалбите, като в замяна на това определяше по договореност с Командитното дружество изкупните цени. А те бяха ниски, по-ниски, отколкото в цялата страна. Защото Организацията имаше неписана власт и държеше производителите в железни ръкавици. Достатъчно беше само да направят опит за обединение и протест, за да се разправи с тях по най-зверския начин. Безнаказано убиваха непокорните и държаха в страх и подчинение населението. Да търгуваш в зоната на влияние на ВМРО можеше само посредством нея и едноличния й водач Иван Михайлов. Лека-полека и Организацията се бе превърнала в акционерно дружество със съответните печалби. Свързващото звено за финансовите й сделки стана Македонската банка. Така се придаваше законен характер на всяка операция, а чрез банката на Карасулиев Иван Михайлов изнасяше капитали в чужбина на своя сметка. Отношенията между партньорите се развиваха блестящо, докато съюзът носеше печалба. Но от две години хоризонтът започна да се помрачава. Цената на тютюна падна на международния пазар. Командитното дружество счете, че това е временно явление, и не продаде манипулираните тютюни в очакване на по-добра конюнктура, но на другата година вече не ставаше и дума за цените. Просто нямаше кой да го изкупи. Така че складовете на Командитното дружество пращяха от бали тютюн на реколтите за две години, без перспектива да се продаде в чужбина. Огромни капитали бяха блокирани в стока. А за една банка пари, които не са в оборот, са тревожно явление, начало на крах. Отношенията между ортаците се помрачиха. Карасулиев отказваше да изплати втората реколта, като се позоваваше на липсата на пласмент, и обещаваше да уреди плащанията, след като продаде предишните. Обаче ВМРО и Иван Михайлов държаха да получат своя дял независимо от всичко. Така назря един конфликт, отиващ твърде далеч. Македонската банка, изчерпала авоарите си, почна да се клати и заплахата от срутване ставаше все по-реална.

Туше Динев имаше добри връзки в Организацията и бе осведомен точно за нарастващия конфликт. Двете групировки не можаха да постигнат споразумение. Никоя от тях не искаше да отстъпи, понеже се касаеше за милиони. Ако Карасулиев направеше компромис, щеше да разклати устоите на собствената си банка. Ако Иван Михайлов отстъпеше, поставяше под въпрос финансовото съществуване на собствената си мощна организация, с разходи на една малка държава в държавата. Туше Динев узна за разправии във върховното ръководство на ВМРО. Централният комитет се състоеше от трима човека с еднакви права по устав. Но за никого не бе тайна, че Иван Михайлов решава еднолично въпросите, а другите двама само одобряват. При едно от заседанията за пръв път се явил конфликт. Двамата членове настоявали Организацията да се разправи с Йосиф Карасулиев. Иван Михайлов, все още не бил убеден в целесъобразността на подобно решение и го отложил. Но по сведения на Туше Динев — все повече клонял към мнението на останалите двама членове.

Ето при тази обстановка Скарлатов покани на разговор Карасулиев. Предлогът бе благовиден — загрижен е за съдбата му и от приятелски дълг иска да го предпази от грешна стъпка. Но желаеше да използва именно положението, че е притиснат до стената, за да постигне своите цели. Прие го в кабинета си. Йосиф му се видя угнетен и отслабнал. Тежки дни преживява и той, помисли си Скарлатов.

— Какво ще пиеш, мастика?

— Дай! Широко ти е около врата на тебе, Борисе! Ти растеш към небесата, а ние се снижаваме.

— Или обратното, ако става дума за пари и капитали.

— Парите не са най-важното на тоя свят.

— Какво чуват ушите ми?! Моят приятел се е изпълнил с презрение към дяволския метал?! Той проповядва извисяване на духа? Няма да се учудя, ако се върнеш в йезуитския колеж. Седни, Велзевуле, знаеш, че не те каня на философски разговор.

— Знам. Искаш чрез мене да вадиш горещи кестени.

— Горещи жълтици — да!

Стоманеносивите очи на Карасулиев се втренчиха в Скарлатов.

— Виж какво, Борисе, за мене времето е пари! Не ми е до празни моабети! Казвай, ако ще казваш нещо!

— Е, добре. Поканих те за нещо весело. Нашият владетел цар Борис III ще се жени.

— И чакаш да се разплача от радост?!

— Все пак, Йосифе, не е без значение, ако помогнеш на великото дело на любовта. След злополучното ти участие в аферата Де Клозиер дойде часът да изплатиш и този дълг. Няма защо да ти обяснявам благодарността на Величеството, нито как в очите на някои лица ще станеш патриот, жертващ личното си щастие за благото на цар и отечество!…

— Това ли било?! Няма да дам нито лев! Плащай сам! Не можеш да ме принудиш. Аз си тръгвам…

Карасулиев се надигна.

— Седни, Йосифе. Мислех, че с две думи ще се разберем. Достатъчно е да се лишиш от печалбите си по осъществяването на последния заем…

— Така ли? Парите са отдавна изхарчени! А аз такива нямам, нито валута!

— А трябва, Йосифе, трябва…

Карасулиев се изправи, но влезе Туше Динев с папка в ръка и вместо да изпълни намерението си, той се втренчи в него и не можеше да си тръгне. Туше Динев му действаше по странен начин. В дългата си практика Карасулиев го свързваше винаги с нещо лошо, стигащо до телесна болка.

— Добър ден, Йожи. Не очаквах, че ще те заваря… Впрочем, напоследък се занимавах доста с теб.

— С издебници нямам нищо общо!

— Но им създаваш много работа.

Усмихнат и любезен, Туше Динев остави папката на бюрото и се настани в свободния фотьойл. Йосиф отново седна. Борис разлисти папката и се зачете. Карасулиев ставаше все по-неспокоен.

— Скарлатов, напомням ти, че ти ме покани да дойда, а сега се правиш, че си в читалище!

— Йосифе, завладяващо четиво! Та ние в България сме имали 130 частни банки? Но от пристигането ти досега си разорил 17 провинциални и продължаваш…

— Аз не съм извършил нищо незаконно!

— Освен една мъничка, съвсем дребна грешка…

Йосиф пак се надигна.

— Какво?

— Седни и слушай! В края на краищата не живеем само за себе си като орлите. Днес ни има, утре ни няма… А ти се дърпаш като дете, на което ще вадят разклатен зъб, но се благодари, че имам търпение!

— Ако питаш за здравето ми, никога не съм се чувствал по-добре.

— Не говоря за здравето ти, а за живота ти!

— Моя живот?!

— Именно твоя! Ти си посегнал на Македонската банка.

— Нищо подобно! Те сами си изкопаха гроба. Няма с това да ме уплашиш!

— Знаеш, че в нея не работят велики финансисти и дори не се занимават да броят парите, понеже ръцете им са заети да стискат револвери, бомби и ножове. Та банковият съвет — ако така може да се нарече Централният комитет на ВМРО — се е събрал начело с върховния финансист Иван Михайлов и са ти издали присъда.

— Какво говориш, Скарлатов?

— Засега изпълнението е все още под въпрос, но според мене нещата са предрешени… Алчността ти погуби последната капка предпазливост в твоя мозък! Е, постави се на тяхно място! Как би реагирал ти, ако някой бръкне в трезора ти?

Карасулиев дълго мълча. В кабинета се възцари мъчителна тишина. Най-после той заговори с прегракнал глас:

— Това истина ли е?

— Сведенията на Динев не подлежат на съмнение!

— Не ме ли шантажираш?

— Тогава смятай разговора за приключен! И за мене времето е пари!

— Туше… — каза Йосиф и се запъна.

— Да, Йожи.

— В името на миналото ни приятелство, поне веднъж в живота си ми кажи истината!…

— Вярно е, Йожи.

Чак сега Карасулиев осъзна положението, в което е изпаднал. Обзе го паника. Стана и взе да се разхожда из кабинета.

— Ако си уредя по някакъв начин сметките с Македонската банка?

— Нещата са отишли твърде далеч. Те първо ще те шантажират да изплатиш сумите, после ще се разправят с теб.

— Да, такива са — каза замислен Карасулиев. — Хем ще вземат парите и тютюните, хем ще ми светят маслото. Дай ми някакъв акъл!

— Но аз вече ти дадох, а ти отказа.

— Не разбирам защо трябва да давам и печалбата от заема?

— Защото това е единствения ти изход. Иван Михайлов е всесилен, но над него има още по-голяма сила, с която той единствено се съобразява — Царят! Така че като услужиш на владетеля, заедно с моя дял, разбира се, автоматично заставаш под сянката на трона, който ще те запази. Той има и ще има нужда от нас и занапред. Йосифе, сега разбра ли?

— Разбрах.

Омърлушен, Карасулиев стана. Тръгна си, но внезапно се спря на вратата и той, който винаги успяваше да се овладее, този път не успя. Нещо в него избухна и изсипа думите си, без да мисли:

— Ти, Борисе, цял живот си ми пречил! За много неща ми завиждаш! Но ще дойде и твоят час! Ние повече с теб няма да можем да пасем на една и съща ливада! Един от нас трябва да си отиде! И това си ти!…

— Къде останаха декларациите ти за братска любов?

— Оставям ги сега тук, в кабинета ти! Не винаги е полезно да вършиш благодеяния за чужда сметка. Днес аз претърпях голяма загуба. Но ще се оправя! И помни! Когато дойде твоят час, аз няма да ти подам ръка! Напротив, ще натисна главата ти във водата! Аз те предупредих!…

Йосиф Карасулиев излезе и силно затръшна вратата след себе си. Скарлатов и Динев дълго не проговориха.

— Какво мислиш? — най-сетне го попита Борис.

— Прилича ми на побесняло куче. От този момент той е наш смъртен враг.

— Да…

И сякаш четейки мислите му, Динев добави:

— Струва ми се, че от днес нататък ще се нуждаем от един или двама сътрудници, които да се занимават само с Карасулиев и Фархи.

— Нямам нищо против. Употребете за тая цел средства, без да се ограничавате!

След този разговор Скарлатов не бе сигурен, че е спечелил, като си поделиха заема с Карасулиев. Не беше ли по-добре сам да го изплати и запази поне неутралитета на този коварен и силен съперник Йосиф?… Той въздъхна. Станалото — станало! На война — като на война!…