Свобода Бъчварова
Гонитбата (33)

Глава седма

Скарлатов се върна при гостите и ги покани да заемат определените им с картончета места. Изчака всички да седнат и последен зае своето кресло — нарочно избрано по-голямо и по-високо като трон, така че да надвисне подобно лешояд над плячката. Леко почука чашата и настъпи тишина. Той стана и заговори:

— Тук сме всички, от най-малкия до най-големия… Впрочем, изглежда Карасулиев е зает тази нощ… — Всички погледнаха към празния му стол. — Но и без петел ще съмне… Скъпи мои приятели, спътници в живота ми, единомишленици!… Отдавна желаех да ви събера на едно място — вас, цвета на България, — но все отлагах. Нашият живот, както знаете, е битки, битки и никакви радости!… Но ето сега, когато свободата може би най-сетне ще ме съпътства, реших да го сторя, за да попият очите ми тази дивна картина — вашите лица!… И мога само да съжалявам, че Рембранд не е сред нас и да нарисува не кротките хрисими холандски събратя, а вълци и соколи, които от нищо не се стряскат и вървят право към целта, към печалбата! Е, признавам, че не бях банкер както трябва. Може би образованието ми е пречело… А доколкото ми е известно, друг частен банкер с висше образование няма. Може би някакви отвлечени идеи са ме обезоръжавали в тая люта битка… Но така или иначе, вече стигнах до катарзиса…

— Какво? — попита един от гостите.

— До катарзиса, до края на моя път. Аз исках да въведа християнски принципи в банковото дело: „Не прави това, което не искаш да правят на тебе!“, или по-просто: „Яж, но остави и другите да ядат!“.

В тоя момент Неделев погледна към Борис и леко повдигна полупритворените си клепачи.

— Но това са утопии… А сега, нещо приятно! Вярвам, че по братски ще разделите капитала ми.

— Ще видим тая работа… — каза някой в края на масата.

— А що се касае до предприятията и акционерните дружества, те ще преминат към високоуважавания и ценен от мен господин Стефан Неделев, мой… ортак!

Всички обърнаха глави към него.

— Не може Неделев сам да изкупва, справедливост трябва! — извика един от индустриалците.

— О, вие ме огорчавате!… Вземете гълъбите и врабчетата как не си пречат, като кълват заедно зърната. И накрая, скъпи мои колеги, искам да ви завещая една мисъл: „Обичайте се един други, така както Отец ви обича!“

Чуха се възгласи:

— Браво, Скарлатов!

— Затова аз изготвих един договор между мене и вас, та в зависимост от капиталите на банките ви да получите и съответния процент от мене. Който има най-голям капитал, получава най-много, за да спазим принципа на обичта.

— Така е! — обадиха се други.

Но сред по-дребните и немощни банкери се чу ропот. Развикаха се.

— Не, това няма да стане!… Ще видим!…

Говореха на висок глас и скоро шумът прерасна в караница.

— Нека влезе господин Динев! — обърна се Скарлатов към застиналия на входа снажен Татарски, облечен във фрак.

Всички млъкнаха, като чуха името на всезнаещия български Фуше, който влезе с папка под мишница.

— Господин Динев, можете ли да осведомите тук събраните мои приятели на каква сума възлизат капиталите?

Отново се чуха възгласи:

— Да каже! И да каже, без да лъже!

— Но, господа, не става дума за моите капитали!…

— А за кои?

— За вашите!

Настъпи гробна тишина. Но някой пръв се окопити и каза:

— Това всеки от нас го знае! Ние сме ги официално декларирали!

— О, господа, не бъдете скромни! Става дума за действителните капитали, които едва ли сте били така глупави да съобщите. А те са поне пет пъти над реално декларираните! Например, при двайсет милиона капитал, Вие имате действителен около сто милиона, така ли е? — обърна се той към съседа си. — Случайно цитирах Вашата банка…

— Това не е вярно! — нервно възкликна той.

— Не се вълнувайте. При другите положението е още по-фрапантно! Е, Динев, защо не четете?

В отговор се получи истински бунт. Наскачаха от креслата с викове:

— Не искаме! Стига вече! Късно е! Да си вървим!

За да ги усмири, Скарлатов пак почука по чашата.

— Господа, вие не ме зачитате! Вие пренебрегвате моето гостоприемство, а това може да ме ядоса… Седнете! Никой тая вечер няма да мръдне оттука!

Изведнъж настъпи тишина и миг след това един от поканените каза:

— Е какво, като знаеш действителния капитал и печалби?! Ти си постъпвал по същия начин!

— Само че аз си отивам от този елитен кръг… И господине, помислете си само: Вашата банка е на възраст около петнайсет години и през цялото време сте плащали на държавата данъци върху сума, намалена до степен на просяк. Е, ако например съобщим официално тези данни, ще стигне ли целият Ви сегашен капитал да издължите неизплатените суми заедно с лихвите и глобите?

— Ти това няма да направиш!

— Така ли? — опъна се Скарлатов. — А за какво, дявол да ви вземе, ще ви давам безплатна вечеря?! Динев, поканете останалите!

Той отиде до вратата и въведе Ризов с трима редактори от вестника.

— Седнете, господа журналисти, каква радост!…

Но те останаха прави.

— О, ние бързаме, чака ни работа тази нощ…

— Жалко, че елитът на българската преса не може да празнува с елита на българската икономика… Но добър е бог, той пак ще ни събере…

— Господин Скарлатов — каза Ризов. — Ето ви шпалтите от първата страница на вестника, както благоволихте да поръчате рекламата.

Той бързо раздаде отпечатъци от шпалтите на всички. Скарлатов прочете на глас:

— От утре Търговска банка Скарлатов и син покачва лихвения процент на влоговете с три процента, а лихвеният процент на кредитите спада с два процента. Доволен съм, господа редактори! Много хубаво сте оформили първа страница! Цяла България ще разбере!…

— Скарлатов, но това е самоубийство! — извика един от гостите.

— Та не е ли все едно къде ще отидат парите ми? Аз мога да издържа поне една седмица, за разлика от вас!… Пък и моите изчисления показват, че ако всички тук присъстващи бъдете разорени и парите ви дойдат в моята банка, аз ще се измъкна от кризата, въпреки идиотските лихви. Вярно, ще ми бъде безкрайно мъчно, но вие ще бъдете… как да кажа… трупове. Но какво да се прави — живот!… Днес аз, утре вие, или обратното!…

Един от присъстващите започна да къса страницата. Останалите го последваха.

— На̀ ти на тебе, на̀, на̀…

— Господа, не бъдете деца! — извика Ризов. — Това са само шпалти. Редакцията е в пълна бойна готовност. След два часа вестникът ще е отпечатан. Достатъчен е телефонен звън…

Погледите на всички се отправиха към телефона на масичката до завесите. Ризов се запъти към него, но един го изпревари, яростно скъса жицата, като удари апарата в земята и почна да го тъпче с крак.

— На̀ ви телефон, на̀ ви телефон!…

Скарлатов заговори с тих, равен глас:

— Господа, не очаквах, че така ще се развълнувате… Случва се! И аз не знаех, че банките ви ще бъдат разорени. Не знаех поне до съвещанието ви с Карасулиев… Впрочем главният данъчен инспектор е тук, в моя дом. Динев, нека влезе и чуе…

Появи се един невзрачен мъж, когото всички познаваха. Настъпи жалка суматоха. Тези охранени, добре облечени мъже с чувство за превъзходство над другите се превърнаха в животни. Те със сила дърпаха редакторите за дрехите и ги блъскаха.

— Няма да позволиме!… Оттук жив никой няма да излезе!…

Двама изтласкаха вън от салона данъчния инспектор. Скарлатов с презрителна и малко тъжна усмивка наблюдаваше това зрелище.

— Господа, успокойте се!… Отпечатването на вестниците ще почне след два часа! Имате сто и двайсет минути на разположение!

Всички обърнаха глави към огромния старинен часовник на стената, който отброяваше с махалото секундите. Един от присъстващите изхълца:

— Скарлатов, прости ми! Аз съм с тебе!

— Карасулиев ни подведе! — извика друг.

Наобиколиха Борис отвсякъде.

— Но, господа, вие се обединихте срещу мене, естествено е да ви се противопоставя. Кой ще излезе победител — още не се знае!… Може би Карасулиев, може би аз?…

— Но нас тогава няма да ни има! Какво ни интересува битката между двамата и кой ще спечели!…

Отвън се чу упорит клаксон. Всички млъкнаха.

— Динев, идете да видите кой идиот по това време ни смущава?

Докато продължаваше суматохата, той се върна и всички млъкнаха.

— Господин Карасулиев чака навън пред портата! — каза ясно Динев. — Моли коленопреклонно да влезе.

— Който закъснява, няма място за него. Петима Петко не чакат! — каза Скарлатов. — Нали така, господа? Ние ще го накажем малко…

Отвън пак се чу клаксонът, надут до отказ.

Гостите се струпаха на прозорците. Долу на улицата лъщеше колата на Карасулиев, а пред високата заключена желязна порта на двора стоеше самият той.

— Татарски, излезте и отстранете посетителя и колата му от Банката!

— Скарлатов, сгрешихме, но ако остане само твоята банка в България, ще ти дойде май множко!…

— Много на душманите! — отвърна Борис.

— Господин Скарлатов — поде един сравнително спокоен мъж. — Вие не сте ни събрали, за да ни унищожите. Ако беше така, всички щяхме да прекараме една спокойна нощ в леглата си и чак на сутринта щяхме да разберем смъртните си присъди в печата. Прав ли съм?

— Донякъде…

— Спрете тази екзекуция! Спрете я, за бога!

— За да се обедините пак срещу мен? Не! Втори път не се лъжа!

— Обещаваме!

— Обещание къща не прави!

— Кажете Вашите условия — заговори пак същият мъж. — Не ни измъчвайте! Ние сме хора, преминали средна възраст. Ще Ви тежи на душата, ако с някой от нас се случи нещо…

Скарлатов въздъхна.

— Добре. Уморих се… За последен път ви прощавам! Тази нощ вие ще подпишете договор, че никога няма да работите срещу мен!

— Дадено.

— И че винаги, когато поискам, ще работите с мене срещу друг!

Настъпи мълчание.

— Е, съгласни ли сте?

— Съгласни.

— Този договор ще бъде скрепен за съответните гаранции от ваша страна. Върху тях ще трябва да поработим сега до сутринта. Едно от условията ми е — никакъв кредит на лица, които аз ще посоча!

— Карасулиев ще им даде!

— Няма да смее, защото ще го заплаша с нашия договор, с нашия братски договор, основан на великата любов между банкерите. Какви думи! Като ги произнасям, душата ми се вълнува и извисява!…

— А вестникарите?

— Спасе, заведи господата до редакцията им!

— Господин Скарлатов, както се уговорихме, оставаме в готовност — каза Ризов.

— Вървете, момчета! Ако тези мои братя се окажат опърничави, ще ви уведомя.

Журналистите излязоха.

— Динев, готови ли са индивидуалните договори с всеки поотделно и колективният договор?

— Да, шефе.

— На работа, господа.

В салона тържествено влязоха Чернаев и екипът му. Всички станаха от масата и отидоха в библиотеката. Тук, без да бърза, Чернаев подреди книжата. Секретарят Христов със златна автоматична писалка и попивателна застана прав зад стола на Скарлатов. Той тежко седна и отправи зъл, втренчен поглед към банкерите, скупчили се прави един до друг на отсрещния край, като група, приготвена за нощен разстрел. Развалих им целия кеф, каза си Борис, да не говорим за софрата… Остана непокътната, но утре сутринта ще седнем с Татарски и всички помощници и ще направим такъв невиждан гуляй!… Усмивка се яви на лицето му. После се сети за предстоящата напрегната работа и сурово обяви:

— Да започваме, господа! Времето не чака!

На разсъмване Скарлатов изпрати гостите през официалния вход. На отсрещния тротоар в сянка стоеше Карасулиев и наблюдаваше всичко. Той цяла нощ не бе мигнал и не бе напуснал това място. Всеки минаваше край Скарлатов и му стискаше ръката. След това сядаха в такситата или собствените автомобили и заминаваха. Накрая всички си отидоха. Тогава Карасулиев пресече улицата. В този момент Скарлатов сам притваряше железните крила на портата. Йосиф застана срещу него от другата страна на решетките. Чак сега Борис за пръв път го забеляза, но не трепна. Завъртя ключа и произнесе сякаш на себе си:

— Който вади нож, от нож умира!…

После тръгна спокойно по алеята към Банката. На входа го чакаше Неделев. Той с усилие отвори падналите си клепачи и втренчено го погледна.

— Моите уважения! Вие не отстъпвате на баща си!

— Неделев, винаги ли така ще закъснявате в изводите си?

— По-добре късно, отколкото никога — отвърна той и му подаде ръка.

Скарлатов разигра кратко колебание, без да прехвърли границата на неудобството за Неделев, и накрая, като въздъхна, пое студената му ръка.

— За последен път! — каза твърдо Борис.