Свобода Бъчварова
Гонитбата (30)

Глава четвърта

След работата в кабинета си Скарлатов се прибра горе. Изтощен от неприятностите през изтеклата седмица, той се зарадва на уюта вкъщи и на топлината, която излъчваше холандската камина. Седна по чехли в кожения фотьойл пред горящите пънове и затвори очи, почувства се напълно смазан. Нямаше тези сили, както в миналото, и трябваше да се съобразява с годините. Навън бе настъпила студената декемврийска нощ. Той искаше поне в събота да си почине, да отмахне кошмарните мисли и събере сили за борба през седмицата. Какво да почете?… Може би „Опитите“ на Монтен или Писмата на Сенека до Люцилий?… С годините той все повече четеше предимно философски, исторически и мемоарни книги. Избягваше художествената литература. При такъв кризисен период от живота му едва ли Балзак би го спасил от тежките мисли. Една чаша горещо кафе, добра глътка коняк бяха добро лекарство срещу отпадналостта и депресията. Някой влезе в библиотеката. Той отвори очи. Видя Туше Динев и по израза на лицето му позна, че се е осмелил да прекъсне почивката му заради нещо твърде важно, следователно неприятно. Динев мълчаливо му подаде вестник — един парцал от две страници, събиращ сметта на България и Европа под развятото знаме на лъжата. В него журналисти от кол и въже смело се ровеха в интимния живот на короновани особи, политици и известни частни лица. Всеки ден печаташе трогателни истории за изоставени деца, които намират своя баща милионер, за живи погребани мъртъвци и преди всичко катастрофи — било природни, било предизвикани от хората, с многобройни жертви. Излизаше късно следобед и имаше многобройни читатели. В тоя несигурен живот всеки очакваше да чуе именно такива случки, доказващи краха на света и по парадоксален начин служещи за някаква утеха на хората. В края на краищата нещастията са по целия свят, а не само той — читателят, страда. Животът е далеч по-поносим, щом и другите са зле. Колективната мизерия по-лесно се издържа.

— Такива бълвочи не чета! — каза Борис.

— Отнася се пряко до Банката.

Той хвърли поглед на първа страница. Там с големи букви на видно място пишеше: „Слухове за краха на най-голямата френска банка — Банк дьо Пари е де Пей Ба“, от нашия специален кореспондент.

— Те нямат кореспондент в Париж — каза Скарлатов.

— Те въобще нямат кореспондент никъде по света, също и в страната. И не им е нужен! Крадат от другите и перифразират.

По-нататък пишеше: „Големи гешефти. Директорът на Пари Ба се самоубил. Банкрутът предстоящ. Подробности в понеделник.“ И следваше най-важното изречение: „Както е известно, най-голямата частна банка в България — Търговската на господин Скарлатов, е дъщерна банка на Пари Ба. Какво ще стане с нея при краха на френския гигант? Няма ли да повлече след себе си своя слаб партньор? Опитите на нашия репортер да се срещне лично с директора не се увенчаха с успех. Скарлатов не се е появявал в Банката от една седмица и никой не знае къде се намира. Може би е избягал в чужбина…“

Борис стана от фотьойла. Искаше нещо да счупи, но само смачка вестника и го хвърли в горящата камина.

— Ще ги дам под съд за лъжа и клевета!

— Само ще раздухаме слуховете и ще направим чест на парцала!

— Аз ще откупя и срина тази клоака!

— Шефе, опомнете се! Живеем в България! На другия ден същите хора ще основат вестника под друго име. Борбата с такава паплач е безнадеждна.

— Вестникът е излязъл по будките в пет часа следобед. Защо досега не ми каза?

— Исках малко да се отморите. Направих само каквото можах. Подадох телеграма до Пари Ба. Чакам всеки момент отговора с официално опровержение. Срещнах се с Ризов. Той от своя страна даде телеграфическо запитване до собствения кореспондент на вестника в Париж. Ризов всеки момент ще пристигне.

— Къде?

— Тук.

— В моя дом?!…

— Смирете се, шефе. Вече няма да имате възможност да подбирате компанията си, поне за известно време.

Скарлатов млъкна. Той не би свършил по-добре работата от Динев. На вратата се показа Неда.

— Господин Ризов идва по Ваша покана.

Скарлатов остро я изгледа. Не можа бързо да се преодолее и в това време влезе Ризов — весел. Видът на Скарлатов беше такъв, че усмивката му бързо помръкна. Но този човек се владееше отлично.

— Така ли посрещаш гостите си, Скарлатов?

— Завари ме неподготвен. Следващия път ще пазаря Царския симфоничен оркестър да свири при влизането ти. Сядай!

— Нямам време… Вестникът се набира…

Въпреки това Ризов седна. Борис искаше да му отвърне нещо остро и да го унижи, но се овладя. Ризов му бе необходим сега и за в бъдеще. Притежаваше най-големия ежедневник в България с влияние във всички среди. Значи трябваше не само да го предразположи, а и да се споразумее с него. Този хитрец знаеше, че Борис е изпаднал в беда, и се държеше наперено, за да предяви своите искания за лична печалба. Как всичко в тоя свят има цена… Скарлатов наля коняк и на тримата.

— Е, да чуем!

— Получих опровержение от Париж. Но, питам се, каква ми е ползата да го поместя? Честно казано, сега аз губя от приятелството си с теб.

Скарлатов грубо попита:

— Какви са ти условията?

Ризов трепна. Не очакваше директен въпрос.

— Преди две години при мен дойде едно непознато лице с предложение да пусна в моя вестник съобщението за краха на Банк дьо Пари е де Пей Ба. Предложи хонорар от сто хиляди лева.

— Какво те спря?

— Две неща. Първо, че съобщението е невярно…

— Прав си. Щях да те дам под съд за умишлено оклеветяване.

— Не е проблем! Няма седмица, без да водя подобни дела. Умряла работа! Ще минат няколко дни, а после ще опровергаем с малко каренце със ситни букви на втора страница под некролозите за умрелите. Подходящо място, нали? Никой няма да го прочете! Но съмнението, че твоята банка не върви, ще остане в съзнанието на читателя с всички последствия, произтичащи от този факт. Разбира се, при пазарлъка с непознатото лице щях да включа и разноските по делото.

— Да чуем второто!

— Чувството ми на приятелство към теб. Пък и знаех, че ще разбереш загубата ми и съответно ще я възмездиш.

— Колко?

— На първо време двеста хиляди лева — каза твърдо Ризов.

— За цялата акция?

— О, не, разбира се. Казах, на първо време. Ситуацията може да се усложни. Вестникът би загубил много от пристрастието ми към теб.

— Ще ги получиш.

— Кога?

— Моята дума е закон.

— Все пак?

— Ела в понеделник на касата.

Динев се обърна към Ризов:

— Може ли да ми кажете кое е това непознато лице?

— Не, за съжаление.

— И Вие, известният журналист, се оставяте в неведение?

— А как мислите? Това е подставено лице, избрано специално за целта. Друг дърпа конците…

Чу се звънецът на външната врата. Динев излезе и се върна с телеграмата на Пари Ба. Даде я на Ризов. Той стана и се сбогува.

— Шефе, трябват ми пари.

— Ето ти ключа, вземи от касата колкото ти е необходимо.

Динев отвори касата и взе една пачка банкноти. Върна ключа и каза:

— Имам среща с един от журналистите на този парцал. Вярвам още тази нощ да знаем повече.

— Дано!

Скарлатов го изпрати до вратата и се разхождаше из обширната библиотека. Ясно беше, че някой опипва почвата за пряко нападение срещу Търговската банка. Кой? Провинциалните банки — не! Частните банки в София? Биха могли, но в синдикат, а сега се раздираха от противоречия. Оставаха в съображение големите банки с чужд капитал: Генералната, Кредитната, Балканската, Италианската, няколко осигурителни дружества с чужд капитал и, разбира се, Карасулиев! По начина на действие приличаше на него. Само добър психолог, разбиращ тълпата, можеше да действа по тоя начин. Дива злоба го обхвана. Значи Йосиф смяташе да се измъкне от кризата чрез краха на Търговската банка. Но Скарлатов по-скоро щеше да я взриви, отколкото да стане плячка на Карасулиев. Той не се замисли дали това решение е най-доброто, но знаеше, че ако се стигне дотам, няма да се колебае да хвърли факела.

Динев се върна сутринта в неделя, тъкмо за кафето. Беше блед и уморен.

— Сядай и разказвай!

— Следите водят към Карасулиев.

— Така и предполагах!

— Но нищо не можем да кажем. Действа извънредно предпазливо.

— По-важно е да знаем какво ще предприеме по-нататък.

— Обградил съм го отвсякъде. Цялата ми агентура е на крак.

В неделя не се случи нищо особено. Скарлатов чете дълго, и си легна след полунощ, но не от нужда, а си наложи. Сънят му бе неспокоен, изпълнен с кошмари, и често се стряскаше. Накрая отвори очи. Беше вече понеделник, но още нощ. Услуша се. Чу говор на хора. Какво ли ставаше навън? Пияници или весела компания?… Стана от леглото и напипа чехлите. Излезе от малката спалня — най-тихата част на къщата. Трамваите още не бяха тръгнали. В салона пред прозореца с отмахнати тежки завеси стоеше в тъмнината напълно облечен Туше Динев. Той гледаше навън. Тук говорът се чуваше по-ясно.

— Шефе, не палете лампата!

Застана до Динев. Долу на улицата пред Банката, осветена от електрическите фенери пред входната желязна порта, се виждаха много хора, наредени по двама на опашка. Някъде откъм „Дондуков“ видя мъж и една жена. Те бързаха и застанаха на опашката. А после взеха да пристигат все повече и повече… Той не попита Динев какво значи това. Бяха вложители, изпаднали в ужас за спестяванията си, дошли след полунощ в очакване да се отвори Банката и да изтеглят парите. Скарлатов бързо се облече в спалнята. Динев го чакаше да се приготви. Спас и Неда също станаха. Той му нареди да слезе в Банката и да се погрижи никой да не проникне в двора до отварянето й. Динев докладваше.

— Аз се обадих в полицията. Ще изпратят няколко души, за да пазят реда. Обещах възнаграждение. Тълпата ще се увеличи и може да имаме инциденти.

— Предупреди ли Неделев?

— Да. Очаквам го всеки момент.

— Тогава да слизаме в Банката!

— На чиновниците е съобщено да дойдат на работа един час по-рано.

Скоро пристигна и Неделев. Не беше загубил самообладание. Тримата останаха прави, в кабинета на Скарлатов. Навън почна да се разсъмва. Чу се звънец. Динев излезе, но скоро се върна.

— Всичко е наред, полицията дойде. Чиновниците пристигнаха и Ви чакат в залата.

Скарлатов, придружен от двамата, застана пред редицата чиновници. В този момент дотича запъхтян младият секретар Христов.

— Господин Петров — обърна се Скарлатов към главния касиер, — с колко пари разполага касата?

— Около три милиона.

— Изпратете човек, заедно с двама полицаи, да изтегли от Народната банка минимум десет милиона! Колата със Спас е на Ваше разположение.

Чу се ропот от страна на чиновниците.

— Господа! Предстои ни тежък ден! Работете бързо и акуратно! Моля да се премахнат всички възможни формалности и хората да получават исканите суми до левче! Трудът ви ще бъде възнаграден допълнително.

Един от младите чиновници не се сдържа и попита:

— Господин генерален директор, какво става?

— Нищо особено, инсинуирана паника. Ще бъде ликвидирана. На работа!

Всички лампи на Банката светеха. Скарлатов, Неделев и Динев се върнаха в кабинета. Оттук наблюдаваха как Спас пресече двора и отключи входната врата. Тълпата нахлу и се струпа на стълбището. Там двама полицаи пропуснаха голяма група и спряха останалите. Дойдоха репортери от вестниците. В здрача светваха и изгасваха магнезиеви светкавици. Снимаха опашката пред Банката и взимаха кратки информации от хората. Пристигна и Ризов.

— Е, Скарлатов, хубав ден за журналисти и лош за теб. Не мога да не отразя началото на паниката.

— Смятам, че ще я озаптим.

— А как?

— Повикай фотографите и репортерите от твоя вестник. В Банката ще пусна само тях. Искам да отразят днешния ден и преди всичко акуратното и бързо изплащане парите на хората!

— Само това ли?

— Ще пуснеш извънреден брой. Плащам го изцяло. Искам уводна статия от теб, съвсем кратка! Иди сега при твоите хора и се върни след половин час да обсъдим съдържанието на статията!

— Впрочем, Скарлатов, една утеха за теб — не само твоята банка е окупирана от тълпата. На Карасулиев счупиха красивата, въртяща се стъклена врата на банката. Той беше неподготвен и там цари хаос. Така е и с всички частни банки в София. Обадих се на кореспондентите в провинцията. Там все още е спокойно.

— Моля да ми съобщаваш и твоята информация. Аз ще бъда неотлъчно в кабинета.

— Не те ли е страх от тази тълпа?

— Никак! Това са дребни вложители и търговци. Техният дял в общия капитал на Банката е нищожен и не може да повлияе с нищо.

— Но психологическият ефект е голям!

— Отчитам го. Но ще загуби този, който се поддаде на паниката!

В кабинета на Скарлатов инсталираха още един телефон. Така станаха три. Скоро те почнаха да звънят. Пръв се обади Карасулиев.

— Скарлатов, какво става, при мене е ужас…

— Вола рие, върху главата му пада!

— Не смяташ ли да затворим гишетата?

— Тогава банката ти ще бъде подпалена.

— Няма ли власт в тази страна, защо плащаме данъци!

— Нали досега ти пречеха?…

— Вече ми хвръкнаха пет милиона. Изпратих за нови десет от Народната банка.

— Нормално.

— Но това е чиста загуба, това е банкрут!

— Не още…

— Видя ли, ако се бяхме обединили…

— Не говори глупости! Можеше само да забавим паниката с ден-два. Ти я предизвика! Дойде сега времето да изтърсим печалбите в чуждите джобове!…

— Ще се обадя пак.

— Излишно е!

Туше Динев докладва, че провинциалните клонове на Търговската банка са все още спокойни. Скарлатов знаеше, че там бъркотията ще закъснее с ден-два, но няма да я избегнат. Нареди да изпратят налични пари и на тях.

Във вторник отвориха Банката в седем и половина сутринта. Към десет часа бяха изплатени нови петнайсет милиона лева. От другите банки звъняха непрекъснато. Искаха помощ. Скарлатов изпрати пари само на една от тях, тясно свързана с неговата. Другите остави на съдбите им. Тълпата вън не се увеличаваше, но и не намаляваше. Чиновниците работеха бързо. Едва към обед се почувства някакъв спад. Наистина все още пристигаха нови хора, но вече не на групи. Чиновниците не се оттеглиха за обедна почивка и продължиха да изплащат. Директорите им настояваха за срочно съвещание. При създалата се ситуация Скарлатов не можеше да отдели и минута. А и не беше нужно. Целта му беше проста и ясна — да намали въздействието на паниката и ако може да я ликвидира в зародиш. При големите банки с чужд капитал нямаше такава паника, но и те трябваше да изразходват невероятни суми. В кабинета на Скарлатов продължаваше да се звъни непрестанно. Той вдигаше телефона, изслушваше изгубилия ума и дума събеседник, успокояваше го кратко и накрая заключаваше: „Изплащайте, само изплащайте!“ После, без да дочака отговора, затваряше слушалката, за да я вдигне след миг и проведе същия разговор. Така и Динев, така и Неделев…

Извънредният брой на Ризов излезе малко след пладне. Той внесе допълнително успокоение във вложителите. Опашката намаляваше. Към края на работното време залата на Банката остана празна. Беше ли ликвидирана паниката? Поне засега, за днес! — каза си Скарлатов. Чиновниците останаха на своите постове до осем вечерта. Ръцете на Скарлатов трепереха от изпитото кафе. Не беше по-добро състоянието и на двамата му сътрудници. Влезе на доклад главният касиер. Бяха изплатени до затваряне на гишетата над четиридесет милиона лева. Карасулиев съобщи по телефона идентична цифра. Останалите банки — по-малко, но без изключение всички дълбоко бяха бръкнали в действителния си капитал. Единадесет банки бяха затворили залите и по същество банкрутирали. Един банкер направи опит за самоубийство. Хвърли се от третия етаж на къщата си, но падна на тревата и състоянието му не будеше опасност за живота. Ето какъв бе резултатът от този ден!…

Неделев, с големи сенки под очите от умора, каза:

— Господа, смазан съм. Отивам у дома.

Динев въздъхна. Той желаеше същото, но се сдържа.

— Съгласен. Сега е осем и половина. Починете и към дванайсет и половина ви чакам двамата в библиотеката.

Скарлатов остана сам. Спас изгаси една по една лампите в Банката, остави само тази в чакалнята, в коридора и една пред гишетата. Борис гледаше осветения двор. Видя как Спас притвори желязната порта и я заключи, а после с морни стъпки се прибра. Въпреки че предстоеше поредната безсънна нощ, Скарлатов не бе изчерпал енергията си. Поне засега всичко се развиваше според предвижданията му. Значи все още умът не ме е изоставил, моят последен и верен съюзник! — каза си той.