Свобода Бъчварова
Гонитбата (27)

Глава първа

Световната криза се разрази в България със закъснение — едва през 1931 година. Външната търговия на страната се кредитираше от няколко банки. Първо спряха заемодаването чуждите банки — Генералната, Кредитната, Балканската, Италианската. Но странно, вносът в страната не намаляваше. Западните търговци се насочиха към страни още незасегнати напълно от кризата и продаваха всякакви стоки с намалени цени. Очакваха големи печалби от чуждите нещастия. Вестниците бяха изпълнени със съобщения за финансови крахове, самоубийства на милионери — отначало в Америка, а после в развитите европейски страни. Безработицата там достигна невиждани размери. А в това време складовете на едро в България пращяха от европейски стоки и застояли реколти. Износителите напразно чакаха да се покачат цените на международния пазар. В резултат на това малките запаси от чуждите платежни средства бързо се изчерпиха. Банките останаха без валута. Търговията замря и се очерта една тъжна картина: стоки, които не могат да се продадат, и огромни външни заеми, които не могат да се изплатят. Търговската банка изчерпа капиталите си и остана в невъзможност не само да кредитира, но и да получава лихвата от раздадените заеми. Налагаше се да посегне на резервите, за да продължи своята дейност. А това значеше началото на края. И Скарлатов правилно разбра, че сега той трябва да докаже способността си на капитан по време на буря. Зае се с аварийната дейност с присъщата му енергия. Започна със събиране на кредитите. Резултатът бе нищожен, но все пак… Идваше ред на хирургическите операции — да реже отделни части от тялото, за да запази мъждукащия живот в него. Банката му приличаше на балон, който стремително пада от височините и рискуваше да се разбие в земята. Неговата дейност се състоеше в това да изхвърля баласта, макар и ценен, с единствената цел да задържи балона във въздуха. Едно след друго предприятия, мини, фабрики, магазини, стоки минаваха в чужди ръце на безценица. С всички сили се мъчеше да задържи внесените капитали от частни лица. Наложи се да увеличи лихвения процент на влоговете, но същото направиха и останалите банки. За кредит вече не ставаше и дума. В началото на 1931 година индустриалците и търговците, свързани с Банката, започнаха да теглят от капиталите си в налични пари, защото им трябваха. И това беше вече осезаема тенденция. И въпреки че работата на Банката бе намаляла, през цялото денонощие влизаха и излизаха хора — агентите на Динев, индустриалци, неплатили лихвите си, поемни лица, съдия-изпълнители. Тя приличаше на армейски щаб пред решително сражение. Телефоните непрекъснато звъняха. Пристигаха телеграми от чужбина и се изпращаха в същото количество. Закъснелите гуляйджии, прибиращи се призори по тихите софийски улици, можеха да видят светещите кабинети на Търговската банка, които угасваха чак когато слънцето се покажеше. Туше Динев отново се премести при стария си шеф.

Една седмица след сватбата на Царя Скарлатов осъмна в кабинета си и това напоследък не беше изключение. На вратата се почука и влезе Неда. Заради него тя се бе преместила от вилата в Банката. Носеше поднос с кана кафе и две чаши. Борис избута многобройните папки така, че да направи място. Другата кръгла масичка също бе отрупана с архива. Само той можеше да се ориентира в този хаос. Миг след това се появи Туше Динев, елегантен и свеж. Как този човек умееше да поддържа такъв вид, това винаги учудваше Борис. Двамата започнаха ритуала на пиенето, както в младите години. Сипваха кафето в огромните порцеланови чаши с дебели стени, за да се запази топлината. Беше гъсто, катраненочерно, лъскаво като нефт, без захар. У Борис отново се бе върнала младежката упоритост и невероятната му работоспособност. Вътрешно се радваше, че не е загубил тези качества, защото той беше от тези хора, които чувстват, че живеят в пълния смисъл на тая дума само при големи битки. А тук ставаше въпрос да бъдеш или да не бъдеш. След малко пристигнаха младият секретар Христов и адвокатът Чернаев. Този стар човек, облечен старомодно, с висока твърда яка и голям възел на вратовръзката, излъчваше стабилността на отминалата епоха. Прекомерно дебелата златна верижка на часовника, минаваща напряко върху жилетката, му служеше за емблема на тежест и сигурност. Откакто пое юридическата работа на Банката, кантората му се разшири. Закупи цял етаж от една сграда с много стаи, хубава юридическа библиотека, две машинописки и секретар. Имаше инстинкт към новото, добре отчиташе и своите възможности, затова назначи в кантората си млади, способни юристи, български и европейски възпитаници, акуратни, знаещи, можещи, които вършеха работата на високо ниво. Предприятието му в тия времена на съдебни спорове и процеси цъфтеше. Освен това той взимаше процент от спечеленото дело извън солидния хонорар. Затова неговите сътрудници бяха богато платени и ревностно изпълняваха задълженията си. Впоследствие някои от тях станаха професори в университета, други съдии във висшите инстанции. Този прост, хитър човек имаше едно незаменимо качество — така да се държи с тях, че цял живот да му бъдат благодарни. Подобно умение е изключително ценно в страна, където по принцип ръководителят се има за безпогрешен, поради илюзията, която му създава постът, и смята, че основната му функция е да заповядва. Чернаев се вслушваше в съветите на младите и само в краен случай използваше правото си на вето, с други думи, той бе обичан. Въпреки старостта, на лицето му имаше някаква младежка живост, особено с характерното извъртане на очните ябълки в орбитите до бялото. И сега, след като очите му извършиха това сложно движение, той поздрави и седна във фотьойла. Туше Динев му поднесе кафе с подчертано уважение. Последен дойде Неделев. Откакто започна кризата, тези сутрешни сбирки станаха ритуал за работата на Банката. Пръв започна доклада си Неделев. Спря се главно върху захарната индустрия. Ставаше въпрос за ликвидиране на две големи фабрики. Цената на този продукт се определяше от държавата. Общо нещата се свеждаха до следното: ако запазеха досегашния капацитет на производство, нямаше кой да купи захарта и тя щеше да остане в складовете, без да се пласира нито в чужбина, нито в страната. Но още преди да бъде произведена, фабриките трябваше да заплатят на цвеклопроизводителите реколтата. Получаваше се порочен кръг. Защитени от закона, производителите искаха да продадат реколтата. Изправени пред фалит, фабрикантите отказваха да изкупят цвеклото, понеже не можеха да продадат произведената захар. Нито една от двете страни не отстъпваше. Фабрикантите затвориха фабриките, настъпи безработица, вдигнаха се стачки. И двете страни разбраха, че без компромис е невъзможно. В момента се водеха преговори и някой трябваше да поеме щетите. Желаещи за такова самоубийство липсваха. Банката и групата, свързана с нея, не можеше и да помисли за печалби, а само за ограничение на загубите. Сега всеки лев бе ценен. Стремежът й бе да се намалят площите на захарното цвекло, а държавата да заплати част от произведената захар и това бе осъществимо. Динев докладва главно положението в другите банки. Карасулиев по стария си разбойнически навик смяташе да се задържи за сметка на другите. В момента подготвяше поглъщането на една провинциална банка. Скарлатов благодари на сътрудниците си, след което Неделев напусна кабинета. Останаха Динев, Христов и Чернаев, който избута папките от малката масичка, за да направи място на своята. Скарлатов се обърна към секретаря си:

— Тук ли е?

— Да.

— Нека влезе!

След малко той въведе един мъж на около трийсет години, нисък на ръст, с лъскав череп без коса, елегантно облечен. Това, което правеше впечатление, бяха високите токове на острите му ботинки, които приличаха на женски обувки. Те по никой начин не го правеха висок, а по-скоро суетен. В ръка носеше малко кожено куфарче.

— Седнете, господин Ханджиев.

— Накарахте ме да чакам твърде много, а пък аз съм зает човек…

— Да, да, знам…

Ханджиев седна и остави куфарчето на коленете си. Беше неспокоен. Черните му очи шареха по лицата на присъстващите. Скарлатов само разгъна папката пред себе си и я затвори. Нямаше нужда от нея — всичко му бе ясно. Оставаше да започне операцията. А тя бе трудна за него, тъй като се намесваха елементи от морално естество.

— Защо чичо Ви не дойде?

— Господин Скарлатов, моето присъствие е напълно достатъчно. Няма въпрос, по който да имаме различия с чичо ми. А той, както знаете, е и възрастен човек, затова е оставил в мои ръце цялата дейност на предприятието.

— За съжаление!

— Няма да ме обидите. Мисля, че това е последен път, когато мога да Ви разреша подобно отношение. Втори път няма да има!…

— Ще се задоволим и с един път, господин Ханджиев. Можех и без Вас да пукна цирея, но не го правя в името на чичо Ви и само от уважение към него! От основаването на Банката той е неин клиент — лоялен, може би недостатъчно инициативен, но с морал. Говори ли Ви нещо тая дума?

— А на Вас?

— Запомнете си въпроса! Ще получите отговор след малко.

— Минете направо към заключението!

— Е, добре… От днес нататък фирмата „Ханджиев и сие“ за земеделски машини престава да съществува. Става дума как технически да се извърши.

Маниашка усмивка се появи върху лицето на Ханджиев.

— Почва да ми става интересно… Продължете, в тази скука не винаги човек може да се забавлява…

— В миналото Вашето предприятие беше свързано с австрийски фирми. Връзките Ви датират отпреди Световната война…

— От какво се оплаквате, господин Скарлатов? Работата на всяка банка е да финансира вносители като мен. Ако бях на Ваше място, вместо този ненужен разговор, бих Ви финансирал.

— И какво ще спечеля от това?

— Ако ми помогнете още малко, ще успеем да се задържим, а после ще получите своето с лихва!

— Аз дълги години правех точно това и резултатът е налице — бавно, но сигурно търкаляне по нанадолнището.

— Вие явно не сте осведомен върху действителното финансово състояние на фирмата.

Борис все още напълно се владееше.

— Моля, бихте ли изслушали господин Чернаев?

— Излишно, но щом настоявате.

Чернаев се изкашля, извъртя очите си до бялото им, замижа и след като ги отвори, започна:

— Господин Ханджиев, предлагам Ви да разгледате този документ…

Той подаде листа. Ханджиев хвърли поглед, усмихна се и каза:

— Та именно тази оферта потвърждава моето становище! Локомобили^[1] със съответните гарнитури и резервни части, които струват по петстотин хиляди лева единия, аз съм купил по двеста хиляди лева бройката! Е, господин Скарлатов, имате ли подобна сделка във Вашата практика?!

— За моя радост — не! Но продължете, господин Чернаев.

— От десет купени локомобила с валута са продадени само четири, нали?

Ханджиев кимна с глава.

— Продали сте ги по четиристотин хиляди лева единия.

— Двеста на сто печалба! На изплащане със съответните гаранции — преди всичко залог на имот — най-сигурния!

— В момента срещу Вас се води процес от лицето Иван Димитров Лалев — производител на жито.

— И ще го спечеля!

— Същият в срок от три години е внесъл сто и осемдесет хиляди лева и след това е изпаднал в пълна невъзможност да продължи изплащането на локомобила. Загубил е всичките си пари.

— Но кажете нататък! Именно на това държа.

— За останалите пари Вие продавате нивите на Лалев по най-разорителен начин. За сто тридесет и шест декара взимате четиридесет и пет хиляди лева при действителна стойност четиристотин и трийсет хиляди лева. После изнасяте на публична продажба локомобила. Чрез поставени лица го купувате за четиридесет хиляди лева.

— Блестяща търговска сделка!

— Моля, не прекъсвайте господин Чернаев. Това не е сделка, а бандитизъм — каза Скарлатов.

Туше Динев го погледна и леко присви клепачите на сините си очи. По тоя начин той сдържаше гнева му.

— В резултат селянинът остава без имот, без локомобил — гол като сокол! — заключи Чернаев.

Борис не се сдържа:

— По същия ли начин ще се разправите и с останалите купувачи?

— Аз съм търговец, а не меценат!

— А не Ви ли е минавало през ум, че съм Ви финансирал с една-единствена цел — да внесете машини за едри частни стопанства, с което да поставим земеделието на модерни основи, с високи добиви! Да продадем реколтата на външния пазар и по тоя начин в страната да постъпят нови средства, които ще увеличат нашите възможности!

— А печалбата?

— Тя сама ще дойде!

— Вие сте били сантиментален, господин Скарлатов…

Борис сви пръстите си в юмрук, но продължи:

— В същото време Вие дължите на Банката двайсет милиона лева. Досега изплащате само лихвите, и то не акуратно. Би трябвало да сте внесли поне парите от ограбените хора и да погасите част от дълга си!

— Има време до срока!

— Къде са тези суми?

— Не съм длъжен да Ви давам отчет!

— Напротив, длъжен сте! И понеже не искате, давам думата на господин Динев.

Той накратко изложи моменти от частния живот на Ханджиев — по няколко пъти на годината пътуване с любовницата си; напълно е зарязал жена си и двете си деца. За тях се грижи чичо му; напоследък е купил огромен апартамент за един милион лева на същата особа; води пазарлък за вила в Овча купел; всекидневен посетител е на най-луксозните локали в София. Живее на широка нога.

— Съжалявам, че някога чичо ми се е доверил на Вас! Това не е банка, а средище на интриги и клюки.

И този път Скарлатов не избухна. Инстинктът му показваше, че не трябва да го прави. В цялото държание на Ханджиев имаше не само предизвикателност, но и увереност в собствената безнаказаност.

— Защо, господин Ханджиев, се спряхте на локомобилите?

— Защото работят с па̀ра. Петролът е скъп, а в България има само въглища.

— Как бихте ми обяснили, че локомобилите са изхвърлени от употреба в цял свят, а фирмата, която ви ги е доставила, ликвидира? По наши справки тия десет локомобила са били залежали и тя е успяла да ви ги пробута, виждайки пред себе си гениален търговец!…

— Вие ме шантажирате!

— И последният идиот знае, че основната земеделска машина си остава тракторът „Форд“!

— Този епитет за мен ли се отнася?

Скарлатов избухна и вече никой не можеше да го спре:

— Аз тия локомобили ще ти ги набутам… Некадърник! Жалък агроном с купена диплома! И патки не бих ти дал да пасеш! Аз ще продам тия нещастни локомобили като старо желязо, за да си върна поне малка част от парите!

— А как?

— Ще сложа запор на складовете ти, негодник такъв!

Ханджиев се изправи. Голият му череп стана като варосана стена с малка прибавка на охра.

— Вие ще отговаряте за тия думи! Аз повече Ви нямам доверие като банкер!

— Отлично! Вие ще изплатите дълга си и аз с наслада ще се лиша от Вас!

— О, не, господин Скарлатов, нямам никакво намерение да Ви изплатя дълга от двайсет милиона лева! Така че съветвам Ви да се примирите!

— Забравяте, че кредитът е варантен. Вие сте пред фалит!

— Не, господин Скарлатов. Аз ще присъствам на Вашето погребение и, простете за откровеността, с удоволствие!

Той потупа коженото куфарче.

— Нося Ви поредната вноска. Жалко за парите! Можеше да не ги изплатя. И от този миг нататък аз очаквам най-после да бъдете повален в прахта, докато пукнете! Моля, наредете на Вашия касиер да приеме въпросната сума!

Скарлатов бе искрено изненадан. Откъде бе взел толкова пари? Кой в тия времена би му ги дал? Или е продал нещо?… Гневът отново го обхвана:

— Марш при касиера! Жалък Рудолф Валентино! Остават ти малко дни! Заради чичо ти не смятах да стигна дотам…

— Докъде?

— До екзекуцията ти!

С гордо вдигната глава, смешно изправен на високите си токчета, този суетен мъж излезе от кабинета. Настъпи мълчание, но тримата мислеха едно и също: откъде Ханджиев е намерил пари?… И с каква цел? За да прекъсне мъчителната тишина, Скарлатов съвсем алогично каза:

— Можете ли да ми обясните какво жените намират в това себелюбиво, нахално и нищожно джудже?

— Защото виждат в него милиони, които ходят на два крака! — отговори Динев.