Свобода Бъчварова
Гонитбата (7)

Глава седма

В понеделник Туше Динев донесе доклада си за Евгени Проданов, изготвен детайлно за две седмици. Прахосник и развратник. Канел се с новата си любовница да избяга в Южна Америка. За тая цел искал да вземе десет милиона от Търговската или от Италианската банка — която лапне въдицата!… Ярост обхвана Скарлатов. След малко трябваше да посрещне в кабинета си този мошеник и му даде отговор. От само себе си се разбираше какъв ще бъде той…

Разговорът, който проведе, бе мъчителен и жесток, защото Борис го разобличи и оплю без остатък. Но завърши по странен начин. На тръгване Проданов помоли Скарлатов да поздрави очарователната Елена, за която искрено щял да скърби. Останал сам, Борис продължи да бъде в плен на разговора. В душата му се утаи неприятно чувство. Опита да се отърси и си каза: „Ти си банкер и правилата на останалите хора не важат за теб! Тогава няма защо да се терзаеш!…“

Идването на адвоката Чернаев прекъсна мислите му. Беше му възложил да уреди покупката на зданието за Татарски. Каквото и да станеше, загубата нямаше да бъде голяма. Самият Татарски подписа без колебание договорите, щастлив, че замисълът му се осъществява, че е намерил работа и храна на своите циркови колеги. По препоръка на Туше Динев в заведението поставиха като техен човек мадам Жорж — парижанка, довеяна по случайните пътища на съдбата в България. Имаше богат опит от такива заведения. Самата тя притежаваше малък моден магазин в центъра на София и като всяка французойка разбираше от сметки и ръководеше добре бизнеса си. Прие без колебание. Новата работа нямаше да й пречи. Нощите й бяха свободни. Късно вечерта го посети Туше Динев. Наля по чаша коняк и двамата седнаха пред камината.

— Динев, коя е тази Елена?

— Новата ми сътрудничка.

— Какво представлява?

— Красива, интелигентна, с големи възможности.

— Тогава сигурно я познавам? В София те се броят на пръсти.

— Едва ли.

— Използвал ли си я друг път?

— Не. Това е първата й акция. Тя е само на деветнадесет години.

Любопитството на Скарлатов нарасна.

— И как успя да измъкне сведенията от Проданов?

— По най-простия и тривиален начин, какъвто жените употребяват от памтивека. Бяха й достатъчни две вечери. Мъжете, колкото и да е странно, стават извънредно глупави в присъствието на красива жена, особено когато е добра слушателка и поощрява излиянията на донжуановците.

— Проданов правеше впечатление на предпазлив и не глупав мошеник.

— Френската полицейска система има своите слабости, но и големи предимства. Англичаните държат преди всичко на фактите, но французите са психолози. Мъжкото тщеславие е проваляло и най-умните мошеници. Разбира се, алкохолът, обстановката също играят голяма роля, притъпяват чувството на самосъхранение.

— Все пак една опасна възраст — на деветнайсет години… Нима е трудно да привлечеш едно момиче с подаръци и екзотично пътешествие до Южна Америка? Откъде си сигурен, че няма да се влюби?

— Момичето е минало великата школа на мизерията и знае цената на парите. Не мога да кажа дали аз и Вие имаме такава корава душа като нейната — неразгадаема зад красотата и младостта й. Чувствата са лукс за нея.

— Значи е твоя възпитаница?

— Има такова нещо…

— Откога я познаваш?

— От бебе.

Скарлатов го погледна изненадан.

— Коя е тя всъщност?

— Дъщерята на бившия Ви секретар Георгиев.

— Тя знае ли, че работи за Търговската банка, следователно за мене?

— Тя работи за мен и вярва на мен! — каза Динев.

— Някога ти живееше след смъртта на Георгиев у тях. Вероятно си им помагал?…

— Да речем…

— От какви съображения?

— Не съм длъжен да Ви кажа, но ще Ви съобщя само едно — аз бях сирак и изпитах като дете целия житейски смисъл на това понятие.

Скарлатов искаше да разпита Динев за още много неща. Тази негова връзка винаги го бе интригувала. Но настъпваше в един интимен свят от живота на полицая и трябваше да се задоволи само с предположения. Все пак се ядоса.

— А как мислиш, хорската мълва за самоубийството на баща й не е ли стигнала до ушите й?

— Искате да кажете, че ще бъде нелоялна към Банката?

— Даже озлобена!

— Вие скъсахте ипотеката и им оставихте къщата — единствения доход на една вдовица с две невръстни деца. За тях Вие сте светец!

— С твоя помощ.

— Казах, че тя слуша мен и само мен, и е приела моята версия за смъртта на баща си!

Скарлатов не се съмняваше, че Динев точно така е представял трагичния случай.

— Е, Динев, добре си възпитал момичето през тия години. Все пак не изпитваш ли някакви угризения, че ти, казано направо, я готвиш за кариерата на проститутка и нищо повече, както и да го извърташ?!

— Знам.

— Бих желал да чуя обясненията ти. Интересно ми е.

— Такива нямам! Момичето ще завърши зле при всички случаи. Ако тръгне по пътя на еснафския морал, чака я фабрика, туберкулоза и ранна смърт. Ако се ожени — деца, пране, чистене, грубости, побоища, унижение пред някой бабаит, с една дума — робство, смазване! Третият изход е проституцията, каквато е в момента в София — кална, долна проституция. А това, което предлагам, до голяма степен ще й помогне да запази поне себе си, тялото си, да се храни, облича, да има покрив и гордо вдигната глава. Тя да избира, а не нея! Такива жени мъжете далеч повече уважават от собствените си съпруги-слугини!…

— Все пак, ако ти беше неин баща, така ли би разсъждавал?

— Не знам. Ако имах такава дъщеря, бих искал да разсъждавам по същия начин, понеже това ще бъде от нейна полза.

Суров човек е Динев, помисли си Борис. Но сигурно такъв трябва да бъде полицаят — неуязвим за човешките страсти, като в същото време познава всички съблазни на тоя свят и пропастта, към която те водят хората. Да остава наблюдател и само наблюдател при човешките трагедии и да използва злото за своите цели, чиито простори бяха далеч по-необятни в тоя свят. Злото бе едно понятие колкото философски абстрактно, толкова и грубо реално, както може да бъде само парчето студена скала, взето в ръка. Ежеминутно, от мига на раждането, човек постоянно се сблъсква със злото. Иска му се да се освободи от робството на мрака. Иска светът да бъде друг, свят на доброто. А изходът е предопределен. То съществува и трябва да се примириш! А някои не само приемат злото, но то става тяхна същност, тяхна пътеводна звезда в дейността им, става част от тях и това са Принцовете, както ги назовава Апокалипсисът, господарите на тоя свят.