Стивън Ледър
Госпожа Мафия (9)

Тери говореше по един от телефоните на етажа, когато главен надзирател Ригс, придружен от Дюн и още един техен колега, се качи по металното стълбище.

Тери затвори веднага щом групичката се приближи.

— Госпожата ви праща много поздрави, господин Ригс.

Тери понечи да мине покрай тримата надзиратели, но Ригс му препречи пътя.

— Ще ми липсва чувството ти за хумор, когато напуснеш, Грийн. — Усмихна се хладно и добави: — След трийсетина години.

Тери усети, че нещо не е наред. Погледна Дюн, но той бързо отмести очи.

Ригс го изгледа триумфално.

— Майка ти е хвърлила топа.

Взря се внимателно в Тери, за да види реакцията му.

Тери почувства, че стомахът му се свива. Дъхът му секна и сърцето му затуптя лудо. Въпреки това продължи да гледа Ригс в очите.

Погледът на Ригс стана по-сериозен.

— Размазал я някакъв камион за сладолед. Наложило се да я изчегъртат от асфалта с шпатула за гофрети.

Тери пристъпи към Ригс и тримата надзиратели се наежиха. Той си пое дълбоко въздух. С едно избухване само щеше да си спечели няколко дена в изолатора. Дори по-лошо. Той разпери ръце и стисна зъби. По устните на Ригс заигра усмивка. Тери не се поддаде на предизвикателството.

Когато разбра, че Тери няма да направи нищо, Ригс се извъртя и продължи по коридора.

Дюн изгледа затворника съчувствено.

— Моите съболезнования, Тери — прошепна тихо, за да не го чуе Ригс.

Тери не отговори, но кимна леко за благодарност и продължи да гледа втренчено отдалечаващия се Ригс.

* * *

Сам спря пред дома на Лора и се приближи бавно до външната врата. Позвъни няколко пъти, но никой не отвори, затова заобиколи къщата и отвори дървената порта за задния двор. Лора беше в дъното на градината и подрязваше розите. Сам пресече ливадата и се приближи до дъщеря си.

— Лора?

Лора потрепна и се обърна. Носеше черни очила, въпреки че небето бе покрито с тъмни облаци.

— Мамо, какво правиш тук?

— Благодаря за топлото посрещане.

Лора се усмихна, но Сам забеляза, че изобщо не й е весело.

— Трябваше да се обадиш, мамо.

— Опитах, но все се включваше телефонният секретар.

Сам понечи да я целуне по бузата, но Лора се отдръпна, сякаш не искаше никой да я докосва. Сам се намръщи.

— Какво има?

Брадичката на Лора беше одраскана, едната й буза — леко подута.

— Нищо — отвърна припряно тя.

— Лора…

— Няма нищо, мамо. Просто съм малко заета.

— Кастриш рози, това не е особено спешна работа.

— Моля те, мамо, върви си. Боли ме глава.

Сам протегна ръка и бавно свали черните й очила. Едното око на Лора беше насинено.

— Паднах — обясни тя. Видя скептичното изражение на Сам и добави: — Наистина.

Сам сгъна очилата, поклати тъжно глава.

— Той не е виновен. Много му се събира… В работата.

Сам прегърна дъщеря си с една ръка през кръста и я поведе към къщата.

— Хайде, ще ти направя кафе.

По лицето на Лора потекоха сълзи.

— Може би по-добре какао — добави Сам. — Както едно време, нали? Топло какао и бисквити. Помниш ли?

— Да, мамо — подсмръкна Лора. — Помня.

Влязоха в кухнята и Сам направи две чаши топло какао, докато Лора бършеше очите си със салфетка.

— Колко време продължава това? — попита Сам.

Лора поклати глава, но не отговори.

— Лора…

— В службата му се събира много напрежение.

— Това не е извинение.

— Заради татко.

Сам й подаде едната чаша и седна срещу нея.

— Как заради татко ти?

— Опитват се да го прецакат. Нали е зет на наркотърговец и убиец. Не е много подходяща роднинска връзка за банкер, нали?

— Насилниците винаги бият, Лора. Нищо не може да ги промени.

— Аз го обичам, мамо. Просто малко си изпуска нервите. После винаги съжалява.

— О, и това го извинява, така ли?

Сам се наведе и я погали. Лора наведе глава, сякаш да скрие синините си.

— Не го прави нарочно — прошепна тя. — Ако не ме обичаше толкова, нямаше да го прави.

— Така ли твърди?

Лора отмести смутено поглед.

— Лора, през целия си съвместен живот с баща ти независимо колко сме се карали, независимо какви спорове сме имали той никога не ме е докоснал с пръст.

— Знам — промълви Лора; хвана чашата си с две ръце.

— Истинските мъже никога не удрят жена. Могат да ти вгорчат живота по милион други начини, но никога няма да те ударят.

Лора отново заплака и Сам отиде от другата страна на масата и седна до нея. Прегърна я през раменете и опита да я успокои:

— Всичко е наред, Лора. Не плачи. Моля те, не плачи.

Лора избърса очи.

— Съжалявам, мамо.

— Няма за какво да съжаляваш. Няма за какво да се извиняваш. Изпий си какаото.

Лора надигна чашата си.

— Ходи ли при баба днес? — попита.

Лицето на Сам стана по-сериозно и Лора застина.

— Какво? Какво е станало?

Сам погали дъщеря си по бузата.

— Станало е нещастие. Съжалявам, любов моя. Затова дойдох. Баба ти… баба ти е починала.

— О, господи, мамо! Не!

По лицето на Лора се изписа ужас и Сам я прегърна силно.

 

 

Когато Сам се върна у дома си, Макинли вече я чакаше. Беше спрял лексуса пред двойния гараж и стоеше до колата с каменно изражение. Приближи се до сааба и й отвори вратата.

— Моите съболезнования, госпожо Грийн.

— Как…

— Тери ми телефонира от затвора. Опитал да се свърже и с вас по мобифона.

Сам се намръщи и извади мобилния телефон от чантичката си. Батерията беше изтощена. Тя го показа на Макинли.

— Да, от няколко часа се опитвал да ви намери. Затворническите власти го уведомили за майка му.

— Как го приема?

— Не е от хората, които показват открито чувствата си. Но ударът е голям за него.

— Да, не само за него. — Тя извади ключовете си. — Ела, Анди. Ще ти направя кафе.

Макинли извади една визитна картичка.

— Една полицайка идва. Пратили я да ви съобщи за госпожа Грийн. Казах, че ще ви съобщя, но тя остави тази картичка да й се обадите, ако имате някакви въпроси.

— Не ми трябва, Анди. Вече знам каквото ме интересува.

Лампичката на телефонния секретар примигваше укорително. Имаше две съобщения. Сам пусна касетата. И двете бяха от госпожа Ханкок от старческия дом. Сам ги изтри, без да ги слуша.

Двамата влязоха в хола и Сам наля две чаши коняк.

— Бяхте ли близки със свекърва ви? — попита Макинли.

Сам кимна.

— Да, след смъртта на майка ми. Това беше преди петнайсет години. Катастрофа. — Тя се усмихна. — Може би затова толкова държа на коланите. — Отпи от коняка си. — Грейс винаги ми е помагала. Когато имах нужда да поговоря с някого, тя винаги бе насреща.

Макинли кимна. Беше много добър слушател. Гледаше така с бледосините си очи, сякаш попива всяка дума. Всяка жена би се влюбила в такъв човек, даде си сметка Сам. Беше внимателен, грижовен, мил и можеше да се разчита на него. Да беше с двайсетина години по-млада, може би щеше да се изкуши, но сега се чувстваше повече като негова по-стара сестра. Дори по-зле. Като майка.

— Въпреки Алцхаймера още ми харесваше да й говоря. Можех да й се доверя. Имах чувството, че се разтоварвам.

Макинли кимна.

— Хубаво е да имаш пред кого да излееш болката си.

— А ти, Анди? Пред кого изливаш болката си?

Макинли вдигна рамене, не отговори. Сам не настоя. Достатъчно добре познаваше Макинли и знаеше, че той не обича личните въпроси.

— Знаеш ли какво иска Тери от мен за онази сделка с валутата?

— Спомена някои неща. Само в общи линии.

— Ще ми помогнеш ли?

— Ще направя каквото мога.

Сам отпи глътка коняк.

— Благодаря, Анди. Не знам какво щях да правя без теб. Наистина.

Макинли се наведе и двамата се пукнаха.

— За мен е удоволствие, госпожо Грийн.

Сам го погледна в очите. Беше хубав мъж, висок, силен, с уверено изражение, мъж, на когото може да се разчита, който никога няма да те предаде. Тя отново се запита дали в живота му има някоя. Никога не бе споменавал за приятелка и беше на разположение по двайсет и четири часа в денонощието.

— На колко си години, Анди?

— На достатъчно, госпожо Грийн. Защо?

— Просто се питах дали не мога да ти бъда майка. Не може да си по-възрастен от Лора.

Макинли се усмихна.

— Имал съм тежък живот, госпожо Грийн.

— Така ли?

Макинли вдигна рамене, изражението му изведнъж стана сериозно.

— Досега все съм се справял.

— Единствено дете ли си?

Макинли се усмихна смутено.

— Пет сестри.

— Боже мили! По-големи или по-малки?

— Аз бях най-малкият.

Сам се разсмя и Макинли я изгледа обидено.

— О, извинявай, Анди. — Тя го потупа успокоително по рамото. — Просто си представих какво е да имаш пет по-големи сестри. Как са те обличали и са си играели с теб като с кукла.

Макинли почервеня.

— Точно така се отнасяха с мен.

— Извинявай, не исках да те засегна.

Той отпи голяма глътка коняк и остави чашата си.

— Баща ни ни напусна, когато бях на осем. Беше задлъжнял много и нямаше откъде да намери пари. Една нощ си събра нещата и си тръгна. Остави майка ми да се грижи за шест деца.

Сам отпи от коняка си. Нямаше какво да каже. Знаеше, че ако изрази някакво съчувствие, ще го обиди.

Макинли се облегна назад.

— Много ме обичаше. Не издържа на напрежението. Получи удар. Починала в кухнята, докато съм бил на училище. Като се върнах, вече я нямаше.

— Анди… това е ужасно.

Макинли отново вдигна рамене.

— Беше много отдавна. Отначало ми беше тежко, но моите сестри ми спестиха най-лошото. От социалната служба искаха да вкарат мен и две от тях в приют, но по-големите не позволиха. Настояха семейството да не се разделя и успяха. — Той отпи нова голяма глътка. — Силни момичета бяха моите сестрички.

— Като брат си.

— Може би. Със сигурност те ми помогнаха да стана такъв. Парите никога не ни стигаха. Напуснах училище при първа възможност и започнах да работя.

— Още ли поддържате връзка?

— Разбира се. Така и не излязоха извън Глазгоу. Винаги, когато мога, отивам да ги видя. Всичките са омъжени. — Той се усмихна. — Имам повече от петнайсет племенници и племеннички, можете ли да повярвате?

Сам кимна.

— Нищо чудно.

Поседяха мълчаливо известно време. Макинли погледна часовника си.

— Добре, аз да тръгвам, госпожо Грийн. Имам да свърша някои неща.

— Разбира се. Ще ме вземеш ли утре около десет? Имам малко работа.

— Ще дойда, госпожо Грийн. Недейте да ставате, ще намеря вратата. — Той се изправи. — И благодаря за питието.

Той се подвоуми, сякаш иска да каже още нещо, но само поклати глава.

Сам докосна ръката му, докато той минаваше покрай нея. Изведнъж й се прииска да го прегърне, но си даде сметка, че може да не я разбере правилно. Задоволи се само с лекото докосване на пръстите му. Той не реагира и тя се почуди дали изобщо е усетил.

Точно когато Макинли потегляше с колата, Триша се прибра от училище.

Нахълта в хола и погледна с укор чашата на Сам.

— Какво търси този пак тук?

— Беше по работа.

Триша завъртя очи.

— Да. Как пък не.

— Ела в кухнята, Триш.

— Имам домашно.

— Трябва да поговорим.

Триша въздъхна.

— Какво пък сега?

Сам си пое дълбоко въздух и й съобщи за Грейс.

 

 

Макинли спря пред модернистичния небостъргач, в който се помещаваше банката на Джонатан Никълс.

— Сигурна ли сте, че идеята е добра, госпожо Грийн?

— Добра или не, трябва да го направя, Анди. Изчакай ме тук.

Един портиер с униформа, подхождаща повече на адмирал, я упъти към дванайсетия етаж. Тя се качи и се обърна към една секретарка с кисело изражение:

— Търся Джонатан Никълс.

— На заседание е. Бихте ли ми казали в каква връзка го търсите?

— Във връзка с това, че спуква щерка ми от бой. Кажете сега, къде е?

Секретарката погледна наляво в коридора.

— Зает е.

Обърна се към Сам, но тя вече вървеше уверено по коридора.

През една остъклена врата забеляза Джонатан Никълс прав пред група мъже в костюми. Млада руса жена с къса пола си водеше записки.

Сам блъсна вратата и нахлу в залата.

Никълс спря речта си на средата на изречението.

— Сам?

По лицето му се четеше огромно удивление. До него стоеше шрайбпроектор, върху екрана отпред се виждаха някакви финансови таблици.

— Не съм ти никаква „Сам“! — изкрещя тя и пристъпи към него. — Ако още веднъж докоснеш дъщеря ми, ще те убия! Кълна се, ще те убия.

Никълс отстъпи назад и се блъсна в шрайбпроектора.

— Не знам откъде си си въобразил, че можеш да удряш жена! — продължи тя, размахвайки пръст пред лицето му. — Която и да е жена! Но да биеш жена си до посиняване и да я караш да живее в постоянен страх изобщо не е мъжка постъпка.

Сам пристъпи още една крачка към Никълс и той вдигна ръка да я отблъсне.

— И мен ли искаш да удариш? — изкрещя тя. — Хайде, давай. Пробвай се!

Лицето й бе изкривено от гняв.

Никълс отпусна ръка.

Сам се обърна към бизнесмените около масата от палисандрово дърво. Те я гледаха зинали от удивление.

— Как е да работиш с човек, който бие жени? — попита ги тя. Неколцина от тях сведоха смутено очи. — Той пребива дъщеря ми от бой. Собствената си жена. Бие я, а е два пъти по-едър от нея. Сега тя носи черни очила, за да крие синините си. Помислете върху това. Помислете хубаво с какъв човек си имате работа.

Тя излезе с високо вдигната глава.

Секретарката я чакаше в коридора.

— Охраната всеки момент ще дойде.

Сам не й обърна внимание.

Долу Макинли й отвори вратата на лексуса.

— Как мина, госпожо Грийн?

— Отлично, Анди. Сега се чувствам много по-добре.

* * *

Тери седеше на стола в килията и съзерцаваше стената; Чарли Хойл дремеше на леглото си. Откакто се разчу за смъртта на майката на Тери, Хойл почти не беше продумал. Затворниците гледаха да не закачат онези, на които им се е случило някакво нещастие. Не че имаше опасност Тери да си изпусне нервите. Смъртта на майка му бе нещастен случай, но той знаеше, че и без това не й е оставало много да живее. В известен смисъл катастрофата дори беше добре дошла: поне й бе спестила постепенното влошаване от болестта на Алцхаймер.

Беше почти време за заключване на килиите. Тери чу тропане от тежки обувки по коридора, вратата се отвори. Беше Ригс с някаква тетрадка в ръка. Зад него стоеше друг надзирател.

— Стани, Грийн.

Пружините под Хойл изскърцаха и дебелакът провеси крака от леглото.

— Ти си стой на мястото, Хойл. Да не бутнеш койката.

Хойл отново легна и пружините пак изстенаха жално.

Тери се изправи.

Ригс погледна тетрадката с театрален жест, въпреки че очевидно много добре знаеше какво пише вътре.

— Молбата ти да идеш на погребението на майка ти… — Той замълча за няколко секунди с лукава усмивка — … е отхвърлена.

Ригс се изпъчи и се ухили подигравателно.

Тери остана с ръце зад гърба, стисна толкова силно юмруци, че ноктите му се забиха в дланите. Стисна зъби, за да не издаде болката си пред Ригс. Накрая успя да се усмихне.

— Е, добре. Може би някоя следваща година.

Ригс го изгледа злобно. Атмосферата бе толкова наелектризирана, та на Тери му се стори, че космите на врата му настръхват. Той обаче продължи да се усмихва, сякаш изобщо не му пука. Ригс се завъртя и излезе. Другият надзирател затвори вратата и я заключи.

Тери се обърна и удари с все сила стената с юмрук.

— Копеле! — изсъска.

Не искаше да крещи, защото на целия етаж щяха да го чуят. Той удари стената отново и отново, докато кокалчетата му не се разкървавиха.

Хойл не каза нищо, просто се обърна с лице към стената, оставяйки го сам със скръбта му.

* * *

Фирмата за таксита се намираше на един ред западнали магазинчета близо до „Килбърн Хай стрийт“; над вратата, подпряна със стар вестник, за да не се затваря, светеше жълта лампичка. Прозорците на партера бяха замазани с бяла блажна боя и върху нея с големи черни букви пишеше: „Мърфи кабс“.

Макинли огледа прозорците с присвити очи.

— По-добре да дойда с вас, госпожо Грийн.

— Какво, и да оставиш лексуса без надзор на улицата? Ще го разглобят за минути.

— Да, но…

— Анди, ще се справя сама.

Тя слезе от колата, влезе в сградата и се качи по дървеното стълбище на първия етаж. Горе хилав червенокос мъж говореше по радиостанция и в същото време ръфаше сандвич. На стената зад него висяха таблица с имена на шофьори и идентифициращите им сигнали и голяма карта на Лондон.

— Накъде, кукло?

— Брайън Мърфи?

Червенокосият посочи с палец стълбището за втория етаж и отхапа голям залък от сандвича си.

Сам се заизкачва. Стълбите излизаха на малка площадка.

Едната врата бе отворена и през нея се откриваше гледка към смрадлива тоалетна, другата беше остъклена, също замазана с боя и затворена. Сам потропа и отвътре груб глас с ирландски акцент изкрещя, че таксиджийската фирма била долу.

Сам отвори вратата. Вътре едър мъж с голо теме четеше страницата за конни надбягвания в „Дейли мейл“ с химикалка в ръка.

— Брайън Мърфи? — попита Сам.

— Кой го търси?

— Сам Грийн. Съпругата на Тери Грийн.

— Е, и?

Сам затвори вратата зад себе си.

— Искам да поговорим.

Мърфи й махна към един стол. Преди да седне, тя извади един плик и го постави на бюрото му. Кръстоса крака и изчака Мърфи да отвори плика.

Той извади пачката банкноти от по петдесет лири и вдигна вежди.

— Малко дарение — обясни тя. — За Каузата.

Мърфи се усмихна леко.

— Не сте ли чули. Няма вече каузи.

Сам протегна ръка към плика. Мърфи я погледна в очите, после отвори едно чекмедже, прибра плика и извади бутилка уиски „Бушмилс“ и две чаши.

Вдигна бутилката и Сам кимна.

— Мога ли да попитам кой ви насочи към мен, госпожо Грийн? — попита Мърфи, докато пълнеше чашите.

— Предпочитам да остане в тайна, но източникът ми е доверен, можете да сте спокоен.

Мърфи й подаде една от чашите.

— Наздраве.

— Наздраве.

Двамата отпиха и Мърфи зачака Сам да заговори.

— Съпругът ми излежава убийство, което не е извършил — обясни тя. — Твърди, че е прекарал нощта на престъплението с някои от вашите хора. Нещо, свързано с пране на пари. Затова Тери не може да го използва като алиби пред ченгетата.

Мърфи допълни чашите.

— Честно казано, звучи доста малко вероятно.

— Можете ли да проверите?

Мърфи я погледа известно време, после протегна ръка. Сам предположи, че иска още пари, и зарови в портмонето си. Мърфи поклати глава.

— Дайте си чантичката, госпожо Грийн.

Сам му я подаде и Мърфи я отвори и извади портмонето й. Прегледа кредитните й карти, паспорта й, после извади шофьорската й книжка и преписа данните й в едно тефтерче. Не се налагаше да обяснява защо го прави — сега знаеше къде живее. После върна всички вещи в чантичката и й я върна.

— Ще поразпитам, но на някои хора няма да им хареса — каза накрая.

— Ще рискувам.

* * *

Тери се запъти към телефоните. Имаше шест фонокарти от различни съкафезници, хора, които повече ценяха тютюна и наркотиците от контактите с външния свят.

Надзирател Дюн стоеше в началото на стълбите за долния етаж. Наблюдаваше с безизразно лице как двама затворници играят шах. Тери спря до него и Дюн кимна за поздрав.

— Какво мислиш? — попита. — Офицерът, нали? Мат в три хода за белите.

Тери вдигна рамене.

— Не е за мен тази игра, господин Дюн.

— Това е стратегия. Да планираш с няколко хода напред.

— Да, ако бях планирал няколко хода напред, нямаше да съм тук, нали?

Дюн се усмихна.

— Струва ми се, че за пръв път ви виждам да се усмихвате, господин Дюн. Да не ви става навик. Хората може да си помислят, че и вие сте човек.

— Във всеки има нещо човешко, Тери.

— Дори в Ригс ли?

— Да… е, той може би е изключение. Ще го видиш да се усмихва само когато говори за своя Морис.

— Да няма гей любовник?

Дюн стисна зъби, за да не се разсмее.

— Говоря за „Морис Травълър“. От ония коли с дървени части по купето. Това е неговата гордост и едничка радост в живота. Възстановил я е от отделни части. Изхарчил е хиляди по нея. Смайващи снимки ни е показвал. Доверява се повече на колата, отколкото на хората, мен ако питаш.

Запазиха мълчание и погледаха известно време играта.

Затворникът с белите фигури хвана царицата си и Дюн изцъка с език.

— Знаете ли дали директорът е разгледал молбата ми да отида на погребението на мама, господин Дюн?

Дюн сбърчи лице, сякаш е лапнал нещо гадно.

— Ще си остане ли между нас?

— Разбира се.

— Мисля, че Ригс изобщо не му я е предал.

Тери изруга тихо.

Играчът с белите фигури вдигна ръка от царицата и се почеса.

— Офицерът бе, некадърник — промърмори Дюн.

— Бихте ли предали молбата ми направо на директора? — попита тихо Тери. — Без да минава през Ригс.

— Няма да е лесно — прошепна с половин уста Дюн.

— Навън ви чака скромно възнаграждение.

Изражението на Дюн стана по-сериозно. Тери се запита дали не е прекалил, дали не е сбъркал в преценката си за надзирателя. След малко Дюн кимна леко. Играчът с белите фигури премести царицата и надзирателят изсъска тихо:

— Нещастник. — Обърна се и погледна Тери, сякаш го вижда за пръв път. — Да си се спречквал с някого на етажа?

— Не мисля. Защо?

— Носят се слухове, че някой ти имал зъб.

— Знаете ли кой?

Дюн поклати глава и тръгна да си ходи.

— Отваряй си очите на четири — прошепна, преди да се отдалечи. — Един смъртен случай на етажа няма да се отрази добре на служебната ми биография.