Стивън Ледър
Госпожа Мафия (5)

Люк Сноу чистеше задната седалка на тъмнозеления ягуар с прахосмукачка. Неочаквано някой го потупа по рамото. Той се извърна. Пред отворената врата стоеше едър мъж с тъмен шлифер.

— Люк Сноу?

— Кой пита?

— Аз, Люк. Сега престани да се правиш на отворен. Излез, ако обичаш, от колата.

Люк с мъка разбираше ирландския акцент на непознатия, но усети скрита заплаха в гласа му. Непознатият се отдръпна, за да му направи място. Люк излезе от колата и изключи прахосмукачката.

— Какво искаш?

Люк опита да си придаде самоуверен тон. Непознатият беше с една глава по-висок и явно яко тренираше. Лицето му бе сериозно и хладните му сини очи не мигваха. Люк не можа да издържи погледа му и сведе очи.

— Казвам се Макинли — представи се непознатият. — Сега знаеш кой съм. Аз не се крия зад анонимни заплахи, Люк. Аз съм си аз, нали?

— Е, и?

— Твоят брат беше мръсник. Продаваше наркотици на деца. Човек не можеше да го види по гащеризон да чисти задната седалка на някоя богаташка кола.

— Въпреки това не заслужаваше да умре като куче.

Макинли кимна.

— Разбирам те, Люк. Разбирам чувствата ти. Но това е само между теб и Тери Грийн. Между мъже. Схващаш ли мисълта ми?

Люк не отговори. Сините очи на Макинли продължаваха да дълбаят с поглед душата му.

— Тя излъга, човече. Излъга.

— Всички лъжем, Люк.

— Ама тя излъга пред съда.

— Е, значи няма да иде в рая. Женен ли си, Люк?

Люк присви очи, запита се дали тази горила няма да заплаши, че ще убие някого от семейството му.

— Да — отговори колебливо.

— Обичаш я, нали? Обичаш своята половинка.

Люк кимна.

— И би излъгал заради нея, нали? Разбира се, че ще го направиш. Няма значение дали е правилно или не, ние трябва да защитаваме онези, които обичаме. Виж, брат ти е мъртъв и аз си представям какво ти е, но Тери Грийн вече лежи в затвора заради него. Когато излезе, ще е на седемдесет. Ти си млад, имаш жена, за която да се грижиш. Чиято топлина чувстваш до себе си всяка нощ. Бъди мъж, Люк. Ако искаш да си изкараш яда на някого, изкарай си го на Тери Грийн. Или на мен. Но не се нахвърляй на беззащитни жени. Разбрахме ли се?

Люк вдигна очи и за пръв път срещна погледа на Макинли. Погледа го няколко секунди. Макинли бе доста по-як, но не това накара Люк Сноу да се замисли. Ирландецът беше прав. Люк не биваше да изкарва яда си върху жената на Грийн.

Той кимна.

— Добре. Разбрахме се. Няма повече да й досаждам.

Макинли кимна доволно.

— Радвам се, Люк. Наистина. — Тръгна да си върви, но спря и пак се обърна: — Отговори ми на още един въпрос, Люк.

— Какво?

— Тази пилешка глава. Някаква вуду магия ли беше?

Люк Сноу поклати объркано глава.

— Вуду ли? Стига бе, човече. Аз съм от Брикстън, не от Хаити.

— Защо тогава й изпрати тази пилешка глава?

— Исках само да я посплаша.

Макинли се подсмихна и си тръгна, оставяйки Люк в пълно недоумение.

* * *

Сам Грийн отвори вратата секунди след като Макинли позвъни. Носеше бледосиньо костюмче с пола малко над коляното и тъмночервено куфарче. Макинли протегна ръка за куфарчето, но тя поклати глава.

— Голяма съм вече, Анди, сама мога да си нося багажа.

— Както искате, госпожо Грийн.

Той й отвори вратата на лексуса, след това се качи зад кормилото. Усети погледа й и стегна колана без излишно напомняне. Погледна я в огледалото — тя се усмихваше доволно.

През целия път към „Лапландия“ той й хвърляше по някой и друг поглед в огледалото. Сам гледаше замислено през прозореца, стискаше куфарчето върху коленете си. Сигурно не й е лесно, мислеше си Макинли. Тери Грийн бе познал, че жена му ще се съгласи да поеме неговия бизнес, докато той е в затвора. Тя все още му беше вярна, въпреки че бяха разделени от доста време. Малко жени биха приели такова предизвикателство. Ако нещата се провалят, ако планът на Тери не успее, имаше опасност и тя да прекара остатъка от живота си зад решетките.

Тя запали цигара и смъкна наполовина прозореца, вятърът развя косите й. На Макинли му се прииска да я успокои, да я увери, че всичко ще мине по мед и масло, но знаеше, че това не му влиза в работата. Той беше просто слуга, безмозъчна горила, освен това думите му можеха да й прозвучат снизходително и да я обидят.

Сам пуши през целия път, без да продума. Макинли спря зад клуба между чисто ново беемве и червено порше. На малкия паркинг бяха наредени общо десетина луксозни возила. На задния вход стояха неколцина мъже, някои познати на Макинли; посрещнаха го с кратки кимвания. Един от тях, непознат на ирландеца, направи някакъв намек за късата пола на Сам. Макинли спря и го изгледа строго, но Сам продължи, сякаш не го е чула. Мъжът наведе виновно глава и Макинли го прие за извинение, но се постара да запомни лицето му. Можеше пак да се срещнат.

— Съжалявам, госпожо Грийн — каза той, когато я настигна. — За съжаление не ги избират според добрите им маниери.

— Анди, на моите години всеки комплимент е добре дошъл.

— О, госпожо Грийн… — опита да възрази той.

Отвори й вратата и я последва вътре.

До отварянето на клуба за посетители имаше три часа, но дванайсетимата мъже, седнали на бара, не бяха дошли, за да гледат голи танцьорки на пилон. Когато токчетата на Сам отекнаха по сцената, те се извърнаха едновременно. Джордж Кей, който седеше в средата, я посрещна с широка усмивка.

Макинли се оттегли встрани, скръсти ръце и загледа безстрастно групичката.

Сам изчака, докато се увери, че всички я слушат внимателно, след това постави куфарчето си върху барплота и заговори:

— Благодаря, че дойдохте, господа. Знам, че всички сте разтревожени от внезапното отстраняване на Тери от сцената, но мога да ви уверя, че нещата ще продължат нормалния си ход.

Чуха се недоволни реплики, но Джордж Кей бързо въдвори тишина.

— Оставете момичето да говори — призова той съучастниците си.

Гласът му прозвуча покровителствено, което не се хареса на Сам, но поне останалите утихнаха.

— Тери ме помоли да осигуря доставянето на пратката — продължи тя. — На стоката, за която сте платили.

Мъжете отново замърмориха и Сам вдигна ръка, за да ги успокои.

— Знам, че предпочитате с това да се занимава Тери, и съм сигурна, че и той би предпочел същото, но няма как. Утре всичко ще протече по плана. По плана на Тери.

— Аман от аматьори — измърмори един дебелак с рошава посивяла коса.

Беше заврял пръсти под колана на панталоните си, шкембето висеше над ръцете му. Казваше се Майки Фокс и Сам го беше виждала преди няколко години на един боксов мач, организиран от Тери.

— Добре, Майки, ще предам съображенията ти на Тери.

— Нищо лично, скъпа, просто в това съм вложил доста пари.

Чуха се още възгласи от рода на „Да, аз също“.

Сам кимна и вдигна отново ръце, за да ги успокои.

— Добре, добре. — Мъжете постепенно млъкнаха. — Вижте, момчета, никой тук не е заложил толкова, колкото аз. По-голямата част от парите трябва да дадете след доставката, нали? Внесли сте капаро, но лъвският пай тепърва предстои да се изплати.

Майки Фокс кимна, неколцина други също се съгласиха.

Сам постави ръце върху куфарчето и забарабани с червените си нокти.

— Ако някой иска да се откаже, може да го направи сега — продължи тя. — Ще ви върна капарото. Веднага мога да си намеря други купувачи.

Майки Фокс се намръщи, погледна Джордж Кей. Кей вдигна рамене. Останалите мъже изглеждаха не по-малко объркани.

— Е, Майки?

— Да не бързаме, Сам. Стоката още не е пристигнала.

— Трябва само да се прибере. Рег Солмън ще свърши работата, но всеки, който иска да помага, е добре дошъл.

Фокс огледа мъжете около себе си. Неколцина кимнаха. Фокс я погледна и се усмихна:

— Какво пък, давай смело, Сам!

Мъжете нададоха окуражителни възгласи, неколцина вдигнаха ентусиазирано юмруци.

Сам се усмихна на Макинли и той й отвърна с усмивка.

Макинли я придружи до лексуса. По пътя тя му подаде куфарчето:

— По-добре да се погрижиш за него, Анди.

Той го взе. Беше доста тежко.

— Колко пари носите тук, госпожо Грийн? — попита той, докато прибираше куфарчето в багажника.

— Два телефонни указателя и няколко миналогодишни списания.

Сам се качи на задната седалка.

Макинли се усмихна.

— Госпожо Грийн, идеално го изиграхте. — Той седна зад волана. — Накъде сега?

— Към Трафалгарския площад. Имам среща с един полицай, задължен на Тери.

Макинли изкара колата от паркинга и натисна газта.

— С кого от всичките?

— А те колко са?

— Добър въпрос.

— Отговорът ти не е много точен, Анди. Коланът.

Макинли изръмжа недоволно и си сложи колана. Почувства се неловко, че пак са го сварили неподготвен.

— Казва се Блаксток — обяви Сам. — Марк Блаксток.

— А, Блаки. Той е началник на отдел. От старата гвардия. Корав мъж и затънал до гуша в подкупи.

 

 

Сам седеше на горния етаж на туристическия автобус. Зад нея пътуваха шестима японски туристи, една германска двойка и френско семейство. Всички носеха слушалки и въртяха едновременно глави към забележителностите на Трафалгарския площад, за които слушаха на запис на родните си езици. Идеята за тази среща бе на Блаки и Сам разбираше логиката му. Почти никой в автобуса не говореше английски и със сигурност никой нямаше да ги познае.

Блаки се качи малко преди моста над Темза при Парламента. Беше едър мъж, дори по-едър от Анди Макинли, наложи се Сам да се долепи до стъклото, за да му направи място да седне до нея. Косата му бе късо подстригана, а по тънките му устни, изглежда, доста рядко се изписваше усмивка. Челото му беше прорязано от дълбоки бръчки, а ноктите му — изгризани до живеца.

— Не ти ли е писнало от разглеждане на забележителности? — попита Сам. — Осемнайсет години в полицията.

Блаки присви очи.

— Тери няма никакво право да раздава телефона ми на всеки срещнат. Никакво. Кажи му го.

— Ще му кажа. Нали се сещаш за отрепката, която свидетелства срещу него? Морисън. Рики Морисън.

— Е?

— Тери ще ти е много задължен, ако го откриеш. — Тя замълча за момент, за да придаде по-голяма тежест на думите си, потърка чело, сякаш си припомня нещо отдавна минало. — Всъщност не, не се изрази точно така. Точните му думи бяха: „Кажи на Блаки да си извади пръстите от задника и да се заеме със случая.“ Нещо в този дух.

Минаха през площад „Ламбърт“ и всички туристи погледнаха надясно. Блаки поклати глава и се намръщи.

— Даваш ли си сметка колко ще бъде опасно?

Сам го потупа леко по рамото.

— Дори по-опасно от петнайсет години взимане на подкупи от съпруга ми?

Блаки я изгледа, сякаш всеки момент щеше да избухне. Лицето му бе почервеняло, очите му заплашваха да изскочат от орбитите си, дишаше учестено.

Сам се усмихна.

— Хайде, Блаки, да не се караме пред хората. Тери моли за съвсем малка услуга. Правил си го стотици пъти.

Блаки се поуспокои и се отпусна на седалката. Зад тях се чуха щракания на фотоапарати, но Сам и полицаят продължиха да гледат напред. Автобусът мина над Темза.

— Какво иска? — попита накрая Блаки.

— Иска да ме заведеш при Морисън. Да поговоря с него и да опитам да науча истината.

— Момчетата от „Убийства“ вече го направиха. Той им разказа всичко и го повтори в съда. Дори не се е наложило да му пускат ток през топките например. Доколкото научих, не са могли да му затворят устата.

— Искам само да поговоря с него.

— Не е само свидетелят. Има улики. Кръвта върху обувките на Тери. Отпечатъците върху килима на убития.

— Тери твърди, че Ракел го е натопил. Първо ще научим истината от Морисън, после ще опровергаем уликите.

Блаки поклати скептично глава.

— По дяволите, Сам, това не става като на кино. По разследването работят трийсетина ченгета, това са хиляди човекочаса. Няма да успееш да сринеш обвинението с игрички на частен детектив.

— Какво толкова се опъваш, Блаки? Трябва просто да ми дадеш адреса на Морисън. Нищо повече не искам.

Блаки се изправи и се наведе над нея.

— Добре, ще видя какво може да се направи.

— Става.

Блаки слезе на следващата спирка, близо до гара „Ватерло“. Сам се облегна и продължи към „Трафалгар“, където я чакаше Макинли. Нужно й беше малко време за размисъл.

 

 

Сам седна на дивана и запали. Погледна бутилката уиски на масичката. Страшно й се пиеше нещо силно, но в момента имаше нужда от трезв ум. Изтръска цигарата в пепелника, ръката й леко трепереше. Пресегна се към тефтерчето на Тери, но бързо дръпна ръка. Беше го чела вече десетина пъти. Тери бе помислил за всичко. Трябваше просто да изпълнява нарежданията му, и с финансовите им проблеми щеше да е свършено.

Тя легна и издиша облак дим към тавана. Щеше да има достатъчно пари за изплащане на ипотеката, за таксата на Джейми в университета и на Грейс в старческия дом и Патерсън щеше да може да започне собственото разследване по делото. И за всичко това бе достатъчно да изкара четирите тона канабис от дъното на морето.

— Лесна работа — промърмори си тя.

Отвън се чу кола и тя бързо стана. Беше минала половината разстояние до външната врата, когато Анди Макинли позвъни. Триша се размърда на горния етаж.

Сам отвори. Макинли носеше дълго тъмносиво палто и черни кожени ръкавици.

— Студено е, госпожо Грийн, облечете се добре.

— Идвам след минутка, Анди. Благодаря.

Сам затвори вратата и се качи на горния етаж. Стаята на Триша беше затворена. Тя почука. Не последва отговор.

— Триш?

— Какво?

Сам отвори вратата. Триша лежеше на леглото си по корем и четеше книга.

— Ще си развалиш очите — предупреди я Сам.

— Това ли се качи да ми кажеш?

Сам седна на ръба на леглото и погали русата й коса.

— Много хубава коса имаш.

— Къде отиваш? — попита троснато Триша.

— Навън.

— Къде навън?

Сам се усмихна, завъртя един кичур от косата й.

— Струва ми се, че аз съм майката.

— С него ли отиваш?

— С кого?

— Знаеш с кого. С онзи с лексуса.

— Всъщност лексусът е на баща ти.

— Всъщност не ми пука.

Триша стана и седна на нощното шкафче.

— Що за език!

Триша погледна майка си в огледалото.

— За бога, мамо, всеки казва „не ми пука“. Можеше да кажа…

Сам вдигна предупредително пръст:

— Внимавай какво говориш, млада госпожичке. Предупреждавам те за последно.

Триша я погледна в очите, после се извърна. Взе една четка и започна да реши косата си с бавни, дълги движения.

Сам я погали по бузата. Не искаше да се кара с Триша, но нямаше време да й обяснява спокойно.

— Излизам за малко. Сигурно ще се върна късно.

Триша се извъртя, сякаш са я ударили.

— Колко късно?

— Не знам.

— Когато аз кажа „не знам“, ти вдигаш скандал.

— Което отново идва да покаже, че аз съм майката, а ти — дъщерята.

Сам си пое дълбоко въздух, опитвайки да не повишава глас.

— Виж, Триш, може да ме няма цяла нощ.

Триша се озъби:

— Курва!

Сам се сепна, сякаш са й ударили шамар.

— Триш, имам работа.

Триша й обърна гръб и отново започна да реши косата си.

— Триш… — опита да я умилостиви Сам, но тя продължи да съзерцава огледалото. Сам погледна часовника, вече закъсняваше. — Виж, напоследък получавам някакви заплахи по телефона. Ако се звъни…

— Какво, вече и по телефона ли не мога да говоря?

— Просто исках да ти кажа, ако някой ти досажда, да оставиш телефона отворен.

— Не съм малка, мамо.

— Знам. Ако имаш нужда от нещо, отвън седи един човек с кола. Има мобифон, оставила съм ти номера при телефонния секретар. Разбра ли?

Сам не харесваше идеята да оставя дъщеря си сама. Беше предложила да извика жена, но Триша отказа категорично. Съгласиха се на компромис — един колега на Макинли от „Лапландия“ да седи навън и да държи къщата под око.

— Ставаш по-лоша от татко — упрекна я Триша.

— Не е вярно. Просто баща ти има доста врагове, много хора му имат зъб.

Сам постави ръка на рамото й, но Триша се дръпна.

— Има ли пистолет?

— Кой?

— Онзи пред къщата.

— Разбира се, че не — излъга Сам; погледна часовника си. — Съжалявам, слънчице, трябва да вървя. Умната.

Тя стана, целуна Триша по главата, излезе и затвори внимателно вратата след себе си.

Макинли я чакаше със запален двигател.

— Всичко наред ли е, госпожо Грийн?

— Да, Анди.

Сам носеше тъмносиньо яке с подплата, което си беше купила за една ваканция с Тери на ски в Австрия. Струваше й се, че оттогава е минала цяла вечност.

— Настанете се удобно, доста път ни чака.

 

 

Макинли кимна за поздрав на един мъж, седнал в някакъв джип на близкия ъгъл. Другият му отвърна също с кимване.

Пътят наистина беше дълъг. Тръгнаха на север и макар че се движеха по магистрала, Макинли спазваше всички ограничения. Последното, което им трябваше сега, бе фиш за глоба, писмено свидетелство за пътуването им.

Продължиха така до Нюкасъл, после завиха на изток към крайбрежието на Нортъмбърланд. Сам дремна на задната седалка, докато пътят не стана прекалено неравен. Фаровете на лексуса осветиха табелката за начало на някакво село. Олнмаут. Малко преди първите къщи Макинли зави наляво и Сам забеляза набраздената повърхност на океана в далечината.

— Малко остана, госпожо Грийн.

Сам погледна през прозореца. Луната представляваше съвсем тънък сърп, хвърляше светлина само колкото да обагри гребените на вълните в сребристо.

— Анди. Планът се променя.

— Какво има, госпожо Грийн?

— Нищо. Просто не искам да съм на брега, когато извадят стоката.

— Не знам дали идеята е много добра, госпожо Грийн. Тери винаги е казвал, че е най-добре да следиш събитията отблизо. Това вдъхва увереност на хората. И намалява риска да те измамят.

— Може и така да е, но аз не съм Тери. Намери място, откъдето да наблюдаваме плажа, но да останем скрити. Става ли?

— Както кажете, госпожо Грийн.

Сам усети, че Макинли е останал разочарован, задето не го е послушала, но не можеше да му обясни защо толкова внезапно промени решението си. Изведнъж я обхвана предчувствие за назряваща опасност и единственото обяснение беше женската интуиция. Не й се вярваше Макинли да го приеме сериозно.

Продължиха по брега още около километър, после завиха на запад по някакъв черен път към едно възвишение. Макинли спря пред дървената порта на някакво заграждение и загаси фаровете. Слезе, отвори портата и пак се качи.

Продължиха внимателно през полето и оставиха колата под едно голо дърво. Отдолу се виждаше плажът.

— Това ли е? — попита Сам.

— Всеки момент започват — обяви Макинли, след като погледна часовника на таблото. — Можете да си сверите часовника с Рег.

Сам се отпусна на седалката. Запали цигара, но не можеше да смъкне стъклото, защото Макинли бе изгасил двигателя.

— Нали нямаш нищо против, че пуша, Анди?

— Не, госпожо Грийн. Майка ми изпушваше по четирийсет цигари на ден. Сигурно не е спирала и докато ме е кърмила.

Сам прехапа устна, за да не се засмее. Вдиша и издиша бавно, наслаждавайки се на топлия пушек, нахлуващ в белите й дробове.

— Кой избра мястото?

— Тери. С часове обикаляхме крайбрежието, от Дувър, та чак до Шотландия.

— Това може би обяснява защо толкова нощи не се е прибирал.

Макинли й хвърли подозрителен поглед в огледалото.

— Шегувам се, Анди. — Тя дръпна отново от цигарата и издиша замислено. — В нощта на убийството на Престън Сноу Тери не беше с теб, нали?

Макинли поклати глава.

— Защо?

— Каза, че трябвало да свърши нещо сам.

— Не каза ли какво?

Той пак поклати глава.

— Знаеш ли какво ми каза, че правил?

— Не, госпожо Грийн, не знам.

От тона му личеше, че и не иска да знае.

— Нали знаеш, че ме помоли да излъжа, за да му осигуря алиби? Каза, че на никого другиго не можел да се довери.

Макинли не отговори.

— Твърдеше, че имал работа с някакви ирландци. Нещо, свързано с пране на пари. Взимал парите от тях, прекарвал ги през клубовете и им ги връщал чисти, като им плащал за стоки и услуги, които не е получил, такива неща. Каза, че в нощта на убийството бил в Килбърн.

— Мислите ли, че е имал предвид военизираните групировки?

— Така твърдеше, Анди.

— Опасни хора.

— И Тери така каза. Заплашили го, че ако каже на полицията за тях, ще прекратят договора. Със съответните последствия. Затова Тери не могъл да се оправдае пред полицията. И ме накара да лъжесвидетелствам. — Тя издиша нов облак дим и въздъхна. — Не че му помогнах с нещо.

Макинли посочи към плажа.

— Ето го Рег. Настанете се удобно и наблюдавайте.

* * *

Рег Солмън изключи двигателя и слезе от микробуса си с голяма непромокаема торба в ръка. Тримата му спътници го последваха и му помогнаха да разтовари надуваемата лодка от ремаркето. До тях спряха още три микробуса с надуваеми лодки. Наизлязоха още мъже. Също като Солмън и хората му, и те бяха облечени в черно и се движеха като роботи. След броени минути четирите лодки бяха във водата.

Навлязоха с гребане трийсетина метра навътре и чак тогава включиха моторите. Солмън извади устройството за ориентиране от торбата и го включи. То изсъска и екранчето му светна в оранжево. Солмън свери показанията му с компаса си и посочи наляво. Мъжът на руля веднага реагира и промени курса. Останалите три лодки го последваха.

С отдалечаването им от брега вълнението се увеличи чувствително и мъжете в черно се хванаха здраво за въжетата на подскачащите в стихията лодки. Солмън продължи да следи компютърчето и да насочва плавателните съдове.

Когато стигнаха желаното място, вече се бяха отдалечили на пет-шест километра от брега и вълните достигаха човешки бой. Солмън даде знак да спрат и моторите моментално замлъкнаха. Солмън провери за последен път компютърчето и извади един предавател от торбата. Издърпа антената до крайно положение. Предавателят имаше осем ключа и лампичка, показваща кога е активиран. Беше изработен по поръчка на Тери от един специалист в Мадрид и Солмън го бе използвал успешно вече пет-шест пъти.

Той натисна последователно осемте ключа. На морското дъно се задействаха осем механизма, бутилките с втечнен въздух надуха осем гумени шамандури. Шамандурите изплуваха, изкарвайки осемте бали с опакован в найлон канабис на повърхността.

Първата шамандура изплува отляво и една от лодките веднага се приближи до нея. Втора се появи до лодката на Солмън. След минута цялата стока бе на повърхността.

След още пет минути лодките със стоката се насочиха към брега. Солмън присви очи заради вятъра, после прибра компютърчето и предавателя в торбата.

 

 

Макинли отвори жабката и извади бинокъл. Огледа океана и погледна часовника си. Сам забеляза нещо да се движи в морето и посочи:

— Анди, там.

Макинли отново вдигна бинокъла и погледна накъдето сочеше тя. Четирите лодки плуваха към брега, мъжете едва се виждаха в тъмното.

— Да. Те са, госпожо Грийн.

Лодките излязоха на плажа и мъжете започнаха да разтоварват балите. Повлякоха ги към микробусите.

— Тип-топ — каза Макинли.

Преди да се доизкаже обаче, плажът се озари от прожектори. На пясъка изскочиха шест джипа, на пътя отгоре се появиха десетина полицейски коли и микробуси със сирени и сигнални светлини.

Сам се отпусна тежко на седалката.

— Мамка им!

Макинли свали бинокъла.

— Предали са ни. Знаели са, че ще дойдем.

Мъжете в черно зарязаха балите и се втурнаха да бягат, но от джиповете изскочиха полицаи и кучета. В небето светнаха по-ярки прожектори и дори от наблюдателницата си Сам чу бръмченето на хеликоптер.

Макинли се обърна.

— Да тръгваме, госпожо Грийн.

Сам кимна. Макинли запали двигателя и потегли по обратния път бавно, защото не искаше да пуска фаровете. Включи ги едва когато се отдалечиха на безопасно разстояние от брега.

Сам запали нова цигара.

— Къде да ви закарам, госпожо Грийн?

— У дома. Искам у дома.

* * *

Франк Уелч лапна две ментови бонбончета, докато наблюдаваше как колегите му вкарват двама контрабандисти в един микробус.

— Добра работа, шефе — похвали го Симсън.

— Трябва да те наградят — добави Дъган. — Повишението не ти мърда. Колко мислиш, че има тук?

— Четири тона — отвърна надуто Уелч.

Слезе на брега и косата му се развя от течението от хеликоптера. Симсън и Дъган го последваха. Двама от контрабандистите бяха опитали да върнат една от лодките в морето. Почти бяха успели, но десетина полицаи ги застигнаха. Бегълците оказаха съпротива и сега ченгетата им го връщаха с ритници и палки. Едно куче ръфаше крака на един от мъжете в черно, а дресьорът му стоеше встрани и наблюдаваше. Нещастникът го молеше да извика животното, но той се разсмя още по-силно. Повечето контрабандисти се бяха предали веднага при вида на толкова много полицаи, хвърлиха балите и вдигнаха ръце.

Кларк се приближи, вдигна непромокаемата торба с триумфална усмивка:

— Рег Солмън е в микробуса, шефе. Гледа, сякаш са му потънали гемиите.

— През следващите десет години няма да може да изплува.

Уелч отвори торбата и разгледа предавателя и устройството за ориентиране.

Един служител от Националното следствено бюро към митниците се приближи откъм лодките и Уелч му подаде торбата.

— Започват да използват все по-нови технологии — отбеляза митничарят, набит четирийсет и няколко годишен мъж с посивяла коса, стар познат на Уелч. — Помня, когато опаковаха балите със сол, преди да ги хвърлят в морето. Солта се разтваряше и стоката изплуваше след дванайсет часа. Сега използват компютри и сателити. По-добре екипирани са от нас. — Той претегли предавателя в ръка. — Мога ли да задържа това и компютърчето? Може да ни наведе на някоя следа към големия шеф.

— Знам кой е големият шеф. Проклетият Тери Грийн.

— Нали е в затвора?

— Откога това е пречка за тях, Стюарт? В днешно време използват килиите си за офиси. Добре, задръж апаратурата. Съмнявам се някой тук да твърди, че е невинен.

Уелч остави торбата на служителя от митниците и се запъти към полицейските микробуси. Кларк избърза напред и му показа къде е Солмън. Докато Уелч се качваше в микробуса, хеликоптерът отлетя.

Кларк понечи да последва шефа си, но Уелч поклати глава. Кларк се отдръпна и затвори вратата на микробуса.

— Хубава вечер, Рег — каза весело Уелч и седна срещу арестувания. — Спокойно море, тихо време, не можеше да изберете по-подходящ момент.

Солмън не реагира.

— Май за трети път се проваляте — продължи Уелч. — Сега вече няма да ти се размине. — Наведе се, доближи уста на сантиметри от ухото на арестанта и пошепна съзаклятнически: — Къде е тя, Рег?

Солмън продължи да наблюдава съсредоточено пода.

— Хайде, Рег. Така ще е по-добре за теб. Имаш семейство. Две деца, нали? Като излезеш, вече ще си старец. Помогни ми и аз ще подшушна тук-там по някоя добра дума за теб. Девет месеца, и ще си вън.

Солмън не реагира. Уелч го удари с все сила по главата.

— Къде е тя! — изкрещя. — Къде е проклетата Сам Грийн?

Заудря го с юмруци в лицето, но Солмън остана безмълвен.

Навън служителят от митниците и Симсън се приближиха до Кларк. Микробусът се клатеше, отвътре се чуваше глухо думкане.

— Какво, по дяволите, става? — попита служителят от митниците.

— Разпит на заподозрян — обясни лаконично Кларк.

— Шефът ви не изглежда особено радостен от акцията.

— Защото гаджето му не дойде на срещата — отвърна Симсън.

— Гадже ли?

От микробуса се чу силно думкане, сякаш нещо (или някой) пада на пода.

— Единствената му и най-голяма любов — поясни Симсън.

— Да, несподелена любов — допълни Кларк.

Със Симсън размениха съзаклятнически погледи; митничарят ги изгледа озадачено.

В микробуса разпитът продължаваше.

* * *

Когато стигнаха пред къщата на Сам, вече се съмваше. Джипът още стоеше отпред. Шофьорът си наливаше чаша кафе от един термос; когато беемвето мина покрай него, той вдигна ръка за поздрав. Макинли спря пред къщата. Сам потърка очи и погледна разсеяно входната врата.

— Да дойда ли с вас, госпожо Грийн?

— Не, прибирай се, Анди. Сигурна съм, че ти се спи не по-малко, отколкото на мен.

Макинли се усмихна и кимна.

— Да, така е. Но не се притеснявайте прекалено.

Сам се намръщи.

— Знам, знам, госпожо Грийн. Нещата може би изглеждат по-черни, отколкото са всъщност. Рег и момчетата няма да кажат и думичка, имайте им вяра. Те са професионалисти. Няма да ви издадат.

— Не е това…

Сам остави изречението незавършено. Нямаше смисъл да занимава Анди с тревогите си. Потупа го по рамото.

— Иди да дремнеш. Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.

— Благодаря, госпожо Грийн. Приятни сънища.

Тя слезе, Макинли се прозина, показвайки два реда безупречни зъби. Сам почука на прозореца.

— Хайде, Анди, влез за едно кафе. Така ще заспиш на волана.

Макинли кимна и пак се прозина широко.

— Благодаря, госпожо Грийн. Няма да е хубаво, ако блъсна лексуса.

Сам измъкна ключовете си, отвори входната врата и отиде направо в кухнята. Застина на прага — до хладилника стоеше някакво момче само по червени гащета и пиеше мляко от една бутилка.

— Какъв си ти бе? — изкрещя Сам; момчето се задави, разплиска мляко по плочките. — Какво, по дяволите, правиш в кухнята ми?

Той се преви на две, разкашля се още по-силно, разсипа още мляко по пода.

— Аз… аз съм… то…

Не успяваше да си поеме въздух и всеки път, когато опитваше да заговори, се задавяше.

— Какво има, госпожо Грийн? — Макинли се появи зад гърба й. — Кой е този?

Триша се появи на стълбите по фланелка до коленете, с разрошена коса:

— Той е с мен.

— Как така с теб? — сопна се Сам. — Какво прави в кухнята ми?

— Бях жаден — успя най-накрая да се оправдае момчето.

Макинли взе полупразната бутилка от ръката му и го потупа по гърба, след това прибра бутилката в хладилника.

Сам изгледа гневно дъщеря си.

— Триша, какво прави той тук?

— Учехме.

Сам кимна към тъмночервеното бельо на момчето.

— Това ли ви е униформата?

— Нямаше пари за такси.

— Да не е забравил как се ходи?

Момчето се поокопити, изправи се и направи неуспешен опит да заглади рошавата си коса.

— Аз съм Кен — каза и подаде ръка на Сам, но тя се направи, че не забелязва.

Подаде ръка на Макинли, но той просто поклати тъжно глава.

— Той живее в другия край на града, мамо.

— Не мога и за минутка да те оставя сама.

Триша присви очи.

— Ти си тази, която не се прибира по цели нощи. — Размаха пръст към Макинли. — Все с него ходиш.

Тя излезе от кухнята и се втурна нагоре по стълбите.

Кен се усмихна смутено на Сам и Макинли.

— Е, не е болка за умиране.

Сам се намръщи.

— Какво?

Кен кимна към млякото.

— Млякото на пода. Не е болка за умиране.

Сам го изгледа презрително.

— Обличай се и се махай от дома ми.

Кен остана на мястото си като вкоренен. Помръдна едва когато Макинли пристъпи към него, промъкна се покрай Сам и изтича в хола.

Сам го последва. Дрехите на момчето бяха на един стол, върху единия диван имаше чаршаф.

— Тук ли си спал? — попита тя.

Той кимна и започна да обува дънките си. Сам огледа стаята. Върху масичката имаше купчина учебници.

Мобифонът на Макинли иззвъня и той излезе в задния двор, за да говори; Сам се качи на горния етаж и почука на вратата на Триша.

— Триш?

— Остави ме на мира.

— Триш, искам да поговорим.

Сам отвори вратата.

Триша седеше на леглото с четка за коса в ръка.

— Това е моята стая. Нямам ли право да остана малко сама?

— Ти си на петнайсет, а аз съм ти майка.

— Това не означава, че нямам права, нали?

Сам седна на леглото до дъщеря си.

— Разбира се, че имаш права, но и аз имам право да се тревожа за теб, нали?

— Все си мислиш най-лошото. Мислиш си, че съм спала с Кен.

— А какво да си помисля, като го заварвам в кухнята по гащи?

— Е, не сме правили секс. Той искаше, но аз отказах. Не забравяй, че ти си правила секс като непълнолетна. Нали?

— За бога, тогава бях на седемнайсет.

Триша кимна рязко.

— Което в тъмното средновековие е било една година преди да навършиш пълнолетие. Така че нека не си вадим кирливите ризи.

— Триша, това съм ти го казала като пример какво не трябва да правиш. Ако можех да върна времето…

— Какво, щеше още да си девствена, когато се жениш за татко? Така по-добре ли щеше да ти е?

— Как изведнъж разговорът се извъртя към моя живот? Говорехме за теб.

— Ти ме обвини, че съм спала с Кен. Просто изтъкнах, че и ти не си била света вода ненапита като тийнейджърка.

— Тогава нямаше тийнейджъри. До едно време бяхме деца, после изведнъж ставахме възрастни.

— И за превъплъщението е било достатъчно да изпиеш две чашки разредено вино…

Сам въздъхна отчаяно.

— Разказах ти този случай, защото мислех, че така ще разбереш опасностите. Не съм предполагала, че ще го използваш като аргумент против мен.

— Да, но нали разбираш какво имах предвид.

Сам кимна.

— Да, извинявай. Направих си прибързани изводи, не трябваше да те подозирам.

Триша се усмихна.

— Приемам извинението. — Присви изпитателно очи. — Къде беше?

— Имах работа. — Триша се извърна и Сам постави ръка на коляното й. — Наистина.

— Мамо, каква е тази работа, която се върши посред нощ?

Сам се подвоуми. Не искаше да лъже дъщеря си, но нямаше начин да й каже какво е правила на брега на Нортъмбърланд цяла нощ.

Триша прие мълчанието й за самопризнание.

— Виждаш ли! Прекарала си цяла нощ с онзи мъж, а на мен ми вдигаш скандал, защото съм поканила Кен да спи на дивана. Такава си двуличница!

— Не е така.

— Точно така е. — Триша стана и се запъти към банята. — Трябва да се приготвям за училище.

— Триша…

Триша затръшна вратата на банята и Сам остана на леглото, загледана в собственото си отражение в огледалото над тоалетката. На рамката бяха закрепени няколко снимки: Триша със Сам, с Лора, с Джейми. Нямаше снимка на Тери.

Сам въздъхна. Слезе на долния етаж точно когато Кен излизаше, закопчавайки ризата си. Той отвори уста да каже нещо, но Сам поклати глава. Не искаше изобщо да го слуша. Той метна раницата си през рамо и се измъкна покрай нея през вратата.

Макинли се появи от кухнята, пъхна мобифона в джоба на палтото си.

— Имаме проблем, госпожо Грийн.

— И още как, Анди.

— Не, истински проблем.

— По-голям ли е в сравнение с попадането на четири тона канабис в ръцете на полицията?