Стивън Ледър
Госпожа Мафия (6)

Макинли спря пред стар тухлен хангар недалеч от гара „Падингтън“. Прозорците на горния етаж бяха замазани с блажна боя, тези на партера — заковани с дъски. Сградата изглеждаше изоставена, но отпред бяха спрени три сравнително нови микробуса „Форд Транзит“ и пет-шест други коли.

Макинли слезе и отвори задната врата за Сам. Тя запали цигара и се огледа.

— Малко запуснато изглежда.

— Мястото не буди много подозрения, госпожо Грийн. Внимавайте къде стъпвате, плочите са малко неравни.

Сам последва Макинли при рампата. Между бетонните плочи беше избила трева и бурени. Макинли се качи по рампата и потропа по металната врата на склада. След малко отвътре някой извика:

— Кой е?

— Кой, по дяволите, може да е? Хайде, стига си се правил на интересен и отваряй, мамка ти. — Макинли се обърна виновно към Сам: — Извинете за израза, госпожо Грийн.

Вратата се отвори и на прага се показа набит мъж с работна куртка.

— Не е ли малко късно за предпазни мерки? — посрещна го Макинли; обърна се към Сам: — Госпожо Грийн, това е Ким Флечър. Той работи за Тери.

Флечър се ухили и й подаде ръка:

— Госпожо Грийн, радвам се да се запознаем.

Ръкуваха се. Флечър бе около четирийсетте, с прошарена коса. Очарователната му усмивка малко се разваляше от факта, че предните му два зъба липсваха и устните му бяха разкървавени. Лявото му око бе почти затворено, а дясното ухо — подуто.

— Съжалявам за Тери. Това беше несправедливо.

— Стига празни приказки, Ким — сряза го Макинли. — Госпожа Грийн се е наслушала на съболезнования, давай по същество.

Флечър кимна и ги покани вътре, затвори металната врата след тях.

Складът бе пълен с различни бутилки алкохол, наредени по метални рафтове — концентрати, вина, бири. Сам прокара ръка по един ред бутилки с шампанско. Имаше достатъчно за цял супермаркет. За няколко супермаркета.

Макинли се приближи.

— Това всичкото на Тери ли е? — попита тя.

— Да. Внася го от континента и го продава на няколко нелегални клуба. Джордж Кей също пазарува оттук. Тери не е ли споменал?

Сам поклати глава и смачка фаса си на пода.

— Едно от многото неща, за които скъпият ми съпруг не си е дал труда да ме осведоми. Как работите?

— Доставките са редовни, три пъти седмично. Три микробуса, понякога повече, в зависимост от работната ръка. Алкохолът идва от Франция и се продава из цял Лондон. Почти законен бизнес.

— Почти?

— Ами законен е, докато не го продадем. Внасяме го под претекст, че е за лична консумация, и митниците копче не могат да ни кажат.

Сам се усмихна, огледа кашоните с алкохол, натрупани почти до тавана.

— За лична консумация, а?

— Да. Това, което виждате, сме го събрали за последните няколко месеца.

— Все говориш в множествено число, Анди.

— Имам предвид Тери. Хората на Тери. Шофьорът на микробуса казва, че организира сватба или рожден ден и че е поканил петдесетина приятели. Митниците нищо не могат да направят и алкохолът се докарва тук. Чиста работа.

Флечър се приближи.

— Момчетата чакат в офиса.

Той ги поведе към една пластмасова будка в дъното на склада. Вътре трима мъже се суетяха около четвърти, седнал с извита назад глава на един стол.

Беше около трийсетте, с рошава коса, брада и мустаци. Присвиваше очи от болка, докато един от останалите попиваше кръвта от лицето му с парцал.

— Стига си скимтял, Райзър, нищо ти няма — окуражаваше го онзи с парцала.

— Знаеш ли как боли? — проплака Райзър.

Лицето му беше насинено, устните му — подути, през челото му минаваше дълбока драскотина.

— Това е психологически момент — каза онзи с парцала.

— Адски боли — настоя Райзър.

— Какво е станало? — попита Сам; четиримата мъже в кабинката я погледнаха озадачено.

— Ограбиха ни — обади се Флечър, преди Макинли да проговори. — Проклета слободия. Ограбиха ни на пътя посред бял ден. Не знам какво ще стане с тази страна. Вижте как ни наредиха със Стив.

— Бяха шестима — допълни Райзър. — Най-малко шестима. С шибани бухалки.

— Момчета, може ли да се държите по-прилично в присъствието на дамата. Това е съпругата на Тери.

Райзър сведе виновно очи.

— Извинявайте, госпожо Грийн. Просто сме малко възбудени. Аз съм Стив Райзър.

— Съжалявам, госпожо Грийн — извини се Флечър; допря носната си кърпичка до устата.

— Да, извинявайте, госпожо Грийн — каза и мъжът с парцала.

Беше нисък, с голо теме и малък белег на бузата. Вдигна ръка, но осъзна, че още стиска парцала. Хвърли го на Райзър и се представи:

— Аз съм Роджър Пайк.

Сам се ръкува и с него. Другите двама се представиха като Пит Елис и Джони Ръсел.

— Сега ще ми кажете ли какво точно стана? — обърна се Сам към Райзър.

— Слязохме от ферибота както всеки път, госпожо Грийн. Минахме през митницата и се разделихме, трите микробуса по различни пътища. За по-голяма сигурност. Това го измисли Тери.

Макинли му направи знак да побърза и Райзър кимна енергично.

— Добре — продължи, — значи караме си най-спокойно и не щеш ли, задминава ни друг микробус. Син, нали, Ким?

Флечър кимна.

— Тъмносин.

— И така, зад волана седи някаква руса мадама. И така се усмихва, че мед да ти закапе на душата. И ни показва някакъв регистрационен номер. Нашия номер. Така че аз решавам, че е паднал. И че двамата с приятеля й се проявяват като добри самаряни. Отбивам.

Макинли отпусна глава назад, затвори очи и въздъхна отчаяно.

— Хайде, Анди — възнегодува Флечър. — И ти щеше да постъпиш така.

Макинли просто въздъхна още веднъж.

— Добре, значи спирам — продължи Райзър. — Слизам и отивам от задната страна на нашия микробус, за да видя дали няма някаква повреда. Да ме шибат отзад, ама… — Макинли му хвърли строг поглед и той се поправи: — Извинявайте, госпожо Грийн. Както и да е, можете да си представите колко бях изненадан, като установих, че номерът си е на мястото. Тогава другият микробус спря и отвътре наизскачаха онези с бухалките и плетените маски и ни се нахвърлиха. Било е капан.

— И още как — съгласи се Сам; обърна се към Макинли: — Какво са взели?

— Алкохол за около десет хиляди и микробуса.

— И портфейла ми — добави Райзър. — Взеха ми портфейла.

Макинли го изгледа хладно; Райзър отмести поглед, промърмори нещо и вдигна парцала към челото си.

— Имате ли представа кой го е направил? — попита Сам.

— Конкуренцията, госпожо Грийн — отвърна Макинли. — От време на време имаме спречквания с други фирми, но това е различно. Предполагам, че след като Тери е в затвора, някой е решил, че може да ни измести. Този бурен трябва да се изтръгне из корен, преди да се е разраснал.

— Не съм по градинарската работа — отвърна Сам. — Ако трябва да се плеви нещо, съпругът ми да се оправя.

* * *

Тери лежеше на койката си и четеше Библията, когато главен надзирател Ригс се появи на вратата на килията с двама свои колеги.

— Откога стана религиозен, Грийн? — изсумтя презрително той.

— Спазвам само заръката на Господ да се разселим по земята и да се множи семето ни — отвърна Тери, без да вдига очи от книгата. — Така че, защо не го послушате, господин Ригс? Да се изнесете оттук и да се размножавате?

— Много остроумно, Грийн. — Ригс пристъпи в килията и измъкна Библията от ръцете му; подаде я на един от подчинените си. — Правото за четене на Грийн се отнема от днес. За един месец.

— Няма значение, господин Ригс, знам как свършва. С израждане на расата.

— Размърдай си задника и идвай в стаята за разпити, Грийн. Имаш посещение.

Тери седна и провеси крака от койката.

— Кой е?

— Не съм ти ординарец, Грийн. Смъкни си задника на долния етаж незабавно.

Ригс излезе, оставяйки двамата други надзиратели да придружат Тери до помещението за разпити на долния етаж.

Единият от надзирателите се казваше Дюн, бивш парашутист, и изглеждаше разбран човек. За разлика от Ригс, който използваше всяка възможност да вгорчи живота на затворниците, той беше спокоен и се държеше учтиво, въпреки че имаше физическата възможност да се справи с всяко непокорство.

— Кой е, господин Дюн? — попита тихо Тери. — Адвокатът ми ли?

— Ченгета.

— И таз добра.

Вратата на стаята за разпити беше отворена и вътре с гръб към коридора стояха двама мъже с тъмни костюми. Обърнаха се, когато чуха стъпките им. Единият беше Уелч, другият — инспектор Симсън.

Уелч се ухили злобно, очите му блестяха победоносно. Тери веднага се досети, че нещо в сделката с канабиса се е провалило, и стомахът му се сви.

— Добре изглеждаш, Тери — похвали го Уелч. — Загладил си косъма. Сядай.

— Предпочитам да остана прав.

Погледът на Уелч стана по-сериозен.

— Сядай, по дяволите, Грийн!

Тери го погледа няколко секунди в очите, после бавно изтегли един стол и седна. Уелч кимна на двамата надзиратели и те излязоха, като затвориха вратата след себе си. Симсън застана с гръб към вратата. Тери скръсти ръце и зачака Уелч да заговори, но детективът продължи да се усмихва с надеждата да го смути. Тери се прозина отегчено.

— Много поздрави от Рег Солмън — каза накрая детективът.

Тери запази непроницаемо изражение. Усмихна се леко и спря погледа си в една точка на стената зад Уелч.

— Четири тона — продължи полицаят. — Сигурно сърцето ти се къса. Това се казва удар.

— Да, е, не забравяй да дадеш на информатора си трийсет сребърника.

Уелч изцъка с език.

— Цената е доста по-голяма. — Погледна Симсън, за да се увери, че си води записки. — Това за самопризнание ли да го смятам, Грийн?

— Откога търсиш самопризнания, Ракел?

Уелч кимна.

— Прав си. По-голямо удоволствие ми доставя, когато твърдите, че сте невинни. Да се беше видял само, когато съдията прочете присъдата. Заслужаваше си.

— Това ли дойде да ми кажеш?

Уелч седна на отсрещната страна на масата.

— Колко струват четири тона марихуана на улицата? Няколко милиона. Мисълта ми е, че има и други участници в сделката, нали? За да разделите рисковете. Лъвският пай обаче щеше да дойде при теб, нали? Обзалагам се, че парите много ти трябват. Доколкото чух, имаш сериозни финансови затруднения. И няма начин да ги разрешиш. Поне докато си на топло. — Той се ухили и потърка брадичка. — Рано или късно Солмън ще пропее. Тогава името ти ще изплува и ще ти лепнат още десет години.

— Какво ще направиш, ще го биеш, докато проговори ли? Напълно в твой стил, нали Ракел? Защо не си избереш някой с твоите размери?

Уелч се наведе, без да сваля усмивката от лицето си.

— Като теб ли, Тери? Да, можем да го уредим. Защо не още сега? Да освободим напрежението. Ти си тук, а очарователната ти Саманта е вън. Сигурно доста неща ти липсват. Хубавата храна, разпивките с приятели, футболът. И сексът, разбира се. Сигурно много ти липсва сексът. Е, поне нормалният, между мъж и жена.

Тери махна небрежно.

— За разлика от този, по който ти си падаш.

Очите на Уелч станаха по-сериозни, но той продължи да се усмихва.

— Разбира се, ще пожелаеш да се срещнеш със Саманта. Да чуеш за станалото от нейната уста. Да разбереш какво се е провалило.

— Джаф, джаф, джаф — изрече бавно Тери.

— Не те смятах за човек, който ще се крие под фустата на жена си. Че ще я накараш да ти върши мръсната работа.

— Джаф, джаф, джаф. Като кученце, което иска да го изведат, за да пишка. Иди да въртиш опашка пред някой друг.

Усмивката на детектива се стопи.

— Мислиш се за много корав мъжага, а, Грийн? За велик.

— Всичко е относително, Ракел.

— Ти си едно нищо, Грийн. Нищожество, обикновен престъпник като най-долния педофил или джебчия.

Тери се усмихна спокойно.

— Помията вече я изхвърлиха, не си ли разбрал?

— На колко си сега, Тери, на петдесет? Петдесет и една? След петнайсет години влизаш в пенсионна възраст и знаеш ли какво? Ще ти остава още много в затвора. Когато излезеш, ще носиш чене, ще имаш изкуствена става и ще ходиш до клозета по десет пъти на нощ.

Тери се изправи толкова бързо, че столът му падна, звукът изкънтя в помещението като изстрел. Уелч разпери ръце и примигна, помисли, че Тери ще го нападне.

Тери се усмихна.

— Какво си помисли, Ракел, че ще те ударя тук, пред твоя човек и с половин дузина надзиратели отвън, които само чакат повод да ме тикнат в изолатора? — Той пристъпи към детектива и Уелч направи крачка назад. — Когато те ударя, ще е навън и ще е толкова силно, че няма да можеш да се свестиш.

Уелч се отърси от уплахата и размаха пръст.

— Заплашваш ме, а? — Обърна се към Симсън. — Нали го чу, той ме заплаши.

Тери изсумтя презрително и му обърна гръб. Симсън се дръпна от вратата и го пусна да излезе.

* * *

По-късно същата сутрин Макинли закара Сам до автосервиза, където бяха почистили спрея от сааба й. Тя остана доволна от работата, на стъклото нямаше и следа от жълтата боя. Монтьорът, който бе извършил услугата, дребен накуцващ ирландец, отказа да вземе пари с обяснението, че бил задължен на Тери.

Сам каза на Макинли, че ще отиде направо да види свекърва си. Уредиха си среща за следващия ден. Тя седна зад волана и си даде сметка, че се чувства по-добре, когато шофира сама. Нямаше нищо против да я возят, но предпочиташе да държи съдбата си в собствените си ръце.

Както обикновено Грейс седеше пред прозореца с ръце в скута и гледаше разсеяно навън.

— Добро утро, Грейс — поздрави весело Сам.

Грейс не реагира. На масичката до нея имаше чиния с риба на скара, варени пресни картофи и чаша портокалов сок.

— Грейс, не си пипнала обяда — смъмри я Сам.

Сложи си стол пред нея, взе вилицата и набоде парче риба.

— Много вкусно изглежда, Грейс. Защо не опиташ малко?

Поднесе вилицата към устата на свекърва си. Устните на Грейс се отвориха и Сам пъхна парчето риба в устата й. Грейс задъвка машинално, без да отмества поглед от прозореца.

— Добре ли спа, Грейс?

Не последва отговор, а и Сам не беше очаквала. Грейс Грийн отдавна не беше в състояние да води смислен разговор с когото и да било.

— Аз лично не съм мигнала — продължи Сам, поднасяйки ново парче риба към устата й. — С Тери изгубихме четири тона канабис и едва не ме арестуваха. Ужасна нощ.

Грейс се усмихна любезно и продължи да гледа през прозореца, дъвчейки замислено.

— Виж, след този провал оставаме без пукната стотинка. Къщата, колата, тази клиника. Ще се наложи да зарежем всичко. Освен ако не се съглася да се включа в мръсните игрички на любимото ти синче. Фалшиви банкноти от Испания. Трябва само да ги вкараме в страната. Какво да правя, Грейс?

Грейс се намръщи. Обърна се към Сам:

— Ти не си ли Лора?

— Не, Грейс. Лора е дъщеря ми. Аз съм Саманта.

Вратата се отвори. Появи се болногледачка в бяла униформа; изглежда, присъствието на Сам я изненада.

— О, здравейте, госпожо Грийн. Тъкмо идвах да прибера чинията на Грейс.

— Още не сме свършили.

— Ще дойда по-късно тогава. — Болногледачката понечи да излезе, но спря и затвори вратата. — Сигурно не е моя работа, госпожо Грийн, но госпожа Ханкок искаше да я уведомя, ако ви забележа в заведението. Заради таксата на Грейс.

Лицето на Сам посърна. След провала в Нортъмбърланд нямаше представа как ще плати таксата за старческия дом. Или която и да било друга такса.

— След петнайсет минути започва обичайната си обиколка — завърши болногледачката.

Сам се усмихна и й благодари. Младата жена излезе и тя продължи да храни свекърва си.

Грейс преглътна, след това се обърна към Сам със замечтан поглед:

— Ядохме варена сьомга, нали? Сьомга със спаначен сос.

— Точно така. Това ядохме.

По лицето на Грейс се разля лъчезарна усмивка:

— Сосът беше пресолен. Иначе хубава сватба. С Тери бяхте прекрасна двойка.

— Нали? Много добра двойка.

Грейс се намръщи и лицето й стана отново безизразно. Тя наклони глава настрани и се вгледа в Сам.

— Коя си ти?

Сам въздъхна и набоде ново парче риба.

— Аз съм Саманта, Грейс. Хайде, дояж си рибата.

* * *

Ричард Ашър говореше по телефона и крачеше из кабинета си като пантера в клетка. Лорънс Патерсън, който седеше на ръба на бюрото му, стана и посрещна Сам с въздушна целувка.

Ашър каза дочуване на събеседника си от другата страна на линията и остави слушалката.

— Саманта, благодаря, че се отби. Научих, че нещата са минали… немного гладко.

— Може и така да се каже, Ричард. — Сам седна на един от черните дивани и запали цигара. Патерсън побърза да й предложи кристален пепелник. — Чакаха ни с отворени обятия. Знаеха точно кога и къде ще изкараме стоката.

— Ти нали не се… така да се каже… компрометира? — осведоми се Ашър.

— Искаш да кажеш дали са ме заловили на местопрестъплението? Не, Ричард. Надали щях да съм тук, ако ме бяха пипнали.

Двамата мъже се спогледаха и Сам разбра какво искаха да си кажат.

— Мислите, че съм дошла да ви предам? Че работя за ченгетата, за да получа по-лека присъда? Това ли си помислихте?

Ашър и Патерсън поклатиха глави.

— Далеч сме от подобна мисъл — отвърна адвокатът.

Ашър бръкна в едно чекмедже и извади малък детектор за метални предмети.

— Но можем да проверим за всеки случай, нали? — каза.

— Сигурно се шегуваш — възкликна Сам.

— Саманта, моля те. Нищо няма да ти стане.

Сам въздъхна и се изправи. Разпери ръце и Ашър прокара детектора около тялото й.

— Нали няма да ме преглеждате и отвътре, а, Ричард? Защото трябва да те предупредя, че от вчера не съм се къпала.

Ашър се намръщи, но не отговори. Свърши с огледа и се отдръпна.

— Извинявай — каза, — но нали знаеш, в наши дни престъпниците нямат никакво достойнство.

— Какво стана с морала на крадците?

— Вече е демоде — отвърна Патерсън; дръпна остъклената плъзгаща се врата към отрупаната с цветя тераса. — Какво ще кажете да излезем малко на чист въздух.

От терасата се откриваше гледка към финансовия център на града. Имаше фонтанче с формата на делфин и масичка от ковано желязо с шест стола. В единия край на терасата бе устроена малка японска градина с валчести камъни сред безупречно изгладен пясък и десетина бонзаи върху дървени скамейки.

Отстрани всичко това беше оградено със свежа зеленина с автоматична система за поливане.

В далечината се извисяваше сградата на „Нашънъл Уестминстър банк“, около нея останалите небостъргачи на Ситито приличаха на джуджета. Сам се приближи до парапета на терасата и загледа града.

— Страхотна гледка, момчета.

— Да знаеш само колко струва — оплака се Ашър. — Девет кожи ми съдират.

Сам се обърна към двамата мъже. Патерсън бе взел някакво куфарче, постави го върху масичката.

— Какво е финансовото ни състояние сега, Ричард? — попита Сам. — Като се има предвид снощният провал.

— Има пари в две сметки. Дължиш вноски по ипотеката за три месеца назад, но банката няма да бърза с конфискацията. Лорънс обаче има нужда от пари за делото.

Сам се обърна към Патерсън:

— Има ли напредък?

Патерсън се облегна назад и си придаде важен вид, сякаш ще изнася лекция:

— Саманта, има два начина да измъкнем Тери от затвора.

— Нямам пари за хеликоптер, Лорънс.

Патерсън се усмихна кисело, като чичо, който се прави, че шегата на любимия му племенник му е забавна.

— Не, Саманта, не броя хеликоптера. За щастие няма да стигаме чак дотам. Трябва да оборим криминологичните улики и да изобличим Рики Морисън в лъжа. Ако предположим, че веществените доказателства са подхвърлени от някой от детективите…

— Ракел… — прекъсна го Сам.

Патерсън кимна.

— Ракел. Точно така. Ако приемем, че уликите са подхвърлени, най-лесно е първо да изобличим Морисън. Ако докажем, че полицията го е принудила да лъже, оттам следва, че е възможно тя да е подхвърлила и уликите. Или поне ще имаме убедителни причини да се явим пред Апелативния съд. Първо обаче трябва да намерим Рики Морисън, а досега, признавам, не можем да открием и следа от него. Явно е включен в програмата за защита на свидетелите. Доста ще се охарчим, докато го намерим, Саманта.

— Вече съм натоварила един човек със задачата — успокои го Сам; отдолу се чу вой на пожарникарска сирена.

— Това може да спести малко пари, но хората, които съм наел по случая, също се нуждаят от заплащане. А като си седим и си клатим краката, няма да спечелим нищо.

Сам запали цигара.

— Уоруик Лок обеща да ми даде пет хиляди за дела на Тери в модната къща. Чекът трябва да пристигне всеки момент.

Патерсън я погледна тъжно.

— Пет бона са капка в морето. Само за започването на дело по обжалване ще са ни необходими десет пъти по толкова.

Сам посърна. Петдесет хиляди лири? Откъде, по дяволите, щеше да ги вземе?

— Знам, че са много пари, Саманта, съжалявам. Но толкова струва. Дори не съм включил моя хонорар и този на Ричард. Ще се наложи да минем отново през всички съдебни формалности, да разпитаме пак всички свидетели, да прегледаме отново уликите.

Сам погледна единия, после другия. В очите им се четеше съчувствие и тя се постара да не издава тревогата си. Усмихна се пресилено:

— Ще осигуря парите. Каквото и да става, ще ги намеря.

Патерсън потупа куфарчето си.

— Тери каза ли ти и за другата далавера?

— За фалшивите банкноти ли? Да. Казах му да си гледа работата, но това беше преди…

Тя остави изречението незавършено.

— А сега какво? — попита Ашър.

— Сега нямам избор. Известно ли ви е точно какво е замислил?

— Немного. Само той знае подробностите.

Патерсън отвори куфарчето.

— Но каза да ти дам това, ако решиш да се заемеш.

Той извади един бележник и й го подаде.

Сам го взе и го отвори. Ашър се оттегли в другия край на терасата, сякаш искаше да се дистанцира колкото се може повече от бележника и написаното в него.

— Защо имам чувството, че с мен си играят като с марионетка? — попита Сам.

— Просто Тери е планирал всичко, Саманта — успокои я Патерсън и затвори куфарчето. — Предвидил е проблемите, преди да възникнат.

— Нима? По-скоро той ги създава.

— Саманта, още ли караш онзи сааб? — попита Ашър, който наблюдаваше улицата отдолу.

— По дяволите, какво сега? Да не са го намацали пак?

— Не, вдигат го с паяк.

Сам изруга и се втурна през кабинета към коридора. На излизане изкрещя, че ще поддържа връзка. Влезе в асансьора и през целия път надолу нервно удряше бележника по бедрото си.

Докато стигне долу, саабът й вече висеше във въздуха. Един пътен полицай с черти на индиец пишеше нещо на портативно компютърче. Сам бързо се приближи:

— Извинявайте, имах делова среща. Сигурно съм пропуснала да сложа достатъчно пари в автомата.

— Късно е, мадам — каза той, без да отмества поглед от компютърчето.

— Не съм се забавила повече от десет минути.

— Нищо не мога да направя, колата вече е вдигната. — Той натисна още няколко клавиша и затъкна компютърчето в колана си като шериф от Дивия запад, който прибира револвера си. — След около час можете да си я приберете от гаража.

— Не може ли просто да се направим, че съм слязла малко по-рано? Наистина имам много натоварен ден.

— Всеки има, мадам.

— Бихте ли престанали да ме наричате „мадам“? Звучи, сякаш съм собственичка на публичен дом.

Саабът изтрака върху камиона, двама други индийци се заеха да поставят скоби на гумите му.

— Вижте, колата ми трябва. Много ми трябва. Моля ви, не ми причинявайте това.

Полицаят скръсти ръце и я погледна безизразно.

— Мадам, само ми губите времето. Аз просто пиша квитанцията. Предаването на колата в ръцете на собственика не е в моите компетенции.

Сам побесня:

— Майка ви сигурно е горда с вас. Синът й — пазител на реда. Сигурно сърцето й се сгрява…

Тя погледна безизразното мургаво лице на полицая и си даде сметка, че нищо не може да развълнува този човек. Вероятно беше по-дебелокож и от носорог и би чул всяка възможна ругатня. Тя се завъртя гневно и се отдалечи.

Обади се на Анди Макинли. Той обеща да дойде след половин час и Сам седна в едно кафене, за да прегледа новия бележник, докато чака.

По-голяма част от тефтерчето бе празна — изписани бяха само първите шест страници. Бяха написани в разговорен стил и тя си представи как Тери й говори. Имаше много мили обръщения, извинения и вметнати думи, но основното бе, че Тери платил четвърт милион лири на някаква мафиотска организация в Малага, която можела да достави висококачествени фалшиви банкноти от по двайсет лири. Тери имаше десеткратна печалба от цялото начинание — щял да получи подправени банкноти на стойност общо два и половина милиона лири. Просто трябваше някой да отиде до Испания и да ги пренесе в Англия. „И тъй като аз съм в затвора, скъпа — завършваше Тери, — този някой трябва да си ти.“

Сам поклати глава.

— Мръсник си ти, Тери — прошепна и отпи от кафето си.

Беше й оставил телефонен номер, на който да се обади в Испания, и подробности около вкарването на парите във Великобритания заедно със списък на надеждните шофьори и телефонните им номера. Сам се огледа тревожно. В ръцете си държеше пълно ръководство за контрабанда на фалшиви пари и тя си представи какво ще направи полицията, ако намери този бележник у нея. Бързо го пъхна в чантичката си.

Сам запали нова цигара и си поръча друго кафе, запита се какво още й предстои. На всяка цена трябваше да измъкне Тери. Ако успее, той щеше да си поеме мръсната работа, а тя да започне поне някакво подобие на нормален живот. Все пак вероятността не беше много голяма, зависеше от това дали ще осигури навреме петдесетте хиляди лири, а това можеше да стане само ако отиде да прибере фалшивите пари от Испания. Въртеше се в затворен кръг и колкото повече опитваше да се измъкне, толкова повече се заплиташе.

* * *

Франк Уелч даде мигач и отби на паркинга зад бензиностанцията. Мразеше информаторите. Ужасно ги ненавиждаше. А още повече мразеше да им дава пари. Уелч знаеше, че те са необходимо зло, но въпреки това се чувстваше омърсен от самата среща с тях. Беше закъснял, но не се съмняваше, че мъжът, с когото имаше среща, ще изчака. Премина внимателно през паркинга, докато забеляза джипа, и спря до него.

Джордж Кей смъкна стъклото си:

— Мислех, че се разбрахме за два и половина?

Подаде ръка на Уелч, но полицаят се направи, че не я вижда, и се настани на задната седалка.

— А аз си мислех, че тя ще е там.

— Така ни каза — отвърна Кей, вдигна стъклото.

— Да, ама не беше. А Рег Солмън и хората му мълчат като риби. Направих всичко, за да я пипна.

— Не е моя грешка. Казах ви кога и къде ще изкарат стоката, дадох ви цялата информация, която искахте.

— Това, което исках, малоумен дебелако, е да пипна Саманта Грийн на местопрестъплението.

Кей зина и започна да се задъхва. Извади инхалатора си и вдиша от него.

— Моля, без лични обиди, господин Уелч.

Уелч поклати глава.

— Въпросът е личен, Кей. Няма да позволя на Саманта Грийн да ме прави на маймуна. Искам да разбера какво друго е замислила. И ти ще ми го кажеш.

Кей прибра инхалатора.

— Няма да е лесно, господин Уелч. В сделката с марихуаната участвах лично от самото начало. За другите планове на Тери не знам нищо.

— Ами узнай.

Кей го изгледа обидено.

— Ще направя, каквото мога, господин Уелч, но Сам не е глупава. Ако любопитствам прекалено много, ще се досети, че съм замислил нещо.

Уелч го изгледа презрително.

— А ти какво си замислил всъщност, Кей?

— В какъв смисъл?

— Колко изгуби от сделката с канабиса? Сто хиляди?

Кей вдигна мълчаливо рамене.

— Това, което ти плащам, не може да покрие загубите, нали?

— Не го правя за парите, господин Уелч.

— О, да не е от будна гражданска съвест? Приличам ли ти на малоумник, Кей? — Уелч потупа по джоба си. — Ами да задържа това тогава.

— Господин Уелч… — проплака Кей.

Уелч извади плика от вътрешния си джоб и го подаде на Кей.

Дебелакът претегли плика в ръка.

— Колко са тук?

— За колкото се уговорихме. Въпреки че не ги заслужаваш, след като изпуснахме Сам Грийн.

Дебелакът бързо прибра плика, сякаш се опасяваше, че детективът ще размисли.

— Пък и не съм загубил сто хиляди — добави Кей. — Много по-малко. Повечето пари бяха вложени от Тери и Майки Фокс.

— Въпреки това не се е отразило много добре на джоба ти. — Уелч се намръщи. — Искаш Тери да изпадне във финансова криза, нали? Защо? За да завземеш територията му? Да станеш новият кръстник на южнолондонската мафия? Надявам се да не целиш точно това, Кей, защото в такъв случай ще завършиш зад решетките заедно с Грийн. Като си ми информатор, не означава, че можеш да си разиграваш коня. Едно е да продаваш незаконен алкохол и да печелиш от сводничество, друго е да поемеш юздите на престъпния свят от Тери Грийн.

— Целя само контрол над клубовете, господин Уелч. Кълна се в господ, нищо повече. Пък имам пълно право да го искам. И без това само аз ги управлявам, Тери идва колкото да изпие някоя чашка.

— Идваше. Вече не — ухили се Уелч.

— Това исках да кажа и аз. Докато е в затвора, не ми се струва справедливо да му давам половината от печалбата всеки месец. Просто искам онова, което ми се полага.

— Значи прецакваш Тери, той остава на червено и се принуждава да ти продаде дела си на безценица, а? Хитра лисица си ти, Кей.

— От вашите уста, господин Уелч, го приемам като комплимент.