Стивън Ледър
Госпожа Мафия (17)

Когато Сам се прибра натоварена с покупки, Лора и Триша бяха в кухнята.

— Хайде, помогнете — извика им тя. Те поеха торбите и започнаха да вадят покупките. — Ще се справите ли сами за няколко дни?

— Защо? — попита Триша.

— С баща ви искаме да си направим малка екскурзия.

— Да не е нещо като втори меден месец? — поинтересува се Лора.

— Нещо такова.

Лора я прегърна.

— Мамо, това е страхотно. Къде ще те заведе?

— В Испания. Няколко дни на топло.

— Трябва да идете за по-дълго. За две седмици. С Триша ще се справим чудесно. Нали, Триша?

— Все ми е едно.

— Да не правите шумни купони — предупреди Сам.

— Надали — усмихна се Лора. — Кога тръгвате?

— Вдругиден.

— Аз ще ви закарам до летището — предложи Лора.

— Няма нужда. Ще ходим с кола.

— До Испания ли? — намръщи се Триша. — Ще пътувате цяла вечност.

— Така иска баща ви. Не мога да споря.

* * *

Макинли прибра парите в тайника на вратите на беемвето. Сам и Тери стояха зад колата и го наблюдаваха.

— Не е незаконно, нали? — осведоми се Сам. — Да изнасяш пари от страната. Миналия път като бях в Испания, носих доста в куфарчето си.

— Това са два милиона лири, Сам. На митницата ще им направи впечатление, ако ги забележат. Ще ни надушат. Ще отидем с колата и ще се върнем със самолет. Макинли ще върне беемвето, а наркотиците ще пристигнат с микробусите.

— Това ще е най-скъпото беемве в света — пошегува се тя, докато гледаше как Макинли пъха още пликове с пари в обшивката на вратите. Тя се усмихна лукаво. — Просто си помислих…

Тери вдигна вежди.

— Какво?

— Защо просто не отпътуваме? Да вземем парите и да се чупим. Два милиона лири. Ще живеем царски.

Тери я изгледа шокиран и тя се усмихна.

— Шегувам се, разбира се.

Тери поклати глава.

— Вързах се, Сам. Наистина прозвуча много убедително. — Той погледна ролекса си. — Хайде, Макинли, по-бързичко. Имаме среща с Флечър и останалите на ферибота.

— Почти съм готов.

Тери прегърна Сам.

— Добре ли си?

Сам кимна.

— Само съм малко нервна.

— Няма нужда да идваш. Ще се справя и сам.

— Мислиш ли, че ще те оставя сам с парите?

Тери я изгледа обидено.

— Какво искаш да кажеш?

Сам леко го потупа по бузата.

— Шегувам се. Не, за нищо на света няма да пропусна веселбата.

* * *

Франк Уелч присви очи и погледна през прозорчето на фотоапарата. Превъртя лентата и фокусира трите бели микробуса, пътуващи към ферибота. Шофьорите му бяха познати. Роджър Пайк. Ким Флечър. Стив Райзър. И тримата работеха за Тери Грийн. А след тях караше и самият кръстник. Тери Грийн. И до него на задната седалка се возеше жена му. Уелч не можеше да последва Грийн и хората му на ферибота. Не си носеше паспорта, а началник Едуардс му беше взел служебната карта. Можеше само да ги снима и да ги изчака да се върнат.

Той фокусира Макинли и му направи няколко снимки, след това фотографира регистрационния номер на беемвето.

Когато свали фотоапарата, забеляза голяма черно-бяла снимка, залепена на страничното стъкло. Уелч потрепна, после се взря удивено в снимката. На нея Роджър Пайк пъхаше дъска със стърчащи пирони под гумата на джипа му. Беше направена в деня, когато Грийн се срещна със счетоводителя си. Снимката беше много ясна, личеше самодоволното изражение на Пайк, виждаха се и пироните.

Снимката се махна от стъклото и зад нея се появи едър мъж с тъмен шлифер. Уелч смъкна прозореца.

— Нямаш представа какво са замислили, нали? — каза непознатият.

— Кой сте вие?

Непознатият отвори вратата и се качи до Уелч. Джипът бе тесен и Уелч изведнъж се почувства притиснат от туловището на дебелака.

— Колега ли сте? — попита Уелч.

Непознатият се държеше самоуверено като полицай или професионален престъпник, сякаш се смяташе за по-добър от останалите простосмъртни.

Непознатият хвърли някакъв плик в скута на Уелч. Детективът го отвори неохотно. Вътре имаше още негови снимки как следи Грийн.

— Аматьорска работа, трябва да се отбележи — изсумтя непознатият. — Всеки път, когато иска да остане незабелязан, те праща за зелен хайвер.

— Какво мога да направя сам? — оправда се Уелч.

Непознатият кимна към белите микробуси.

— Искаш ли да поговорим за това или не, бъдещ бивш главен инспектор Уелч?

Непознатият извади друга снимка от джоба си и му я подаде. Уелч я погледна, обхвана го силна възбуда. Беше черно-бяла, леко зърнеста. Тери Грийн се ръкуваше с известна личност. Джеф Донован, един от най-могъщите мафиоти в Северен Лондон.

— Причината, поради която Тери Грийн заминава с госпожата, Анди Макинли и останалите джуджета, е това, че замисля една от най-крупните хероинови сделки в историята. За десет милиона лири.

Уелч се намръщи.

— Откъде знаеш?

— Гледам на кафе. Откъде, по дяволите, мислиш, че знам? Имам информатор.

— Защо тогава не предупредиш сам Отдела за борба с наркотиците? Защо не обереш сам лаврите?

— Започвам да се питам как си станал главен инспектор.

Уелч се намръщи, изведнъж се сети и по лицето му се изписа усмивка.

— Ти си му задължен. Държи те изкъсо, а ти искаш да се изкопчиш.

Непознатият го изгледа сурово.

— Някои неща по-добре да не се казват на глас.

— Аз ще опандизя Грийн, а ти ще се откачиш — обяви гордо Уелч.

— Може би съм сбъркал адреса — каза непознатият и протегна ръка за снимките, но Уелч ги дръпна.

— Напротив.

— Добре тогава. Но ще действаме по моя план, иначе нищо няма да стане.

Уелч кимна.

— Добре.

— Първо, ще стоиш далеч от Грийн и хората му. Ако им се покажеш, ще ги уплашиш. Разбрахме ли се?

— Съгласен.

— Ще чакаш да ти дам сигнал и тогава го удряш като гръм от ясно небе.

Уелч погледна снимката на Грийн с Донован. Ако успее да хване двамата най-големи лондонски мафиоти на местопрестъплението, повишението не му мърдаше.

— Кой си ти? — попита.

Непознатият го потупа по рамото с огромната си ръка:

— Наричай ме Блаки.

 

 

Началник Едуардс натопи една бисквита в чая си и отново загледа формулярите за допълнително изработени часове върху бюрото си. Вратата му се отвори с трясък и той подскочи. Бисквитата се счупи на две и мократа половина изчезна в чашата.

На прага се появи Франк Уелч с изчервени бузи и очи, широко отворени като на дете, което очаква коледен подарък. Зад него надничаше секретарката на Едуардс.

— Извинявайте, сър — заоправдава се тя. — Казах му, че сте зает.

Едуардс й махна пренебрежително и отмести чашата и чинийката.

— Точно кой параграф от наредбата за временно отстраняване от работа не си разбрал, Франк.

Уелч затвори вратата и се приближи до бюрото на шефа си.

— Параграфът, в който Тери Грийн урежда хероинова сделка за десет милиона долара — отвърна той и тръсна няколко снимки на бюрото.

— Това снимки от ваканцията ти ли са, Франк?

Едуардс прехвърли снимките. На тях се виждаха беемве и три микробуса, пътуващи към ферибота за Европа.

— Във вратите на беемвето са скрити два милиона лири — обясни Уелч. — Грийн ще купи хероин от Испания. За продажна цена от десет милиона. Ще прекара стоката с микробусите през Франция.

Едуардс вдигна очи и се намръщи.

— Кой ти каза?

— Имам вътрешен човек.

Едуардс продължи да преглежда снимките. Видя тази на Грийн с Донован и вдигна вежди.

— Джеф Донован, местният кръстник?

Уелч кимна енергично:

— Същият. Грийн се е споразумял да му продаде хероина.

Едуардс погледна следващата снимка. Онази, на която Пайк пукаше гумите на Уелч. Началникът се намръщи. Уелч забеляза какво гледа и бързо прибра всички снимки от бюрото.

— Временно си отстранен от работа, Франк.

— Ами върнете ме тогава. — Уелч размаха снимките. — Това е голям удар, но без мен нищо не можете да направите.

Едуардс се замисли, после посегна към телефона.

— Ще видя какво мога да направя.

Уелч се ухили доволно.

* * *

Макинли спря беемвето пред вилата на Майки Фокс. Тери кимна одобрително.

— Хубаво местенце. Бих живял в такова имение. Ти какво мислиш, Сам? Какво ще кажеш да се преместим в Марбела? Със сигурност ще бъдем сред приятели.

— Докато не ги екстрадират — добави Сам.

Тя слезе и се запъти към главния вход, където Фокс я чакаше с отворени обятия.

— Сам, ставаш вече редовен посетител — отбеляза гръмогласно той и я стисна в прегръдките си.

— Така излиза, Майки — едва успя да отговори тя.

Той я пусна и подаде ръка на Тери, след това опипа корема му.

— Загладил си косъма, синко.

— Какво да кажа? Сам готви.

Тери постави ръка около кръста на Фокс и двамата влязоха. Макинли и Сам ги последваха.

— Оскар ще ти хареса — отбеляза Фокс. — Чудесен човек за руснак.

Оскар, огромен мъж с вид на мечка и посивяла коса, вързана на опашка, стоеше до скарата при басейна и обръщаше дебели пържоли с голяма вилица. Беше гол до кръста и по гърдите му личаха белези от порезни рани, а на корема — от куршум. Потеше се обилно и когато Тери и Фокс се появиха, избърса чело с ръка.

Две млади испанчета плуваха в басейна, друго лежеше голо на шезлонг.

— Малко бохемски го даваш, а, Майки? — отбеляза Тери.

Фокс се засмя и го удари приятелски по гърба.

— Оскар, това е Тери!

— Носиш ли парите? — изкрещя руснакът.

— Не си пада по общите приказки, а? — обърна се Тери към Фокс. Кимна на Оскар и извика на свой ред: — Кога ще получим стоката?

— Когато получа парите!

— Това заприлича на разговор между глухи — измърмори Тери.

— О, напротив — засмя се Фокс.

— Продължавай да се подиграваш и ще се намериш в басейна при нежните си момченца.

— Точно това смятам да направя.

Оскар се приближи с вилица в ръка и се здрависа с Тери.

— Обичаш ли пържоли? — попита.

— Обожавам.

— Сега ги пека.

— Да, ще останете ли да хапнете? — попита Фокс.

Тери кимна към Сам, която стоеше на терасата до Макинли с ръка над очите.

— Благодаря, Майки, но искам да изведа Сам на вечеря.

— Добра идея. Къде са микробусите?

— Отидоха направо в сервиза. Тази нощ можете да ги подготвите.

— Дадено.

— А парите ми? — поинтересува се Оскар.

— Макинли ще ти ги даде веднага. — Тери посочи скарата, от която се вдигаше гъст дим. — Пържолите май загоряха.

— Обичам ги препечени — обясни Оскар; усмихна се, за да покаже почернелите си зъби.

* * *

Сервитьорка с катраненочерна коса и фигура на фотомодел отвори бутилка „Дом Периньон“ и напълни две чаши. Тери я изчака да се отдалечи и вдигна своята чаша към Сам.

— За нас.

Тя се усмихна и двамата се чукнаха. Ресторантът се намираше на едно възвишение с великолепен изглед към морето. Върху масите имаше снежнобели покривки, по един сребърен свещник и кристална ваза с роза. Сам се огледа, за да се наслади на атмосферата. На повечето маси седяха любовни двойки, шепнеха и се държаха за ръце.

— Прекрасно е — възкликна тя.

— Да, Майки твърди, че и храната е добра.

Сам отпи глътка шампанско.

— Хубаво е човек да си почине малко от децата.

— Вече надали можем да ги наречем деца. Лора и Джейми напуснаха родното гнездо, а и Триша скоро ще отиде в университета.

Сам въздъхна.

— Кога отлетяха всичките тези години, Тери?

— О, я не се вайкай. Имали сме много щастливи моменти.

Тя се усмихна.

— Да, имали сме.

Един келнер донесе основното ястие. Сам си беше поръчала морски деликатеси, а Тери — агнешки котлети.

— И така, кога смяташ да се пенсионираш? — попита Сам.

— Млад съм още за пенсиониране. — Тери започна да реже една от пържолите. — Още няколко години ми остават, докато получа безплатна карта за транспорта.

Сам остави ножа и вилицата си.

Тери усети опасността да започнат нов спор и вдигна ръце, за да я успокои:

— Приключвам с тъмните сделки, скъпа. Започвам на чисто, обещавам.

— Колко чисто? Какво ще правиш с клубовете например?

Тери присви очи.

— Клубовете са проблем. Кей ми продаде своя дял.

— Какво?

— Искаше да се оттегли. Взех ги за жълти стотинки.

Сам го погледна подозрително.

— Хайде, Сам, пробвай тая риба.

— Мисля, че последния път Кей искаше да купи твоя дял.

— Хората се променят.

Сам го изгледа подозрително.

— Нима?

* * *

Лора почука на вратата на спалнята.

— Да? — отвърна Триша.

Лора отвори вратата.

— Какао?

— Да, благодаря.

Триша лежеше по корем и прелистваше съдържанието на някаква пластмасова папка.

Лора носеше две чаши горещо какао. Остави едната на пода до Триша и седна на леглото. Посегна към папката.

— Какво е това?

Вътре имаше изрезки от вестници, всичките — за баща им.

— Как ти изглежда? — попита Триша, обърна се с лице към тавана.

— Събирала си всичко това?

— Няма значение. — Триша отметна един кичур от лицето на сестра си. — Плакала ли си?

— Малко.

— Заради Джонатан, нали?

Лора въздъхна.

— Това внезапно заминаване за Канада просто няма логика. Никога преди не е споменавал за Торонто. Мисля, че татко го е изгонил.

Триша взе папката и прелисти съдържанието й.

— Кога разбра за пръв път с какво се занимава татко?

Лора вдигна рамене.

— Де да знам? Вкъщи винаги са се мотали разни подозрителни типове. И татко все излизаше по никое време и не се връщаше с часове.

— Мама нищо не е казвала, нали?

— Вероятно не е искала да го приеме. Аз разбрах за наркотиците едва когато излезе по жълтата преса. Дойде ми много изненадващо. А Джонатан направо побесня. — Лора отпи глътка какао. — Никак не му харесваше.

— Удрял ли те е? — попита Триша. — Джонатан те биеше, нали?

Лора не отговори, но се намръщи.

— Правил го е, нали? Мръсник. Затова беше в болницата, нали? Този мръсник те е биел. Господи. Татко трябваше да го убие.

— Триша!

— Дано татко да го е изгонил. Можеше да те убие, Лора.

— Не беше толкова сериозно, Триш. Нараних се, защото паднах върху масичката.

— Никога няма да позволя на мъж да ме удари. Никога.

— Лесно е да се каже.

Лора погледна снимката на баща си в „Ивнинг Стандарт“ под водещото заглавие „ЛОНДОНСКИЯТ КРАЛ НА ДРОГАТА?“ и се усмихна.

— Странно — отбеляза. — Джонатан е израснал в порядъчно семейство, завършил е добро училище, после Оксфорд. След това направо е започнал в Ситито. Въпреки всичко обаче беше грубиян. — Тя посочи снимката в „Стандарт“. — Татко пък след всичко, което е преживял, въпреки всичко, което върши, все още си остава мека душа. Никога не е закачил с пръст някого от нас.

— Понякога е крещял и е тропал с крака — засмя се Триша.

— Да. Не че не сме му давали повод.

Двете се засмяха.

— Е, сигурно не е лош човек — съгласи се Триша.

— Да, страшно обича мама.

— Той я напусна — възрази Триша.

— Тя го изхвърли. Това не означава, че не се обичат.

— Така ли мислиш?

Лора разроши косата на сестра си.

— Изпий си какаото.