Стивън Ледър
Госпожа Мафия (8)

Трите бели микробуса излязоха от ферибота поотделно, но веднага след терминала отново се събраха. Един отегчен митничар с рефлекторно жълто яке им махна вяло да минават. Микробусите бяха само три от стотиците коли, които ежедневно внасят евтин алкохол от континента, а и мъжете вътре бяха минавали много пъти през митницата и знаеха много добре как да останат незабелязани.

Ким Флечър и Джони Ръсел бяха в първия микробус. Ръсел караше, а Флечър се свърза по мобилния си телефон с Елис, после с Райзър, които караха другите две коли. Продължиха в колона до голямата детелина на излизане от Дувър, после се разделиха по различни пътища за Лондон. На известна дистанция след всеки микробус караха по два мотоциклета с по двама души с кожени дрехи и каски.

Ръсел постоянно поглеждаше в огледалото, Флечър държеше мобифона в скута си, готов да го използва. Отзад се чу дружен смях и Флечър се обърна:

— Ще млъкнете ли там, отзад?

В каросерията върху каси с бира седяха четирима мъже с бухалки. Носеха кожени якета, дънки и чанти с екипи и щеки за крикет, в случай че ги спрат за проверка на границата.

— Извинявай, шефе — каза един от биячите.

— Имаме опашка — обяви Ръсел.

Флечър погледна в страничното огледало.

— На четири коли зад нас. Син микробус.

Флечър забеляза микробуса. Караше го едър плешив мъж, до него седеше русо момиче.

— Сигурен ли си?

— Движи се все в нашата лента, вече три километра кара с нашата скорост.

— Добре, момчета — обърна се Флечър към останалите. — Това е.

Той се обади до другите два микробуса, за да му изпратят подкрепленията с мотоциклетите. Отвори жабката и извади малък предавател. Мотоциклетистите отзад имаха радиостанции, нагласени на същата честота. Флечър ги предупреди за синия микробус, после се отпусна на седалката и се ухили доволно. Затананика си тихо.

Синият микробус продължи след тях още петнайсетина минути. Когато навлязоха в сравнително пуст участък от пътя, нападателите най-после решиха да действат. Синият микробус ускори и се доближи на една кола зад тях, след това пак забави и продължи с тяхната скорост. Стигнаха някакъв светофар, той смени на червено и Ръсел намали.

— Това е, момчета — обяви Флечър. Пресегна се под седалката и извади голям френски ключ. — Бъдете готови.

Ръсел рязко спря. Синият микробус се блъсна отзад, но Ръсел вече бе вдигнал крак от спирачката и колата продължи малко напред. Флечър смигна на Ръсел и слезе.

Жената вече беше излязла от синия микробус и започна да се извинява с източноевропейски акцент:

— Толкова съжалява. — Вдигна ръце. — Не видели червено. — Имаше доста широка уста и изрусената й коса бе вързана на опашка. — Всички ли добре?

Флечър стисна по-силно френския ключ зад гърба си и се усмихна.

— Добре сме. А вие? Няма ли пострадали?

— И ние добре. Но счупили отзад на ваша кола. — Тя посочи задницата на микробуса им. — Вижда?

Ръсел също слезе и се присъедини към Флечър. В този момент задницата на синия микробус се отвори и отвътре изскочиха четирима мъжаги с щанги. Момичето изтича при тях и им закрещя на някакъв непознат език.

— Мамка им — извика Ръсел. — Това е грабеж.

— Неуспешен грабеж — поправи го Флечър и извади френския ключ иззад гърба си.

Ръсел измъкна дълга верига от джоба на якето си, завъртя я пред себе си и тръгна към нападателите. Четиримата биячи от микробуса също изскочиха с бухалките си за крикет и закрещяха обиди.

Четиримата нападатели застинаха, зинаха от изненада. Шофьорът им също беше слязъл и сега стоеше на платното като вцепенен.

Изведнъж се чу рев на мотори и двата мотоциклета забиха спирачки зад синия микробус. Пътниците им слязоха и се насочиха към злополучните нападатели, размахвайки разнообразни оръжия.

Мотоциклетистите и хората с бухалките за крикет се нахвърлиха върху пътниците от синия микробус. Боят едва бе започнал, когато пристигнаха още два мотоциклета с хора на Тери.

Мелето приключи за броени минути. Четиримата мъже от синия микробус стенеха, целите в кърви, на асфалта. Изрусеното момиче побягна с писъци. Един от мотоциклетистите я хвана за косата, но Флечър поклати глава и го накара да я пусне. Нямаше да бият жена.

Ръсел и един от биячите с бухалките сграбчиха шофьора на синия микробус — плешив мъж около трийсетте с премрежено дясно око и белег на лявата буза. Той ги замоли на развален английски да не го бият.

— Аз невинен наблюдател — започна да повтаря за забавление на нападателите му.

Те му нахлузиха торба на главата и го блъснаха в задницата на микробуса си.

Флечър и Ръсел се качиха по местата си, задните врати се затръшнаха и потеглиха. Флечър продължаваше да си тананика; мъжете отзад се заеха с пленника.

* * *

Сам прибра пощата от изтривалката и я внесе в кухнята, където Триша лапаше от купичка с корнфлейкс.

— Нещо за мен? — попита.

— Не, освен ако не се интересуваш от сметката за тока.

Сам остави писмата на масата.

— Няма ли да ги отвориш? — попита Триша.

— Какъв е смисълът? И без това не мога да ги платя.

Триша я погледна тревожно.

— Всичко наред ли е, мамо?

Сам се усмихна напрегнато.

— Малко сме на червено с парите, скъпа. Само това.

— Колко на червено?

Сам поклати глава.

— Няма за какво да се тревожиш.

— Как да не се тревожа? И аз съм част от семейството. Или поне от това, което е останало от него.

Сам разроши косата на дъщеря си.

— Направих си лоша шега. Извинявай. След като се разделихме с баща ти, животът стана малко по-труден. Само временно. Скоро ще дойдат пари и всичко ще се уреди, обещавам.

Триша не изглеждаше особено убедена.

— Сигурно мога да намаля разходите си. Ако ще помогне.

Сам се засмя.

— И как ще го постигнеш? На хляб и вода ли ще минеш?

— Няма проблем, стига да е пълнозърнест.

Двете се засмяха и Сам прегърна дъщеря си, целуна я по челото.

— Ще закъснееш за училище.

Триша взе раницата си, изпрати въздушна целувка на Сам и се насочи към вратата. Преди да я стигне, отвън се позвъни. Триша отвори, на прага стоеше Макинли със закопчан догоре шлифер.

— Добро утро, Триша.

— Да — измърмори тя и се измъкна покрай него.

Сам се показа от кухнята.

— Анди? Какво има?

— Хванахме един от хората, които нападат микробусите. Момчетата в момента разговарят с него.

— Мислиш ли, че трябва да присъствам?

— Така ще е най-добре.

Сам кимна, взе си палтото и последва Макинли при лексуса.

Отидоха в склада в Падингтън. Потропаха на металната врата и след две минути тя се отвори. Беше Джони Ръсел, дънковата му риза бе мокра.

— Госпожо Грийн — поздрави я той. — Идвате за най-интересното.

Сам и Макинли го последваха в склада. На пода бе проснат маркуч, свързан с един кран на стената. В средата на помещението Флечър и Пайк стояха до варел с вода. От тавана, завързан за краката, висеше друг мъж, главата му беше натопена под повърхността. Елис и Райзър държаха другия край на въжето. Жертвата се гърчеше, но не можеше да измъкне главата си над водата.

— Какво, по дяволите, е това? — изкрещя Сам.

— Убеждаваме го да говори — обясни Пайк.

— Как ще говори, като главата му е под водата?

Пайк и Флечър се спогледаха тревожно. Пайк вдигна рамене. Мъжът във варела изведнъж замря. Всички останали погледнаха Сам в очакване да им каже какво да правят.

— За бога, вие малоумни ли сте? Свалете го веднага.

* * *

Зоран Поскович отпи от бутилката водка, обърса устни с ръка и отново се зае да брои пачките на бюрото си. Наоколо хората му вече приготвяха хотдози за обяд — отваряха консерви с кренвирши, режеха хлебчета, запържваха лук. Както Поскович, всичките бяха от Косово. Половината бяха дошли като бежанци и чакаха молбите им за политическо убежище да бъдат разгледани, останалите бяха нелегални емигранти, вкарани в страната от Поскович в специално пригодени отделения в камиони за доставки на плодове от континента. Всеки ден пристигаха нови и нови и всички започваха работа при него. Ако откажеха, биваха пребивани или ги предаваха на властите. А най-често и двете.

Новодошлите обикновено започваха работа на количките за хотдог. Поскович притежаваше повече от петдесет из центъра на Лондон. Той наблюдаваше внимателно работниците си и прехвърляше онези, които му харесат, към по-малко законните си начинания. Вече имаше десетина косовски проститутки, които работеха в няколко апартамента по „Еджуеър роуд“, и използваше някои жени като куриерки на малки количества хероин.

Двама младежи изкараха една количка и Поскович им кимна. Лицето му изведнъж помръкна — Петко се появи на вратата целият в кръв.

— Къде беше, по дяволите? — изрева Поскович. — Останалите се прибраха преди часове.

Петко поклати глава.

— Смазаха ме от бой.

— Кой?

Една жена с шлифер и вдигната яка се появи на вратата. След нея влязоха двама едри мъже, единият с шлифер, другият с кожено яке.

— За мен ли говорите? — попита жената.

Зад нея се появиха още четирима мъже, всичките с дълги шлифери. Спряха и впиха погледи в Поскович.

Той изкрещя на хората си и те спряха работа. Извадиха дълги ножове и се наредиха до бюрото. Поскович продължи да гледа изпитателно жената, зачуди се коя е и какво търси в склада му. Повечето от натрапниците държаха ръце дълбоко в джобовете. Поскович имаше пистолет, но в чекмеджето и не искаше да го вади, докато не разбере как стоят нещата.

— Не се сърдете на Петко — каза жената. — Не е виновен. Момчетата доста се постараха, за да го убедят да проговори. Вие сигурно сте Зоран Поскович. Аз съм Саманта Грийн. Напоследък си позволихте доста волности с микробусите на съпруга ми.

Тя пристъпи към него и му подаде ръка. Поскович се намръщи. Тя се усмихна търпеливо. Поскович бавно измъкна дясната ръка от джоба си и стисна нейната. Беше изненадващо силна за жена, въпреки че ръката й бе малка, с дълги, нежни пръсти.

Сам забеляза кашоните с бира и цигари и кимна към тях.

— Това сигурно е нашата стока, а?

Поскович вдигна широките си рамене, но не отговори. Хората му го гледаха изпитателно, чудеха се какво да правят, той обаче продължи да наблюдава жената.

— Петко каза, че сте от Косово.

— Петко много приказва. Какво искате?

— Искам да оставите алкохолния бизнес на мъжа ми на мира.

Поскович се ухили, в устата му проблеснаха четири златни зъба.

— Това е пазарна икономика. По-силният печели за сметка на по-слабите.

Огледа гордо хората си, за да види дали ги е впечатлил с английския си, но те не го бяха разбрали и зяпаха разсеяно.

— Да, но теорията ви куца още от самото начало — възрази Сам. — Съпругът ми не е слаб. В затвора е и сигурна съм, няма да му хареса, ако някой го нарече мекушав. А и аз не обичам да ме подценяват.

Тя го погледна с немигащи зелени очи.

Поскович се беше изправял очи в очи пред много мъже и най-често успяваше да ги сплаши само с поглед. Сам Грийн обаче не изглеждаше особено уплашена. Личеше си, че на млади години е била красива, и все още беше такава — с високи скули, изящни устни, дълги мигли и безупречно гладка кожа, но Поскович се възхищаваше повече на елегантността й и самоувереното й държание. Дори намираше тези качества за по-възбуждащи от външния й вид.

— Тери ще защитава правата си. Също и аз — заключи тя.

Поскович кимна бавно. Тя водеше осем мъже, Поскович разполагаше с двайсетина. За няколко минути можеше да извика още десет. Той имаше превъзходство и жената го знаеше, но въпреки това се беше изправила смело срещу него. Поскович огледа мъжете зад нея и се запита дали имат пистолети в джобовете на шлиферите. И дали бяха готови да ги използват.

Сам посочи бутилката върху бюрото му.

— Това водка ли е?

Поскович кимна.

— Оригинална. Изпраща ми я един приятел от Санкт Петербург. Пиете ли водка, госпожо Грийн?

— Ще пия каквото ми предложите, Зоран.

Поскович се усмихна и нареди на един от хората си да донесе друга чаша, после наля на гостенката и на себе си. Чукнаха се и Поскович я загледа внимателно, за да види дали наистина разбира от алкохол, или просто се прави на важна.

Тя премлясна замислено, после кимна.

— Не е зле.

Подаде му чашата си за още.

Поскович се засмя. Наля й още и двамата пак се чукнаха.

— Мисля, че можем да станем приятели, госпожо Грийн.

Тя вдигна чашата.

— Зависи от това дали ще оставите на мира микробусите на съпруга ми. — Тя отново пресуши чашата си. — Имате ли още столове, Зоран, или карате гостите да стоят прави?

Поскович нареди да й донесат стол и тя седна срещу него. Хората му явно се поуспокоиха, но не помръднаха от местата си; горилите на Сам останаха с ръце в джобовете.

— Та как е в Косово, Зоран? — попита Сам.

— Тежко. Невероятна немотия. Всички искат да се махат.

— И да дойдат в Англия, така ли? Да започнат нов живот?

— В Америка. В Америка е най-добре. Ако не успеят да се уредят за там обаче, и в Лондон става.

— И вие ли така направихте? Дойдохте и започнахте нов живот?

Поскович кимна.

— Разбирам ви, Зоран. И аз произхождам от емигранти. Прапрадядо ми е бил унгарец.

Поскович кимна одобрително.

— Свестни хора са това унгарците. — Вдигна чашата си. — И знаят как да пият.

Сам вдигна рамене.

— Да, може би оттам съм го наследила. — Тя отпи нова глътка водка. — И така, какво ще правим, Зоран? Няма да започваме война, нали?

— Война ли?

— Защото, ако не се разберем, точно до това ще се стигне. Ако продължавате да нападате микробусите ми, нашите хора ще продължат да бият вашите. Така и двамата ще загубим. Няма голям смисъл, нали?

Поскович вдигна рамене.

— Такъв е животът, госпожо Грийн. Ако не си вземем това, което ни се полага, никой няма да ни даде нищо на готово. — Той махна към количките за хотдог. — Трябва да се борим с босненците за този бизнес. А те са корави копелета. Ако бяхме отишли да ги помолим: „Извинете, може ли и ние да продаваме хотдози“, какво мислите щяха да кажат?

Сам се усмихна.

— Кучешки свят.

Поскович се намръщи. Не беше разбрал.

— Такъв е изразът, Зоран. Означава, че нещата са толкова зле, че кучетата се бият помежду си за всеки кокал.

Поскович кимна.

— Нали няма нищо общо с хотдог^[1]?

Сам се облегна назад и се разсмя, също и хората й. Поскович неуверено се ухили, не виждаше кое е толкова смешно.

Когато се насмя, Сам извади кутия цигари и предложи на Поскович. Той си взе една и тя му я запали, след това — своята.

— Защо избрахте точно микробусите на съпруга ми, Зоран?

Поскович избълва облак дим, изчака да се разсее, преди да заговори:

— Решихме, че понеже съпругът ви е в затвора…

Сам кимна.

— И какво целите? Един микробус с алкохол е дребен залък. Сигурно си точите зъбите за по-голяма хапка.

Поскович отново се намръщи. Говореше доста добре английски, особено в сравнение със сънародниците си, но не разбираше много добре жаргонните изрази.

Сам се усмихна.

— Количеството е малко, Зоран. Един микробус алкохол. Не струва много.

— Ако ви лишим от стоката, клиентите ви ще потърсят други доставчици. Ще се обърнат към нас.

— И аз така си помислих. — Сам извади няколко листа и ги подаде на Поскович. — Тук има списък на заведенията, които пазаруват от нас, и на онези, които не пазаруват.

Поскович прехапа устни и прегледа списъците.

— Намират се в един район, занимават се със сходна дейност. Индийски ресторанти, магазини, барове. Има предостатъчно и за вас, Зоран. Няма нужда да ме конкурирате.

— Да, ама вие ще поискате да разширите бизнеса.

Сам поклати енергично глава.

— Не, няма. Обещавам. Когато излезе от затвора, съпругът ми ще зареже всичко.

Поскович я погледна изпитателно, запита се дали е искрена с него.

— А, има и още едно условие — добави тя.

Поскович вдигна вежди.

— Да ни върнете микробуса. И алкохола.

Поскович се подсмихна, подаде й ръка. Сам я стисна. Дланта му беше много по-широка от нейната, но той пое предпазливо ръката й, след това се изправи и я прегърна, внимателно, сякаш се опасяваше, че ще я счупи.

— Договорихме се, госпожо Грийн — каза той, целуна я по бузата.

— Радвам се, Зоран, уплаших се, че ще поискате да се борим за микробуса.

Поскович се разсмя гръмко. Изпрати я до вратата. Макинли и останалите биячи ги последваха.

Един от хората на Поскович разсипа консерва с кренвирши на пода. Наведе се и започна да ги събира с виновна усмивка.

— Тези неща наистина ли се купуват? — попита Сам, докато албанецът бършеше кренвиршите в гащеризона си.

— Печелим цяло състояние. Японските туристи дават по десет кинта за хотдог. Затова босненците отстояваха толкова яростно територията си. Наложи се да потрошим много глави, госпожо Грийн. Много глави.

Сам и Макинли се запътиха към лексуса, Пайк, Флечър, Ръсел и останалите отидоха по колите си.

— Не знаех, че родът ви е от Унгария — каза Макинли.

Сам го изгледа сърдито.

— Анди, приличам ли ти на унгарка? Не ме обиждай.

Макинли се разсмя, после поклати удивено глава.

* * *

Франк Уелч показа служебната си карта на младия полицай на пост в смрадливото фоайе.

— Третия етаж, сър.

— Знам къде е, синко — изръмжа Уелч.

Натисна гневно копчето на асансьора и лапна два ментови бонбона. Погледна указателя за етажите. Два от асансьорите не работеха, третият стоеше на третия етаж и не помръдваше. Уелч реши да се качи пеш.

Пред апартамента на Морисън стояха още двама униформени полицаи, един криминолог сваляше отпечатъци от вратата.

Уелч отново показа картата си и влезе.

Симсън и Кларк го чакаха в хола. Симсън разлистваше едно от порнографските списания; като видя шефа си, бързо го затвори и го хвърли на пода.

— Не трябва ли да сте с ръкавици? — попита Уелч.

— Съжалявам, шефе.

Симсън извади кутия с гумени ръкавици и я отвори със зъби.

— Насам шефе — подкани го Кларк. — В спалнята.

Уелч го последва в стаята, където още двама криминолози взимаха проби от пода и стените. Морисън висеше от вътрешната страна на вратата. Гол. Вратът му бе стегнат с въже, което минаваше над вратата и беше завързано за дръжката от външната врата.

— Кой го е открил? — попита Уелч.

— Следователят по поредното дело дошъл да провери, тъй като Морисън не се явил на една среща. Разбил вратата.

— Къде е сега този следовател?

— При шефа си. — Кларк му даде листче с името и номера на един сержант от Отдела за борба с наркотиците. — Утре е трябвало да свидетелства по дело за търговия с наркотици.

— Нали беше в програмата за защита за свидетели, по дяволите. Не е трябвало да го оставят сам.

Симсън също влезе.

— Един от криминолозите каза, че може да е нещастен случай при мастурбация. Стегнал си врата, за да постигне по-голямо удоволствие.

— Глупости — изсъска Уелч.

— Няма следи от борба — отбеляза Симсън. — Пълно е с порнография.

— И няма бележка — допълни Кларк. — Значи не е искал да се самоубива.

— Това е убийство — заяви категорично Уелч.

— Хайде, шефе, не можем да сме сигурни — възрази Симсън.

— Аз съм сигурен. Някой е убил тази отрепка. Въпросът е, кой? И как са го открили тук?

* * *

Сам стоеше на четири крака в кухнята и чистеше фурната, когато телефонът иззвъня. Тя изруга, свали гумените ръкавици. Беше Блаки.

— Помниш ли градинката до участъка — сопна се той. — След половин час да си там.

— Защо? Какво има?

— Просто ела.

Връзката прекъсна. Сам се намръщи и остави слушалката. Помисли да се обади на Макинли, но реши да не го прави. Взе сааба си и отиде на уреченото място.

Блаки вече я чакаше при езерцето, крачеше напред-назад с каменно изражение.

— Чу ли какво е станало? — попита.

— Какво? Да не е нещо с Тери? Случило ли се е нещо?

— Не, не е с Тери. С Морисън се е случило нещо. Мъртъв е.

Сам зина от изненада.

— Мъртъв? Как?

— Намерили го да виси обесен на една врата.

— Не изглеждаше склонен към самоубийство.

— Не е самоубийство. Така е изглеждало, но нещастник като Морисън няма да посегне на живота си. Боже всемогъщи. Двайсет и четири часа след като говори с теб, и вече е мъртъв. Не ти ли се струва малко необичайно за съвпадение?

— Накъде биеш?

— Ти накъде мислиш? За бога, ако някой разбере, че съм те завел при Морисън, така ще затъна в помия, че трябва да ме вадят с подводница.

— Ти си голямо момче, Блаки. Сигурна съм, че си заличил следите си.

— Казвала ли си на някого къде живее Морисън?

— Разбира се, че не.

— А на Тери?

Сам поклати глава.

— От една седмица не съм го виждала.

Блаки се потърка по челото.

— За последен път поставям кариерата си на карта заради теб. Или заради Тери.

Сам доближи лице на сантиметри до неговото.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно. Работиш за Тери, откакто си започнал да патрулираш по улиците. Ще изпълняваш каквото ти се казва, иначе с кариерата ти е свършено и ще прекараш остатъка от живота си зад решетките.

— За каква се мислиш, че ми говориш така?

— За жената, която държи негативите от снимките, на които взимаш подкуп от съпруга ми. За жената, която ще отиде при шефа ти и ще му разкаже как си ме завел при Морисън.

— Тогава и ти ще загазиш с мен.

Сам се усмихна хладно.

— Нима? Не мисля, че ще стане, Блаки. Кого мислиш, че ще предпочетат да сложат зад решетките? Многодетната майка или продажния инспектор? Помисли само колко пари ще спестят от пенсията ти.

Блаки я изгледа с невярващо изражение, стискаше здраво зъби, лицето му бе пребледняло.

— Кучка — изсъска накрая.

— Налага се да съм такава, Блаки. Боря се за живота си.

Блаки поклати глава и закрачи покрай езерото.

— Виж, Тери ми обеща, като излезе, да зареже всички незаконни сделки.

— Глупости.

— Мисля, че наистина го мисли. Затворът не му харесва и не иска да се връща там. Щом излезе, вече няма да имаме нужда от теб. Ще те освободим от отговорност.

— Тери Грийн никога няма да зареже престъпните си занимания. Помни ми думата.

— Казвам ти само какво ми е обещал. Вярвам му.

Блаки поклати глава. Продължи покрай езерото със сведен поглед. Две добре облечени жени минаха наблизо, така че те спряха разговора, докато ги отминат.

— Тери твърди, че в нощта на убийството на Сноу е бил с някакви ирландски бандити.

Блаки се намръщи, изведнъж разбра.

— ИРА? Свети боже!

— Затова не може да представи алиби. И ме накара да лъжесвидетелствам.

— Имаш ли представа колко опасни са тези хора? Какво е правил Тери с тях?

— По-добре да не знаеш, Блаки.

Той поклати глава.

— Виж, искам да науча някое име — продължи Сам. — Да поговоря с някого от тях.

— Да поговориш? Защо?

— Струва ми се, че колкото повече неща ти казвам, толкова по-плашлив ставаш. Просто ми кажи името на някого в Лондон, с когото да мога да се свържа. Другото е моя работа.

Блаки я изгледа сякаш беше луда, след това извади малък бележник от джоба си и написа име и адрес. Откъсна листчето и й го подаде.

— И да не си посмяла да кажеш кой ти го е дал — изсъска и се отдалечи, клатейки глава.

 

 

От градинката Сам отиде в „Оукуд хаус“. Влезе в стаята на Грейс, но с изненада установи, че е празна и разтребена. Тя се намръщи. От самото си постъпване в старческия дом Грейс живееше все в тази стая, нямаше логика на третата година да я местят. Снимките, които Грейс държеше на нощната си масичка, също ги нямаше, нямаше ги и личните й вещи. Сам изтича при гардероба и го отвори. Дрехите ги нямаше. Сърцето й се сви.

— Госпожо Грийн?

Сам се извърна. Беше приятелски настроената болногледачка, която я предупреди за госпожа Ханкок при предишната й визита. Жената стоеше на вратата и кършеше ръце, устните й трепереха.

— Къде е Грейс? — сопна се Сам. — Къде са я пратили?

— Съжалявам, госпожо Грийн.

— Съжалявате ли? За какво?

Болногледачката пристъпи вътре.

— Грейс е мъртва, госпожо Грийн. Моите съболезнования.

Сам се почувства, сякаш са я изритали в корема. Краката й омекнаха и тя се отпусна тежко на леглото.

— Миналия път изглеждаше съвсем здрава.

Болногледачката продължи да кърши ръце, отмести поглед. Сам усети, че нещо не е наред.

— Какво е станало? — попита.

— По-добре да говорите с госпожа Ханкок.

— Кажете ми.

Болногледачката поклати глава.

— Не мога, госпожо Грийн. Наистина не мога.

Сам я погледна настоятелно.

— Какво й се е случило?

Болногледачката затвори вратата и седна до нея на леглото.

— Излязла. Излязла и станало нещастие.

Сам извади кърпичка и избърса сълзите си.

— Как излязла? Грейс не е излизала от две години.

— Излязла от дома. Никой не я е забелязал. Излязла на улицата. О, господи, госпожо Грийн, толкова съжалявам. — Болногледачката заплака, Сам й подаде кърпичка и тя започна да бърше очите си. — Блъснала я кола. Починала на място.

— Кога? Кога е станало?

— Тази сутрин. — Болногледачката си издуха носа и отново избърса очи. — Донесох й обяда и вече я нямаше.

Сам затвори очи. Беше живяла с мисълта, че Грейс никога няма да се върне вкъщи, че ще остане до края на дните си в „Оукуд хаус“, че за болестта й няма лечение. Но смъртта… смъртта й се струваше нещо много далечно. Не беше очаквала Грейс да напусне белия свят толкова внезапно, да бъде премазана на някакво пусто селско шосе.

Болногледачката й върна кърпичката.

— Тя беше истинска дама, госпожо Грийн. Винаги се държеше мило, любезно. Ще ми липсва.

Сам кимна.

— Да, и на мен ще ми липсва.

На излизане Сам се отби през ръководството, мина покрай секретарката и нахълта в кабинета на управителката. Госпожа Ханкок пишеше нещо на компютъра си. При влизането на Сам по лицето й се изписа изражение на раздразнение, което бързо се смени с любезна усмивка.

— Госпожо Грийн, толкова съжалявам — заговори бавно тя все така усмихната; очите й шареха неспокойно наляво-надясно.

— Какво, по дяволите, е правила Грейс навън?

— Моля?

— Попитах какво, по дяволите, е правила свекърва ми на улицата.

— Това не е затвор, госпожо Грийн. Нямаме решетки на прозорците и въоръжена стража. Пациентите ни могат да влизат и излизат безпрепятствено.

— Защо никой не ме е известил?

— Опитахме да се свържем, госпожо Грийн, но у вас нямаше никой. Оставих две съобщения на телефонния ви секретар. Помолих и полицията да изпрати някого да ви остави бележка.

— Не бях вкъщи. Имах среща.

— Именно. Направихме всичко възможно.

— Направили всичко възможно! Не е ли малко късно да се прави каквото и да било? Защо никой не я е спрял?

— Тонът ви не ми харесва, госпожо Грийн.

Сам се приближи до бюрото и погледна директорката в очите.

— На мен пък не ми харесва, че сте оставили осемдесетгодишна жена с алцхаймер да се разхожда без надзор.

— Госпожо Грийн… — опита да възрази директорката, но Сам вдигна пръст и я прекъсна.

— Трябваше някой да се грижи за нея постоянно — закрещя тя. — По двайсет и четири часа в денонощието. Нали затова беше тук. Затова ви плащахме.

Госпожа Ханкок се намръщи.

— Всъщност не.

— Какво имате предвид?

Госпожа Ханкок се изправи.

— Не сте плащали вноските на свекърва си от три месеца.

— А, това било значи.

Госпожа Ханкок посегна към телефона си.

— Ще ви помоля да напуснете дома, госпожо Грийн. Иначе ще се принудя да повикам охраната.

— Охрана ли? Ако имахте охрана, никой нямаше да пусне Грейс да скита навън.

Госпожа Ханкок започна да набира. Сам й обърна гръб и излезе демонстративно от кабинета.