Стивън Ледър
Госпожа Мафия (12)

Франк Уелч кимна на Кларк и детективът смени диапозитива. Уелч се приближи до стената и почука с пръст по образа на Шон Кели. В залата имаше петнайсетина детективи и Уелч знаеше, че всички са в течение на случая „Грийн“, така че не си направи труда да повтаря основните положения.

— Грийн се измъкна вчера от затвора, защото този негодник призна, че е застрелял Престън Сноу. Шон Кели. Излежава седемгодишна присъда.

Уелч кимна и Кларк показа следващия диапозитив — Тери Грийн.

— Всички знаем, че Тери Грийн е убиецът на Сноу. Затова първо трябва да разберем защо Кели е признал за убийството.

— Нали той ни насочи към оръжието на убийството? — обади се един млад детектив, който се беше присъединил към екипа съвсем наскоро.

Уелч се намръщи; този младок надали имаше и двайсет години.

— Как се казваш, синко? — попита главният инспектор.

— Райт — отвърна стъписано детективът.

— Защо не изчаквате да ви дадат думата, детектив Райт? Да не искате случайно пак да патрулирате в униформа?

Детективът кимна и почервеня като рак.

Уелч отново се обърна към голямата снимка на Тери Грийн на стената.

— И така, преди да ме прекъснат така нахално, щях да кажа, че искам Грийн под двайсет и четири часово наблюдение. Той наскоро изгуби четири тона канабис и ще трябва бързо да си навакса. С някаква сделка. Може да са наркотици, може да е грабеж, но със сигурност ще е нещо голямо, и то много скоро. Трябва да го следим с лупа, докато не открием какво е замислил.

Лампите светнаха и Уелч присви очи и погледна към вратата, за да види кой си е позволил нахалството да го прекъсва. Беше началник Едуардс.

— Може ли да поговорим, Франк?

— Тъкмо обсъждахме нещо, сър.

— Сигурно може да почака.

Едуардс излезе, без да даде на Уелч възможност да възрази. Уелч изруга наум и последва шефа си в кабинета му.

Едуардс отиде зад бюрото си, но остана прав.

— Не ми е лесно да го кажа, Франк. Временно си отстранен.

Уелч не повярва на ушите си.

— Какво?

— Съжалявам, Франк.

— Съжалявате? Съжалявате?

— Заради веществените доказателства, Франк. След признанията на Кели уликите са поставени под съмнение.

Уелч поклати гневно глава.

— В коридора на Сноу имаше отпечатък от крака на Грийн, намерихме петна от кръвта му по една от обувките на Грийн.

— Точно това имах предвид.

Уелч го изгледа хладно.

— Намеквате, че съм подхвърлил улики, така ли?

Едуардс изръмжа, сякаш това беше последното, което би му хрумнало.

— Франк, моля те. Правиш си прибързани изводи. Просто ще има разследване. Дотогава можеш да си починеш, да се занимаеш малко с градината си.

— Живея на дванайсетия етаж.

По изражението на началника личеше, че няма смисъл да спори. Уелч се обърна да си върви.

— Франк?

Уелч спря.

— Какво?

— Дай си служебната карта.

Уелч извади портфейла си, хвърли картата си на бюрото на началника и излезе.

* * *

Един млад индиец говореше по телефона, но Бирн го удари по врата и когато затворникът се обърна, Хобсън измъкна фонокартата му от апарата и я хвърли през парапета към долните етажи.

— Изчезвай, да не я последваш — заплаши Бирн.

Ръката на Бирн беше в шина, но той бе почти два пъти по-едър от индиеца и младежът побърза да се оттегли по стълбите, да си търси фонокартата.

Хобсън пъхна своята в автомата и набра. От другата страна вдигнаха на осмото или деветото позвъняване. Бабата на Хобсън бе глуха с едното ухо и понякога й беше нужно доста време, докато чуе телефона.

— Бабо? Аз съм.

— Здравей, миличък. Как си?

— Добре съм, бабо — отвърна Хобсън.

Бирн се оттегли на почетно разстояние, знаеше, че Хобсън не обича да го подслушват. Не че казваше нещо тайно, просто милите приказки с баба му не допринасяха за образа му на свиреп мъжага.

— Получи ли картичката за рождения си ден, бабо?

— Да, миличък. Благодаря.

Хобсън сам беше изработил картичката, прекарал бе часове в прерисуване на цветя от картинките в една книга от библиотеката на затвора.

— Съжалявам, че не успях да ти пратя истински цветя.

— О, няма нищо, миличък. Приятелят ти ми донесе.

Хобсън застина.

— Какво?

— Приятелят ти Тери.

Хобсън закри слушалката с ръка и изруга високо. Бирн го погледна тревожно, но Хобсън му махна да изчезва.

— Искаш ли да говориш с него? — попита бабата на Хобсън. — Още е тук.

— Добре, бабо, дай ми го.

Хобсън стисна слушалката толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

Тери Грийн се обади.

— Здрасти, приятел. Как е старата дупка без мен?

— Един косъм да падне от главата й, Грийн, и си мъртъв! — изсъска Хобсън.

— Добре съм, разбира се. И баба ти е добре. Страхотна картичка. Не знаех, че можеш да пишеш ръкописно.

— Махай се от дома й!

— Тъкмо разправях на баба ти, че трябва да си сложи аларма против пожар. Тези стари къщи са истински гробници. — Гласът на Тери заглъхна. — Казвам му, госпожо Хобсън, че трябва да си сложите аларма против пожар.

— Мръсник! — изсъска Хобсън.

— Знаеш ли какво искам — продължи спокойно Тери. — Името. Само едно име и те оставям. Кой ти плати за онази работа в банята?

Хобсън удари с все сила по стената. Пое си дълбоко въздух.

— Не й прави нищо.

— Името.

— Кей. Джордж Кей.

— Виждаш ли? Не беше трудно.

Връзката прекъсна.

Хобсън изрева и отново удари по стената.

Бирн се приближи, постави ръка на рамото му.

— Какво има?

Хобсън изкрещя. Обърна се и удари с все сила Бирн в главата, след това се хвърли върху него и започна да го налага, докато двама надзиратели не ги разтърваха.

* * *

Тери се обърна и погледна през задното стъкло на беемвето.

— Мамка му — изсъска.

На три коли зад тях караше кафяв джип. Джипът на Уелч.

— На какво се прави този нещастник? — попита Флечър, който шофираше.

Пайк седеше до него и шумно дъвчеше дъвка.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна Тери. — Може би си въобразява, че ще ни хване да обираме някоя поща.

— Да му се изплъзна ли? — попита Флечър.

— Не, нека се позабавляваме. — Тери надникна през страничния прозорец. — Завий наляво, карай към онзи квартал.

Флечър направи както му наредиха. Указаният квартал представляваше група осеметажни сгради, свързани с покрити пасажи. Флечър спря беемвето и тримата мъже се втурнаха към едно стълбище.

 

 

Когато беемвето навлезе в безлюдния квартал, Франк Уелч забави. Мястото не беше особено приятно, сградите бяха омацани с цветни спрейове, свърталище на наркопласьори и проститутки. Тук полицията идваше само с бронирани коли, никога пеша.

Той видя беемвето и наби спирачки. Беше спряно до голям контейнер, препълнен със счупени мебели и парчета линолеум. Колата бе празна.

Уелч слезе от джипа и се огледа. Не обичаше да оставя колата си без надзор, но ако искаше да разбере какво е намислил Тери Грийн, нямаше друг избор. Той тръгна към първата сграда, като от време на време поглеждаше назад, за да държи колата си под око.

Зави зад ъгъла и забеляза Грийн в един от проходите напред. Мафиотът вдигна ръка за поздрав и Уелч изруга наум. Бяха го усетили.

— Здрасти, Ракел, насам!

Уелч пристъпи напред. В същия момент върху главата и по шлифера му потече вода. Той вдигна очи и тя заплиска по лицето му. Стомахът му се сви — даде си сметка, че това не е вода. Беше урина. Флечър и Пайк стояха на площадката над него със смъкнати панталони.

Уелч отскочи назад и изруга, Флечър и Пайк избухнаха в смях и закопчаха циповете си.

— Омитай се сега! — изкрещя Грийн.

Уелч се изчерви от срам. Свали шлифера си и се върна при колата. Започна да се бърше с кърпичка.

* * *

Сам прибираше торбите от покупките в сааба си и си мислеше за Лора. Затова усети мъжа едва когато той застана до нея.

— Госпожа Грийн? — попита той с мек ирландски акцент.

Сам вдигна очи и се намръщи. Непознатият беше двайсет и няколко годишен, с катраненочерна коса и ясносини очи. Носеше елегантно черно кожено яке и кафяви панталони.

— Да? — отговори колебливо тя.

— Шефът ми иска да поговори с вас, ако имате време.

Той се усмихна спокойно и отметна един кичур от очите си. Имаше нещо момчешко в него, което й напомняше за Тери.

— А шефът ви е…

— Човекът, който иска да говори с вас.

— Това ли е?

— Мисля, че знаете за какво става дума, госпожо Грийн.

Сам кимна.

— Добре.

— Колата ми е там.

Той кимна към един стар „Форд Ескорт“.

— Предпочитам да дойда с моята, ако ви устройва. Този месец вече имах проблем за неправилно паркиране.

— Както искате, госпожо Грийн.

Непознатият се качи във форда, а Сам — в сааба си. Той излезе от паркинга на супермаркета и тя го последва. Младежът спазваше ограниченията на скоростта и даваше навреме мигач преди всеки завой, за да я улесни. Минаха през Западен Лондон и завиха на север.

Фордът навлезе в едно гробище за автомобили, повечето от които без гуми и стъкла. Един работник с отегчено изражение вдигаше с кран останките от стар ягуар, за да ги пусне в машина за пресоване.

Фордът спря до стар фургон със счупени прозорци. От фургона излезе около петдесетгодишен мъж с работно облекло и жълта шапка.

— Благодаря, че се отзовахте толкова бързо, госпожо Грийн — каза той, когато Сам слезе от сааба.

Лицето му бе загоряло от слънцето и с благо изражение, очите му проблясваха. Той махна на шофьора на форда и младежът обърна и отпътува.

Отзад машината за пресоване започна да мели останките на ягуара.

Сам протегна ръка.

— Не бях сигурна дали имам друг избор.

Непознатият стисна ръката й. Беше як и Сам усети мазоли по дланите му. Ръка на човек, свикнал с тежък физически труд.

— Разбира се, че имахте избор, госпожо Грийн. — Акцентът му също беше ирландски, но по-груб и гърлен, отколкото на младежа, който я беше довел. — Казвам се Макевой. Мартин Макевой. Може би не трябваше да се представям, но след като името ми е написано с големи букви на входа на това място, не виждам причина да го крия. Като стана дума за името ми, държа да ви посъветвам да го забравите веднага щом си тръгнете оттук.

— Добре — отвърна Сам.

Тръгнаха заедно през двора между натрупаните останки от коли.

— И така, направете ми услуга да ми кажете какво точно говорихте с Брайън Мърфи.

Сам почти бе забравила за посещението си при Мърфи и за молбата си да получи информация за заниманията на Тери в нощта на убийството на Престън Сноу.

— Вече не е важно — каза. — Съпругът ми е на свобода.

— О, напротив, много е важно, госпожо Грийн.

Сам го погледна крадешком. Ирландецът се държеше много учтиво, но гласът му звучеше сериозно. Сам си даде сметка, че е сама с Макевой, че никой няма да чуе виковете й от шума на машината за пресоване и че гробището за автомобили е най-подходящото място да се отърват от сааба й. И от тялото й. Тя потрепери. Дори Макевой да беше забелязал безпокойството й, не го показа. Сам си пое дълбоко въздух.

— Съпругът ми бе обвинен в убийството на един наркопласьор. Престън Сноу. Каза ми, че в нощта на убийството е бил с някои от вашите хора, обсъждали са някаква сделка за пране на пари.

— Предполагам, че не е споменал имена.

Сам поклати глава.

Макевой спря и се обърна към нея.

— Той не е прал никакви пари за нас, госпожо Грийн. Ние не работим с хора, които не познаваме. А съпругът ви е такъв.

Сам почувства, че сърцето й се свива. Едва си пое дъх, зави й се свят. Тери я беше излъгал. И за това можеше да има само една причина.

— Съжалявам, госпожо Грийн — каза Макевой.

Стисна леко ръката й. По очите му личеше, че и той си дава сметка за значението на информацията, която й беше дал. Сам усети, че очите й се наливат със сълзи, обърна се и се отдалечи бързо, за да не издаде чувствата си пред ирландеца.

* * *

В голямото легло лежаха две жени — блондинка с дълга до раменете коса и силиконови гърди и брюнетка на не повече от седемнайсет години. Блондинката целуна брюнетката, прокара ръка между краката й и ги разтвори. По-младата жена изстена и погали гърдите на партньорката си, след това изви гръб, когато пръстите на другата проникнаха във влагалището й.

— По дяволите, Мади, поне се преструвай, че ти харесва! — изкрещя Уоруик Лок. — С тази физиономия никак не ме възбуждаш.

Блондинката заработи по-енергично, размята коси, започна да гали и целува брюнетката, да й говори мръсотии.

Лок се обърна към Тери.

— Шибани аматьорки.

Двамата седяха до оператора и звукотехника, които записваха двете жени.

Тери се ухили.

— Не мен ми изглеждат добре, Уоруик.

— Да. Е, значи и на екрана ще са добре.

Операторът облиза устни, окото му сякаш бе сраснало с камерата, той я насочи за близък план, когато блондинката започна да лиже брюнетката между краката.

— Добре, Алан, можеш да идваш — извика Лок.

Един едър мъж, с коса почти колкото на блондинката, смъкна халата си и се приближи до леглото.

— Дявол го взел — възкликна Тери, съзерцавайки половите му органи. — Този ми създава комплекси.

— Голям е, а? — съгласи се самодоволно Лок. — Чакай да го вдигне. Проблемът е, че Алан смърка толкова много кокаин, та му трябва цял час, за да се възбуди.

Алан се намести между двете жени. Брюнетката започна орален секс, а блондинката — да търка гърди по неговите с отегчено изражение.

— Мади, ако не смениш тази физиономия, ще те изхвърля! — изкрещя Лок. — А ти, Алан, започни да си мислиш за нещо хубаво, става ли? Лицето ти трябва да изразява удоволствие, за което всеки мъж мечтае. — Лок се намръщи и поклати глава. — Некадърници.

Вратата в другия край на хангара, в който се снимаше порнофилмът, се отвори и на прага се появи едър мъж. Беше Марк Блаксток, с дълъг, износен шлифер и омачкан костюм. Отиде при Тери и кимна сериозно.

— Не обичам да ме викат като куче.

Тери се усмихна любезно.

— В управлението ли предпочиташ да идвам?

— Знаеш какво имам предвид. — Полицаят загледа с отвращение как блондинката се покачва върху надарения мъж. — И защо тук?

— По-интимно е. — Тери посочи тримата върху леглото. — Пък и можеш да се включиш, ако ти се прииска.

Блаки явно не го смяташе за забавно. Обърна се с гръб към леглото.

— Не ми губи времето, Тери.

— Моля ви, опитваме се да снимаме — възнегодува Лок.

Тери стана, постави ръка върху рамото на Блаксток и го поведе към другия край на халето.

— Виж, Блаки, Ракел не ме оставя на мира.

— Временно е отстранен.

— Може би, но продължава да ми досажда. Искам да се разкара.

Тери извади един плик от джоба си и го подаде на детектива.

Блаки не го отвори.

— Да не сме пак на скрита камера, Тери?

Тери го потупа по гърба.

— На стари години започваш да развиваш параноя.

Блаки отвори плика и преброи банкнотите.

— С Ракел и сам мога да се справя — добави Тери. — Искам да знам дали службите за борба с организираната престъпност не душат наоколо.

— Съмнявам се, че ще си губят времето с теб. Интересуват се от по-едри риби.

— Благодаря за комплимента.

— Ще поразпитам — обеща Блаки и прибра плика.

— Има още нещо.

Блаки въздъхна.

— Винаги има.

— Мисля, че Джордж Кей пее на Ракел. Ще провериш ли?

— Не мислиш ли, че прекаляваш? — Блаки поклати унило глава. — Сам твърдеше, че ще се откажеш. Че ще започнеш законен бизнес.

— Така мисля да направя.

— Кога?

Тери вдигна рамене, без да отговори.

* * *

Сам бе завряла глава във фурната, когато чу Тери да я вика.

— Тук съм — изкрещя тя.

Той влезе в кухнята.

— Не знаех, че нещата са толкова зле — отбеляза той, когато я видя какво прави.

Тя измъкна главата си и свали гумените ръкавици.

— Фурните трябва да се чистят от време на време. От мен да го знаеш.

— Има ли шанс да получа кафе? — попита той и седна на масата.

— Какво има, Тери?

— Защо трябва да има нещо?

— Защото изглеждаш, сякаш са ти потънали гемиите.

Тя направи две кафета и седна срещу него.

Тери въздъхна.

— Проблемът е, че Ракел ме преследва като разгонен пес. Отстранен е временно от служба, но докато ме следи, не мога да си гледам работата. А ако види, че заминавам за Испания, ще вдигне вой. Трябва да ми помогнеш, Сам.

Тя остави чашата си.

— Не.

— Парите ще са готови тази седмица.

Сам въздъхна отчаяно.

— Нека Майки Фокс го направи. Или Макинли.

— Те са само работна ръка, Сам. Имам нужда от теб.

Тя го изгледа сурово, но не каза нищо.

— Сам, това е за последно.

— Поредното „за последно“. — Тя запали цигара и отпи глътка кафе. — Джейми идва в неделя. Мислех да сготвя. Агне. Винаги му е било любимо. Гледай да си тук, за да го разрежеш.

Тери се усмихна и кимна.

Сам се наведе към него.

— Това трябва да е наистина за последно, Тери. Не може все да ти върша мръсната работа. — Тя се облегна назад и поклати глава. — Мразя тази Испания.

 

 

Ема Ригс се извъртя и бутна съпруга си. Той изхърка силно и тя отново го сръга.

— Оливър. Събуди се!

Ригс отвори сънливо очи.

— Какво?

— Навън има някой.

— Сигурно пак проклетите котки — изръмжа той и се зави презглава с юргана.

Жена му поклати глава.

— Не мисля. Стори ми се, че звукът идва от гаража.

При споменаването на гаража Ригс подскочи. Седна и се заслуша, но единственият шум идваше от минаващите коли по близкото шосе.

— Сигурна ли си?

— Чух нещо, Оливър — настоя тя. — Не съм толкова стара, че да ми се причува.

Ригс смъкна крака от леглото и взе халата си.

— Ще се обадиш ли в полицията? — попита жена му.

— Стига глупости. И сам ще се справя. Сигурно са някакви хлапета.

Ригс слезе бързо и излезе от задния вход, като светна всички лампи, за да изплаши натрапника. Беше оставил правата лопата облегната на стената на къщата и я взе.

Долепеният до къщата гараж беше построен с подобни тухли, но между двете постройки нямаше пряка връзка. Имаше голяма метална врата отпред и по-малка, дървена, откъм задния двор. Ригс се запъти към задната врата, стискайки лопатата с две ръце. Гаражът нямаше прозорци, така че нямаше начин да надникне вътре. Ригс допря ухо до задната врата. Отдръпна се рязко и изруга. Дъските бяха нагорещени. И той надуши миризма на дим.

Тъй като вратата беше заключена, той изтича обратно в кухнята, за да вземе ключа от куката до хладилника. След това отключи вратата и я отвори плахо. Отвътре изскочи огнен език и Ригс отскочи, за да не се опърли. Изруга отново, затръшна вратата и изтича от предната страна.

Спря и зина от изненада. Върху металната врата със зелен спрей бе изписано „ЧЕКИДЖИЯ“. Ригс протегна ръка и пипна вратата. И тя беше нагорещена. Ригс погледна ключалката. Бе счупена, пробита с бормашина. Той внимателно натисна дръжката и отвори. Отвътре излезе облак черен дим. Колата му, „Морис Травълър“, бе в пламъци. Горещината беше нетърпима и Ригс се отдръпна; от гаража не спираше да излиза пушек.

Неговата единствена гордост и радост изгаряше пред отчаяния му поглед. Бе посветил хиляди часове на тази кола, беше я възстановил от останките, намерени в едно гробище за автомобили. Прекарал бе всеки почивен ден през последните пет години в работа по нея и в излагането й на различни конкурси за ретро автомобили, където гордо показваше постиженията си в реставрацията пред другите запалени любители. Сега колата бе минало и застраховката не можеше да покрие дори малка част от стойността й.

Ригс знаеше кой е виновен за унищожаването на любимата му кола. Отговорът беше в зеления спрей. Тери Грийн. Проклетият Тери Грийн.

* * *

Сам взе такси от летището на Малага. Според Тери Майки Фокс живееше в голяма вила на около километър и половина от града. Шофьорът не познаваше района и на два пъти се наложи да отбива, за да пита за пътя, но накрая спряха пред голямата порта от ковано желязо на имението, заградено с триметрова каменна стена.

Шофьорът посочи портата.

— Това ли е? — попита Сам.

Шофьорът кимна. Тя плати и слезе. Натисна едно копче на домофонната уредба до вратата. След половин минута от уредбата се чу:

— Que?

— Аз съм Саманта Грийн. Идвам при Майки.

Последва мълчание и Сам се запита дали са я разбрали, накрая вратата избръмча и се отвори. Сам влезе и тръгна по криволичещата алея сред добре поддържан парк. Вилата бе огромна, с големи балкони и тераси и масивна сателитна антена на покрива.

Едно испанче на не повече от двайсет години я чакаше пред входа. Имаше катраненочерна коса, нежна мургава кожа и тъмнокафяви очи, носеше само пешкир около кръста. Не каза нищо, но когато Сам посегна към дръжката на вратата, то се обърна и влезе в къщата.

Сам последва момчето през пищно украсения вестибюл с висок таван. Влязоха през голяма двойна позлатена врата в хол, обзаведен с най-безвкусната мебелировка, която някога бе виждала. Имаше статуи на негърски воини в естествен размер, китайски вази, украсени с рисунки на цветя, кресла в стил Луи XIV табуретки и дивани с меки възглавници. По-голямата част от пода бе покрита с дебели килими. От тавана висяха тежки полилеи, а по стените бяха закачени картини на големци от деветнайсети век и съпругите им в масивни позлатени рамки. Дебели завеси от зелено кадифе закриваха прозорците, няколко лампи хвърляха мека светлина. Нямаше климатик, а и цялата обстановка беше толкова потискаща, че Сам почувства, че дъхът й спира; за секунди плувна цялата в пот.

В противоположния край на стаята имаше остъклена плъзгаща се врата, водеща към голяма тераса. Сам излезе и присви очи под заслепяващото испанско слънце.

— Сам, насам! — извика Майки Фокс.

Тя закри очи с ръка и огледа терасата. Напред се разкриваше гледка към Средиземно море, невероятно ясносиньо на цвят.

— Ето ме, Сам!

Майки Фокс лежеше на белите мраморни стъпала, водещи към голям басейн. От двете му страни стоеше по едно испанче. Момчетата бяха млади и красиви като онова с пешкира около кръста, което сега се къпеше на един душ… без пешкира. Фокс държеше чаша за шампанско, до него стоеше кофичка с лед и бутилка „Дом Периньон“.

— Сам! Радвам се да те видя. Ела да се поизкъпеш. — Той кимна към двамата си млади придружители. — Това са Хесус. И Пабло. Ела, слагай си банския и сядай при нас.

Сам се усмихна.

— Младички са за мен, Майки. Пък и не е зле да останем сами. — Тя вдигна куфарчето си. — Трябва да поговорим делово.

— Говори спокойно, Сам. Те не разбират английски. Нали, Пабло?

Пабло се намръщи и наклони глава на една страна.

— Que?

Фокс се ухили.

— Виждаш ли? — Наведе се към кофичката с леда и допълни чашата си. — Та как е Тери?

— Свободен като птичка.

— Знаех си, че няма да успеят да го задържат за дълго. — Фокс се измъкна от басейна и си облече прасковеночервена хавлия. — Както гледам, ти навлизаш все по-навътре в бизнеса.

— Така се говори.

Жегата беше непоносима, затова Сам свали сакото си и нави ръкавите на бялата си копринена риза.

— Честно казано, няма какво чак толкова да обсъждаме — каза Фокс и се запъти към едни стълби, водещи за плажа отдолу.

— Майки, с високи токчета съм — запротестира Сам.

— Ами събуй се. Да ти влезе малко пясък между пръстите.

— Нося и чорапогащи.

Фокс се засмя и се върна на терасата. Седна на един дървен шезлонг и Сам се настани на съседния. Пабло притича с голям чадър, нагласи го така, че да пази сянка на Сам, след което скочи в басейна.

— Как върви бизнесът тук? — поинтересува се тя.

Фокс се намръщи.

— Никак. Тия испанци са пълни мърди. Убиват ме със скапаните си сиести.

— Би ли превел на английски?

— Влачат се като черва. Строителите. Майсторите. Бюрократите.

— Значи няма пари, а?

— Ще те излъжа, ако кажа, че виждам някаква надежда, Сам. Започваме да мислим обаче за префасониране на сградата, да обзаведем няколко луксозни апартамента. Марбела отново става привлекателна за големите баровци, можем да изкараме късмет.

— Кога?

Фокс вдигна безгрижно рамене.

— Маняна — отговори на лош испански. — Тери пита ли за инвестициите си?

— Не бих го нарекла инвестиция.

— Накрая ще има добра печалба, Сам. Можеш да кажеш на Тери, че съм му приготвил нова сделка, ако се интересува.

— Много мило от твоя страна, Майки, но Тери се пенсионира.

Фокс се изсмя.

— Тери Грийн да се затвори вкъщи? Никога.

— Сериозно говоря, Майки. Той наистина го иска.

Фокс спря да се смее, за да не я обиди.

— Какво ще пиеш, Сам?

— Нещо студено и безалкохолно.

— Портокалов сок? Тук отглеждат портокали под път и над път. Винаги има пресни.

— Страхотно, Майки. Благодаря.

Фокс изкрещя на Пабло, който плуваше бавно и грациозно бруст. Момчето му махна и се насочи към най-близкия край на басейна.

— Колите са готови, нали? — попита Сам.

— Тази вечер.

— Искам да ги видя, става ли?

— Разбира се, Сам. Не съм си и помислял другояче.

Пабло се върна със запотена кана портокалов сок на един поднос. Остави я на масичката до шезлонга на Сам. Тя и Майки запазиха мълчание, докато момчето сипе сок в една чаша.

— Какви ги вършиш тук, Майки? — попита Сам, след като Пабло се върна в басейна. — Не ми се връзваш в тази обстановка.

— Пабло ли имаш предвид? Малко е непохватен, но има хубаво дупе.

— Имам предвид Коста дел Кримен^[1]. Предполагам, че из целия свят можеш да намериш Пабловци. — Тя махна към вилата. — Не ме разбирай погрешно, тук е хубаво, но Лондон си е Лондон, нали?

Фокс отпи шампанско, избърса устни.

— Има нещо гнило в Дания — заяви той.

Сам се намръщи.

— Имам предвид провала на сделката с марихуаната. Някой е пропял. Не можех да рискувам да остана. Не и преди да открием гнилия плод. Всъщност, Сам, изненадвам се, че още не си се махнала. Не знаеш кога ще попаднеш в капан. Кажи и на Тери да внимава.

Сам вдигна рамене.

— Ако искаха да ни арестуват, вече да са го направили. — Тя отпи глътка сок.

Фокс се наведе съучастнически към нея.

— За новата сделка говорех сериозно. Един руснак може да ни осигури пратка от Афганистан. Хубава стока.

Сам остави чашата си на масата.

— Хероин ли? — попита. — Стига бе, Майки. Дошла съм само да довърша сделката с фалшивите пари.

Фокс въздъхна и разхлаби колана на хавлията си.

— Истинските пари са там, Сам. Кажи на Тери, ако иска тлъстия залък…

Сам поклати глава и Фокс вдигна рамене и замълча.

— Виж какво, Майки. Дай да си пусна един душ и да си почина малко. После можеш да ме заведеш на вечеря.

— Разбира се, Сам. Какво ти се яде?

— О, не знам, Майки. Какво ще кажеш за нещо испанско?

 

 

Майки Фокс прояви разбиране и повече не спомена за хероина. Заведе Сам в един ресторант за морски деликатеси на края на малък скалист полуостров. Той бе редовен клиент в заведението и оберкелнерът го посрещна като стар приятел. Докато ги водеха към масата им, Сам забеляза снимка на Фокс и още няколко познати от Лондон с чаши шампанско в ръце.

Тя остави домакина да поръчва и той избра омар и шампанско. Сам се запита защо мъжете винаги взимат омар, когато искат да се покажат. Уоруик Лок беше ял същото, когато разговаряха за дела на Тери в модната къща. Имаше нещо първично в това как разчупват членестоногото, как изсмукваха месото му от хитиновата обвивка. Тери никога не си беше падал по раци. Казваше, че били просто големи морски насекоми и че ако не били толкова скъпи, никой нямало да ги яде.

След като се нахраниха и оберкелнерът ги изпрати с полагащите се почести, Фокс закара Сам до един автосервиз в покрайнините на града. Вътре двама испански монтьори пъхаха опаковани в найлон пакети в специалните тайници на два мерцедеса.

Фокс взе един от пакетите с големина на тухла и извади малко сребърно ножче от джоба си. Сряза черния найлон и подаде пакета на Сам. Беше пълен с чисто нови банкноти от по петдесет лири. Сам измъкна една и върна пакета на Фокс. Вдигна банкнотата на светлината. Изглеждаше истинска до най-малката подробност, включително сребърната нишка и водния знак. Тя изсвири с уста.

— По дяволите, Майки. Добри са.

— Най-добрите.

Фокс хвърли пакета на един от монтьорите.

— Не разбирам защо трябваше да идвам с куфарче истински пари, за да плащам на шофьорите и останалите. — Сам вдигна фалшивата банкнота. — Защо просто не им дадем от тези?

Фокс се изсмя.

— Сам, те не си създават всички тези главоболия за ксерокопия. Искат истински мангизи.

Сам се усмихна разочаровано.

— Явно не размишлявам като престъпник. Откъде ги изкопа?

— Руснаци са. Не от хората на онзи с хероина, не се тревожи. Тези са от бившето КГБ. Печатали са фалшиви банкноти за руското правителство. Като идвали насам, откраднали няколко матрици. Сега са на свободна практика.

— Защо да прехвърляме парите във Великобритания? Не можем ли да ги пласираме тук?

— В Англия никой не проверява банкнотите, най-много някой да ги вдигне на светлината. Тук лирите са чужда валута и минават на обстойна проверка. Може да са добри, но си остават фалшиви. — Фокс се приближи до едната кола и надникна над рамото на човека, който прибираше парите в тайниците. — Освен това не искам тази гадост в задния си двор.

— В твоя ли заден двор, Майки?

— Засега да.

Фокс показа вдигнат палец на монтьора и му каза нещо на испански. Той се изсмя и Фокс го потупа по рамото.

— Тази нощ ще останеш ли във вилата, Сам? — попита след това.

— Защо не?

— Ще гледаме да не вдигаме много шум — добави с усмивка той.

— О, не се лишавай от нищо заради мен, Майки.