Стивън Ледър
Госпожа Мафия (3)

Триша слезе несигурно на високите си токчета и измъкна чантата си изпод масичката на телефона в коридора. Беше вързала дългата си руса коса на опашка, вратовръзката на училищната й униформа висеше разхлабена около врата й.

Сам се показа от кухнята с чиния препечени филийки.

— Хей, а закуска?

— Не съм гладна, мамо. Ще си взема нещо в училище.

Сам й поднесе чинията и вдигна вежди.

— Мамо, не искам да си затлача артериите с холестерол.

— Това е маргарин „Флора“. Богат на полиненаситени мастни киселини. Каквото и да представляват те.

— Сигурна ли си?

— Кълна се в майка ти.

Триша вдигна една филийка и я подуши подозрително.

— Мирише на масло.

— Още едно от чудесата на съвременната наука. Така ли ще ходиш на училище?

Триша се намръщи.

— Какво ми има?

— Изглеждаш, сякаш току-що си паднала от леглото. И си се намацала с твърде много грим.

— Мамо, в наши дни всички момичета носят грим. Дори някои момчета.

Сам не можа да сдържи усмивката си. Триша бе наследила високите скули и блестящите очи от нея, изглеждаше голяма за петнайсетгодишна. На нейните години Сам бе изглеждала по същия начин. Дори като ученичка спокойно минаваше за двайсетгодишна и си осигуряваше достъп до всички барове и нощни заведения. Въпреки това на Сам никога не й беше хрумвало да отиде с розово червило и грим на училище.

— И обеците ли са разрешени?

— Стига да не се клатят. Това е по правилник. — Триша явно усети, че майка й не й вярва. — Вярно е, мамо.

Сам отметна един кичур от ухото й.

— Как върви училището?

— Училище като училище.

— Не те ли тормозят заради татко ти?

Триша се намръщи.

— Не повече от нормалното. — Тя погледна големия си електриковозелен часовник. — Трябва да вървя.

— Кога се прибираш?

— Защо?

— Защото аз ще излизам.

— Пак ли? Снощи се прибра чак в единайсет.

— Имам работа. Опитвам се да уредя нещата на баща ти.

— Не е ли малко късно?

— Става дума за финансовите му проблеми.

— Като заговорихме за финанси… — Триша протегна ръка. — Ще ми дадеш ли десетачка?

— Миналата седмица ти дадох двайсет лири.

— Точно така. Миналата седмица.

— За какво са ти?

Триша въздъхна отегчено:

— Ами… за тампони.

— Така каза и миналата седмица.

Триша изръмжа:

— Добре, добре. Не ми давай.

Сам взе чантичката си и даде на Триша двайсет лири.

— Благодаря, мамо. — Триша я целуна по бузата. — Имам ли шанс да ме закараш?

— Да виждаш шофьорска фуражка на главата ми?

— В автобуса се возят какви ли не педофили. Може никога повече да не ме видиш.

Сам отвори външната врата:

— Ще рискуваме и този път.

Триша се изплези закачливо и бодро изскочи на улицата.

— И тези токчета са прекалено високи — извика Сам след нея.

Триша само й махна, без да се обръща.

Сам затвори вратата и взе пощата. Имаше няколко кафяви плика, очевидно поредните сметки. Едно писмо от „Ингланд рененю“ до Тери. Писмо от „Американ експрес“, което Сам се надяваше да е само рекламна брошура, а не съобщение за изчерпване на кредита. Дебел плик с нейното име, написано с главни букви. Тя занесе писмата в кухнята. Отвори дебелия плик с един нож и бръкна вътре. Напипа нещо студено и мокро; изпищя и дръпна бързо ръка.

Обърна плика и го разтръска. Отвътре изпадна кървава пилешка глава. Сам сложи ръка на устата си и загледа ужасено главата.

* * *

Двайсетина мъже с пластмасови табли чакаха за закуска. Тери взе една табла и отиде пред опашката, където един готвач сипваше лигава сланина и почернели кренвирши в една чиния.

Един нисък мъж със сипаничаво лице посегна към чинията, но Тери го изпревари. Затворникът понечи да възрази, но като видя с кого си има работа, замълча. Кимна и Тери го удостои с нервна усмивка.

— Може ли още един кренвирш? — обърна се към готвача.

Готвачът кимна и му подаде допълнителния кренвирш с пластмасовите си щипци. После му сипа голяма лъжица боб.

— Хей, тук си има ред! — извика някой от опашката.

Тери се обърна и го изгледа. Беше някакъв чернокож младок; той се огледа за подкрепа от останалите затворници. Повечето избегнаха погледа му. Съседът му отзад се наведе и му прошепна нещо на ухото. Младежът веднага промени държанието си, отпусна рамене и преглътна нервно. Махна виновно на Тери и сведе поглед. Тери го погледа още няколко секунди.

След това се обърна и взе три филии. По правило се падаше по една на човек, но никой от готвачите не възрази. Тери взе чаша чай и се запъти към килията си. Някои от затворниците на опашката закимаха и му пожелаха добро утро. Двама надзиратели бяха станали свидетели на сцената, но явно не възнамеряваха да се намесят.

Тери не беше особено гладен и със сигурност не можеше да изяде допълнителния прегорял кренвирш. Просто искаше да се наложи в затворническата йерархия. Да покаже на останалите, че с Тери Грийн шега не бива.

* * *

Пред клуба стояха трима биячи, едри мъжаги с тъмни шлифери. Държаха ръцете си събрани пред корема като второстепенни артисти в някакъв посредствен гангстерски филм. Зад тях между два месингови стълба бе опънато дебело тъмночервено въже — бариерата, през която трябваше да мине всеки клиент на „Лапландия“.

Сам мина пред опашката от чакащи. От последното й идване с Тери бяха минали повече от две години. Не беше любимото й заведение, но Джордж Кей твърдеше, че бил прекалено зает, за да излиза, и ако иска да го види, трябва да дойде тя.

Един от бодигардовете понечи да й препречи пътя, но колегата му постави ръка на рамото му и кимна. Откачи въжето и й направи знак да минава.

— Добър вечер, госпожо Грийн — поздрави я той с гърлен ирландски акцент. — Отдавна не сме се виждали.

Сам се намръщи и го изгледа. Беше над метър и осемдесет, около трийсетте, с леко оредяла коса и масивна долна челюст.

— Анди Макинли, госпожо Грийн. Бях шофьор на съпруга ви.

— О, Анди. Извинявай.

— Няма нищо, госпожо Грийн. Возил съм ви само веднъж и вероятно сте видели само главата ми отзад.

— Не е затова, Анди. Просто не очаквах да те видя тук.

— Наложи се да си потърся друга работа. Минете след мен.

Сам последва Макинли в мрачния коридор към главния салон. Три момичета с големи гърди, две блондинки и една брюнетка, танцуваха около посребрени пилони на сцената. Други десетина, не по-малко надарени, се мотаеха около предимно мъжката клиентела, приемаха да ги черпят и танцуваха за забавление на посетителите. По масите бяха наредени кофички с лед и бутилки шампанско; много от костюмираните клиенти затъкваха банкноти в жартиерите на танцьорките. Отвратителен начин да си изкарваш прехраната, помисли си Сам.

— Доста натоварена вечер, а, Анди? — отбеляза тя, докато Макинли я водеше към кабинета на Джордж Кей.

— Винаги е така, госпожо Грийн — отвърна Макинли. Почука на една врата и я отвори. — Господин Кей. Госпожа Грийн е тук.

Макинли направи път на Сам и тихо затвори вратата зад гърба й.

Джордж Кей се беше изтегнал на мекото си кресло с крака върху натрупаното си с книжа бюро и четеше „Ексчейндж енд март“.

— Сам, скъпа, каква приятна изненада.

Той свали крака от бюрото, стана и й остави по една мокра целувка на всяка буза.

— Ти знаеше, че ще дойда, Джордж.

— Разбира се, скъпа, разбира се.

Той й махна към един мек диван срещу прозореца, през който се виждаше какво става в бара. Макинли се беше приближил до група мъже, които досаждаха на една от танцьорките. Бодигардът им прошепна няколко думи и те бързо се върнаха на местата си кротки като агънца.

Сам седна и Джордж се върна зад бюрото си. Махна към една нащърбена чаша до компютъра:

— Кафе?

Сам поклати глава.

— Нещо по-силно тогава? Какво ще кажеш за бутилка шампанско?

— Не, благодаря, Джордж. С кола съм, а тази седмица вече ме караха да пикая в бутилка.

Кей се намръщи. Прокара ръка през посивялата си брада. Беше поне стокилограмов дебелак и се потеше обилно въпреки голямата климатична инсталация зад бюрото му.

— Откога Макинли работи за теб?

— От арестуването на Тери. — Кей се огледа неловко, сякаш се опасяваше да не изпусне нещо, което не трябва. — Поне това можах да направя. Да помогна на момчето.

Сам кимна и извади пакет цигари от чантичката си.

— Имаш ли нещо против да запаля, Джордж?

Кей я изгледа още по-смутено. Вдигна един инхалатор и й го показа:

— Предпочитам да не пушиш. Димът дразни астмата ми. От дете я имам. Получавам бронхиални спазми.

— Щом е така… — Сам прибра цигарите. Потропа с нокти по чантичката си. — Нещата стоят така, Джордж. Тери ме помоли да се погрижа за нещата му, докато е в затвора.

Кей застина. Размаха пръст.

— Чакай малко…

— Няма проблем — прекъсна го тя. — Аз отказах. Не се тревожи. Имам обаче финансови проблеми.

Той вдигна рамене.

— Кой няма?

Тя махна към салона.

— Клубът е претъпкан.

— Потънал съм в дългове, Сам.

Кей отвори едно от чекмеджетата си и извади кочан с чекове.

— Ако искаш заем, ще ти помогна.

— Става дума за доста пари, Джордж.

Кей прибра чековете.

— Тери никога не е оставал на червено.

— Е, времената се менят. Виж, Тери притежава половината от клубовете, нали? От този, от онзи в Клеркънуел и другия, на южния бряг на реката. Не можеш ли да изкупиш дела му?

— Сварваш ме в неподходящ момент, Сам. Аз самият едва свързвам двата края.

— Хайде, Джордж, не се прави на бедняк.

Кей взе инхалатора и вдиша от него, потупа изпъкналите си като бъчва гърди.

— Не става дума за бедност, Сам, просто имам много дългове към банките. А за да купя дела на Тери, ще са ми нужни доста пари.

— Не можеш ли да намериш друг купувач?

Кей се намръщи.

— Мога, но аз не обичам да лягам с всеки. — Той се усмихна на двусмислицата. — Ако ме разбираш правилно. Не искам да се забърквам с неблагонадеждни хора. Трябва да си пазя разрешителното.

Сам се изправи.

— Добре тогава. Явно няма какво повече да говорим.

— Хайде, Сам, къде си се разбързала? Дай да пийнем нещо. Да си поговорим за старите спомени.

— С теб нямаме стари спомени, Джордж.

Тя запали цигара и тръгна към изхода. Сигурна бе, че Кей нарочно отказва да й помогне. Ако клубовете печелеха, той без проблем щеше да получи заем от банките, независимо колко е задлъжнял. Вероятно си правеше сметка, че докато Тери е в затвора, лъвският пай ще остане за него.

Анди Макинли откачи въжето и я пусна да мине; пъхна й визитна картичка в ръката.

— Ако имате нужда от помощ, госпожо Грийн, за каквото и да било, обадете ми се.

— Благодаря, Анди.

Макинли бе първият, който проявяваше съчувствие към нея.

Тя се качи в колата си и потегли към къщи. Постоянно следеше огледалото, сигурна бе, че полицията няма да я остави на мира. Всъщност самият факт, че излиза от нощния клуб, щеше да им даде повод отново да я проверяват за алкохол.

Когато Сам спря пред дома си, пердетата на Триша се размърдаха; прозорецът й обаче не светеше. Сам влезе, качи се на горния етаж и почука на вратата й:

— Триш? Будна ли си?

Никакъв отговор.

— Лека нощ, скъпа. Приятни сънища.

Сам слезе долу и отвори бутилка изстудено шардоне. Наля си и запали ефектната газова камина в хола. Седна на пода и загледа пламъците, сякаш се надяваше в тях да види разрешението на проблема си. Телефонът иззвъня, тя се стресна и разплиска виното по роклята си. Веднага взе една кърпа, за да попие течността; вдигна слушалката.

— Ало?

— Ти си труп. Чуваш ли? Шибан труп. Знам къде живееш и ще те нарежа на парченца. Ще забия ножа си…

Сам тресна слушалката. Не позна гласа, но предположи, че е някой от роднините на Престън Сноу, най-вероятно брат му, онзи, който хвърли бутилката по джипа на Джейми. При нормални обстоятелства щеше да подаде жалба в полицията, но сега се съмняваше, че те ще се загрижат много. Пък и не искаше да доставя допълнително удоволствие на Ракел, като го моли за помощ.

Тя отпи нова глътка вино. Сметките от тази сутрин бяха разстлани по масичката пред дивана и тя прокара пръсти по тях. Имаше сметка за тока, бележка, че трябва да плати данъка за телевизора, и извлечения от балансите на две от кредитните й карти. Дължеше общо повече от три хиляди лири, и то само по сметките за този ден. Щяха да пристигнат още. Никога не беше предполагала, че Тери може да остане на червено; просто бе приемала, че парите ще се трупат във влоговете им както винаги.

Телефонът иззвъня и тя грабна гневно слушалката:

— Защо не си го начукаш и не ме оставиш на мира, извратено копеле такова!

Последва неловко мълчание; след малко се чу гласът на Джейми:

— Здравей, мамо, и аз те обичам.

— Господи, Джейми, извинявай.

— Какво има, мамо?

— Нищо. Имах лош ден, това е.

— Да не би някой да ти досажда?

— Получих няколко анонимни обаждания, нищо сериозно.

— За делото ли?

— За какво друго?

— Искаш ли да дойда да спя вкъщи?

— Джейми, аз съм голямо момиче. Пък и сам знаеш, че който заплашва по телефона, обикновено не стига по-далеч.

— Той ли те заплашва? За бога, мамо… оплачи се в полицията.

— Да, те точно това чакат. Сама ще се справя, Джейми. Как мина изпитът?

— По мед и масло. Виж, не искам да те тревожа излишно, но от счетоводството питаха за таксата ми. Знаеш ли дали татко е пратил чек, преди да…

Той замълча. Преди да го арестуват, това щеше да каже.

— Не знам, Джейми. Ще разбера.

— Моля те. Малко се притеснявам, това е.

— Утре ще говоря със счетоводителя му. Писа ли на татко си?

— Да. Вчера му пуснах писмо. Мислех да му изпратя сладкиш с пила, но реших, че ония задници в затвора нямат чувство за хумор.

— Що за език от един бъдещ юрист? Задници.

— Просто юрист ли? Парите са при адвокатите по наказателни дела, мамо. Като се дипломирам, няма да ме видиш в някоя забутана кантора. Поздрави на Триша. И на Лора, когато я видиш. Опитах да се свържа, но все попадам на телефонния й секретар.

Пожелаха си лека нощ и Сам затвори. Погледа телефона за известно време. След това вдигна слушалката и я остави на масата. Днес заслужаваше малко почивка.

* * *

„Оукуд хаус“ приличаше повече на богаташка вила, отколкото на старчески дом. Представляваше масивна постройка от края на XVIII век с почти петстотин декара гори и градини, постлана с чакъл алея и фонтан пред главния вход. Фоайето бе величествено, с изящни антикварни мебели и масивен полилей над широкото дъбово стълбище. Въпреки луксозното обзавеждане и вазите със свежи цветя, ароматът им не можеше да замаскира миризмата на урина и дезинфектант. Сам се усмихна на жената от рецепцията и се запъти по коридора към стаята на Грейс. Няколко врати бяха отворени и отвътре с надежда гледаха старчески лица. Щом ги отминеше, те отново се свеждаха унило.

Грейс седеше в голямо кресло и гледаше през прозореца. До нея на малка маса стоеше непипната чаша чай.

— Здравей, Грейс. Аз съм. — Сам затвори вратата след себе си и седна на един стол до свекърва си. — Как си, Грейс?

Старицата не отговори. От ъгълчето на устата й се стичаше струйка слюнка. Сам извади кърпичка от чантата си и я избърса.

— Е, не знам за теб, но за мен последните дни са истински ад. Твоят любим син го тикнаха зад решетките, остави ме без пукнато пени и иска да го заместя в организирането на многомилионна наркосделка, за да платя обжалването му.

Грейс не реагира. Въртеше венчалната си халка и зяпаше парка.

— А твоята седмица как мина, Грейс?

Вратата се отвори. Беше млада медицинска сестра с ослепително бяла униформа и очарователна усмивка.

— Искате ли чаша чай, госпожо Грийн? — попита тя.

— Не, благодаря.

— Госпожа Ханкок моли да се отбиете в кабинета й, преди да си тръгнете.

— Добре.

След като вратата се затвори, Грейс се обърна към Сам. Погледът й беше замечтан, сякаш умът й е на друго място.

— Коя си ти? — попита.

— Аз съм Сам. Снаха ти.

— Лора ли?

— Не, Грейс. Лора ти е внучка. Аз съм Сам, майката на Лора.

— Красавица е нашата Лора.

Грейс се усмихна щастливо и отново се загледа през прозореца.

— Така е, Грейс. Така е.

Сам седя при свекърва си около час. Разговорът протичаше главно като монолог с вмъкнати реплики от страна на Грейс. Старицата се интересуваше главно коя е Сам и защо никой не й е донесъл чай, въпреки че Сам всеки път й сочеше чашата.

Госпожа Ханкок я чакаше в кабинета си. Беше около петдесетгодишна жена със сива изкуствено накъдрена коса и пенсне със златни рамки, защипано на върха на носа й. При първата им среща Сам си беше помислила, че директорката на пансиона е стара мома, която още от моминските си години се е отказала от любовта и е прекарала остатъка от живота си в омраза към другия пол, но на бюрото на Ханкок имаше снимка със симпатичен мъж и три деца; носеше и венчална халка.

Сам много добре знаеше как подвежда външният вид. Грейс Грийн изглеждаше толкова елегантна и интелигентна, колкото и преди десет години, но главата й бе напълно празна.

— Този месец няма усложнения, госпожо Грийн, но и никакви подобрения — каза Ханкок; повтаряше почти едни и същи думи при всяко посещение на Сам. — Алцхаймер е ужасна болест. Можем само да се постараем да й осигурим всички удобства. Тя не изпитва болка. Понякога дори изглежда щастлива по свой собствен начин.

— Щастлива ли?

— Да, щастлива.

Госпожа Ханкок се намръщи и Сам се помъчи да се усмихне:

— Значи затова сте искали да ме видите. За да ме уведомите за състоянието на свекърва ми.

— Всъщност не. — Госпожа Ханкок отвори една синя папка, която лежеше пред нея. — Исках да поговорим за таксата й. Последните вноски не са преведени. Сигурна съм, че просто сте забравили.

Сам въздъхна.

— Сигурно е някаква грешка в банката. Наскоро отворихме нов влог и може някой превод да не е извършен правилно. Още този следобед ще се заема.

Госпожа Ханкок се усмихна окуражително и бутна пенснето към основата на носа си.

— Не мога да не спомена сегашните обстоятелства около вас, госпожо Грийн. След като съпругът ви… е, вестниците писаха.

— Информацията не ви ли е достатъчна?

— Просто искам да ви помоля, ако имате проблеми от финансово естество, да ни уведомите своевременно.

— Разбира се. Благодаря.

— Защото, ако изпитвате недостиг на средства, можем да ви помогнем да настаните Грейс в някое държавно заведение.

Сам я погледна сурово.

— Моля?

— Можем да уредим Грейс на друго място. Аз имам доста добри връзки с пансиони на държавна издръжка. Няма да има никакъв проблем.

Сам се изправи.

— Нека си изясним нещата, госпожо Ханкок. Няма да изпратя Грейс в приют за бедни.

— Госпожо Грийн, реакцията ви е излишна. Просто искам да изтъкна, че частните пансиони не са по джоба на всички.

— През последните три години с удоволствие прибирахте парите ни. Сега просто защото сме пресрочили две вноски, сте готови да изхвърлите старицата на улицата.

— Госпожо Грийн, моля ви…

— Ще си получите парите, госпожо Ханкок. Не се бойте.

Сам изскочи от кабинета със сълзи на очи.

* * *

Тери вървеше по коридора. Един млад затворник му тикна две фонокарти и Тери кимна в знак на благодарност. Беше разгласил, че предлага двайсет пъти по-висока цена от стойността на фонокартите. Парите се изплащаха на роднини извън затвора. Около него постоянно се тълпяха желаещи да разменят фонокартите си за пари и Тери събираше всичко, което му се предлагаше.

Той пъхна фонокартите в задния джоб на панталона си. Пред него двама едри затворници, чернокож и бял, стояха с гръб към стената и оглеждаха внимателно целия етаж. И двамата бяха над метър и осемдесет, с широки рамене и яки ръце. Когато Тери се приближи, те се изправиха, застанаха пред него със скръстени ръце и каменни изражения на лицата.

— Здравейте, момчета — каза Тери. — Той вътре ли е?

— Имаш ли среща? — попита единият с дебел глас.

— Не, просто искам да му засвидетелствам уважението си.

Другият затворник блъсна вратата на килията зад гърба си и изчезна вътре. След няколко секунди се върна и кимна на Тери:

— Влизай.

— Благодаря, момчета.

Двамата мъже се отдръпнаха и Тери влезе в килията. Вътре седеше строен и жилав млад чернокож с къса коса. От лявото му око към ъгълчето на устата му преминаваше силно изпъкнал белег. Носеше тъмносиня фланелка „Найк“, долнище на анцуг и бели маратонки, също „Найк“. Той кимна леко на новодошлия:

— Нагаждаш ли се вече към обстановката, Тери?

Тери вдигна рамене.

— Знаеш как е, Баз.

Баз Солтър бе въртял търговията с наркотици в цялата южна част на Лондон, преди да получи доживотна присъда за палежа на един бар, причинил смъртта на четирима емигранти от Ямайка и тежки изгаряния на повече от десетима. Тери никога не го беше срещал навън, но бе слушал много за него. Четиримата загинали при пожара бяха само върхът на айсберга — според слуховете Баз бе отговорен за смъртта на повече от десетима членове на враждуващи банди при борбата за завземане на кокаиновия пазар в Южен Лондон.

— Сядай — покани той Тери.

Махна му към стола до единствената койка. Килията беше със същите размери като тази на Тери и Хойл, но Баз живееше сам. На една полица имаше стереоуредба и няколко книги, на леглото — зеленочерен юрган. Баз управляваше цялото крило и се ползваше със съответните привилегии.

Тери седна.

— Реших да ти се обадя.

— Там-тамите вече съобщиха за идването ти.

— Ако има някакви недоразумения, искам да ги изгладим в самото начало. Не ща постоянно да се оглеждам.

Баз кимна бавно, но не отговори.

— Там-тамите съобщиха ли ти защо съм тук? — продължи Тери.

— Пишеше във вестниците. Много се прочу.

Тери се усмихна леко.

— Значи няма да има ответна реакция?

Баз се наведе напред и наклони глава на една страна.

— От какво естество?

— Престън Сноу беше от вашите.

Баз се усмихна.

— Минала история.

Тери кимна бавно. Вгледа се в тъмните очи на Баз в опит да разбере дали чернокожият говори искрено или не.

— Не съм плакал за Сноу — продължи Баз. — Отдавна си го просеше.

— Добре.

— Та какви са ти плановете?

— Да се измъкна колкото се може по-скоро.

— Лесно е да се каже. Имах предвид повече намеренията ти, докато си в моето крило.

— Крилото си е твое, Баз. Няма да ти мътя водата.

— Пък и трудно ще ти се удаде.

— Напълно си прав. Ще мирувам.

— Чух, че изкупуваш много фонокарти. Вдигаш цената.

Тери кимна.

— Имам много неща за уреждане навън.

— Всеки има. Вдигането на цената ме прецаква.

— Разбрано.

— Комар, цигари, дрога, пиячка, всичко е в мои ръце.

Тери кимна.

— Ако имаш проблеми на крилото, първо говориш с мен и после си уреждаш сметките.

— Става.

— Ако искаш да ти внесат нещо, първо говориш с мен. Не обичам на крилото да се извършва контрабанда без мое знание.

— Добре.

Баз се усмихна.

— Това са всички правила. Ако ги нарушиш, ще си имаш работа с мен.

Тери се изправи.

— Благодаря, че ми отдели време, Баз.

— Всичко хубаво.

Тери излезе, затвори вратата и кимна на двете горили. Върна се в килията си. Не обичаше да превива гръб пред отрепки като Баз Солтър, но нямаше избор. Тери не възнамеряваше да остава дълго и затова нямаше време да отстоява правата си за контрол върху крилото. Ако Баз искаше да управлява собствена малка затворническа империя, негова работа. Тери имаше по-големи цели, и то извън стените на затвора.

* * *

Управителят на банката остави Сам да го чака почти цял час, преди секретарката да я пусне в кабинета му. Помещението бе скромно обзаведено, сякаш банката държеше да демонстрира колко малко отделя за вътрешна украса. Управителят бе между трийсет и четирийсетгодишен, с оредяла сламеноруса коса, лунички по носа и бузите и носеше твърде малко сако, поради което постоянно се налагаше да подръпва ръкавите му, за да закрие маншетите на ризата си. Дървена табелка с пластмасови букви обявяваше, че името му е „господин Филипс“. Без малко име. Той подаде потната си ръка на Сам и се представи като господин Филипс, с натъртване на „господин“, сякаш нарочно подчертаваше половата си принадлежност.

Той натисна един клавиш на компютъра с показалеца си, зачете екрана и се намръщи:

— А. Ето какво е станало. — Той посочи нещо на екрана, въпреки че от мястото си Сам виждаше само жиците от задната страна. — Сметката още съществува, но няма достатъчно средства, за да покрие дебитните плащания. Затова не са извършени.

— Защо никой не ме е уведомил? — поинтересува се Сам.

Господин Филипс присви очи и се взря още по-отблизо в екрана.

— По принцип трябваше да ви уведомят. Ще говоря с административния отдел.

— Значи можете да извършите плащанията. Много е важно.

Предложението й явно изненада господин Филипс.

— О, не може, госпожо Грийн. Нямате достатъчно средства. — Той отново се взря в екрана. — Всъщност в момента на сметката има по-малко от триста лири.

— Със съпруга си имаме и друг влог в банката ви, нали? За изплащане вноските за къщата и сметките на домакинството.

Управителят отново натисна няколко клавиша и леко подсвирна през зъби:

— Тя също клони към неплатежоспособност, госпожо Грийн. Допреди няколко месеца във влога редовно са постъпвали преводи от една от деловите сметки на съпруга ви, сега явно са спрели. Всъщност добре, че се обадихте, защото от известно време искам да поговорим за финансите ви. При сегашното, как да се изразя… неразположение на съпруга ви, бихме искали да разберем какви намерения имате по отношение на финансовото си състояние.

Тя се намръщи и отметна един кичур от лицето си.

— Не ви разбирам.

— Казано направо, приходите ви не могат да покрият сегашните ви плащания. Всъщност, както изглежда, вие изобщо нямате приходи.

— Откога?

Той натисна нов клавиш.

— От три месеца. Тогава съпругът ви е извършил последния превод на ваша сметка.

Сам кимна замислено. Горе-долу тогава беше арестуван Тери.

— Съпругът ми има няколко фирми, господин Филипс. Знаете го. Притежава няколко клуба, куриерска агенция, недвижима собственост.

— Ние обаче не се занимаваме с деловите сметки на съпруга ви. Само с неговия и вашия личен влог. Точно това ме тревожи. — Той се облегна назад и събра ръце като за молитва. — Смятате ли, че съпругът ви ще е в състояние да преведе нови средства, като се има предвид сегашното му положение.

— Той е в затвора, господин Филипс. Не е умрял.

Лицето на управителя стана малко по-сериозно.

— Именно…

Сам си спомни документите, които й бе показал Лорънс Патерсън. Нямаха достатъчно пари да прехвърлят в разплащателните си влогове и със сигурност не можеха да покрият нито вноските за старческия дом на Грейс, нито таксите за обучението на Джейми. Ако го признае обаче пред Филипс, той щеше да действа в съгласие с интересите на банката, което означаваше да постави запор над имуществото й. Тя се опита да си придаде спокойно изражение.

— След два дена ще се видя със съпруга си. Ще взема и необходимите документи.

— Радвам се да го чуя, госпожо Грийн. Вие със съпруга ви сте дългогодишни клиенти на банката, няма да ни е приятно да ви загубим.

Сам се изправи и му подаде ръка. Всъщност й се искаше да го удари през лицето, но знаеше, че не може да си го позволи. Затова просто се усмихна любезно:

— Скоро ще се обадя, господин Филипс. Благодаря за разбирането.

И стисна ръката му над бюрото.

 

 

Сам се свърза с Лорънс Патерсън по мобифона и си уреди среща с него и Ричард Ашър в кабинета на счетоводителя. Той не я попита защо, без съмнение знаеше много добре причината.

Тя се отби през една закусвалня за двойно кафе и три цигари; кофеинът и никотинът щяха да са й необходими през следващите няколко часа.

— Проклет да си, Тери Грийн — промърмори си сама, докато пиеше силната напитка и бълваше облаци дим към минаващите коли.

Патерсън и Ашър я очакваха. Тя седна на коженото кресло срещу бюрото на счетоводителя и извади няколко сметки от чантата си.

— Трябва да избирам между дявола и просяшката тояга, нали, Ричард?

Ашър кимна.

— Тери ме остави в безизходица, мръсникът.

Патерсън изсумтя тихо:

— Мисля, че ако имаше избор, щеше да го избегне, Саманта. Не го прави по свое желание.

Сам хвърли сметките на бюрото на Ашър.

— Тези трябва да се платят, и то веднага. Как вървят нещата по измъкването му от затвора? Тогава сам ще се заеме с мръсните си сделки.

— Няма да е лесно, Саманта — каза Патерсън. — Процесът беше справедлив. Няма законна причина да обжалваме.

— Да, но на единствения им свидетел едва ли може да се вярва.

— Не можем да обжалваме само защото съдът е повярвал на една отрепка, която продава наркотици на деца. Разполагат и с резултатите от огледа на местопрестъплението.

— Не са открили оръжието на убийството.

— Не е нужно, за да се стигне до присъда.

— Значи няма да обжалваме? Това ли искаш да ми кажеш?

Патерсън вдигна ръка, сякаш да успокои буен жребец.

— Искам да кажа, че за да се явим пред Апелативния съд, трябва да разполагаме с твърди доказателства. Доказателства, че присъдата е несправедлива.

— Тери е невинен.

— Саманта, аз съм на твоя страна. Виж, най-добрият начин да измъкнем Тери е, като открием истинския убиец на Престън Сноу.

— И как ще го постигнем?

— С частно разследване. Ще наемем професионалисти. Мога да ти препоръчам няколко частни детективи.

— Каквото и да направя, ще ми струва купища пари.

Патерсън я погледна тъжно:

— Съжалявам.

Сам стана и закрачи напред-назад. Чувстваше се като удавник, който се лови за сламки.

— Вижте, няма ли начин да отделим законните начинания на Тери от нелегалните сделки? Не може ли нещо да се направи с тези недвижими собствености, с куриерската фирма? Вече се оправих с модната къща, а в момента търся купувач за дела му във футболния отбор. Не може да няма начин да спечелим пари по законен път.

Двамата мъже поклатиха глави.

— Те се поддържат взаимно, Саманта — каза Патерсън.

— Това е симби… как се казва — добави Ашър.

— Симбиоза — подсказа му Сам.

— Точно така.

— По дяволите. — Сам отново седна на креслото. — Знаете в какво положение съм, нали? Ще ме изхвърлят на улицата. Майката на Тери ще влезе в приют за бедни. Синът ни ще се принуди да прекъсне следването си. Освен ако не направя, както иска Тери.

— Както вече казах, Саманта — намеси се Патерсън, — той не го иска. Няма избор.

— Докато идвах насам, си мислех, защо не ипотекираме отново къщата? Сигурно струва към триста хиляди. А ипотеката е колко? Сто и осемдесет?

— Сто деветдесет и пет — поправи я Ашър.

— Значи можем да вземем повече. Може би още сто хиляди.

Ашър поклати глава.

— Няма да стане, Саманта. Ти нямаш доходи. Банката няма да ти отпусне повече пари без гаранция.

— Но могат да вземат къщата.

— Въпросът е там, че къщата вече е тяхна. Ако закъснееш с вноските, могат да я продадат.

Саманта осъзна, че е прав. Погледна двамата си събеседници. Те чакаха спокойно решението й.

— Добре — склони тя накрая. — Какво трябва да правя?

Ашър се наведе назад и издърпа едно чекмедже. Извади прозрачна пластмасова папка с няколко листа.

— Първо трябва да подпишеш няколко документа.

Патерсън се надвеси над рамото й, подаде й писалка. Сам я взе и погледна първия документ.

— Имам чувството, че подписвам със собствената си кръв — каза горчиво тя и подписа.

Ашър дръпна листа, попи мастилото и й подаде втори документ. Сам не си правеше труда да ги чете. Знаеше, че няма смисъл. Единственият й избор бе да подпише. Тери беше постигнал, каквото искаше. С подписа си тя поемаше контрола върху фирмите му. Върху влоговете му. Имаше повече от десет документа. Това бе целият му живот.

— И сега какво? — попита тя, след като свърши.

— Тери има сейф в Южен Кенсингтън — отвърна Патерсън. — Трябва да видиш какво има вътре.

— Нали може да го оставим за утре? Днес много ми се събра.