Стивън Ледър
Госпожа Мафия (19)

Тери се вмъкна в микробуса и огледа тайника, монтиран от механиците на пода. Беше широк около метър, метър и половина на дължина и десетина сантиметра дълбок. Тери кимна одобрително:

— Добра работа, Майки.

Майки Фокс стоеше зад микробуса с бутилка „Сан Мигел“ в ръка.

— Да, момчетата си ги бива. Иначе подковаваха коне за коридата.

Тери слезе от микробуса. Вече бе прегледал другите два, а Оскар наблюдаваше Флечър, Райзър и Пайк, които пълнеха тайниците с увити в найлон пакети. Сам гледаше отстрани, Макинли стоеше до нея с ръце отзад.

— Сигурен ли си, че ще стане, Тери? — попита Фокс. — Да ги прекараш ей така през митницата?

— Няма аз да ги прекарам. Със Сам се връщаме със самолет днес следобед. Ким и момчетата ще върнат микробусите.

— Явно са големи смелчаци.

— Ами. Планът просто няма къде да се провали. Те ще натоварят евтин алкохол в Кале и ще качат микробусите на ферибота. Митничарите дори няма да ги погледнат. На ден през тях минават хиляди контрабандисти на алкохол. Пък дори да ги спрат, най-много да конфискуват алкохола. Няма да търсят наркотици.

Фокс погледна Сам и тя се усмихна и вдигна рамене.

— Съпругът ми ме уверява, че всичко ще е наред.

* * *

Сам и Тери пристигнаха на Хийтроу рано вечерта. Макинли ги беше закарал на летището в Малага с беемвето, преди да потегли по дългия път за Лондон. Те излязоха от терминала и се наредиха за такси.

— Нервен ли си? — попита Сам, когато се настаниха на задната седалка на една кола.

— Нищо ми няма. От години внасям алкохол и досега никой не е решил да претърси микробусите.

— Аз едва се сдържам. Имам чувството, че всеки, който ме погледне, знае в какво участвам. Едва не припаднах, когато ми проверяваха паспорта.

Тери я хвана за ръката.

— Скоро всичко ще свърши. Ще започнем спокоен живот.

— Надявам се.

Когато таксито ги остави пред къщата, Тери прегърна Сам.

— Мога ли да взема на заем сааба? — прошепна.

Сам го отблъсна.

— Тери, току-що пристигаме.

— Имам работа, любов моя.

— Триша и Лора ще искат да те видят.

— Знам, но преди това трябва да се погрижа за едно нещо.

— Какво?

— Една работа.

— Каква работа, Тери?

— По-добре да не знаеш, скъпа.

— Мислех, че сме съдружници в престъпленията.

Тери се изсмя. Пусна я и протегна ръка.

— Хайде, дай ключовете.

Сам въздъхна отчаяно и му ги подаде. Тери я целуна по бузата и отиде при сааба.

Сам влезе в къщата.

— Аз съм — извика.

— В кухнята сме! — отвърна й Лора.

Триша и Лора ядяха спагети.

— Как мина вторият меден месец? — поинтересува се Лора.

Сам се усмихна.

— Не толкова щуро като първия.

— Къде е татко? — поинтересува се Триша.

— По работа.

Триша се намуси.

— Има ли спагети и за мен? — попита Сам.

— Разбира се — отвърна Лора и побърза да й сипе.

Сам отпи от млякото на Триша.

— Какво ще кажете да се преместим да живеем в Испания?

— Какво? — Триша едва не изпусна вилицата си.

Лора се обърна изненадано:

— Мамо?

— Просто ми хрумна такава идея.

— Мислех, че ненавиждаш Испания — отбеляза Лора.

— Не самата страна. Само приятелите на баща ви, които постоянно срещаме там. А те са с малко… странни вкусове.

— Меко казано — съгласи се Лора; напълни една чиния със спагети и ги заля с доматен сос с гъби.

— Реших обаче, че не е зле да си осигурим малко разнообразие. Да се махнем от тези мъгли и студове.

— Ами училището? — попита Триша.

— И в Испания имат училища. Английски.

Лора постави чинията със спагетите пред Сам и й подаде вилица.

— Откога го планираш? — попита.

— Нищо не съм планирала. Просто ми хрумна. Тук нищо не ни задържа, нали? След като Грейс вече я няма.

— И Джонатан се разкара от живота ми, това ли имаш предвид? Вече съм самостоятелна и мога спокойно да замина.

Сам потупа Лора по ръката.

— Просто реших, че не е зле да идем малко на слънце. Не търси скрит смисъл навсякъде.

— Той иска да отиде там, нали? — изсумтя Триша. — Татко бяга на Коста дел Кримен и ние трябва да отидем с него. — Тя удари с вилица по масата. — Боже господи.

— Имах предвид само ние трите — обясни търпеливо Сам. — Слагаме ново начало.

— Без татко? — Триша се намръщи и се наведе напред. — Напускаш ли го, мамо?

Сам поклати глава.

— С вас човек не може да излезе на глава. Просто предложих да си направим малка ваканция. Добре, все едно че не съм казвала нищо.

— Аз нямам нищо против — побърза да я успокои Лора. — Да лежа по цял ден на плажа. Да, защо не?

Триша кимна.

— И аз съм навита.

— Ами Джейми? — попита Лора.

— Ще говоря с него. Той има изпити, но може да идва през ваканцията при нас.

— Сигурна ли си, мамо? — попита Триша.

Сам кимна.

— О, да. Повече от всякога.

* * *

Франк Уелч отвори очи и протегна ръка към телефона.

— Аз съм — обади се мъжки глас.

— Кой? — попита сънливо Уелч.

— Я се стегни бе, Ракел — сопна се Блаки.

Уелч седна в леглото и присви очи, за да фокусира часовника.

— Четири часа сутринта е — изропта.

— Спи, ако искаш. Щом не щеш да се заемеш, ще си потърся някой друг.

— Не! Чакай. Всичко е наред. Ще се заема. Какво става?

Блаки запази мълчание няколко секунди и Уелч си помнени, че връзката е прекъснала, но накрая събеседникът му се изкашля.

— Микробусите пристигнаха във Великобритания — обясни. — Реших, че трябва да те уведомя.

— Ами Грийн?

— Върнаха се още снощи. И двамата. Със самолет.

— Защо, по дяволите, не ми каза, че са дошли?

— Защото не искам да ги изплашиш. Имат няколко микробуса и информаторът ми не знае в кой е хероинът. Знае обаче къде ще стане размяната на стоката вдругиден.

— Къде?

Сърцето на Уелч затуптя силно. Той бързо взе бележник и химикалка.

— Информаторът ще ми каже, когато стане сигурно. Като ми се обади, ще те уведомя. Дотогава мирувай.

Връзката прекъсна. Уелч остана седнал, с телефон в скута. Още един ден, и Тери Грийн щеше да е негов. И Саманта. Нямаше търпение да го дочака.

 

 

Тери крачеше напред-назад из хола, когато мобифонът му иззвъня. Беше Макинли.

— По дяволите, Макинли, вече си мислех, че си се загубил.

Сам се показа от кухнята и Тери вдигна палец в знак, че всичко е наред.

— Всички сме тук, Тери — каза Макинли.

— Всичко наред ли мина през митницата?

— Дори не ни погледнаха.

Тери отново погледна Сам и вдигна палец.

— Анди, ти си гениален. Къде се намираш сега?

— Във фабриката.

— Страхотно. Провери дали всичко работи. Аз ще се обадя на Донован, за да уредя срещата. Чакай там.

Тери затвори. Приближи се до Сам, вдигна я и я завъртя във въздуха.

— Всичко е наред, любов моя. Минахме безпрепятствено.

— Всичко ще е наред, когато получим парите. Хайде, пусни ме на земята.

— Глезла.

Остави я на пода и я целуна, тя обгърна врата му с ръце.

— Към леглото — нареди и я побутна към вратата.

— Какво те възбуждат тези пари? Всеки път, когато получиш някакви, искаш да правим секс.

— Това е най-добрата виагра.

Той я целуна отново силно по устните.

Накрая Сам успя да се освободи от прегръдката му.

— Да не слагаме тигана, преди да сме хванали рибата — каза тя. — Чакай да вземем парите.

Тери се ухили и кимна.

— Да, права си. Ще празнуваме по-късно. Да се обадя по-добре на Донован.

Сам кимна.

— Ще се приготвя.

Тери се обади на Джеф Донован и му съобщи, че са готови за размяната, след това заключи къщата и отиде при колата, където го чакаше Сам. Беше студено и тя носеше дълго черно палто и ръкавици. Тери се качи зад волана.

— Вече дори не мога да карам собствената си кола — оплака се Сам.

— Сам, ще ти купя десет сааба — успокои я с усмивка Тери.

 

 

Франк Уелч огледа самодоволно полицаите около себе си. В стаята се бяха събрали повече от четирийсет мъже и жени, повече от половината — въоръжени.

На стената зад него бяха залепени снимки на Тери и Саманта Грийн и биячите им и на Джеф Донован и хората му.

Началник Едуардс стоеше със скръстени ръце в един ъгъл. Той погледна часовника си. Уелч му се усмихна и кимна самоуверено. Детективът държеше мобифона си. Беше го зареждал цяла сутрин и носеше резервна батерия. Блаки щеше да се обади веднага щом разбере къде ще стане предаването на наркотика.

Едуардс бе предложил да поставят Донован под наблюдение, но Уелч го убеди, че не бива да плашат мафиотите. Ако Донован надуши, че го следят, цялата операция щеше да се провали. Едуардс настояваше Уелч да разкрие самоличността на информатора си, но детективът не се поддаваше на натиска. Блаки искаше да остане в сянка. Арестът на Грийн и Донован бе трамплинът, който щеше да изхвърли Уелч към върха, и той не искаше да пропилява този си шанс. Той лапна няколко ментови бонбона.

 

 

Тери спря сааба зад склада до изоставената фабрика, където трябваше да бъде извършена размяната на наркотика и парите.

— Няма смисъл да привличаме вниманието — каза той на Сам.

Двамата слязоха от колата. Тери постави ръка на рамото на Сам и двамата се насочиха към Макинли, който ги чакаше на вратата.

— Сигурна ли си, че искаш да присъстваш? — попита Тери.

— Малко е късно да ме питаш — отвърна Сам и повдигна яката на палтото си.

— Макинли може да те закара.

— Всичко ще мине добре, нали?

— Разбира се.

Тери леко я стисна за рамото.

— В такъв случай искам да съм с теб.

— Значи си се променила — усмихна се Тери.

— Ти ме промени.

Макинли ги въведе в изоставената фабрика. Трите бели микробуса бяха наредени в дъното на постройката с отворени задни врати. Пред тях имаше кашони с бира. Беемвето бе паркирано в другия край на фабриката, с предница към изхода.

— Донован още го няма — обяви Макинли.

— Ще дойде. Ти стой на вратата и чакай да се появи.

Флечър, Пайк и Ръсел седяха на една маса и играеха карти.

Бяха отворили един кашон и до всеки от тях имаше кутия бира.

— Не ставайте, момчета! — извика им Тери.

Сам забеляза някаква метална арка над входа на фабриката.

— Какво е това, Тери?

— Детектор за метални предмети. Също като онези, които се използват на летищата.

Сам се намръщи.

— Защо тук?

— Донован е стар познат, но това не означава, че му имам доверие.

 

 

Франк Уелч подскочи при иззвъняването на мобифона. Долепи го до ухото си:

— Да?

— Имаш ли химикалка? — попита Блаки.

— Да. Имаш ли адреса?

— Защо, по дяволите, си мислиш, че се обаждам?

Детективите и униформените полицаи в стаята чакаха напрегнато. Уелч записа адреса в бележника си и затвори.

Обърна се към Едуардс:

— Готово. — Приближи се до голям план на Лондон и посочи един участък. — Тук са.

Едуардс се приближи и погледна къде сочи Уелч.

— С хероина ли? — попита.

Уелч кимна енергично:

— Тери Грийн чака да предаде стоката. Всичките му авери са там, а Донован всеки момент ще се появи.

Едуардс го потупа по рамото:

— Изпипана работа, Франк.

— Добре! — изкрещя Уелч и посочи вратата. — На работа.

 

 

Макинли показа глава през вратата и подсвирна, за да привлече вниманието на Тери. Той го погледна и Макинли вдигна палец в знак, че всичко е наред. Отвън се чу блъскане на врати на коли.

— Добре, момчета, време е! — извика Тери на Флечър и хората му. Те оставиха картите и побързаха да се присъединят към него. Тери смигна на Сам: — Скоро всичко ще свърши, скъпа.

Тя се усмихна и погледна часовника си.

Макинли въведе широкоплещест мъж с черно кожено яке. Зад тях влязоха четирима яки типове с надути чанти.

Мъжът до Макинли кимна на Тери:

— Как е, Тери?

— Все по-добре става, Джеф.

Джеф Донован бе малко под метър и осемдесет, с къса коса и добре оформена къса брада. Той забеляза детектора за метални предмети и се намръщи:

— Какво, по дяволите, е това?

Тери се усмихна любезно.

— За всеки случай. Нали нямаш нищо против?

Погледът на Донован стана по-суров, усмивката му се стопи.

— Какво ще кажеш ти и хората ти да минете първи през него?

Тери вдигна рамене.

— Защо не?

Махна на Флечър и останалите и посочи детектора. Те минаха под него един по един. Макинли ги последва. Детекторът изпиука и Донован и хората му настръхнаха.

Макинли се намръщи и зарови из джобовете си. Намръщи се и поклати озадачено глава. След това бръкна в джоба на панталона си и извади шепа дребни монети. Усмихна се смутено.

— Снощи залагах на игрален автомат. Имах късмет.

Остави монетите на масата и пак мина под детектора. Този път той не изпиука.

— Доволен ли си? — попита Тери.

Донован се усмихна и махна на Тери и Сам да минат под детектора. Сам въздъхна. Извади мобилния телефон и ключовете от чантичката си и ги остави на масата, преди да мине под детектора. Тери я последва.

— Добре ли е сега? — попита той Донован.

Донован се усмихна.

— Сега съм много по-щастлив. — Той бръкна под шлифера си. — Сега е моментът да извадя автомата и да офейкам с дрогата и парите. — Той погледна хората си. — Нали, момчета?

Тери настръхна, а Флечър и хората му се заоглеждаха тревожно.

Донован се ухили, извади ръката си празна. Сви пръстите под формата на пистолет и ги насочи към Тери.

— Пипнах ли те?

Флечър и хората му се засмяха нервно. Донован махна на четиримата мъже с чантите към детектора и мина след тях. Ухили се, приближи се до Тери и го прегърна.

Тери се обърна към Сам:

— Сам, запознай се с Джеф Донован, най-долното копеле от северната страна на Темза.

Донован се усмихна и протегна ръка. Сам я пое.

— Вторият по гадост — поясни той. — Жена ми ме превъзхожда. Само не й го казвайте. Радвам се да се запознаем, Сам. — Той огледа фабриката. — Та къде сега е стоката?

— В микробусите.

— Да приключваме тогава и да си ходим по домовете.

 

 

Джипът изсвири с гуми, закова на сантиметри от бронята на полицейския микробус отпред.

— По-полека — предупреди Уелч. — Искам да стигна цял.

Лапна две ментови бонбончета.

— Извинявай, шефе — смотолеви сержант Кларк и смени на по-ниска скорост.

Уелч държеше план на града в скута си и оглеждаше улиците, покрай които минаваха. До указаното от Блаки място им оставаха не повече от десет минути.

Инспектор Симсън седеше отзад и нервно барабанеше по вратата.

Зад тях се движеше син микробус на полицейския отряд за бързо реагиране, а зад него — още шест коли с детективи и хора от Отдела за борба с наркотиците и два микробуса с униформени. Следваха ги и две коли с обучени кучета. Уелч искаше да включат и хеликоптер, но Едуардс отказа по финансови причини. Въпреки това сега разполагаха с предостатъчно хора, за да заловят Тери Грийн.

Сърцето на Уелч биеше лудо; изгаряше от нетърпение да тикне Тери Грийн зад решетките, където му беше мястото. И всички лаври щеше да обере само той. Блаки със сигурност щеше да предпочете да не се замесва. Цялата слава оставаше за Уелч и той бе решен да се възползва пълноценно.

Гореше от нетърпение да види изражението на Грийн, когато му слага белезници. Също на Джеф Донован. И на Саманта Грийн. Уелч се подсмихна. Това чакаше с най-голямо нетърпение. Да погледне Саманта Грийн в очите и да й съобщи, че е арестувана. Очакването бе почти мъчително и Уелч почувства, че се възбужда. Той се изчерви от неудобство и се разкрачи, за да оправи панталона си. Даде си сметка, че Кларк го гледа озадачено. Уелч изръмжа и посочи напред.

— Не съм казвал да се влачиш като костенурка.

 

 

Флечър постави една пачка банкноти в машината за автоматично броене и тя забръмча. Пайк записа цифрите от електронното екранче, а Райзър прибра преброените пари в едно от няколкото куфарчета. Сам и Тери ги наблюдаваха.

— Не съм мислила, че десет милиона лири заемат толкова много място — призна тя.

Тери я прегърна с една ръка.

— Това ще ни осигури спокоен живот до края на дните ни, скъпа.

Сам кимна.

— Дано да е така, Тери, защото нямам намерение да преживявам подобно нещо отново.

Макинли стоеше облегнат на беемвето с кръстосани крака и наблюдаваше как Донован и горилите му разтоварват хероина от микробусите.

Тери стисна рамото на Сам.

— Всичко това те възбужда, нали? Хайде, признай си.

— Не съм сигурна, че „възбуждане“ е вярната дума. По-скоро съм уплашена до смърт.

— Е, така поне знаеш, че си жива. Наистина жива. Както след като изригнал Везувий.

Сам се намръщи.

— За какво говориш?

— Везувий. Вулканът. След като изригнал, всички оцелели започнали да се любят.

— Ти все си мислиш за секс. Рано или късно все натам те избива.

Той се ухили.

— Исках да кажа, че след като мине опасността, човек трябва да отпразнува това, че е останал жив.

Сам поклати глава и вдигна заканително пръст.

— Това да не е заобиколният начин да ми кажеш, че искаш да спиш с мен?

Тери се изсмя.

— Може би по-късно.

Тя също се засмя.

— Може би.

Донован бе извадил по един пакет от всеки микробус и ги беше оставил на масата. Проби дупка във всеки и провери хероина със специални химикали.

— Да не би на стари години да си станал подозрителен? — подвикна му Тери.

— Просто проверявам.

Сам погледна часовника си.

— Не се безпокой, скъпа — успокои я Тери. — Скоро свършваме.

 

 

Кларк спря до микробуса на въоръжения отряд. Полицаите излизаха един по един и проверяваха оръжието си. Двама униформени наблюдаваха фабриката с бинокли.

Прозорците на долния етаж бяха заковани и над товарния вход имаше табелка „Продава се“.

— Имаме план от агенцията за недвижими имоти — обяви командирът на въоръжения отряд, висок жилав мъж с прошарена коса.

Не си направи труда да се представи по име и Уелч остана с впечатлението, че е сърдит, защото не са го оставили да командва цялата операция. Уелч обаче нямаше намерение да отстъпи. Това бе негова операция. Неговата слава. Въоръжените полицаи бяха само работна ръка.

Уелч поклати глава.

— Няма време. Влизаме веднага щом пристигне ланд-ровърът.

— За къде да бързаме? — възрази командирът на отряда, докато наместваше бронираната си жилетка. — Няма къде да бягат.

Ноздрите на Уелч се разшириха.

— Тук аз командвам — тросна се той. — Аз решавам какво ще се прави.

Командирът присви очи, но замълча. Кимна и отиде да разговаря с хората си.

— Готово ли е, шефе? — попита Симсън и подаде на Уелч пакет дъвки.

Уелч поклати глава. Още не беше изсмукал бонбоните си.

— Къде е ланд-ровърът? — попита.

Симсън посочи към главната улица.

— Идва.

— Щом пристигне, влизаме. Разбиваме вратата и нахлуваме заедно.

— По дяволите, шефе. Ако започнат да стрелят, ще стане кървава баня.

Уелч му намигна.

— Не казвай на никого, Дъг, но информаторът ме осведоми, че не са въоръжени. Тук е демилитаризирана зона.

 

 

По гърба му се стичаше пот; изпитваше непреодолимо желание да се почеше, но знаеше, че така ще се издаде. Той лежеше зад няколко варела, придържаше автомата си с две ръце, но внимаваше да държи пръста си далеч от спусъка. Бяха му дадени ясни нареждания. Да наблюдава сградата, докато започне нападението. Едва тогава трябваше да действа. Засега обаче щеше само да гледа. И да чака.

Целите явно не бяха въоръжени. Всички минаха през детектора за метални предмети, но това не означаваше, че не са скрили оръжията си някъде наблизо. Повечето лица му бяха познати. Тери Грийн. Анди Макинли. Джеф Донован. И жената. Саманта Грийн. Цяла сутрин бе разглеждал снимките им, докато го инструктираха. Много важно беше да не сбърка. Лошо му се пишеше, ако сгреши.

Носеше черна плетена маска с дупки за устата и очите и черен гащеризон. Черното е най-подходящият цвят в такива случаи. Всява страх. Хората са по-склонни да се подчиняват на нападател с черни дрехи. Нацистите са го знаели. Също хората от САС. Черното внушава страх и подчинение. Също и маските. Маската бе подгизнала от пот и от вълната кожата го сърбеше. Искаше му се да погледне часовника си, но знаеше, че трябва да ограничи движенията си до минимум. Той напрегна слух да чуе какво си говорят.

Донован държеше малка епруветка и разглеждаше съдържанието й. Той кимна:

— Добре изглежда, Тери.

Тери Грийн наблюдаваше хората си, докато брояха парите.

— По-лесно щеше да го пробваш, ако си беше смръкнал, Джеф.

Донован се намръщи.

— Не пипам такова нещо. Това е отрова.

Мъжът с черната маска размърда рамене. Напрежението му отслабна, мускулите му се отпуснаха. Скоро трябваше да действа, и то бързо.

 

 

Ланд ровърът пристигна и Уелч се ухили. Вътре се возеха четирима въоръжени полицаи. На предната броня бе закачено допълнително голямо желязо, което щяха да използват за разбиване на вратата, прозорците бяха подсилени с метална мрежа. Шофьорът носеше каска и бронирана жилетка. Тримата му спътници слязоха.

Уелч махна към фабриката:

— Добре. Да действаме.

Командирът на въоръжения отряд поведе хората си към фабриката, накара ги да се разгърнат. Когато стигнаха на двайсетина метра от сградата, ланд ровърът се насочи с пълна скорост към металната врата на товарния вход. Двама полицаи с по едно голямо куче го последваха.

Уелч, придружен от Симсън и Кларк, се запъти след тях. Останалите от екипа се разпръснаха и тръгнаха уверено напред, като внимаваха обаче да не изпреварят началника си. Хората от Отдела за борба с наркотиците също ги последваха.

Ланд ровърът се заби в металната врата и изчезна във фабриката. Хората от въоръжения отряд се затичаха и нахлуха през входа, закрещяха команди — всички да легнат по очи и да се предадат без съпротива.

Уелч почувства възбуждането от адреналина и се втурна напред. Симсън и Кларк го последваха и след секунди всички тичаха вкупом към фабриката с победоносни възгласи като футболни запалянковци след успешен мач.

Нахлуха във фабриката и виковете им отекнаха в огромното хале. Въоръжените полицаи стояха около ланд-ровъра с автомати, насочени към земята. Уелч се намръщи. Огледа се, очаквайки да види Тери Грийн. Сърцето му се сви — даде си сметка, че освен полицаите във фабриката няма никой. Беше празна. Съвършено празна. Нямаше къде да се скрие човек.

Командирът на въоръжения отряд го изгледа презрително.

— Страхотен удар, Ракел.

— Сигурно има някаква грешка — заоправдава се Уелч.

Чу дружен смях. Някои от полицаите го гледаха.

— Разбира се, че има грешка. И тя стои точно пред мен. Тежко ти се пише в участъка.

— Сигурно са си тръгнали. Били са тук и са избягали. Закъснели сме.

Командирът на въоръжения отряд поклати глава.

— Огледай се. Тук от години не е стъпвал човешки крак. Приеми нещата, Ракел. Пратили са те за зелен хайвер.

Мобифонът на Симсън иззвъня и той се отдалечи, за да го вдигне. Командирът на ударния отряд се върна при хората си.

Уелч пъхна ръце в джобовете си и отиде по средата на фабриката. Колегата му имаше право. Тери Грийн не се беше вясвал тук. Никой не беше идвал. Едно от кучетата вдигна крак до стената.

Полицаите отново избухнаха в смях и се запътиха към микробуса си.

Симсън се приближи.

— Шефе, началникът е. Иска да знае как върви операцията.

Уелч поклати глава. Трябваше да помисли, преди да говори с Едуардс. Предстояха му много обяснения. Умът му обаче не го побираше къде се беше провалил.