Стивън Ледър
Госпожа Мафия (4)

Когато Сам се прибра, Триша нагъваше пица.

— Ти ли си я купи? — попита Сам, кимайки към кутията.

Триша поклати глава.

— Ти. Използвах кредитната ти карта.

— Триш! Защо не ме попита?

— Защото те нямаше. Помислих, че може пак да закъснееш.

— Бях при баба ти. — Сам си взе парче от пицата. — Нали знаеш, че мразя ананас.

— Плодовете са полезни. Как е тя?

Сам седна на масата срещу дъщеря си.

— Все същото. Няма изгледи за подобрение. Такава е болестта.

— Да, знам. Учихме го по биология миналата година.

Сам отхапа от пицата, Триша отиде при хладилника и й наля чаша мляко.

— И как е в училище?

— Училище като училище. И там няма изгледи за подобрение.

— Скоро ще свърши. Ще отидеш в колеж или в университет.

Триша въздъхна.

— Не започвай отново, мамо.

— Не започвам. Образованието е много важно нещо. Знаеш го.

— Ти си напуснала училище на петнайсет и си се справила в живота.

Сам се засмя и остави парчето пица на масата.

— О, Триша, стига. Почти четвърт век завися от другиго. Това не е голямо постижение.

— Ти си съпруга и майка. Отгледала си три деца. Създала си дом.

— Такава ли искаш да станеш? Домакиня?

Триша се намуси.

— Не, по дяволите. Просто казвам, че в живота винаги има избор, това е.

— Точно това ще ти осигури образованието, по-голям избор в живота. И не ругай.

— „По дяволите“ не е ругатня, мамо.

Сам вдигна вежди и Триша разпери ръце.

— Добре, няма да говоря вече. — Тя стана. — Имам домашни. Не стой много до късно, трябва да се наспиш, за да си хубава.

— Благодаря — засмя се Сам.

След като Триша се качи в стаята си, Сам си отвори бутилка бяло вино, пусна диск на „Игълс“ и разгърна документите, които й беше дал Патерсън. Второто четене не й помогна много да разбере скучните числа. Чекът от Уоруик Лок щеше да успокои кредиторите й за около седмица, но без сериозни приходи пясъчният й замък скоро щеше да се срине. Единственото спасение бе в сейфа на Тери.

След няколко часа тя се качи на горния етаж и се изкъпа. Докато сушеше косата си в спалнята, тя видя леко проблясване през завесите. Загаси лампата и погледна навън. Пред къщата й беше спряна някаква кола. Голяма кола.

* * *

Франк Уелч лапна два ментови бонбона и отново загледа дома на Сам Грийн. Беше посещавал къщата два пъти, и двата при обиск. Първия път, преди четири години, бе идвал, за да търси доказателства срещу наркоимперията на Грийн. Къщата обаче се оказа чиста и Уелч и колегите му си тръгнаха с празни ръце под дъжд от обиди от страна на Тери и Сам. Вторият път бе не по-малко безрезултатен — откриха обувките с петна от кръв, която впоследствие се оказа на Престън Сноу, едва след като претърсиха апартамента на Тери. Не беше сто процента сигурно, но експертът по генетика на отдела можеше да се закълне, че на земята би трябвало да живеят двеста милиарда души, за да има още някой същия ДНК профил. Това твърдение бе достатъчно убедително за Уелч и съдебните заседатели.

Уелч събра ръце пред устата си и издиша бавно, след това внимателно смръкна. Усети само аромат на мента. Намекът на Сам за лошия му дъх бе попаднал точно в целта. Този проблем го мъчеше още от ученическите му години. Той не беше пушач и честото миене на зъбите явно никак не помагаше, защото при всеки по-близък контакт хората се извръщаха с отвращение. Самият Уелч не надушваше нищо необичайно, което влошаваше допълнително нещата, защото нямаше как да разбере сериозността на проблема. А и ненавиждаше миризмата на мента.

Уелч се облегна и забарабани с пръсти по кормилото. Лампата в спалнята бе изгаснала още преди час, малко след това си беше легнала и дъщерята. Уелч знаеше, че Сам Грийн го е забелязала — той нарочно светна с фарове, когато тя влизаше в спалнята си. Искаше да й даде да разбере, че ще продължи нещата докрай и няма да се откаже, докато не съсипе целия престъпен бизнес на Тери Грийн. И без това нямаше какво по-полезно да прави. Никой не го чакаше вкъщи, освен това вече беше вечерял — прегоряла риба и пържени картофи в стола на управлението. Планираше само да дремне няколко часа и отново да се заеме за работа.

Той изви врат, за да го разкърши. Изведнъж забеляза тъмен силует до колата; застина. Лицето му беше познато. Беше Анди Макинли, бившият шофьор на Тери Грийн.

Уелч смъкна стъклото на джипа:

— Какво, по дяволите, търсиш тук, Макинли? Мислех, че работиш вече за Джордж Кей.

Макинли се облегна на багажника и наведе глава на нивото на лицето на Уелч. Ухили се, показвайки големите си зъби:

— На госпожа Грийн не й харесва да киснеш пред дома й. Сигурен съм, че разбираш. Самотна жена с малко момиче в такава голяма къща. Виж, ако го правеше по служба, нямаше да имаме нищо против, но доколкото се досещам, не си по служба. Има тънка граница между наблюдение и дебнене и на мен ми се струва, че си я прекрачил.

Уелч присви очи.

— Мога да те задържа за възпрепятстване на полицейско разследване, Макинли. Сега изчезвай от…

Макинли извади голям автоматичен нож, натисна сребристото му копче и от дръжката изскочи петнайсетсантиметрово острие.

— Не прави глупости, Макинли.

Макинли го изгледа презрително, наведе се и заби ножа в предната гума на джипа. Издърпа го и прибра острието; от гумата се чу силно съскане.

— Защо, по дяволите, го направи? — изсъска Уелч. — Мога да те арестувам за това.

Макинли вдигна равнодушно рамене:

— Ами арестувай ме. Така ще можеш да обясниш на шефа си защо киснеш посред нощ пред дома на една самотна жена.

* * *

На вратата се звънна и Сам побърза да отвори. Беше Анди Макинли с черен шлифер и вдигната яка заради студа.

— Всичко е наред, госпожо Грийн. Няма повече да ви безпокои.

— Благодаря, Анди. Не се сетих на кого друг да се обадя.

— Нали затова съм тук, госпожо Грийн. — Той вдигна ръка, сякаш козирува. — Пазете се.

Обърна се да си върви.

— Анди, мога поне да те поканя за едно питие. Влез за малко.

Макинли се подвоуми, после се обърна и се усмихна:

— Благодаря, госпожо Грийн. Аз никога не отказвам.

Сам затвори вратата и го покани в хола. Триша се показа от горния етаж:

— Кой е?

— Търсят ме по работа — отвърна Сам.

Триша беше само по широк сутиен и шорти. Макинли бързо извърна очи и това накара Сам да се засмее. Триша също забеляза реакцията му и слезе няколко стъпала, за да погледне по-отблизо госта.

— Триша, в леглото! — изкомандва Сам.

Триша се изплези и изтича нагоре.

— Хайде, Анди, свали този шлифер.

Макинли съблече дрехата и я преметна на облегалката на креслото. Сам наля две чаши уиски.

— Искаш ли нещо вътре, Анди?

— Само капка вода, госпожо Грийн, всичко друго би било светотатство.

Сам наля малко вода в двете чаши и подаде едната на Макинли. Вдигна своята за наздравица:

— Благодаря, Анди, рицарю мой.

— Няма защо. Както казваше баща ми, тежка е царската корона. — Той се усмихна. — Знаете ли, бях на дванайсет, когато разбрах какво искаше да каже.

Той се разположи на дивана, Сам се сви на един стол до камината. Двамата надигнаха чашите.

— Засега Ракел си тръгна, госпожо Грийн, но не мисля, че ще се откаже. Знаете ли, има някакво особено отношение към вас.

Тя кимна.

— Да. По очите му се познава. Имам чувството, че ме съблича с поглед.

Макинли кимна.

— Разбирам го напълно.

Отпи нова глътка уиски.

Сам го погледна над ръба на чашата си, запита се дали ирландецът не опитва да флиртува, но реши, че не. В Макинли имаше някаква особена галантност, която много й харесваше, и тя реши, че ако той реши да сваля някоя жена, ще го направи на колене и с червена роза в ръка. Тя си го представи и се засмя.

— Добре ли сте, госпожо Грийн? Изглеждате, сякаш умът ви е на светлинни години оттук.

Сам се усмихна по-широко.

— Всичко е наред, Анди. Просто съм радостна, че ми даде визитната си картичка.

— Винаги съм на вашите услуги, госпожо Грийн.

— Как се разбираш с Джордж Кей?

Макинли вдигна рамене, но не отговори. Сведе поглед и Сам предположи, че не иска да обсъжда отношенията с шефа си.

— Какво правиш за него?

Макинли отново вдигна рамене.

— Горе-долу каквото и за Тери.

— Мислиш ли, че можеш да правиш същото и за мен?

Макинли вдигна очи и я погледна. Тя за пръв път забеляза колко сини са очите му — изключително бледосини, сякаш гледаше през нея.

— От защита ли имате нужда, госпожо Грийн?

Сам прокара пръст по ръба на чашата.

— Тери ме помоли да свърша някои неща вместо него. Това е нова територия за мен, Анди. Ще съм по-спокойно, ако някой ми пази гърба.

— Госпожо Грийн, за мен ще бъде удоволствие. — Той протегна ръка и чукна чашата й. — Истинско удоволствие.

* * *

Капитанът провери положението на кораба на компютърната радарна система и изръмжа на първия си помощник на испански:

— Още десетина минути.

Извади малък портативен апарат за определяне на географското положение и го включи. На мониторчето се появиха същите данни, както на корабния компютър.

Първият помощник почука с пръст върху монитора на радара:

— Господ ни закриля. — Той измъкна един кръст от пазвата си и го целуна. — Ще подготвя хората.

Първият помощник слезе от мостика върху подвижната палуба. Името му бе Лусеро и за една нощ и краткото пътуване до Лондон щеше да получи сто хиляди долара.

Нощта бе ясна и безоблачна, но нямаше луна и четиримата мъже в задната част на корабчето се виждаха като неясни тъмни сенки. Лусеро се запъти към тях с характерната походка на моряк. Той бе около петдесетте и още от юношеските си години плаваше по море. Почти нямаше голямо пристанище в света, което да не е посетил, но напоследък работата му се състоеше в кратки разходки от бреговете на Испания до Северно море с този рибарски траулер. Рибата обаче бе последното, което го интересуваше.

Върху палубата бяха наредени осем опаковани в дебел найлон бали върху метални шейнички. За всяка шейничка беше прикрепена бутилка със сгъстен въздух, свързана с пластмасова кутия. Лусеро извади фенерче от якето си, клекна до балите и провери механизма на всяка поотделно. Тъкмо затваряше и последната кутия, когато капитанът се появи на мостика и изрева с пълно гърло да спускат товара. Лусеро потупа единия от хората си по гърба и извика:

— Хайде!

Четиримата мъже също получаваха солидно заплащане за труда си и също както Лусеро бяха извършвали това пътуване много пъти. Избутаха балите една по една през борда и те бавно изчезнаха под повърхността. Четири тона суров канабис потънаха на дъното.

* * *

Когато Сам слезе на долния етаж, Триша се гледаше в огледалото.

— Разрешават ли ви да носите толкова много грим в училище?

Триша се нацупи.

— Мамо, всяка сутрин ми задаваш един и същ въпрос.

Сам се приближи и постави ръце върху раменете й:

— Учителките нямат ли нещо против червилото и изкуствените мигли?

— Това не е червило, а балсам за устни. Устните ми са напукани.

— О, сигурно.

— А миглите ми са съвсем естествени.

Сам потупа дъщеря си по раменете.

— Да, да. Знаеш ли, когато аз бях ученичка, в училище дори не ни позволяваха да си покажем крака над коляното. А косата трябваше да е къса или вързана отзад. Гонеха ни вкъщи дори да видят следа от червило.

— Знам, знам, и по земята скитаха динозаври, нали? — Триша се обърна и целуна Сам по бузата. — Чао.

Изскочи навън.

— Чао — отвърна Сам и се насочи към кухнята.

— Божичко!

Сам се закова на място.

— Какво? Какво има?

Триша стоеше на прага с широко отворена уста.

— О, Господи. Мамо, виж си колата.

Сам се показа на прага. Върху предното стъкло на сааба й с жълт спрей бе изписано: ЛЪЖЛИВА КУЧКА.

— Мръсници — възкликна Триша. — Това сигурно е дело на някой от рода Сноу.

— Възможно е. Ще го оправя.

— Мамо, трябва да се обадиш в полицията. Не можеш да им позволяваш да продължават. Това е вандалщина.

— Полицията няма да се впусне да ни помага, Триш. Аз ще се оправя. Тръгвай за училище.

Сам затвори вратата и отиде в кухнята. Обади се на Анди Макинли и го помоли да я вземе от къщи. Беше си уредила среща с Лорънс Патерсън в десет часа пред обществения трезор в Кенсингтън.

Направи си силно кафе, взе една праскова и зачете „Дейли мейл“.

Макинли позвъни в девет и половина. Носеше синьо сако, черни панталони, бяла риза и тъмносиня вратовръзка и приличаше на екскурзовод, чакащ група туристи на летището. Беше спрял сивия си лексус зад сааба на Сам. Сам заключи къщата и тръгна към него.

— Откъде взе тази кола, Анди?

— Тери ми остави ключовете — отвърна Макинли. Отвори й вратата и тя се настани на меката седалка. — Реших, че най-много ви подхожда.

Той заобиколи колата отпред и седна зад волана.

Сам се изсмя.

— На какъв подхожда, на кръстник на мафията?

Макинли подкара към центъра на Лондон.

— Сложи си колана, Анди.

— Моля?

Макинли я погледна изненадано в огледалото.

— Сложи си колана. Не искам да ти се случи нещо, докато ме возиш.

Макинли изпухтя:

— Ох, госпожо Грийн, коланите убиват повече хора, отколкото спасяват.

— Това май съм го чувала за въздушните възглавници. Пък и на тези данни надали може да се вярва.

Макинли изръмжа недоволно и си сложи колана.

— Кой мислите, че е направил това на колата ви, госпожо Грийн?

— Някой от фамилията Сноу, предполагам.

— Братът ли?

— Може би. Получих няколко анонимни заплахи по телефона и една пилешка глава по пощата.

Макинли се извърна рязко:

— Пилешка глава ли?

— Да. Гледай си в пътя, Анди.

Лорънс Патерсън я чакаше пред безличната сграда на обществения трезор. Носеше дълъг шлифер, който се развяваше от вятъра зад гърба му, придаваше му вид на проскубан гарван. Той им махна и се втурна да отваря вратата на Сам. Макинли му кимна мълчаливо.

— Наред ли е всичко, Саманта? — попита Патерсън, докато показваше пластмасовата си лична карта на пропуска.

— Тип-топ, Лорънс. Като за първи ден в света на организираната престъпност.

Пазачът, мъж около четирийсетте, й подаде една тетрадка и тя записа името си и се подписа.

— Шегува се — оправда се Патерсън пред служителя.

Лицето на пазача остана безизразно. Той натисна едно копче и тежката врата към отделението със сейфовете се отвори.

Сам последва Патерсън по сивия коридор с две видеокамери на охранителната система. Влязоха в приемна, където млад мъж със сив костюм провери отново документите им. Патерсън му даде някакъв ключ и служителят излезе през една странична врата.

— Добре, оставям те сама — каза Патерсън.

— Няма ли да останеш?

— По-добре не. Тери каза, че съдържанието на кутията е само за твоите очи.

— Може би по-скоро не искаш да си цапаш ръцете. — Адвокатът я изгледа обидено и тя го потупа по ръката: — Шегувам се, Лорънс.

Скоро след като Патерсън излезе, мъжът със сивия костюм се появи отново с голяма метална кутия. Постави я в една кабина, кимна към звънеца при гишето и каза на Сам да позвъни, когато стане готова.

След като остана сама, тя си пое дълбоко въздух и отвори кутията. Първото, което видя, бе десетина сантиметра дебела пачка банкноти от по петдесет лири. Тя изсвири тихо и прокара пръсти по парите. Сигурно имаше няколко стотици банкноти. Повече от десет хиляди лири. Тя ги прибра в чантичката си и извади от кутията черно тефтерче с кожена подвързия. Страниците му бяха плътно изписани с имена и телефонни номера. Отзад в прозрачно пластмасово джобче на подвързията бе тикната еднодоларова банкнота, сгъната на две. Сам я извади. Опита да я разгъне и установи, че не е сгъната, а е само половин банкнота. Тя се намръщи, почуди се какво ли означава. Отново разлисти бележника и откри няколко листа, изписани плътно с кривия почерк на Тери. Прибра и тефтерчето в чантата си.

В металната кутия имаше голям жълт плик за документи. Сам го вдигна и видя под него три паспорта. Вдигна ги и ги заоглежда озадачено — полицията бе конфискувала паспорта на Тери при ареста му. Два от паспортите бяха английски, вътре бе залепена снимката на Тери, но името и датата на раждане не бяха попълнени. Третият бе американски, също със снимката на Тери, но на друго име. Сам ги върна в кутията и отвори плика. Вътре имаше шест снимки, правени с обектив с голямо увеличение. На тях се виждаха Тери и някакъв непознат за Сам мъж; широкоплещест, с шлифер. На една от снимките Тери му подаваше някакъв плик, на други две непознатият отваряше плика и разглеждаше дебела пачка банкноти. Сам върна снимките в плика и в кутията. Позвъни и мъжът със сивия костюм се появи отново, взе кутията и я отнесе. Сам си тръгна.

Макинли я върна вкъщи, остави лексуса пред дома й и откара сааба на монтьор, за да отстрани надписа. Сам си направи кафе и седна в кухнята, започна да преглежда бележките на Тери.

Още четеше, когато Триша се върна от училище. Сам прибра бележника и сготви вегетарианска яхния с люти чушки и див ориз, едно от любимите ястия на дъщеря й. Седнаха заедно на вечеря пред телевизора. След това, когато Триша се качи в стаята си, Сам отново се зае с бележника.

* * *

Лусеро излезе от терминала за пристигащите полети и взе специалния автобус до хотела на летището, където си беше резервирал стая под фалшиво име. Винаги отсядаше в една и съща стая на седмия етаж и никога не оставаше повече от дванайсет часа, въпреки че плащаше в брой за двайсет и четири. През последните три години бе предприемал това пътуване шест пъти, като никога не оставаше във Великобритания повече от необходимото. Страната не беше от любимите му. Не обичаше нито климата, нито храната, нито хората.

Той отвори чантата си, единствения си багаж, и провери преносимото устройство за определяне на географското положение. Върна го на мястото му, извади едно испанско футболно списание, седна на леглото и зачете. Не включи телевизора. Можеше да мине и без английска телевизия.

Беше стигнал до средата на вестника, когато на вратата се почука. Особено почукване — почукване, което очакваше през цялото време. Две бързи, пауза, едно изтропване, пауза, накрая три бавни. Лусеро стана от леглото и надникна през шпионката. Намръщи се. Отвън стоеше някаква жена. Жена около четирийсетте, с тъмни очила и с шалче около врата като Джаки Онасис. Като филмова звезда, която не иска да я познаят. Преди никога не беше идвала жена, но чукането бе същото.

Лусеро сложи веригата и открехна вратата. Жената стоеше и го чакаше да заговори. Лусеро я загледа безмълвно. Виждаше собственото си отражение в очилата й. Тя бръкна в чантичката си, измъкна половин еднодоларова банкнота и му я подаде. Лусеро взе банкнотата и затвори.

Върна се при нощната масичка и вдигна портфейла си. Извади кредитната си карта. Под нея имаше нагънато няколко пъти листче. Половиндоларова банкнота. Разгъна я, постави я върху масичката и долепи до нея парчето, което му беше дала жената. Съвпадаха. Лусеро провери серийните номера два пъти, за да е съвсем сигурен, след това взе чантата, отвори и я подаде на жената. Тя си тръгна, без да пророни и думичка, и Лусеро затвори вратата. Погледна часовника си. До полета му оставаха четири часа. Време беше да пийне нещо. Една от причините да отсяда все в този хотел бе това, че предлагаха испанска бира. Лусеро мразеше английската.

* * *

Сам седна на задната седалка на лексуса и свали шала и тъмните очила. Макинли се обърна:

— Как мина, госпожо Грийн?

Сам се усмихна пресилено. Ръцете й трепереха.

— Мислех си, че ще припадна. Господи, колко бях уплашена, а трябваше просто да взема една чанта. — Тя въздъхна дълбоко. — Но успях! По дяволите, успях!

Тя отвори чантата и извади уреда за ориентиране.

— Как работи това, Анди?

Макинли запали двигателя и изкара колата от паркинга на хотела.

— Чрез сателити — отговори.

Сам извади компютърчето от пластмасовия му калъф и го заразглежда любопитно.

— Може да определи географското ви положение с точност до метър навсякъде по земното кълбо. Ако въведете координатите си, можете да се върнете на абсолютно същото място, където и да ходите.

— Това са новите технологии — възкликна впечатлено Сам. — Сигурно японците са го измислили, а?

— По-скоро американците. Американските военни.

— Добрите стари Щати помагат на наркотрафикантите да си намерят стоката. Странен свят, не мислиш ли?

Тя запали цигара, Макинли продължи към мястото на срещата й с Рег Солмън. Солмън бе стар приятел на Тери и Сам го беше виждала десетина пъти през последните пет-шест години. Остана много изненадана да научи, че той не само прави компания на Тери на чашка, ами е и ключова фигура в контрабандата на канабис. Беше около петдесетте, живееше в голяма къща в Хемпшир и обожаваше лова и риболова. Дори имаше два ловни сокола, които бе отгледал от пилета. Сам никога не се беше интересувала откъде идват парите му и едва сега си даваше сметка колко е била наивна. Винаги бе знаела, че приятелите на Тери плуват в недотам бистри води, но това можеше да се очаква, като се имат предвид някои от неговите занимания — нощни клубове, боксови мачове, сделки с недвижима собственост. Никога обаче не беше предполагала, че може да са чисти престъпници. Сега мъглата пред очите й се бе разсеяла и тя си даваше сметка колко заблудена е била.

Макинли спря насред някакъв селски път между една картофена нива и пасбища. Пред тях бе паркиран зелен джип, опръскан с червена кал.

— Искате ли да дойда с вас, госпожо Грийн?

— Не, ще се справя и сама, Анди. Няма да се бавя. Съжалявам само, че не си взех ботуши.

Сам слезе от лексуса и тръгна по пътя към дървената порта на едно телено заграждение. Изровена пътека водеше към група дървета. Сам вървеше на зигзаг, заобикаляйки многобройните кални локви. Когато стигна до дърветата, видя реката, в която Солмън й беше казал, че ще лови риба, след няколко минути забеляза и самия него, седнал върху голям бамбуков панер с въдица в ръка, втренчен в крещящо оранжевата плувка на повърхността на водата. Носеше старо яке и каскет, между зъбите си, както винаги, стискаше тънка пура. Щом забеляза Сам, той стана и й помаха:

— Сам, радвам се да те видя.

Той извади пурата от устата си и я целуна по бузата.

— Здравей, Рег. Голямо чудо, а?

Солмън се направи на засрамен. Вдигна рамене и отново лапна пурата. Сам му подаде чантата и той я взе и я отвори. Извади устройството за ориентиране, включи го, провери дали работи и кимна на Сам:

— Тери винаги ми даваше…

Преди да довърши, тя му подаде един плик. Той се усмихна и се изправи. Провери тежестта на плика на ръка, без да си даде труда да преброи парите, които бяха вътре.

— Благодаря, Сам. Искаш ли да присъстваш?

— За нищо на света няма да го изпусна, Рег. — Тя се обърна да си върви, но изведнъж спря. — Колко пъти сте правили такива неща с Тери?

— Няколко.

— Някога проваляли ли сте се?

Солмън остави чантата в панера.

— Средно една от четири пратки отива зян — отвърна, — но проблемите обикновено са от страната на испанците. Или доставчиците ги пращат за зелен хайвер, или испанските ченгета хващат кораба, преди да напусне териториалните им води. Щом товарът се намери на дъното на океана, на нас ни остава само да го приберем. Всичко ще мине добре, Сам, не се тревожи.

— Надявам се.

— Как се справя Тери?

Сам се намръщи.

— Изглежда много добре.

— Ще обжалва, нали?

— Вероятно.

— Гадна история. Тери не е убиец.

— Е, на мен не ми приличаше и на търговец на наркотици. Чао, Рег. Късмет.

Тя се върна при колата. Макинли слезе и й отвори вратата. Сам му се усмихна. Щом се качи, погледна часовника си.

— Хайде, Анди. До два трябва да съм в затвора.

— Ще стигнем навреме, госпожо Грийн.

Макинли се качи и потегли, Сам извади цигара.

— Коланът, Анди.

 

 

Макинли спря пред затвора. Сам си пое дълбоко въздух. Мразеше тази сграда, мразеше миризмата, шума, хората вътре.

— Не знам колко ще се забавя, Анди.

— Стойте колкото искате, госпожо Грийн. И предайте поздрави на господин Грийн.

Сам слезе и мина през малката метална врата за пешеходци до портала за колите. Показа разрешителното писмо за свиждането и паспорта си на входа и се подписа в дневника за посетителите. Дадоха й временен пропуск и тя го закачи на сакото си.

Поканиха я в чакалнята, където двайсетина посетители, главно жени, седяха на оранжеви пластмасови столове. Сам остана права. Посегна към цигарите си, но забеляза голям надпис „Пушенето забранено“ и рисунка на цигара, задраскана с дебела червена черта, в случай че някой не разбира английски.

През следващите двайсет минути в чакалнята влязоха още десетина души, след това всички посетители бяха преведени през едно вътрешно дворче към залата за свиждане. Сред тях се втурна малко черно-бяло коли и заразмахва лудо опашка. Изведнъж кучето залая по една дебела негърка, хвърли се към чантата й. Двама надзиратели хванаха жената под мишниците и я повлякоха нанякъде въпреки съпротивата й. Кучето ги последва с радостно джафкане.

Преди да бъдат допуснати до залата за свиждане, документите на всички отново трябваше да бъдат проверени по списък; две служителки на затвора започнаха да проверяват личния им багаж. Сам се нареди търпеливо на опашката, въпреки че ужасно й се пушеше.

Когато й дойде редът, един надзирател с отегчен вид поиска разрешителното й и затърси името й в списъка. Накрая поклати глава и почука с химикалка по устните си:

— Няма ви в списъка, госпожо Грей.

— Казвам се Грийн, като цвета.

— Грей също е цвят^[1].

Той я погледна безизразно и Сам се зачуди дали нарочно се прави на тъп, или наистина е малоумен. Доколкото имаше впечатление от надзиратели, бе по-склонна да приеме второто.

— Знам, че грей е цвят, но аз се казвам Грийн.

Той й върна разрешителното.

— Няма ви в списъка.

— В списъка на главния вход ме имаше.

— Този е друг.

Сам размаха разрешителното пред очите му.

— Ами това? Има ли печат на затвора? Пише ли, че имам право на свиждане? С днешна дата ли е?

Служителят я изгледа напълно безразлично.

— Няма ви в списъка — повтори.

От опашката се чуха нетърпеливи възгласи. Появи се друг надзирател, обувките му скърцаха, сякаш бяха чисто нови. Имаше лукаво изражение и беше с десетина сантиметра по-нисък от колегата си.

— Какъв е проблемът, господин Брадшоу? — попита.

— Тази жена я няма в списъка, господин Ригс.

Ригс погледна тетрадката му и прокара пръст по списъка.

— Наистина, няма ви.

— Откъде знаете? Дори не попитахте за името ми.

Ригс я погледна, присви очи:

— Няма нужда, госпожо Грийн. Съпругът ви е знаменитост тук.

— Значи това било. Изкарвате си го на мен заради Тери, така ли?

Ригс показа кривите си зъби.

— Хайде, хайде, госпожо Грийн, не сме толкова дребнави. — Показа й тетрадката. — Уверете се сама.

— Не ме интересува какво пише в тъпия ви списък. Имам разрешително за свиждане днес и искам да се видя със съпруга си.

Отзад се чуха нови недоволни възгласи, но Сам не им обърна внимание, цялото й внимание бе съсредоточено върху човека, който отказваше да я допусне до съпруга й.

— Разбира се, мога да допълня списъка — каза Ригс, едва сдържайки усмивката си, — но преди това трябва да преминете през една допълнителна процедура.

— Процедура ли?

Той кимна към една служителка, застанала пред врата с надпис „Стая за претърсване“, и вдигна рамене:

— Наркотиците са голям проблем тук. Е, вие сигурно го знаете по-добре, нали съпругът ви е в този бизнес.

— Сигурно се шегувате.

Усмивката на Ригс се стопи.

— Вие решавате, госпожо Ригс. Без претърсване няма свиждане.

Тя преглътна тежко. Искаше й се да се нахвърли върху този мръсник, да го удари в самодоволното лице, но знаеше, че така няма да постигне нищо. Тя се усмихна пресилено.

— Добре, защо не.

Ригс я изпрати до стаята за претърсване и служителката я покани вътре. В помещението имаше маса, покрита с бяла хартия, малък умивалник, кошче и остъклен шкаф. От вътрешната страна на вратата бе залепен плакат, предупреждаващ за опасността от СПИН.

Надзирателката провери устата на Сам с помощта на дървена шпатула.

— Изплезете си езика, ако обичате?

Сам се подчини. Надзирателката провери под езика й и кимна:

— Добре, съблечете се.

— Предполагам, че това ви възбужда по някакъв начин — отбеляза Сам, докато си сваляше сакото.

Надзирателката си сложи гумени ръкавици.

— О, да — отвърна, — от малка съм си мечтала да се занимавам точно с това.

— Приличам ли на жена, която носи наркотици в… в себе си?

— Няма да повярвате какви хора го правят. Сега си свалете полата и гащите и легнете по гръб. Няма да направя нищо, което гинекологът ви да не е правил.

Сам си даде сметка, че жената не участва в заговора срещу нея, просто изпълняваше заповедите на Ригс. Тя свали полата и бикините си, легна на масата и се разкрачи. Жената бръкна с пръст във влагалището й и заопипва вътре.

— Ако искате да ме докарате до оргазъм, бръкнете още два сантиметра навътре.

Надзирателката се подсмихна:

— Няма да повярвате колко пъти съм чувала тези думи.

Тя издърпа пръста си.

— Готово ли е?

— Още една проверка.

Сам осъзна какво има предвид и потръпна:

— Само това не. Хайде, стига.

— Такива са правилата. Повярвайте, не го правя за удоволствие. Затворете очи и докато преброите до три, ще е свършило.

Сам затвори очи; надзирателката бръкна с пръст в ануса й, опипа бързо и го извади.

— Готово — обяви. — До умивалника има хартиени кърпички.

— Благодаря. — Сам едва сдържаше сълзите си. — Хиляди благодарности.

 

 

Тери седеше на същата маса, както при предишното свиждане. Изправи се, щом видя Сам.

— Здравей, любов моя.

Опита да я целуне по бузата. Тя го отблъсна и седна.

— Какво има?

Тя го изгледа на кръв.

— Съблякоха ме гола, Тери.

— О, за бога. Съжалявам.

— Бъркаха ми къде ли не. Какво става?

Тери я хвана за ръката.

— Добре ли си?

Сам се отдръпна. Не искаше Тери да я докосва. Не искаше да я докосва който и да било повече.

— Не. Не съм добре. Изобщо.

Отляво седеше възрастна двойка. Мъжът, около седемдесетте, носеше затворническа униформа с няколко номера по-широка. Кожата му бе набръчкана като стар пергамент, очите му бяха хлътнали и придаваха на главата му вид на мумифициран череп. Жена му, вероятно пет-шест години по-млада, бе два пъти по-едра от него, закръглена и с пищни форми, носеше дебело вълнено палто и голяма шапка и стискаше надута пластмасова чанта в скута си. Ноктите й бяха изгризани до живеца. Двамата седяха мълчаливо, от време на време се поглеждаха и се усмихваха. Сам се запита какво й предстои. Дали след години и те с Тери нямаше да имат какво повече да си кажат? Тя потрепери.

— Студено ли ти е? — попита Тери.

Тя поклати глава.

Тери се наведе напред, по лицето му се четеше искрена загриженост.

— Тук един човек е решил да ми прави мръсно, скъпа. Казва се Ригс.

— Главен надзирател Ригс ли? Да, запознахме се. Каза, че ме нямало в списъка. Мръсник.

— Съжалявам.

— Стига си „съжалявал“. От това не ми става по-добре.

Тя се огледа. В другия край на залата един затворник, едва излязъл от пубертета, плачеше пред намръщения поглед на млада жена, вероятно съпруга или приятелка. Наоколо лудуваха деца, неколцина надзиратели зорко бдяха за наркотици.

— Господи, иска ми се да съм на хиляди километри оттук — възкликна Сам.

— И на мен.

Ригс влезе и седна на една маса до вратата; загледа ги втренчено. Тери се усмихна широко и му махна леко.

— Ще ти го върна, щом се измъкна — изсъска тихо, без да престава да се усмихва.

Сам се обърна, за да види кого гледа. Забеляза Ригс и бързо се обърна към Тери, намръщи се.

— Кога ще престанеш да си създаваш врагове, Тери? Нищо чудно, че пак са те взели на мушка.

Той вдигна ръце и се отпусна назад на стола.

— И спри да повтаряш, че съжаляваш. Става ли?

— Добре.

Поседяха известно време в мълчание. Накрая Тери се наведе към нея:

— Всичко е уредено, нали?

Сам го изгледа гневно.

— Ти си мръсник, Тери Грийн.

— Любов моя…

— Не съм ти никаква „любов“. Караш ме да ти върша мръсната работа. — Тя тръсна глава, опита да събере мислите си. — Стоката е доставена на уговореното място. Взех онзи апарат и го дадох на Рег Солмън. Утре ще разговарям с Кей и останалите.

— Внимавай с тях. Трябва да им покажеш кой е шефът.

— Само че аз не съм шефът, Тери. Аз съм съпруга и майка, не мафиот.

— Не показвай никакви признаци на слабост, любов моя. Те веднага ще се обърнат срещу теб.

Сам въздъхна и кимна.

— Добре. Ще се оправя. — Прокара ръка по челото си. — Не мога да повярвам, че ме замеси в такова нещо.

— На кого другиго да се доверя?

— За фалшивите пари обаче не ме търси. Уредих тази сделка, но повече не искам да се замесвам. — Тери опита да стисне ръката й, но тя се дръпна. — Сериозно говоря.

— Знам. — Той постави ръце на масата и сключи пръсти. — Анди Макинли се грижи добре за теб, нали?

Сам кимна.

— Добър човек е.

— Да. Стабиляга. Въпреки че не се отличава с особен интелект.

— И Кей го каза. Анди не е глупак, Тери. Ако някой тук е глупав, това съм аз.

Тери се усмихна и поклати глава.

— Лора идва ли ти на свиждане?

— Още не. Изпратил съм й формуляр за молба. Ще й отнеме известно време.

Някакво момченце падна в краката на Сам и тя се наведе да го вдигне. То се отскубна от ръцете й и се втурна към майка си със сълзи на очи.

— Помниш ли как Лора все се опитваше да тича още преди да се е научила да ходи? — каза Тери. — Все падаше. Но никога не плачеше. Упорито дете.

— Упоритостта невинаги е добро качество, Тери.

Сам загледа как майката успокоява момченцето под загрижения поглед на съпруга си. Обърна се отново към Тери:

— Ти ли го направи, Тери?

Той я погледна в очите. Поклати бавно глава.

— Не. Не, любов моя.

Тя се вгледа в очите му, сякаш очакваше да прочете там отговора. Накрая поклати разочаровано глава.

— Навремето познавах по очите ти кога лъжеш. Прибираше се късно и твърдеше, че си имал дълго заседание, а аз знаех. Познавах Тери Грийн, знаех, че си бил с някоя от курвите си, защото го разбирах по очите ти. Но сега… Не мога да преценя. Защо стана така, Тери? Ти ли си започнал да лъжеш по-убедително?

Тери се приведе напред.

— Открий курвата Морисън, любов моя. Открий го и го накарай да каже истината.

— Той я каза пред съда, Тери. Каза им всичко. Че те е видял да излизаш от стаята на Сноу.

— Лъжеше, любов моя. Кълна се в живота на майка си.

— Защо му е да лъже, Тери?

— Сигурно Ракел го е накарал. Подкупил го е. Предложил му е сделка.

— Тери…

— Знаеш ги ченгетата. Той беше готов на всичко, за да ме тикне зад решетките. Не му е било трудно да подкупи Морисън. Сега, след края на процеса, той може да каже истината. Може дори да разберем кой е истинският убиец на Сноу.

— И как да открия Морисън?

Тери се озърна, сякаш се опасяваше да не ги подслушат.

Ригс гледаше към тях, но беше твърде далеч, за да ги чуе. Тери закри устата си с ръка и продължи:

— Едно ченге ми дължи услуга. Казва се Марк Блаксток. Началник на отдел. Телефонът му е записан в бележника под името Блаки. Ако се опъва, покажи му някоя от снимките, които намери в сейфа.

Сам поклати удивено глава.

— Корумпирани ченгета? Как можеш да ме забъркваш с такива хора? — Тя се отпусна на стола. — Нещата отиват от лошо на по-лошо.