Стивън Ледър
Госпожа Мафия (13)

Тери превключи каналите на големия телевизор в търсене на нещо интересно за гледане. Тъкмо бе избрал един футболен мач по „Скай спорт“, когато чу изщракване на ключ от предната врата. Той изгаси звука и отиде при вратата на хола. Допря ухо до нея и се заслуша. Чу гласове, на Триша и на някакъв мъж.

— Сигурно вече спи, но все пак пази тишина — казваше Триша, след това се изхили.

Тери открехна вратата. Триша беше в коридора, тъкмо затваряше входната врата. Някакво момче с прилепнала по тялото бяла фланелка и камуфлажни панталони прокарваше ръка по дългата й руса коса. Триша заключи и двамата тръгнаха към стълбите. При вида на Тери, облегнат със скръстени ръце до вратата на хола, и двамата подскочиха.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита гневно Триша.

— Изпълнявам ролята на бавачка.

— Къде е мама?

— По работа.

— Вече е почти полунощ.

Тери се усмихна.

— Това щях да отбележа и аз. — Вгледа се в очите на дъщеря си; бяха зачервени, с разширени зеници. — Пила ли си?

Приближи се към нея и тя се отмести, за да го заобиколи, но Тери бе твърде бърз и я сграбчи за раменете.

— Отивам да си лягам — сопна се тя.

— Какво си взела, Триш?

— Нищо.

— Нищо — повтори момчето.

Тери го погледна, сякаш го вижда за пръв път. Кожата му бе нежна като на Триша и, изглежда, не се бръснеше по-често от веднъж седмично. Имаше сиви очи и зениците му, също като тези на Триша, бяха разширени. Малка златна обеца висеше на лявото му ухо. Тери се пресегна, хвана я и я дръпна силно. Момчето изпищя и от ухото му рукна кръв.

— Мамка му! — изкрещя.

— Кен! — предупреди го Триша.

Кен опипа ухото си и погледна кървавата си ръка.

— Тече ми кръв! — изскимтя.

— Ами тогава си ходи вкъщи — предложи Тери. — Дай на мама да те прегледа.

Той хвърли обецата в лицето на момчето.

— Не можеш да постъпваш така! — изкрещя Триша. — Не съм малка.

— Тогава не се прави на такава. Качвай се веднага в стаята си! — Тери се обърна към Кен, който беше пребледнял и стискаше ухото си. — Затвори вратата, като излизаш, Кен. И внимавай да не нацапаш с кръв изтривалката.

Тери последва Триша на горния етаж и я избута в банята.

— Не можеш да постъпваш така! — продължи да протестира тя.

— Аз съм ти баща.

— Само генетично.

Тери я бутна под душа и пусна студената вода. Тя запищя, преви се на две, започна да хлипа:

— Не е честно.

Тери затвори вратата на душа и изчака дъщеря му да прогизне цялата. След това отвори и й подаде кърпа.

— Слизай долу — нареди. — Ще направя какао.

Когато слезе, Кен вече го нямаше. Тери влезе в кухнята, стопли мляко и направи две чаши какао. Още го разбъркваше, когато Триша се появи по хавлия.

— Нямаш право да идваш тук.

— Ипотеката е на мое име. Аз плащам вноските. — Той й подаде едната чаша и тя я взе неохотно. — Сядай, Триш.

Тя се подчини, но отказа да го погледне в очите.

— Мама знае ли, че си тук?

— Да, майка ти знае, че съм тук. — Тери седна срещу нея. — Какво си взимала, Триш? Екстази? Опиум? Хапчета? Какво ти даде този малък негодник?

— Вече никой не му вика екстази. Казваме му просто Е. И съм изпила само една таблетка. Нищо работа.

— Утре на училище ли си?

Тя вдигна глава и го погледна.

— И какво, ако бяхме петък, щеше ли да е по-добре?

— Не това имах предвид, много добре го знаеш. Как, мислиш, щеше да се почувства майка ти, ако научи?

— А ти как мислиш, се е почувствала, когато лондонските вестници те определиха като най-големия наркотърговец? Как мислиш, че се е почувствала? Ами когато те изпратиха в затвора? Не съм аз черната овца в това семейство.

Тери спря поглед на дъщеря си за няколко секунди. Тя го гледаше с изражение на гняв и омраза и той за пръв път си даде сметка колко я е наранил. Прииска му се да я прегърне, да й се извини, но виждаше, че това няма да помогне.

— Опитвам да запазя семейството — каза той.

Лицето на Триша се изкриви от гняв.

— Ти ни изостави, татко! Не си опитвал да запазиш семейството, ти го разби. От коя шибана планета падаш?

Тери размаха пръст.

— Я внимавай какво говориш!

— Изобщо не ми прави забележка какво говоря! — изкрещя тя. — Не смей да ми правиш забележки!

Тери замълча. Триша хвана чашата си с треперещи ръце и я надигна. Отпи глътка какао и постепенно се успокои. Остави чашата. Горната й устна се беше оцапала с какао и Тери се протегна, за да го избърше. Триша се отдръпна и той отпусна ръка.

— Нацапала си се с какао — каза той. — На горната устна.

Тя се изтри с ръка.

— Благодаря.

— Добре ли е какаото?

— Става. Мама го прави по-добре, но и това се пие. Благодаря.

Тери я загледа, докато отпиваше нова глътка.

— Защо наркотици, Триша? Какво хубаво намираш в тях?

Тя вдигна рамене.

— А ти защо пиеш? Защо мама пуши?

— Не е същото.

— Ти ще кажеш.

— Не само аз.

— Татко, от екстази още никой не е умрял. Цигарите убиват стотици хиляди души всяка година. Рак. Инфаркти. Въпреки това никой не ги забранява. Хиляди хора загиват при катастрофи заради пияни шофьори. Но никой не е забранил алкохола. Колко пъти си се връщал пиян с колата?

— Имам шофьор, Триша. Никога не карам пиян.

Триша извърна очи в знак, че не иска да спори.

— Не разбирам какво намираш в хапчетата. Защо трябва да ги пиеш?

— Карат ме да се чувствам по-добре, татко. Това е. Да се чувствам… различна. По-уверена в себе си. По-щастлива. — Тя го погледна сериозно. — Не съм наркоманка, татко.

— Знам. Знам, че не си.

— И мога да се справя. Това е слаб наркотик.

Тери усети, че започва да губи спора.

— Пък и това е нещо като крадеца да вика „дръжте крадеца“ — добави тя. — Не мислиш ли? Като се има предвид…

— Какво?

— Като се има предвид как печелиш парите си.

Тери скочи на крака.

— Веднага в леглото!

Триша се ухили победоносно.

— Няма какво да отговориш на това, нали?

— Не искам да споря повече, Триша.

— Не, не искаш да загубиш спора. Има разлика.

Тери излезе от кухнята и се върна в хола. Седна пред телевизора и увеличи звука.

* * *

Сам пристигна на Хийтроу малко след дванайсет. Анди Макинли я чакаше. Той взе чантата й и я поведе към многоетажния покрит паркинг.

— Тери се извинява, че не може да ви посрещне, госпожо Грийн. Изникна му спешна работа.

— Каква?

Макинли вдигна рамене, но не отговори.

— Ни чул, ни видял, а? — пошегува се Сам.

— Наистина не знам, госпожо Грийн.

— Но и да знаеше, нямаше да ми кажеш, нали?

Макинли я погледна смутено.

— Не е честно да ме питате такива неща.

— А ти все го усукваш.

Макинли се намръщи обидено и Сам го хвана под ръка.

— Шегувам се, Анди. Извинявай. Сигурна съм, че скъпият ми съпруг се държи добре.

Макинли я погледна подозрително и тя избухна в смях.

— Пак се пошегувах, Анди. Извинявай.

* * *

Ким Флечър замахна с бухалката към рафта и десетки бутилки вино се сринаха с трясък на пода.

— Не си разбрал, а? — изкрещя и замахна към една витрина с големи бутилки шампанско.

Собственикът на незаконното заведение го умоляваше да спре. Беше индиец около четирийсетте, с черна прошарена коса. Мустаците му бяха почти напълно побелели и напомняше леко на Омар Шариф на млади години. Още с влизането си Флечър забеляза приликата и го попита дали не е роднина на известния актьор. След миг Роджър Пайк и Джони Ръсел вече държаха индиеца от двете страни, а Флечър размахваше бухалката.

Стив Райзър отпуши бутилка ябълково вино и бръкна в пакет чипс. Тъкмо загреба една шепа и я поднесе към устата си, когато Тери влезе; счупените стъкла изхрускаха под краката му.

— Не сме на пикник, Стив — смъмри той подчинения си.

— Извинявай, шефе — отвърна Райзър с пълна уста, избърса трохите от брадата си.

— Тери, моля те, стига — проплака индиецът. — Имам слабо сърце. Миналата година лежах в болница. Лекарят каза, че и най-малкият стрес може да ме убие.

— Стига си се вайкал — сряза го Тери и заобиколи една локва ментов ликьор.

Флечър отвори една хладилна витрина, започна да вади бутилките вино една по една и да ги пуска на пода. Индиецът присвиваше очи при всяко счупване.

— За бога, Тери — продължи да нарежда. — Какво да правя?

Тери се приближи; индиецът опита да се освободи от Пайк и Ръсел, но те го държаха здраво.

— Бяхме се разбрали да купуваш алкохол само от мен.

— Ама албанците…

Тери го прекъсна със заплашителен поглед.

— Майната им на албанците.

— Тери…

Тери вдигна ръка и индиецът замълча.

— Стига си скимтял. Писнало ми е от лигльовци като теб. Просто спазвай уговорките.

— Ама…

Тери хвана индиеца за врата и го натисна назад. Пайк и Ръсел продължаваха да го държат за ръцете, така че той увисна назад над един рафт с винени бутилки.

— Никакво „ама“ — изсъска Тери. — Не искам повече да чувам нито „ама“, нито „Тери“. Ясно ли е?

— Ама, Тери…

Пайк и Ръсел се намръщиха с отвращение. Тери грабна бутилка червено вино и индиецът се сви, затвори очи и заскимтя като уплашено куче. Тери тъкмо замахваше да разбие бутилката в главата му, когато забеляза етикета.

— Това добро ли е?

Индиецът отвори плахо очи.

— Кое?

— Това вино. Хубаво ли е?

Индиецът преглътна нервно.

— Да. Тъмночервено. Таниново. С привкус на боровинки.

Тери стисна устни и заразглежда етикета. След малко кимна.

— Ще върви с агнешко, нали?

— Идеално е — потвърди индиецът.

Тери протегна свободната си ръка. Индиецът присви уплашено очи. Тери се усмихна и взе още една бутилка.

* * *

Джейми погледна през прозореца на хола.

— Татко идва — обяви.

— Голяма радост — измърмори Триша. — Фанфарите да свирят.

Тя подреждаше ножове и вилици върху масата.

— Дръж се прилично, Триша — смъмри я Лора.

— Просто всичко е толкова фалшиво. Тази игра на щастливо семейство.

— Татко се е върнал, нали? — попита Джейми. — Върнал се е при мама.

— Ако на това му викаш завръщане. Четката му за зъби е в банята, но нищо повече.

— Не си честна, Триша — възрази Лора, която слагаше салфетки до приборите.

— Ти пък откъде знаеш кое е честно и кое не е. Нали вече не живееш тук. — Триша размаха един нож към брат си. — Нито пък ти.

— И какво е положението в крайна сметка? — настоя Джейми. — Върнал ли се е или не?

Триша въздъхна.

— Той твърди, че да, но все скита някъде. Не мога да разбера защо мама му се връзва. Той още държи апартамента си. Онзи, където се премести, когато ни напусна.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Това му е като тайна квартира.

— Апартаментът е под наем — намеси се Лора. — Може би просто чака да изтече срокът, за който е платил.

— Все заставаш на негова страна — смъмри я Триша.

Лора поклати глава, но не отговори.

Джейми постави ръка на рамото на малката си сестра.

— Хайде, Триш. Това означава много за мама. Постарай се да се държиш добре, става ли? — Триша не отговори и Джейми вдигна предупредително пръст: — Иначе ще ти измия главата в тоалетната.

Триша се засмя.

— Вече не съм на две годинки.

Джейми я погледна сериозно.

— Знам.

Триша присви очи.

— Толкова те бива за адвокат. — Джейми се усмихна, но тя добави: — Не го приемай за комплимент.

Джейми я потупа по гърба и отиде в кухнята, където Сам, с вързана отзад коса, мажеше с мазнина голям агнешки бут.

— Татко дойде — съобщи Джейми.

— Готова ли е масата?

— Почти.

Чуха звука от отваряне на външната врата.

— Това е добър знак — отбеляза Джейми. — Дала си му ключ.

Сам се усмихна и го пощипна по ръката.

— Той винаги е имал ключ, Джейми. Къщата е негова. Той плаща ипотеката.

— Как вървят нещата между вас?

— Опитваме се да започнем отначало. Той ми липсваше. Още повече, когато мислех, че ще прекара остатъка от живота си зад решетките. — Тя вдигна рамене. — Е, да не прибързваме с изводите.

Вратата на кухнята се отвори и Тери влезе с две бутилки червено вино. Прегърна Джейми и целуна Сам по бузата.

— Хубава миризма — отбеляза.

— От мен или от агнето? — пошегува се Сам.

— И двете.

Той отново опита да я целуне и тя го удари закачливо с една салфетка.

Тери влезе в хола. Лора изтича към него и го прегърна, той я целуна по главата.

— Отдавна не сме се виждали, слънчице.

— Съжалявам, татко. Просто бях заета.

Тери се вгледа внимателно в лицето й.

— Това синина ли е?

— О, това ми е отдавна. Ударих си главата в един шкаф.

Преди Тери да успее да каже нещо, Джейми отвори вратата и Сам внесе агнешкото на голям поднос.

— Триш, Лора, ще донесете ли гарнитурата?

— Защо първо не прегърнеш татко си, Триш? — настоя Тери.

Джейми погледна предупредително малката си сестра. Триш се усмихна пресилено, прегърна неохотно баща си и изтича в кухнята след Лора.

Тери подаде бутилките на Джейми.

— Отвори ги, млади момко.

Джейми погледна етикетите и кимна одобрително.

— Не знаех, че разбираш от вино.

— Посъветвах се със специалист.

Триша подаде чашата си и Джейми погледна въпросително майка си. Сам поклати глава.

— В никакъв случай.

— Мамо, на петнайсет съм.

— Хайде, Сам — намеси се Тери. — Една чашка няма да навреди.

Триша погледна изненадано баща си. Той й намигна.

— Да, французите дават вино дори на бебетата — подкрепи го Джейми и наля малко на Триша.

— Не съм убедена — измърмори Сам. — Хайде, сядай, Тери.

Тя издърпа стола на челното място на масата. Тери седна и започна да разрязва бута.

— Страхотно е — похвали я.

— По-добре от хляб и вода, а, татко? — пошегува се синът му.

— Джейми! — възмути се Сам.

Тери се усмихна добродушно.

— Да, прав е, скъпа. След няколко седмици зад решетките започваш да оценяваш домашното ядене.

— Е, благодаря в такъв случай.

— Нямах това предвид. Ти винаги си готвела превъзходно. — Той сипа едно парче месо на Джейми и кимна на Лора. — Е, къде е този твой съпруг?

Лора вдигна рамене.

— Имаше уговорка за голф, затова не дойде.

— Май не сме достойни за височайшето му внимание.

— Не е това.

— Кога за последен път е бил в тази къща, а?

Лора погледна умолително майка си.

— Много работи — обясни Сам.

— Всички работим много. Когато взимаше чеиза, не се мръщеше.

— Това беше преди четири години. И ти настоя — възрази Лора.

— Не съм го заплашвал, че ще му счупя ръцете, ако не вземе парите.

— Ти така казваш — намеси се Триша. Сам я погледна предупредително.

— Агнешкото е супер — смени темата Лора.

— Да, страхотно е — съгласи се Джейми.

Тери вдигна чашата си.

— Не сме се събирали много често напоследък.

— Е, трудно беше, докато лежеше в затвора — вметна Триша.

Тери се усмихна и вдигна чашата си към нея.

— Права си. Така е. Но сега съм тук и семейството пак е цяло. Хайде, наздраве.

Останалите вдигнаха чаши.

— За семейството — каза Тери.

— За семейството — повториха те.

Джейми забеляза, че Триша само си мърда устните, и я ритна под масата.

Тери взе чинията с гарнитурата. Сам го загледа, докато си сипваше моркови и брюкселско зеле, и се запита дали наистина семейството отново се е събрало. Той беше обещал, но не правеше нищо, за да прекрати престъпните си занимания. А въпросът къде е бил в нощта на убийството на Престън Сноу, още стоеше отворен. Тери я беше излъгал — така че тя се запита дали това е единствената му лъжа.

Тери вдигна очи и й се усмихна; тя му отвърна с усмивка и опита да прогони тревожните мисли от главата си.

* * *

Снимката се удари с трясък в стената и падна на пода сред дъжд от счупени стъкла. Джонатан Никълс настъпи счупената рамка, завъртя крак, забивайки парчетата в килима. Снимката беше на Сам и Лора, прегърнати и усмихнати.

— Казах ти да не стъпваш в онази къща! — изкрещя Никълс.

Лора лежеше свита на кълбо на дивана и плачеше.

— Това е домът на майка ми — изхлипа тя.

Никълс се приближи до нея, постави ръце на кръста си.

— О, май не съм разбрал. Значи баща ти не е бил там, така ли?

Лора не отговори. Взе възглавницата и я притисна до гърдите си.

— Знаех си — обяви победоносно Никълс.

Лора се сви на топка. Никълс я хвана за яката и я разтърси.

— Това е моето семейство! — изплака тя.

— Аз съм ти семейството — изсъска Никълс и я вдигна на крака.

— Не, не си. Ти нищо не разбираш от семейства. Майка ти и баща ти са те изпратили на пансион, за да се отърват от теб. Какво знаеш ти!

Никълс изръмжа и я блъсна. Тя залитна назад, изгуби равновесие, изпищя и се стовари върху стъклената масичка за кафе. Падна на пода сред парчета стъкло и летви, закри очи с ръка. Отстрани на врата й потече кръв и тя застена.

Никълс коленичи до нея.

— Господи, Лора. Съжалявам. — Той извади кърпичка и я натисна върху най-сериозната й рана. — Лора, слушай. Чуваш ли?

Тя отвори за миг очи, после пак ги затвори.

— Лора, не трябва да казваш на никого, че съм те ударил, става ли? Кажи, че си паднала сама. Разбираш ли? Не трябва да казваш, че аз съм те ударил.

* * *

Тери вървеше по коридора на болницата, стъпките му отекваха като гърмежи между облицованите с плочки стени. Сам го посрещна в интензивното отделение. Лора лежеше по гръб, прикачена към различни апарати. Тери се наведе над дъщеря си и я загледа. Лицето й бе посиняло и толкова подуто, че той едва я позна.

— Добре е — успокои го Сам. — Изглежда по-сериозно, отколкото е всъщност.

— Какво е станало?

Тери протегна ръка и нежно погали Лора. Мониторите пиукаха бавно и равномерно. Дясната й ръка беше гипсирана, имаше превръзки и на лявата, и врата.

— Твърди, че паднала — отвърна Сам; изправи се и застана зад Тери. — Препънала се и паднала върху стъклената масичка в хола. — По бузите на Сам потекоха сълзи, тя ги избърса с ръка. — Той я удря, Тери.

Тери се намръщи.

— Как така я удря?

— Бие я.

— Той ли я бие? Ще го убия.

— Не си единствен.

— Къде е?

— Отиде си вкъщи.

Лицето на Тери се изкриви от гняв.

— Ще го убия — повтори.

Сам постави ръце на раменете му:

— Успокой се, Тери.

— Да се успокоя ли? Откога е това?

Сам вдигна рамене.

— От известно време.

— Защо не си ми казала?

— Беше в затвора, забрави ли? — Тери я изгледа сериозно и тя сведе очи. — Извинявай. Не е честно да те упреквам.

Тери я целуна по челото.

— Знам, любов моя. Не трябва да се караме за това. Да се радваме, че не е станало най-лошото.

Сам го прегърна и те останаха заслушани в пиукането на кардиографския монитор.

— Какво казва лекарят? — попита Тери.

— Изгубила е малко кръв. Не чак толкова, че да се нуждае от преливане. И не мисли, че ще й останат белези.

Тери настръхна.

— Белези ли? Майната му!

— Тери, внимавай какво говориш.

— Тук сме в шибана болница, не в църква.

— Тери!

Той поомекна. Отново я целуна.

— Извинявай, любов моя. Няма повече да ругая, обещавам.

— Надявам се.

Останаха при Лора около час, но тя не се събуди. Един лекар я прегледа и ги успокои, че спи, не беше в безсъзнание или кома. Просто имала нужда от почивка. Щяла да излезе от интензивното на следващия ден, а до четирийсет и осем часа можело да я изпишат и от болницата. В девет часа дойде една сестра и обяви края на свиждането.

Когато се върнаха у дома, Триша седеше на стълбите, цялата в сълзи.

— Как е? — попита.

— Ще се оправи — отвърна Сам, докато затваряше външната врата.

— Какво е станало?

— Паднала. — Сам хвърли предупредителен поглед на Тери. — Нещастен случай.

Тери отиде в хола и си сипа уиски.

— Джейми върна ли се в Ексетър? — попита Сам.

Триша кимна.

— Да. Утре е на изпит. Каза, че ще се обади довечера. — Кимна към хола: — Той тук ли ще спи?

— Той ти е баща, Триша. И все още мой съпруг.

— Пак ще те изостави, мамо. Знаеш го. — Триша стана. — Ще съжаляваш. Както миналия път.

Триша се качи в стаята си. Сам я изпрати с поглед, запита се дали дъщеря й е права. Дали щеше да съжалява. И дали някога щеше да научи истината за нощта на убийството на Сноу.

Тя отиде в хола. Тери й подаде чаша уиски, но Сам поклати глава.

— Вземи де — подкани я той.

Сам беше твърде уморена, за да спори. Взе чашата и седна на дивана пред камината. Тери се изпъна на едно кресло и вдигна крака върху масичката. Останаха в мълчание, заслушани в тиктакането на големия месингов часовник върху камината.

Сам се извъртя и отвори очи. Тери седеше на леглото и си обуваше панталоните.

— Заспивай, любов моя — каза той.

Стана и си закопча ципа.

Сам погледна будилника на нощната масичка. Едва минаваше два.

— Къде отиваш? — попита тя.

— По работа. — Тери навлече черно поло. — Имам планини за изкачване, реки за прекосяване.

— Да не започваш отново?

Тери седна на леглото.

— Имам работа, любов моя — успокои я той и опита да я целуне.

Сам го отблъсна.

— Добре, тръгвай.

Тя се извъртя с гръб към него.

Тери се пресегна да я погали, но тя отблъсна ръката му. Той слезе на долния етаж и излезе.

Пайк и Ръсел го чакаха при беемвето. Райзър седеше зад волана, носеше спортна шапка с козирката назад.

Тери се качи на задната седалка.

— Какво чакате? — попита. — И кога ще обръснеш тази брада, Райзър? Отвратителна е.

След половин час спряха пред един склад в Клафам. Там ги чакаше друга кола, която светна с фарове, когато наближиха. Вътре седяха Флечър и Елис.

— Хайде да приключваме — каза Тери.

Слязоха. Пайк отвори багажника и извади няколко брадвички и дръжки от кирки.

Флечър и Елис се приближиха. Флечър носеше две червени туби бензин, Елис държеше картонена кутия с мобифон, залепен с тиксо за едната страна. И двамата бяха с ръкавици.

Тери кимна към кутията.

— Сигурни ли сте, че това чудо ще проработи?

— Надявам се само някой да не ни се обади по погрешка, преди да го поставим — отвърна Елис.

— Надявам се, че се шегуваш, Пит.

Елис се ухили.

— Да, шефе. Изключен е.

— Добре, гледай да остане така, докато се изтеглим. — Тери огледа хората си. — Готови ли сме?

Всички кимнаха.

— Да действаме тогава.

Отидоха заедно до страничната дървена врата на склада. Пайк разби ключалката с брадвата си. Шестимата нахлуха вътре и се разпръснаха. До няколко колички за хотдог на походни легла спяха двама албанци. Елис и Райзър застанаха до тях с вдигнати дръжки от кирки, а Пайк започна да троши количките.

Тери и Флечър отидоха в средата на склада и оставиха картонената кутия върху една полица с бутилки уиски.

— Жалко за алкохола — отбеляза Елис, докато проверяваше мобифона отстрани на кутията.

— Така взривът ще е по-силен — отвърна Тери. — Освен това целта ни не е да крадем алкохол, а да дадем на този мръсник Поскович добър урок.

Флечър започна да облива рафтовете с бензин. Междувременно двамата албанци бяха пребити до безсъзнание и Елис и Райзър ги извлякоха навън.

Тери отиде при кабинета в дъното на склада и отвори вратата с ритник. Пребърка чекмеджетата на бюрото, намери пачка банкноти от по двайсет лири и ги прибра в джоба си.

Когато се върна в склада, Флечър вече бе изпразнил двете туби и вътре миришеше силно на бензин.

— Добре — каза Тери. — Всички вън.

Върнаха се по колите. Елис се наведе през прозореца на беемвето и подаде един мобифон на Тери.

— Само натисни копчето за набиране — каза със самодоволна усмивка.

Когато беемвето се отдалечи на известно разстояние от склада, Тери натисна копчето. Телефонът вътре иззвъня, след това се чу глух трясък. Почти веднага последва мощна експлозия, която отнесе покрива на склада и строши прозорците.

Райзър, Пайк и Ръсел залегнаха инстинктивно, Тери дори не мигна. Изсмя се гръмко и удари с все сила Райзър по гърба:

— Нека разберат кой е Тери Грийн. Хайде да пийнем по нещо.

Той изхвърли мобифона през прозореца на беемвето.

* * *

Сам отвори сънливо очи.

— Тери? Ти ли си?

Никой не отговори. Тя се обърна и забеляза, че вратата е отворена. Не помнеше дали Тери я е затворил на излизане. Присви очи и погледна будилника. Наближаваше четири.

— Проклет да си, Тери — промърмори тя и затвори очи.

Чу някакво шумолене и се сепна.

— Тери?

Никакъв отговор. Тя седна в леглото.

— Триш?

До прозореца се виждаше тъмен силует и Сам отвори широко очи, опитвайки да нагоди зрението си към мрака. Мъжът се приближи и тя пак си помисли, че може да е Тери и да й върти някакви номера. Бързо обаче позна натрапника. Беше Люк Сноу, с дълго черно кожено яке, изтъркани на коленете кафяви панталони и безформена кожена шапка, под която се показваха плитчиците му като нишките на разръфано старо въже. Държеше рязана пушка.

— Къде е? — изсъска той и насочи пушката към Сам.

— Няма го — отвърна тя и се загърна по-плътно с юргана.

— Виждам. Къде е отишъл?

Люк се потеше и се оглеждаше нервно, сякаш очакваше Тери да се появи всеки момент. Размахваше пушката наляво–надясно, без да сваля пръст от спусъка.

— Де да знаех — отвърна Сам.

Сноу я погледна изпитателно. Вдигна пушката и се прицели в гърдите й.

— Ти си му жена, нали? — изръмжа.

Сам не отговори. Опита да преглътне, но устата й беше пресъхнала и тя едва не се задави. Вдигна ръка към устните си, но усети колко трепери и бързо я свали и стисна юргана.

Сноу пристъпи към нея.

— Кога ще се върне? — прошепна.

Сам погледна двете цеви. Изглеждаха толкова големи, че можеха да я погълнат. Не смееше да си помисли какви поражения може да причини това оръжие от толкова малко разстояние, сърцето й затуптя лудо, сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Тя си пое дълбоко въздух и опита да се успокои.

— Не знам дали изобщо ще се връща — отговори; забеляза недоверчивото изражение на младежа и добави: — Наистина, дори аз не знам дали е решил да остане с мен. Казва, че ще се върне, но…

— Не ме интересуват семейните ви проблеми — прекъсна я Сноу.

Пристъпи към нея и вдигна пушката, сякаш се канеше да я удари с приклада; Сам вдигна ръце, за да се защити.

— Не ме лъжи — предупреди. — Ако ме излъжеш, ще ти пръсна черепа, кълна се.

— Не лъжа — увери го с треперещ глас Сам. — Защо да лъжа? Сам виждаш, че го няма.

Сноу отново насочи пушката към нея.

— Да, виждам, че го няма. За последен път те питам, кога ще се върне?

По лицето му се стичаше пот и той избърса челото си с ръкав.

— Не знам. Виж, ти си братът на Престън Сноу, нали? Люк Сноу?

Сноу приближи рязко пушката към нея и изсъска:

— Млъквай!

— Заради брат си си дошъл, нали? Нали не искаш да убиеш мен, а, Люк?

— Млъквай! Ще стрелям. Кълна се.

Сам погледна дулото на пушката. Краката й трепереха под юргана, а устата й бе толкова пресъхнала, че при всяко вдишване я болеше. Тя си представи как при изстрела наоколо ще се разлетят кръв и парченца месо и стисна по-силно юргана, макар да знаеше, че няма да й помогне. Притисна колене в гърдите си и опита да спре треперенето им.

— Виж, дъщеря ми спи в съседната стая. Не искам да я будим. Утре е на училище.

Сноу се огледа, плитчиците му се разклатиха.

— Какво?

Сам кимна към пушката.

— Това гърми, ако натиснеш спусъка.

Опита да се усмихне, за да предразположи Сноу.

— Не се дръж така покровителствено! — изсъска той. — Ще те застрелям и ще пръсна черепа на онази кучка, дъщеря ти.

Сам присви очи.

— Нямаш право да си изкарваш яда на цялото семейство само защото си сърдит на съпруга ми.

— Аз имам пушка, аз решавам какво мога да правя — изсъска той и пристъпи още една крачка към нея.

Тя го погледна в очите.

— Така е. Имаш право.

Сноу погледна пушката, сякаш я виждаше за пръв път.

— Какво си мислиш, че правиш, Люк? — попита тихо Сам.

— Ще го убия. — Люк взе пушката в дясната си ръка и започна да гали цевта с лявата. — Той уби брат ми, а аз ще убия него.

— Не забравяш ли нещо?

Сноу се намръщи.

— Какво?

— Апелативният съд го освободи. Друг човек призна за убийството. Един затворник призна, че е убил брат ти.

Лицето на Сноу се изкриви от гняв.

— Това, че някой е признал, не означава, че мъжът ти е невинен. Застрелял е Престън, а после е накарал някого да признае вместо него.

— Това няма логика и ти го знаеш. Защо му е на някого да признава за убийство, което не е извършил?

Сноу поклати глава.

— Не знам, но така е станало. Мъжът ти се измъкна. — Размаха пушката пред лицето й. — И аз ще се погрижа да си получи заслуженото.

— Тогава и теб ще изпратят в затвора. Това ли искаш? В затвора ли искаш да прекараш остатъка от живота си? С какво ще помогне това на брат ти?

Сноу закрачи напред–назад до леглото.

— Не съм глупав. Знам, че нищо не може да върне Престън. Не го правя, за да го върна, искам да дам на мъжа ти урок.

— Ако го застреляш, той няма да научи нищо, нали?

Сноу спря да крачи и отново насочи пушката към нея.

— Пак се държиш покровителствено! — изсъска.

— Просто казвам. Отмъщението няма да ти донесе нищо добро. На никого няма да донесе добро.

Тя отметна юргана и смъкна крака на пода.

Сноу отстъпи и размаха пушката.

— Какво правиш?

Сам не му обърна внимание, взе халата си.

— Искаш ли кафе? — попита, докато стягаше колана си.

— Какво?

— Виж, дошъл си очевидно, за да застреляш Тери. Него го няма, а ти явно не смяташ да убиваш мен. Поне не умишлено. Защо не поговорим като културни хора?

Сноу остана на мястото си; поклати глава, сякаш не знаеше как да реагира.

— Не. Стой тук. Ще остана, докато се прибере.

Той насочи пушката в корема й.

— Нали вече казах, че може и да не се върне. Може да не се прибере цяла нощ. Няма да му е за пръв път. Дай поне да ти направя кафе. Става ли? Можем да го чакаме и на долния етаж.

Сноу я погледна колебливо, после свали пушката. Вдигна рамене.

— Да. Добре.

Сам кимна и тръгна надолу. Сноу я последва на пръсти и Сам си даде сметка, че се старае да не събуди Триша. Тя се усмихна. Сноу бе объркан млад човек, не приличаше на хладнокръвен убиец.

Тя сложи чайника и извади нескафе и захар от шкафа. Сноу закрачи напред-назад.

— Щях да ти предложа безкофеиново, но нямам — каза Сам.

Сноу се намръщи.

— Моля?

— Седни, Люк, ще изтъркаш дупка на плочките.

Сноу свали шапката си и още плитчици се разпиляха по раменете му. Седна на един стол и остави пушката на съседния внимателно, да не е насочена към Сам.

— Откъде я взе? — попита тя и кимна към пушката.

— От един човек в кръчмата. За триста кинта. — Той я погледна виновно. — Не исках да те плаша.

— Много мило от твоя страна, Люк — усмихна се Сам. — Говориш мило, но това са пълни глупости. Какво щеше да направиш, ако съпругът ми лежеше до мен? Какво щеше да стане, ако го беше застрелял? Захар?

Сноу се намръщи озадачено.

— Моля?

— Захар. Искаш ли захар, защото нямаме. Използваме нискокалоричен подсладител.

— Не. Не, без захар. Само мляко.

Чайникът завря и Сам направи две чаши кафе. Подаде едната на Сноу и той кимна за благодарност, хвана я с две ръце и започна да духа течността, за да я изстуди.

— Сигурно нямаше да го направя — прошепна той. — Не знаех какво друго да направя.

Сам седна срещу него.

— Защо си толкова сигурен, че съпругът ми е убил брат ти?

Сноу вдигна рамене.

— Полицията така твърди. Онзи детектив, Уелч.

Сам поклати глава.

— Уелч преследва съпруга ми от години, Люк. Полицията е пълна с продажни ченгета, а брат ти беше наркопласьор, нали? Сигурно е имал много врагове.

— Да, все му повтарях, че си търси белята…

— Не искаше ли да слуша?

— Не. Нищо не можех да направя. Алиша също опитваше да го вкара в правия път, но той и нея не слушаше.

Сам се намръщи.

— Коя Алиша?

— Жената на Престън.

Сам остави чашата си.

— Никой не спомена за нея в съда.

— Не. Бяха разделени. Тя го заряза много преди… — Сноу не завърши; отпи глътка кафе, после продължи: — Сега е в Бристол, доколкото знам. — Той погледна часовника си. — Май трябва да си ходя. Жена ми ще полудее, ако остана цяла нощ.

Той стана и се пресегна към пушката. Сам го хвана за ръката.

— Защо не я оставиш при мен?

Сноу се усмихна виновно.

— Човекът, от когото я купих, обеща да ми върне половината пари, ако му я занеса, без да съм стрелял.

Сам пусна ръката му и той взе оръжието внимателно, сякаш се опасяваше да не се счупи.

— Няма да ви досаждам повече — увери я той. — Не се тревожете.

Сам постави ръка на рамото му и го стисна леко.

— Много съжалявам за брат ти.

Сноу кимна.

— Благодаря.