Стивън Ледър
Госпожа Мафия (10)

Сам погледна часовника си — златен „Картие“, който Тери й беше подарил след раждането на Триша.

Джейми постави ръка на рамото й.

— Време е да влизаме, мамо.

— Знам. Просто се надявах…

— Малко вероятно е да го пуснат. Дори за това.

Сам кимна.

Триша я хвана за ръката.

— Добре ли си, мамо.

Стояха пред една църква в Западен Лондон. Бе модерен храм с ниска камбанария и телена мрежа на прозорците за защита от вандали. Не беше особено красиво архитектурно произведение, но съпругът на Грейс, бащата на Тери, почиваше в прилежащото гробище и преди болестта на Алцхаймер да я лиши от разсъдъка й, Грейс винаги бе изказвала желание да бъде погребана до него.

Анди Макинли стоеше наблизо с черен костюм и черен шлифер, със събрани отпред ръце, присвити рамене и вирната брадичка, сякаш пазеше пред някой нощен клуб.

Сам, Джейми и Триша също бяха облечени в черно и носеха дебели палта заради студа. Небето бе почти бяло, мразовит вятър въртеше сухи листа и хартийки из гробищния парк.

Викарият се показа на вратата на църквата. Беше около шейсетте, с буйна бяла коса. Червените жилки по носа и бузите му свидетелстваха за нещо повече от обикновена привързаност към алкохола. Сам му кимна.

— Добре — обърна се тя към децата. — Да влизаме.

Едва завърши изречението, когато по алеята с пълна скорост пристигна черен микробус със затъмнени стъкла и спря пред църквата. Задната му врата се отвори и отвътре изскочиха шестима въоръжени полицаи с бронирани жилетки и заеха позиции между гробовете.

Сам се усмихна.

— Това трябва да е баща ви. Винаги си е падал по ефектните изпълнения.

Появи се втори микробус, по-голям от първия и бял, с надпис „Секюрикор“. Задната врата се отвори и отвътре излезе един надзирател, последван от Тери. Тери присви очи и опита да вдигне ръка, за да закрие очи от светлината, но беше прикачен с белезници за надзирателя и веригата не беше достатъчно дълга. След него слезе втори надзирател, прикачен за другата му китка. Тери носеше същите дрехи, както в съдебната зала: тъмносиньото сако „Армани“, бяла риза и тъмносиня вратовръзка на жълти райета.

Тримата мъже тръгнаха към църквата. Триша промърмори нещо, но Сам не чу какво точно.

— Здравей, любов моя — усмихна й се Тери.

— Вече си мислех, че няма да успееш — отвърна Сам.

— Не мога да не уважа мама. Здравей, Джейми.

— Здравей, татко.

Джейми се приближи и го прегърна.

Тери смигна на Триша над рамото на сина си:

— Как върви, Триш? Няма ли да прегърнеш стария си татко?

Триша изцъка с език и отмести поглед.

— Всички се държим — отговори вместо нея Сам.

Джейми пусна баща си. Тери видя Макинли и му кимна за поздрав, след това пристъпи към Сам. Протегна ръце към нея, но белезниците му пречеха. Той вдигна очи към надзирателя отляво:

— Какво ще кажете, господин Дюн? Ще ми позволите ли да прегърна жена си?

— Не може, Тери.

Тери кимна към въоръжените полицаи, които оглеждаха постройката. Сам се запита какво ли очакват. Снайперисти? Отряд от наемници в засада? Глупостта на ситуацията я накара да се усмихне.

— Няма къде да бягам — каза Тери.

— Такива са правилата — не отстъпи Дюн. — Съжалявам.

— И може да ви струва работата, нали? — намеси се хладно Сам.

— Не се сърди, любов моя — побърза да я успокои Тери. — Ако не беше господин Дюн, изобщо нямаше да дойда. Хайде да влизаме, че свещеникът почва да нервничи.

Тръгнаха заедно към църквата, Макинли остана най-отзад. Тъкмо стигнаха входа, когато отпред пристигна нова кола, спирачките й изсвириха. Всички се обърнаха да видят кой е. Тери въздъхна дълбоко — на предната седалка седеше Франк Уелч.

— Лешоядите се събират — отбеляза затворникът. — Хайде да влизаме. Чувал съм, че не влизал в църква, да не го порази гръм.

— Това важи само за вампирите — поклати глава Сам.

Влязоха в църквата. Свещеникът бе заел мястото си зад големия дървен аналой със същата изкуствена усмивка, каквато Сам бе видяла по-рано на лицето на госпожа Ханкок в старческия дом.

По лакираните чамови пейки бяха насядали разпръснато десетина души. Джордж Кей вдишваше от инхалатора си. Той остави апаратчето и показа вдигнат палец на Тери. Болногледачката, която се беше грижила за Грейс, също присъстваше, усмихна се сдържано на Сам, която й махна леко. На задния ред три жени около осемдесетте разговаряха оживено. Това бяха бивши съученички на покойницата и преди тя да се разболее, четирите играеха бридж всяка неделя вечер. Това бе първият признак за болестта на Грейс — започна по-трудно да се съсредоточава и забравяше кой какво е обявил. Година след като престана да играе бридж, постъпи в „Оукуд хаус“.

Сам чу бързи стъпки и се обърна. Франк Уелч и вярната му хрътка Симсън нахълтаха в църквата.

Уелч се нахвърли върху Дюн:

— Какво, по дяволите, прави тоя тук?

Той заби показалец в гърдите на Тери.

Дюн го изгледа спокойно.

— Кой сте вие?

Уелч завря служебната си карта под носа му.

— Можеш да четеш, нали?

— Да, главен инспектор Уелч. Мога.

Уелч прибра картата си в джоба.

— И така, нека повторя въпроса. Какво, по дяволите, прави този тук?

— Директорът му разреши да дойде.

— Той е осъден за убийство, едва е влязъл в затвора, за бога.

— Погребват майка му.

Тери пристъпи напред, ръцете му останаха зад гърба заради белезниците.

— Да — каза, — и защо не уважаваш светостта на храма и не се разкараш, Ракел?

Уелч изглеждаше, сякаш ще се пръсне. Спря поглед на Тери за много дълго време, после изгледа гневно Дюн. Надзирателят не помръдна. Уелч се завъртя и излезе. Симсън го последва.

Дюн се обърна към Тери с безизразно лице.

— Ченгета, какво да ги правиш?

За щастие службата бе кратка. Тери трябваше да седи между двамата надзиратели, но Дюн позволи на Сам да се пресегне през него и да хване ръката на мъжа си. Надзирателят стоеше неподвижно, сякаш го нямаше.

След погребението Дюн и другият надзирател спряха до микробуса, за да дадат възможност на Тери да си вземе довиждане с жена си.

Тери се наведе и я целуна по бузата.

— Благодаря, че се погрижи за всичко.

— Щеше ми се да организирам нещо… нали се сещаш… по-специално.

— Тя искаше точно това. Да бъде до него. Един господ знае защо, като се има предвид как се отнасяше с нея.

— Обречени за цял живот. Така е било по тяхно време.

— Докато смъртта ги раздели.

— Това е въпросът, Тери. Струва ми се, че не са приемали, че дори смъртта може да ги раздели. Въпреки всичко те ще останат мъж и жена завинаги. Във вечността.

Тери се огледа.

— Лора не успя ли да дойде?

— Явно не.

— Съжалявам, любов моя. За всичко.

Сам вдигна рамене. Не знаеше какво да каже.

— Да тръгваме, Тери — намеси се Дюн.

— Само минутка още, може ли?

Дюн кимна.

Тери се наведе по-близо до Сам.

— Това няма да продължи още дълго, любов моя.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа да имаш търпение. Скоро всичко ще се оправи.

— Лесно е да се каже, Тери.

— Сериозно говоря, любов моя. Горе главата. Очаквай добри новини.

Сам се изсмя.

— За бога, Тери, говориш като гледачка на бобени зърна.

— Чакай и ще видиш.

Той отново протегна ръце, но белезниците го спряха. Обърна се към Дюн:

— Хайде, господин Дюн. Не може ли да свалите тези железа поне за секунда? Искам само да прегърна жена си. Няма да се виждаме няколко седмици.

Дюн го погледна замислено, после бавно кимна и извади ключовете.

— Само едната ръка, Тери.

— Благодаря, господин Дюн.

Дюн тъкмо вкарваше ключа, когато Уелч притича с разкривено от гняв лице.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш!

— Той просто искаше да се сбогува…

— Ще се сбогуваш с пенсията си, ако докоснеш тази ключалка! — изкрещя Уелч, като опръска униформата на надзирателя със слюнка. — Веднага го вкарвайте в микробуса!

Дюн почервеня и прибра ключовете. Другият надзирател отвори вратата на микробуса.

Джордж Кей се приближи; бършеше челото си с кърпичка.

— Не се безпокой, Тери — окуражи той затворника. — Ще те измъкнем.

Уелч размаха пръст пред лицето на Сам.

— Ти си следващата. Знам, че ти си организирала вкарването на наркотика.

— Така ли? Докажи го.

Джейми се изправи пред Уелч.

— Няма ли да ни оставите на спокойствие? Това е погребение, за бога.

— А погребението на Престън Сноу? Не ви видях там.

Двамата надзиратели и Тери наблюдаваха сцената, застанали до отворената врата на микробуса.

— Разкарай се, Ракел — изсъска Сам. — Имай уважение към скръбта на другите.

— Ще се постарая да стане по-голяма.

Уелч приближи лице на сантиметри от това на Сам.

Триша го блъсна силно.

— Остави я на мира бе, мръсник!

Уелч отстъпи една крачка.

— Арестувам те за нападение над длъжностно лице.

— Това е погребението на баба ни! — запротестира Джейми.

Уелч не му обърна внимание и опита да сграбчи Триша, но Сам го хвана за ръката.

— Не смей да я докосваш! — изкрещя.

Тери опита да се приближи до жена си, но двамата надзиратели го удържаха.

— Сам! Не му обръщай внимание! — извика той. — Не си струва!

Уелч се закани с пръст на Дюн:

— Вкарвайте го в микробуса! Веднага!

Преди надзирателят да направи каквото и да било, по лицето на Уелч се размаза кал. Той се обърна и видя Триша, която стискаше калната си ръка в юмрук.

— Това вече преля чашата! — изрева детективът.

Понечи да се втурне към Триша, но Сам му препречи пътя.

— Казах ти да я оставиш на мира. Изобщо нямаш право да идваш тук. Не и на погребението.

Джейми излезе напред и застана до майка си.

— Не сте по служба, нали? Ако подадем жалба, ще влезе в служебната ви характеристика.

Уелч го изгледа презрително.

— Недорасло адвокатче.

— А можем да разкажем и на пресата — допълни Джейми. — И в двата случая шефовете ви ще искат обяснения за държането ви.

Уелч впи поглед в Джейми, но той не мигна. Сам изведнъж се почувства страшно горда със сина си. Уелч стисна зъби, обърна се към надзирателите и Тери, които се хилеха подигравателно.

— Какво зяпате? — изкрещя детективът. — Вкарвайте го в микробуса. Веднага!

Той извади кърпичка и започна да бърше лицето си.

Надзирателите вкараха Тери в микробуса.

— Горе главата, любов моя! — извика той, преди вратата да се затвори.

Въоръжените полицаи се прибраха в микробуса си; Уелч и Симсън се запътиха към своята кола.

Триша обърна гръб на микробуса и тръгна към лексуса, където Макинли чакаше до отворената врата.

Джейми и Сам останаха на местата си, докато микробусът се скрие от поглед. Тя разроши косата му.

— Благодаря, Джейми.

— Копелета.

— Хей. Що за език?

Джейми се усмихна и я прегърна.

— Нямам търпение да стана адвокат. Не можеш да си представиш колко са забавни на свидетелската скамейка.

Отидоха прегърнати при лексуса.

Сам беше решила да не прави никакъв прием. Не го смяташе за редно, след като Тери не можеше да присъства. Пък и гостите щяха да са твърде малко.

Макинли ги закара вкъщи. Триша и Джейми слязоха, но Сам остана в колата.

— Къде отиваш? — попита сърдито Триша.

— Имам малко работа, слънчице. Няма да се бавя.

Триша се врътна и тръгна сърдито към къщата.

— Ще поговоря с нея — обеща Джейми.

— Защо не направиш, както правехте като деца? — предложи Сам. — Да й завреш главата в тоалетната чиния и да пуснеш водата. — Потупа сина си по гърба. — Няма да се бавя. Кога трябва да тръгваш?

— Към пет. Бих искал да остана, но имам да уча.

Сам му изпрати въздушна целувка и Макинли потегли. Сам го накара да я закара до Лора и запали цигара.

Завесите на долния етаж бяха спуснати и Сам звъня продължително, докато отвътре не се чуха стъпки. След малко вратата се отвори, но остана закачена на веригата.

— Лора? На каква се правиш?

— Мамо, не може да влезеш — проплака Лора.

— Трябваше да дойдеш.

— Знам. — Лора заплака. — Съжалявам.

— Пусни ме, скъпа. Хайде.

— Не мога, мамо. Съжалявам. Моля те, върви си.

Лора понечи да затвори, но Макинли бързо протегна крак и подпря вратата.

— Послушайте майка си — каза тихо.

Лора се обърна и изчезна по коридора. Макинли погледна Сам и тя кимна. Той опря рамо във вратата и натисна силно. Дървото около планката на веригата се разби на трески и вратата се отвори. Макинли се отдръпна, за да направи път на Сам.

Лора лежеше по очи на дивана в хола и плачеше. Сам седна до нея и я погали по главата.

— Какво има? — попита. — Защо плачеш?

— Исках да дойда, мамо. Наистина.

— Знам.

— Той каза, че не може. Каза, че ако дойда… той ще…

Гласът й се загуби в хлипове. Сам я накара да се обърне по гръб. Лора я погледна, лицето й бе обляно в сълзи. Носът й беше одраскан, на врата й имаше синина.

Сам закри устата си с ръка.

— О, господи, Лора!

— Той не го направи нарочно, мамо. След това наистина съжаляваше.

Сам погледна Макинли, който стоеше на вратата със скръстени ръце.

— Искате ли да се погрижа за това, госпожо Грийн? — попита той.

Лора го погледна, изведнъж осъзна какво иска да каже.

— Мамо, не!

Сам я погали по врата. Натъртването беше прясно, кожата — още червена на места.

— Не можеш да му позволяваш да продължава така, Лора.

— Мога да се справя, мамо. Наистина.

— Госпожо Грийн? — настоя Макинли.

Сам му се усмихна в знак на благодарност, но поклати глава. Лора пак заплака и Сам я прегърна.

* * *

— Това е само загуба на време — изръмжа Франк Уелч, докато вървеше от колата си към вратата на затвора.

— Франк, само ти предадох какво твърдеше той — настояваше спътникът му, главен инспектор, леко прегърбен мъж около петдесетте, с къса бяла коса.

Уелч вдигна яката си, за да се защити поне малко от ситните капки, носени от студения вятър.

— Винаги ли вали в Манчестър? — попита. — Последния път пак беше така.

— О, това ли? Смятаме го за хубаво време.

Другият детектив натисна едно копче и след няколко секунди металната врата на затвора се отвори с бръмчене. Двамата влязоха.

— Пълни глупости — повтори Уелч.

— Не се сърди на вестоносеца, Франк. Ако не аз, друг щеше да ти предаде новината.

Уелч изсумтя и показа служебната си карта на рецепцията.

— Главен инспектор Франк Уелч и главен инспектор Брадли Кейн за разпит на затворника Шон Кели — каза другият детектив, показвайки своя документ на служителя. — Чакат ни.

— Губим си времето, това правим.

— За бога, Франк, повтаряш като развален грамофон. Изслушай човека, после прави каквото искаш.

Уелч не проговори повече. Двамата влязоха в една стая за разпити, където вече ги чакаше едър мъж около трийсетте. Бе започнал да оплешивява, имаше нос на боксьор, дебел врат и единият му преден зъб липсваше. Той погледна надменно двамата детективи.

— Някакъв тютюн? — попита с бирмингамски акцент.

Кейн му хвърли кутия „Силк кът“.

— Шон, това е главен инспектор Франк Уелч от столичната полиция. Минал е доста километри и времето тук никак не му харесва, затова давай по-бързо по същество. Разкажи му каквото каза на мен.

Кели изтръска една цигара, лапна я и вдигна вежди. Кейн извади запалка и му я поднесе. Кели издиша облак дим към тавана, погледна хладно Уелч и заяви:

— Аз убих Престън Сноу.

— Как пък не! — избухна Уелч.

— Франк… — опита да го успокои Кейн.

— Застрелях го два пъти. Първо в гърдите. После в главата.

— Глупости!

Кели вдигна рамене.

— Добре. Ако щете, вярвайте.

Той смукна дълбоко от цигарата и се облегна назад.

— Защо? Защо го уби?

Кели вдигна рамене.

— Дължеше ми пари. Не искаше да ми ги върне и разправяше глупости за мен. Налагаше се да му дам един урок, нали?

— И ми разказваш всичко това? Защо?

Кели вдигна отново рамене.

— Да не ми тежи на съвестта.

— Хайде бе. Прекарал си по-голяма част от живота си в затвора. Въоръжен грабеж, тежки телесни повреди, кражба, ти си закоравял престъпник, Кели, нямаш съвест.

Кели го изгледа; бавно вдигна ръкава си, за да покаже татуировка на разпнатия Христос.

— Започнах нов живот — заяви. — Видях божествената светлина.

Уелч изсумтя и се обърна към Кейн:

— Лъже. Тери Грийн е убил Сноу. Имахме свидетел, веществени доказателства.

— Да — ухили се Кели, — ама не сте намерили пистолета, нали?

Уелч застина. Присви очи и се втренчи в затворника.

Кели се ухили по-широко.

— Двайсет и втори калибър. Серийният номер е изтрит, но можеше да проверите по куршумите. У вас са, нали? Извадили сте ги от онази мърша, преди да я заровите.

Уелч усети, че му прилошава, но запази спокойно изражение; седна срещу Кели.

— Вече ви стана интересно, а, главен инспекторе? — каза затворникът; наведе се към него. — Нали знаете канала, който минава през Риджънтс парк? Отива към шлюзовете в Камдън. Покрай него има алея. Много приятна за вечерни разходки. Последният мост преди шлюзовете. Потърсете под него. — Той се облегна назад и загледа самодоволно Уелч; после вдигна бавно ръце. — Слава на Господ.

* * *

Сам слезе с ескалатора и зави наляво по перона на метрото. Според електронното табло следващият влак пристигаше след две минути. Тя погледна часовника си и се оттегли в дъното на перона. Там имаше четири седалки, малки пластмасови столчета с метални рамки, направени така, че бездомниците да не могат да спят на тях. Там седеше само един човек и Сам се настани до него. Тя носеше миналия брой на „Ивнинг Стандарт“, постави го в скута си със заглавната страница нагоре.

Мъжът до нея погледна вестника. Беше около четирийсетте, с прошарена кестенява коса и носеше зелен анорак и черно поло.

— Този вестник е от вчера — отбеляза той.

— Да, знам.

Двама японски туристи минаха наблизо, разговаряха оживено и разглеждаха план на Лондон.

— Вътре имаше една интересна статия, която не можах да прочета — продължи непознатият. — За коли.

Сам му подаде вестника.

— Моля.

Мъжът го взе. Вътре имаше плик. Той го отвори скришом и прокара пръст по пачката банкноти от по петдесет лири.

— Мислех, че няма да ви потрябвам. След като Тери е вътре…

— Тери иска всичко да протече според уговорката. И двете коли са мерцедеси, номерата им са в плика.

Мъжът затвори вестника. От тунела стана течение от наближаващия влак. Непознатият се изправи.

— Предупредете ме кога идвате. За да уредя дежурствата.

Влакът спря и изсипа цяла тълпа; непознатият се качи, без да поглежда назад.

Сам остана на седалката и изчака влакът да потегли. Мъжът, на когото току-що бе дала две хиляди лири, беше висш служител на митницата в Дувър. Той щеше да уреди безпрепятственото преминаване на колите с фалшивите пари през границата. Тери бе обяснил на Сам как и къде да се извърши плащането, беше я предупредил да напише номерата на колите върху плика и да не се обръща към митническия служител по име. Всичко, дори разговорът за стария вестник, бе предварително планирано. Влакът се скри в тунела и Сам въздъхна. Чувстваше се като марионетка, управлявана от Тери. Усещането не беше приятно. Тя стана и се запъти към ескалатора.

Около станцията на метрото паркирането беше забранено, затова Макинли чакаше на стотина метра встрани. Щом Сам приближи, той слезе и й отвори вратата.

— Как мина, госпожо Грийн?

Сам запали цигара.

— Не мога да повярвам, че Тери успя да ме накара да правя такива неща. Да организирам контрабанда на наркотици, да изнудвам корумпирани полицаи, да подкупвам митничари. Превърна ме от майка и домакиня в мафиотски бос само за няколко седмици.

Макинли се усмихна.

— Отлично се справяте, госпожо Грийн. Човек би си помислил, че за това сте родена.

Тя дръпна силно от цигарата.

— Точно това ме плаши, Анди.

* * *

Водната повърхност проблясваше под светлината на прожекторите. Нощта бе ужасно студена и Уелч носеше дебело яке и вълнена шапка; въпреки че беше с ръкавици, държеше ръце дълбоко в джобовете. Той потропа няколко пъти с крака като нетърпелив кон.

— Пълни глупости — промърмори.

Симсън, Дъган и Кларк стояха под моста сгушени един до друг, за да се топлят.

— И на мен не ми се вижда много вероятно, шефе — съгласи се Симсън. — Кели никога преди не е стрелял.

— Рязани пушки — намеси се Дъган; извади от джоба си една плоска бутилка. — Стрелял е с рязани пушки.

Уелч погледна намръщено бутилката и Дъган бързо я прибра. Уелч стриктно следеше никой да не пие в работно време. Поне в присъствието на цивилни, а сега около канала имаше десетина зяпачи.

— Сноу не е застрелян с пушка — отбеляза кисело Уелч. — Застреляли са го с пистолет. Двайсет и втори калибър.

— Това казвам и аз — заяви Симсън. — Кели никога не е стрелял с пистолет.

В канала вече имаше двама водолази, други двама стояха отстрани и проверяваха екипировката си. Други членове на екипа държаха въжета, вързани за двамата им колеги под водата; един чакаше в гумена лодка по средата на канала. Претърсваха дъното вече повече от осем часа и бяха решили да продължат през цялата нощ, вместо да го отложат за сутринта. Уелч подозираше, че основната причина за това решение са по-високите ставки за извънреден труд, но не се противопостави. Искаше да сложи край на този фарс колкото се може по-бързо, за да се върне при началник Едуардс и да му каже с чисто сърце, че Кели е лъжлив мръсник, който трябва да бъде изправен на съд за подвеждане на следствието.

— Какво ще кажете за по едно кафе? — попита Кларк.

— Наоколо няма кафенета — отбеляза Уелч.

— На съседната улица има кръчма.

Уелч го изгледа на кръв.

— За вчерашен ли ме мислиш?

— Е, трябваше да пробвам, шефе — отвърна нагло Кларк.

Каналът беше само около пет метра дълбок и светлината от прожекторите на водолазите се виждаше на дъното. Уелч отново запристъпя от крак на крак. Реши да продължи още един час. Бяха започнали от мястото, описано от Кели, и сега търсеха в двете посоки по дължината на канала.

Един от зяпачите на другия бряг носеше фотоапарат с дълъг обектив и голяма светкавица. Приличаше на професионалист и Уелч отправи мълчалива молитва към небето да не е репортер. Вече си представяше заглавията: „Полицията възстановява следствието по случая «Тери Грийн».“ Той потрепери.

В канала забълбукаха мехурчета и на повърхността се появи ръка, държаща някакъв предмет. Нещо гладко и мокро проблесна на светлината на прожекторите. Нещо, обезпокоително напомнящо пистолет.

— Мамка му — изруга Уелч.

— Прилича на двайсет и втори калибър — отбеляза Дъган.

* * *

Тери закачи кърпата си до вратата на банята и влезе при душовете. Вътре имаше трима мъже, и тримата му кимнаха за поздрав.

Тери се насапуниса и с наслада се пъхна под горещия душ. Едно от нещата, които му липсваха най-много, беше възможността да се къпе, когато си поиска. Тримата затворници приключиха банята и си тръгнаха; шляпането от босите им крака по плочките заглъхна. Тери затвори очи и пъхна лице под струята.

Завъртя се и разпери ръце. Чу стъпки и отвори очи. В банята влязоха двама облечени мъже. Тери познаваше единия — Родни Хобсън: с бръсната глава, целия покрит с татуировки, излежаваше присъда за двойно убийство. Другият бе по-нисък, набит, с физиономия на жаба — дебели устни и изпъкнали очи. Казваше се Бирн и както Хобсън излежаваше доживотна присъда. Хобсън държеше самоделен нож — острие от бръснач, закрепено на дръжка от четка за зъби. Бирн носеше зловеща заострена метална пръчка, двайсетина сантиметра дълга. Двамата запристъпяха към Тери, без да обръщат внимание на водата, стичаща се по дрехите им.

Тери излезе изпод душа. Знаеше, че няма смисъл да казва каквото и да било: Хобсън и Бирн не бяха дошли да си приказват. Нямаше смисъл и да вика за помощ. Никой затворник нямаше да се притече, а и се съмняваше двамата мъже да са влезли в банята, без да ги е видял някой надзирател. Пазачите сигурно знаеха какво става. Трябваше да се спасява сам.

Хобсън замахна с острието и Тери отстъпи бързо. Хобсън се ухили. Тери се дръпна встрани и нападателят му също се премести. Хобсън се навря под струята и примигна от водата. Тери се възползва, бързо пристъпи напред и го ритна между краката. Хобсън успя да се извърти и кракът на Тери уцели бедрото му. Хобсън изръмжа и замахна с острието, пропусна на сантиметри крака на Тери.

Бирн се хвърли напред с металната пръчка, но Тери успя да отбие удара. Опита да хване ръката на Бирн, но нападателят се оказа твърде бърз.

Двамата мъже смениха позицията си, бяха се задъхали. Тери отскочи наляво към канала. Бръкна вътре и измъкна дълга оловна тръба. Беше я скрил там още в деня, когато Дюн го предупреди, че някой иска да го убие. Той я удари в дланта си и се ухили злобно на нападателите си:

— Добре, момчета. Да се повеселим.

Хобсън и Бирн се спогледаха бързо. Бирн, изглежда, се постъписа, но Хобсън кимна към Тери и изсъска:

— Да приключваме с този нещастник.

Бирн вдигна металната пръчка и пристъпи напред, но прекалено бавно. Тери замахна с тръбата и го удари по лакътя. Бирн изкрещя от болка и изпусна желязото, то издрънча на пода.

Тери опита да изрита оръжието му, но Хобсън се приближи, размахвайки бръснача. Тери отскочи бързо.

Бирн стискаше ранения си лакът.

— По дяволите, човече, използвай другата ръка — извика му Хобсън.

Запристъпя към Тери и ритна дългото желязо към Бирн, който се наведе и го взе с лявата ръка.

Хобсън продължи да настъпва, докато притисна Тери в ъгъла. Бирн се приближи зад другаря си с маниакален блясък в очите, дясната му ръка висеше безжизнено.

Хобсън се ухили победоносно.

— Мъртъв си, Грийн!

Тери не каза нищо. Бавно завъртя тръбата, застана разкрачен, с разперени ръце в очакване на следващия удар. Бирн щеше да опита да го прободе със заострения край на желязото. Хобсън трябваше да го пореже странично с бръснача. Различни оръжия, различен начин на нападение, различна отбрана. Тери се стараеше да диша спокойно, да се съсредоточи. Хобсън и Бирн се задъхваха като разярени бикове, гърдите им се повдигаха и отпускаха учестено.

Хобсън нападна пръв, замахна с острието към корема му. Тери си пое дълбоко въздух и замахна с тръбата към главата му. Улучи го в устата и му счупи един зъб. По лицето на Хобсън рукна кръв, той изстена и отстъпи. Бирн замахна с желязото към лицето му и Тери приклекна. Усети леко щипене на гърдите и осъзна, че Хобсън го е порязал.

Той се опря на коляно на пода и замахна с все сила с тръбата към прасеца на Бирн. Чу изпукване и нападателят се строполи със силен стон. Тери се изправи и се хвърли върху Хобсън. Фрасна го силно по бръснатата глава. Хобсън завъртя очи и се отпусна на колене. Тери го удари отново в тила и той падна по очи. Бирн стенеше и опитваше да се изправи. Тери го заудря в бъбреците и не спря, докато нападателят не престана да мърда.

Тери се изправи, олюлявайки се, над двамата ранени. Избърса лице, после върна тръбата в скривалището й. По плочките покапа кръв, водата я отми към канала. Тери огледа раната на гърдите си. Беше петнайсетина сантиметра дълга, точно над корема. Не изглеждаше особено дълбока, но щеше да има нужда от няколко шева.

Той взе кърпата, уви я около кръста си и излезе от банята.

Главен надзирател Ригс стоеше в тоалетната, облегнат на една от кабинките. Като видя Тери, той се изправи, по лицето му се изписа изненада. Загледа с отворена уста раната на гърдите на Тери.

Тери прокара пръст по разреза и показа кървавия си пръст на надзирателя, докато минаваше покрай него към дрехите си.

— Порязах се при бръснене, господин Ригс.

 

 

Началник Едуардс стоеше на прозореца с ръце зад гърба.

— Не мога да разбера това нежелание да приемеш нещата такива, каквито са, Франк — каза той.

Уелч, който крачеше напред–назад, поклати глава:

— Тери Грийн е убиецът на Престън Сноу. Ясно е като бял ден.

— Отстранен си от случая, Франк.

Уелч спря.

— Как пък не?

Едуардс потръпна. Изгледа сериозно подчинения си и Уелч осъзна, че е прекалил.

— Съжалявам — извини си той.

Едуардс кимна.

— Ама нали ви казвам — продължи Уелч по-предпазливо. — Шон Кели не го е направил. Няма начин. Лъже.

Едуардс се отдалечи от прозореца и седна зад бюрото си. Сключи пръсти и подпря брадичка на тях.

— Виж фактите, Франк. Защо му е на Кели да си проси доживотна присъда? Осъден е на седем години за въоръжен грабеж, вероятно ще излежи само четири. Той твърди, че е убил Сноу, каза ни къде е пистолетът. Нали това е оръжието на убийството?

Уелч кимна. Криминолозите бяха установили, че куршумите, убили Сноу, са били изстреляни от пистолета, намерен в канала.

— Пък и така и не измислихме мотив Грийн да убива Сноу — добави началникът.

— Свада между наркотърговец и пласьора му. Всеки ден стават такива убийства.

— Да, но нямаме нищо конкретно, Франк. Кели има мотив. Пари.

Уелч поклати глава.

— Тери Грийн ще е вън от затвора, преди да се обърнеш, Франк. — Едуардс постави ръце върху бюрото. — По-добре мирувай, за да избегнем скандала в пресата.

Уелч изсумтя и се обърна да си върви.

— Ще направя всичко възможно, но…

Уелч изхвърча от кабинета, преди началникът да довърши изречението.

* * *

Сам зареждаше миялната машина, когато телефонът иззвъня. Беше Лорънс Патерсън.

— Саманта, имам добри новини. Най-добрите. Пускат Тери.

— Какво?

— Тери излиза на свобода. След няколко дни, най-много една седмица.

Краката на Сам се подкосиха и тя се подпря на хладилника.

— Какво е станало, Лорънс?

— Друг затворник признал, че е извършил убийството. Насочил е полицията към оръжието. Случаят е ясен.

— Така казаха и за Тери.

— Това е различно, Саманта. Единственото доказателство срещу него беше свидетелят, а Морисън е мъртъв…

— Ами веществените доказателства?

— Опровергани са. Уелч ще си изпати за това.

— Не мога да повярвам.

— Повярвай ми. Ще минем по бързата процедура пред Апелативния съд. Ще възбудим дело за обезщетение, както си му е редът. Ние спечелихме, Саманта! Тери се прибира вкъщи.

— Хубава новина, Лорънс — съгласи се неубедено Сам.

— Вече говорих с него, с нетърпение чака да те види. Каза да забавиш онази работа, докато излезе.

Сам се намръщи.

— Онази работа ли?

— Нали знаеш. Онова, което организираш. Сделката.

Сам най-после разбра какво има предвид — фалшивите банкноти.

— Добре, Лорънс. Ясно. Благодаря.

Тя затвори и седна на масата. Запита се защо не се чувства особено въодушевена. Нали точно това целеше — да изкара Тери от затвора. Новината за освобождаването му обаче никак не я зарадва. Всъщност изпитваше страх. Спомни си една сцена от близките няколко дена и най-после осъзна кое я тревожи толкова. Бяха думите на Тери, преди да го вкарат в микробуса след погребението: „Горе главата. Очаквай добри новини.“

Откъде знаеше? Как можеше Тери да е сигурен, че някой друг ще признае за убийството на Престън Сноу?