Стивън Ледър
Госпожа Мафия (2)

Кабинетът на Ричард Ашър отразяваше характера на собственика си — пълен бе с остри ръбове и обзаведен в съмнителен естетически стил. Мебелите бяха само от хром и стъкло, а картините на стената приличаха на петна от кръв върху платното. Когато Сам влезе, Ашър крачеше с телефон в ръка пред огромния прозорец с изглед към центъра на Лондон. Той й се усмихна бързо и продължи да шепне в слушалката за някакъв превод на пари от Каймановите острови в Гибралтар, който никой данъчен чиновник нямало да надуши.

Лорънс Патерсън седеше на ръба на бялото бюро на счетоводителя. Махна на Сам към черния диван. Тя седна, кръстоса крака и запали.

И двамата мъже бяха около трийсетте, високи и слаби, с физиката на тенисисти и буквално кипяха от неизразходвана енергия. Сам се беше виждала с Ашър веднъж наскоро след арестуването на Тери. Той бе наполовина индиец, с тъмна кожа и дълга катраненочерна коса, която все падаше в очите му. Постоянно се усмихваше и Сам му нямаше никакво доверие. Патерсън не изглеждаше толкова добре — със слабо лице и белези от младежки пъпки по челото, — но на нея й се струваше по-благонадежден. Патерсън винаги я гледаше в очите, дори когато й съобщаваше лоши новини. Ашър пък постоянно отбягваше погледа й, сякаш криеше нещо. Тя изтръска цигарата си в един кристален пепелник и се усмихна при мисълта колко подвеждащ е външният вид. Преди години никога нямаше да си помисли, че съпругът й може да излежава присъда за убийство.

— Странен свят — промърмори си сама.

— Моля? — сепна се Патерсън.

— Просто размишлявах на глас, Лорънс.

Ашър остави телефона и се приближи с грацията на антилопа.

— Саманта, благодаря, че дойде.

— Стори ми се, че нямам друг избор, Ричард.

Ашър се приближи, сякаш да я целуне, но избегна прекия контакт. Сам надуши одеколона му с лек аромат на сандалово дърво.

— Толкова съжалявам — каза той, гледайки стената зад нея.

— Аз още повече.

— Ще обжалвате, нали?

— При първа възможност. Затова ли ме извикахте?

— Отчасти.

Двамата мъже си размениха бързи погледи. Сам се намръщи и зачака. Ашър се оттегли зад бюрото и се настани на креслото си. Патерсън стана и отиде до прозореца.

— Обжалването обаче ще излезе доста солено — каза той. — Предполагам, че си даваш сметка.

— Никога не съм си и помисляла, че ще работиш безплатно, Лорънс.

Ашър въздъхна:

— Лошото е, че Тери е малко на червено.

Патерсън кимна:

— Успя да изстиска пари за делото, но ако обжалва, ще се наложи да намери още.

Сам се наведе напред.

— „Ако“ ли? Не е ли сигурно?

Патерсън я изгледа обидено:

— „Когато“, „ако“… Всичко опира до парите, Саманта. А при сегашното положение на нещата Тери не може да обжалва и глоба за неправилно паркиране.

Сам занемя, не знаеше какво да каже.

— Можем да го наречем проблем при прехвърлянето на капитали — поде Ашър. — За щастие временен, но трябва да си наясно.

— За какво?

Ашър не отговори. Вместо това взе едно дистанционно устройство и го насочи към близкия телевизор. Екранът се включи, след това Ашър насочи дистанционното към видеото.

На екрана се появи Тери с тънка пура в ръка. Носеше същия костюм като в съда, но без вратовръзка. Той се усмихна към камерата и размаха пурата.

— Здравей, скъпа. Извинявай за тайнствеността, но щом гледаш този запис, значи се е случило най-лошото.

Сам погледна Ашър и Патерсън. И двамата съзерцаваха телевизора. Тя дръпна силно от цигарата си.

Тери се усмихна виновно:

— Какво да кажа? Сигурно ще ти е трудно, но поне няма да гниеш в килия, смърдяща на кисело зеле и урина. Виж, скъпа, имам нужда от помощта ти. Голяма нужда. Съжалявам, че ти навличам тези главоболия, но няма кой друг. Не мога да ти кажа повече подробности, в случай че касетката попадне в лоши ръце. Ричард и Лорънс ще ти обяснят всичко. Можеш да им имаш пълно доверие. А, да, потърси и Анди Макинли. Той ми беше шофьор, ще ти бъде от полза. Сега работи за Джордж Кей. Предай много поздрави на децата. Много ще се радвам, ако ми дойдат някой път на свиждане.

Ашър натисна копчето на дистанционното и телевизорът изгасна.

— Какво означава това? — попита Сам.

Краткото изказване на Тери само бе увеличило объркването й.

— То е само встъпление — отвърна Ашър.

— За да знаеш, че говорим от името на Тери — добави Патерсън.

— И какво трябва да ми кажете?

Ашър си пое дълбоко въздух, сякаш се кани да й съобщи лоша вест.

— Напоследък Тери беше доста зает, откакто се разделихте преди осемнайсет месеца…

— Преди петнайсет. Разделихме се преди петнайсет месеца.

— Петнайсет. Добре. — Той пак си пое въздух. — Както и да е, през тези петнайсет месеца се случиха доста неща.

— На мен ли го казваш? — Тя издиша облак дим към тавана. — Колко лошо е положението, Ричард?

— Засега немного. Финансовите баланси са малко нарушени. Но без вкарване на средства отвън…

Той остави изречението незавършено. Погледна Патерсън, който кимна.

Патерсън се приближи до Сам и й подаде една картонена папка.

— Положението на Тери е като на жонгльор, който подхвърля четири топки — заобяснява той. — Ако спре…

Той вдигна рамене и се смръщи мрачно.

Сам погледна изпитателно първо единия, после другия. Гледаха виновно като ученици, изправени пред директорката, готови да получат хубав пердах.

— И какво ми казвате значи? Че ако Тери си изпусне топките, аз оставам на улицата, така ли?

— Не точно на улицата — уточни Ашър; взе една стъклена тежест за документи и започна да я върти, — но трябва да те предупредя, че вноските за къщата всъщност се изплащат от един влог, свързан с фирмите за недвижимо имущество на Тери. И че ако се стигне до съдия-изпълнителя…

Сам отвори папката. Вътре имаше компютърни разпечатки. Бяха извлечения от няколко банкови сметки, само две от които й бяха познати. Имаше и приходо-разходни листове от фирмите на Тери. Нощните му клубове. Модната му агенция. Куриерската му служба. Дяловото му участие в местния футболен клуб. Някакви инвестиции в Испания. Беше приложен и списък на разходите по издръжка на семейството. Вноските за къщата и за колите. Таксата за следването на Джейми. За старческия дом, където беше майка му. Имаше прекалено много числа, за да ги разбере.

— Значи сме фалирали, така ли?

Ашър я изгледа обидено.

— Разбира се, че не, Саманта. Трябва да си дадеш сметка обаче, че без приходите на Тери в сметките ви няма да постъпят никакви пари.

— Това вече не го разбирам. Тери винаги е харчил с широка ръка, но все заделяше. Ценни книжа, инвестиции.

Ашър поклати глава.

— Потънал е в заеми. Всичко принадлежи на банките.

— От къде на къде?

— Онази собственост в Испания, не ти ли е казал нищо за нея?

— Спомена нещо, да. В съдружие с Майки Фокс, нали?

Ашър кимна.

— Майки Фокс и още неколцина подобни. Това се оказа бездънна яма за пари. Купиха земя, посадиха палми, платиха на архитекти и строители…

— Започвам да си създавам представа, Ричард.

— В това начинание изтекоха много пари. Милиони. И държа да спомена, Саманта, въпреки съветите ми. Повтарях на Тери, че това е дългосрочна инвестиция и че трябва да влага само пари, които не ни трябват за друго. Това самоунищожително начинание си беше чисто негова идея.

Сам хвърли папката върху една стъклена масичка.

— Не можем ли да продадем дела си в тази собственост? Да платим на банките.

— Строежът не е завършен. Никой няма да ни плати, преди сградата да стане готова. Пък и пазарът на собственост в Испания отдавна замря. Прекалено много насилие има напоследък.

— Добре. Да продадем тогава нещо друго. Модната агенция сигурно носи печалба. Остава и делът му във футболния отбор. И той трябва да струва нещо.

— Нито едното, нито другото носи някакви приходи и ако погледнем реалистично на нещата, няма и да започне да носи, поне в близкото бъдеще. — Ашър пак направи измъчена физиономия. — Честно казано, Саманта, модната агенция и футболният отбор бяха повече като хобита за Тери. Не го интересуваше много дали носят печалба или не.

Сам изтръска цигарата си и кръстоса крака.

— Прекрасно. Ами куриерската фирма? Това сигурно върши някаква работа. А доколкото знам, той е инвестирал и в две превозвачески фирми.

Ашър и Патерсън размениха бързи погледи. На Сам вече й писна. Имаше чувството, че двамата се придържат към някакъв сценарий и й казват само онова, което искат. Криеха нещо, а тя мразеше да я манипулират така.

— Какво има? — попита тя рязко. — Какво става всъщност?

— Тери печели доста, Саманта — каза Ашър, — но повечето му приходи идват от еднократни сделки, не от постоянни инвестиции.

Сам се намръщи.

— Не разбирам, Ричард. Защо най-после не изплюеш камъчето?

Ашър си пое дълбоко въздух.

— Ще ти го кажа с една дума, Саманта. Пране на пари.

Патерсън се отдалечи при прозореца, сякаш искаше да се дистанцира.

Сам се усмихна нервно.

— Това са три думи, Ричард.

Тя смукна силно от цигарата и издиша дима към тавана.

Ашър се усмихна хладно. Като хищник. Едва сега й стана ясно, че той всъщност не я харесва.

— Тери използва фирмите си, за да пере парите от далеч не толкова законните си начинания — каза той. — Сами по себе си те не носят почти никаква печалба.

— Започваш да ми описваш все по-оптимистична картина — отбеляза горчиво тя.

Ашър завъртя тежестта за документи между дланите си.

— Тери измисли разрешение на проблема. Той започна две… сделки… малко преди да го арестуват.

Сам вдигна вежди.

— Сделки ли?

— Тери уреди една пратка канабис от Испания. Вече му е платено, трябва само да се извърши доставката.

За момент Сам помисли, че не е разбрала добре. Тя вдигна ръце, сякаш да отблъсне удар. Поклати глава:

— Какво? Какво искаш да ми кажеш?

— Тери получи парите за четири тона марихуана. Пратката пристига след три дни.

— Марихуана? Наркотици? Контрабанда на наркотици?

— Тери вложи пари и в една валутна сделка в Испания. Банкнотите трябва много скоро да бъдат пренесени в Англия.

— Валутна сделка? Фалшиви пари ли имаш предвид? Контрабанда с наркотици и фалшиви банкноти, така ли?

Ашър погледна тавана. Патерсън зяпаше през прозореца с ръце на гърба.

— И Тери очаква да му свърша мръсната работа, така ли?

— Оставя всички сделки на теб. Законни или не — отвърна Ашър. — Имаш пълен контрол над всичките му фирми, можеш да се разпореждаш с банковите му сметки. Трябва само да подпишеш няколко формуляра.

Тя ядно заби цигарата си в пепелника.

— Вие сте се побъркали.

Скочи на крака. Имаше чувството, че тялото й всеки момент ще затрепери от гняв.

— Вие му вършете работата. Престъпници.

Тя напусна демонстративно и затръшна вратата.

Патерсън се обърна към Ашър и се усмихна кисело:

— Нали ти казах, че няма да й хареса.

— Харесва, не харесва, ще се върне. Няма друг избор.

* * *

Лора Никълс седеше на дивана с подвити крака. Телевизорът работеше с изключен звук. Тя тъкмо бе изгледала третия репортаж за деня от осъждането на баща й. От първото предаване в ранния следобед нямаше много нови неща. Бизнесменът от Северен Лондон Терънс Грийн — осъден на доживотен затвор за убийството на дребния наркопласьор Престън Сноу. В момента се водело разследване по подозрения в контрабанда на наркотици. Излъчиха кадри на Сам, преследвана от глутница журналисти, от бягството й с джипа на Джейми и как крещящият Люк Сноу хвърля бутилка по отминаващата кола. Показаха и снимка на баща й, младолик, сресан грижливо, с блестящи очи и усмивка, сякаш е видял нещо смешно. След това дадоха снимка на майка й, правена преди не по-малко от двайсет и пет години, как пее на сцената, заобиколена от танцьорки с дълги крака.

Външната врата се отвори и се затръшна и Лора се сепна. Джонатан Никълс влезе в хола и хвърли куфарчето си на едно кресло.

— Имаш ли представа какъв ден имах? — изсъска той.

Отиде при масата, покрита с различни бутилки, и си наля уиски. Изпи чашата на един дъх и отново я напълни, без да погледне жена си.

— Представи си, на път съм да сключа една от най-големите сделки в живота си и какво става? Скапаният „Ивнинг Стандарт“ ме изтипосва на челно място в жълтата си страница.

Той извади един намачкан вестник от джоба на сакото си и й го метна през стаята. Вестникът се разпиля във въздуха.

Лора се сви още повече върху дивана, сякаш се стараеше да потъне в земята, за да не го дразни.

— Зет на убиец, застрелял наркопласьор при спор за тъмни сделки — продължи да беснее той; по килима се разплиска уиски. — Как мислиш, че звучи на читателите? Всички ми се подиграват. Станах за посмешище. Заради проклетия ти баща.

— Съжалявам — прошепна Лора и притисна една възглавница до гърдите си.

— Съжаляваш. Ти ли съжаляваш? Какво ми помага твоето съжаление?

Лора се извърна. Знаеше, че с нищо не може да го успокои. Трябваше просто да изчака, докато гневът му се уталожи.

— Не се прави, че не ме виждаш — изкрещя Никълс и прекоси стаята към нея.

— Не се правя, че не те виждам — прошепна тя с треперещ глас.

— Погледни ме тогава.

Лора го погледна през сълзи.

— И престани да цивриш. За какво хленчиш? Твоята кариера ли е заложена на карта? Никой нищо не ти прави.

— Баща ми е в затвора! — изкрещя Лора.

— И кой е виновен за това!

— Не съм аз!

Никълс плисна чашата си в лицето й. Уискито защипа очите й, но тя не направи опит да го избърше. Остави го да се стече върху блузата й. Долната й устна затрепери и тя я прехапа достатъчно силно, за да усети вкуса на кръв.

— Доволна ли си сега? — изкрещя съпругът й. — Виждаш ли какво ме караш да върша? Виждаш ли на какво ме направи?

Лора стана и понечи да се измъкне покрай него, но той я хвана за косата и изви жестоко главата й.

— Винаги го правиш, винаги ме караш да стигам до това. Не ми стигат гадостите в службата, ами и собствената ми жена ме прави на глупак.

Лора вече не можеше да сдържи сълзите си; тялото й се разтресе в хлипове. Никълс я блъсна на земята и вдигна крак да я ритне. Тя се сви в очакване на удара. Никълс се ухили злобно:

— Сега съжаляваш, нали? Сега съжаляваш.

Извъртя се и излезе. Лора остана свита на пода с вкус на уиски и кръв в устата.

* * *

Сам почука на вратата на Триша:

— Триша?

Не последва отговор. Веднага щом се върна от училище, дъщеря й се качи в стаята си и не беше излизала оттогава. Включва и изключва телевизора си няколко пъти, после слуша музика в продължение на два часа.

— Триша, искаш ли да ядеш?

— Не, благодаря.

Гласът на момичето звучеше равномерно и безизразно, сякаш е генериран компютърно. Сам знаеше, че така дъщеря й я наказва. Знаеше също, че единственият начин да се справи с нея е, като се прави, че не й обръща внимание.

— Сигурна ли си? Ще варя спагети.

— Хапнах след училище.

— Добре. Лека нощ тогава.

— Лека нощ.

Сам се подвоуми. От една страна, й се искаше да отвори вратата, да успокои дъщеря си, да поговорят за онова, което я тревожи. От друга обаче, знаеше, че няма смисъл. Триша щеше да се затвори още по-дълбоко в черупката си. Освен това Сам знаеше вече какво я тревожи — баща й бе осъден на доживотен затвор за убийство — и нямаше как да облекчи болката й.

Тя слезе на долния етаж и запали цигара. Беше излъгала за спагетите. Изобщо не беше гладна и имаше чувство, че никога повече няма да й дойде апетит. Навън започваше да се здрачава и лястовичките правеха последни полети на лов за насекоми.

Сам вдиша дълбоко дима, запита се как ли се чувства в момента Тери. От два месеца лежеше в ареста, но едно е да си арестант, друго — да излежаваш първия си ден от доживотна присъда. Как щеше да свикне с мисълта, че го очакват толкова много дни и нощи зад решетките? Когато го освободят, щеше да е вече старец. С десет години по-стар от бащата на Сам, когато почина. А той почина от старост — нарушение на функциите на черния дроб и бъбреците и няколко инсулта. Никога не беше пушил, пиеше съвсем малко и водеше сравнително спокоен живот. Умря просто от старост. Сам потрепери при мисълта за онова, което й предстоеше. Което предстои на всички. Тя поне имаше избор как да изживее останалите мигове от живота си; не като него — всеки ден да изпълнява заповедите на други.

Телефонът иззвъня и тя подскочи. Вдигна.

— Ало?

Не очакваше никого, а на затворниците надали се разрешаваше да използват обществени телефони.

— Знам къде живееш, шибана кучко!

Сам зина от изненада.

— Моля?

— Казах, че знам къде живееш, кучко. Мъртва си. Ти си лъжлива курва и ще си го получиш.

Сам затвори телефона и вдиша нова порция дим от цигарата.

— Само това ми липсваше — промърмори.

На горния етаж Триша отвори вратата си.

— За мен ли беше? — извика.

Сам излезе в коридора:

— Не, слънчице. За мен.

Вратата на Триша се затръшна.

— Определено за мен беше — каза си на глас Сам и се върна в кухнята.

* * *

Тери лежеше по гръб и съзерцаваше леглото над главата си, окупирано от един сто и двайсет килограмов мъжага от Ливърпул на име Чарли Хойл, който излежаваше няколко години за нанасяне на тежки телесни повреди. Хойл бе влязъл в спор с двама запалянковци на „Евъртън“ на паркинга пред някаква кръчма и наложил аргументите си със силна прегръдка, довела до счупването на няколко ребра на единия му противник, и със сядане върху другия, при което далакът на човека се спукал. Съдията, който го бе изпратил в затвора, явно имаше чувство за хумор, защото определил тялото на Хойл като „опасно оръжие, което може да се използва по повече от един начин“. Дори Хойл се превивал от смях, когато го извеждали от съдебната зала. Беше добра компания, но Тери изпитваше голямо неудобство, когато трябваше да се притиска до стената всеки път, щом съкилийникът му реши да се поразтъпче.

Пружините отгоре изстенаха и лицето на Хойл се появи отстрани на леглото:

— Как е, Тел?

— Бомба, Чарли.

— Малко трева?

— Не, благодаря. Може би по-късно.

— Нещо ако ти се прииска, само кажи.

— Благодаря, Чарли. Непременно.

Хойл се прибра на койката си и скоро захърка гръмогласно. Тери се усмихна. Лежеше с ръце зад тила върху тънката възглавница. Чаршафите бяха износени и мръсни. Явно Ригс правеше всичко възможно, за да му създаде ядове, но Тери щеше да издържи. Ако всичко върви по план, нямаше да лежи дълго тук.

* * *

Франк Уелч остави купчина вестници на бюрото и седна. Отвори кроасана си, отхапа едно парче и зачете „Дейли мейл“. Бе дал на главния коментатор извънредно интервю по случая „Грийн“ и журналистът не го беше посрамил.

На една от вътрешните страници имаше снимка на Сам с вдигната глава. Изглеждаше някак си нахално, сякаш знаеше, че така ще гледа от страниците на вестника, и не й пукаше. Носеше тъмнозелен костюм и златно кръстче на врата. Уелч се усмихна при вида на това украшение. Добре го беше избрала. Носеше го и в съда, макар че никога не се появяваше с един и същ тоалет. Каквото и да обличаше, винаги оставяше деколтето си отворено, за да се вижда кръстчето и съвсем малко от гърдите й. Полите й винаги стигаха до малко над коляното и откриваха добра гледка към изящните й крака. Носеше достатъчно свободно облекло, за да заинтересува мъжката половина от съдебните заседатели, но и достатъчно консервативно, за да не скандализира женската. Балансът бе деликатен, но Сам Грийн се беше справила отлично.

В девическите си години бе работила като професионална певица и имаше талант на актриса. Най-доброто й представление обаче беше в съдебната зала. Окуражителни погледи към съпруга й на подсъдимата скамейка. Вдигане от време на време на кърпичка към очите й. Свирепи погледи към главния свидетел на обвинението. Леки съблазнителни усмивки към мъжете сред съдебните заседатели, когато съдията не гледа. И всекидневното пристигане в съда с гордо вдигната глава и изящна походка, презрителни погледи към фотоапаратите на журналистите. Изключително представление, но въпреки това Тери Грийн попадна зад решетките. Това бе важното.

В „Мейл“ бяха поместени и снимки на семейната къща на Грийн — модерна двуетажна постройка в покрайнините на Чизуик, с отопляем басейн и гараж за три коли. Къща, каквато Уелч дори не можеше да сънува. Можеше да си позволи най-много двустаен апартамент в Мейда Вейл, и то ако цените на наемите в Лондон спаднат и ако го повишат. В близкото бъдеще не му се отваряше никакъв шанс за собствен басейн. Нито за гараж, пък бил той и само за една кола. Уелч се усмихна. Е, поне нямаше да прекара остатъка от живота си в затвора. Може би все пак на света имаше малко справедливост.

Дъг Симсън измъкна „Телеграф“ от купчината и го разлисти.

— Тук си на четвърта страница, шефе.

— Охо — обади се детектив Колин Дъган, чешейки се по дебелия врат. — Това няма да ти хареса, шефе.

Уелч вдигна поглед от заглавната страница на „Мейл“.

Дъган му подаде „Мирър“.

— Сбъркали са ти името.

— Какво са направили?

Уелч грабна вестника и зачете трескаво.

— Писали са те Уелш^[1], като прост овчар.

— Мамка им, как са могли да ми объркат името?

Симсън се разхили, но забеляза, че шефът му не се шегува, и бързо млъкна.

— Не виждам кое е смешно, Симсън. Твоето име дори не е загатнато.

Уелч хвърли вестника върху бюрото си, но той бутна кафето му и горещата кафява течност се разплиска навсякъде. Уелч изруга и го попи с „Мейл“.

— Върви по дяволите, Тери Грийн — изръмжа.

Хвърли мокрите вестници в кошчето. След това се изправи и изрева с цяло гърло на десетината детективи в оперативната зала:

— Моля за внимание. Това, че съм тикнал Тери Грийн зад решетките, не значи, че сме разтурили организацията му. Някой ще поеме ролята на кръстника и ние трябва да разберем кой. Знаете кои са съмишлениците му, искам да ги поставим под внимателно наблюдение, да разклатим няколко клетки, да си поискаме някои услуги. Да не намаляваме натиска.

Подчинените му закимаха, но Уелч не забеляза особен ентусиазъм.

— Освен ако не си намерите по-добро занимание — добави той. — И не забравяйте, че днес аз подписвам заявките за разходи.

Детективите започнаха да набират телефонни номера и да тракат по компютърни клавиатури, за да симулират дейност. Уелч се захили самодоволно и отново се зае с вестниците. Поне в „Мейл“ бяха изписали името му правилно.

* * *

Сам откри Дейвид Джаксън на тъчлинията да вика по двайсет запъхтени играчи в анцузи; в хладното утро от устата им излизаше пара.

— Виждам, че пак добре си закусил, Джако — пошегува се тя. — Мислех, че викането е работа за треньора, а президентът само прибира парите.

Джако искрено се изненада от посещението й и я целуна горещо по двете бузи.

— Саманта, любов моя. Радвам се да те видя. — Усмивката му изведнъж се стопи. — Толкова съжалявам за Тери. Много жалко.

— Благодаря, Джако.

— Ако имаш нужда от помощ, Саманта, само ми кажи. Каквото и да е.

— Точно за това съм тук. Ще ми отделиш ли няколко минути?

— Разбира се. Нека се оправя с момчетата. — Той събра длани на фуния пред устата си и изрева към футболистите: — Още три обиколки. Ако оня задник, треньорът ви, още не се е появил, започвате разгряващия мач.

Джако пъхна ръце в джобовете си и поведе Сам към тунела за съблекалните.

— Джако, Тери има известни финансови проблеми.

— Че кой няма?

— Говоря за истински проблеми. Цяла сутрин преглеждам сметки, от банката вече се обадиха за ипотеката на къщата. Тези банкери надушват неблагонадежните длъжници като акули кръв.

— Мислех, че Тери се е застраховал добре.

— Да. И аз така си мислех. Неговият дял в отбора сигурно струва нещо, а?

Джако засмука въздух през зъбите си.

— Тук не можем да се мерим с големите отбори, Саманта. Парите отиват при тях.

— Вие все имате достатъчно публика, Джако. — Тя долови отчаяна нотка в собствения си глас.

— От тези негодници по трибуните вече не се печели. Най-апетитната хапка е телевизията. А кой ще плати да ни излъчва, като не можем да се вредим и в аматьорската група? Виж, не си единствената, на която банковите чиновници дишат във врата. Дължим повече от милион и половина. — Той вдигна широките си рамене. — Съжалявам, любов моя, май не очакваше да чуеш това, а?

Сам въздъхна.

— Не. Счетоводителят на Тери вече ме предупреди, че начинанията му не са много доходни, но трябваше да се уверя на място.

— Пробвай с нощните му клубове. Или с модната къща. Как се казваше онова старче, с което работеше? Лок ли?

— Да. Уоруик Лок. Ще се видя с него следобеда, след свиждането с Тери, но той не прозвуча особено оптимистично по телефона.

Джако спря и постави широките си като лопати длани върху раменете й. Погледна я съчувствено:

— Ще разпитам наоколо дали някой не иска да поеме товара от плещите ти. Но не храни излишна надежда. — Той я чукна леко по брадичката. — Всичко ще се оправи. Вие с Тери не се предавате лесно.

Тя опита да се усмихне; искаше й се да беше уверена колкото него.

 

 

Тракането от високите токчета на Сам отекна натрапчиво в залата за свиждане. Тери седеше на една маса в ъгъла. Носеше червена куртка върху затворническата си униформа и държеше ръцете си събрани отпред.

Сам дори не му даде възможност да стане, за да я посрещне:

— Егоистичен, самолюбив, нагъл гадняр. Прецака живота си, какво, по дяволите, те кара да мислиш, че можеш да провалиш и моя?

Тери се усмихна спокойно:

— Благодаря, и аз съм добре. Храната е малко гадна, но какво да правиш?

Сам поклати глава.

— Не е смешно, Тери. Насаждаш ме на пачи яйца. Да не искаш да ти правя компания в затвора?

Тери не можа да сдържи усмивката си при мисълта да лежи в една килия с жена си, но забеляза колко е разстроена и бързо си придаде сериозно изражение. Стана и постави ръка върху нейната:

— Съжалявам, любов моя. Наистина.

Един набит надзирател се приближи.

— Сядай, Грийн.

Тери се подчини и Сам седна срещу него.

— Ти ме напусна, Тери — заговори тихо.

Масите в залата за свиждане бяха толкова близо една до друга, че беше трудно човек да не подслуша разговорите на съседите. Млада жена с бебе в ръце плачеше, съпругът й се опитваше да я успокои; друг затворник обвиняваше жена си, че никога я нямало, когато се обаждал вкъщи; един възрастен мъж се осведомяваше за пощенските си гълъби.

— Нямаш право да ми причиняваш това, Тери. Трябваше да ми кажеш по-рано. Да го обсъдим.

Тери се облегна назад на оранжевия пластмасов стол и я погледна с бледосините си очи. Започна да изброява на пръсти:

— Първо, не аз те напуснах, а ти ме изхвърли. Второ, не съм предвиждал да се стигне чак дотук. Никой нормален съд нямаше да ме осъди. Нямам мотив, не са намерили оръжието на убийството и свидетелят им е отрепка. Това дело дори не би трябвало да се гледа. Нямаше да съм тук, ако не беше Ракел. Този мръсник Уелч ме дебне от години. — Тери постави ръце на масата и се наведе напред. — Сам, любов моя, ако дори за минута бях предположил, че ще се стигне до това, щях да си опека много по-добре работата.

Сам присви очи:

— Аз съм резервният вариант при внезапен провал, така ли? Начукай си го, Тери Грийн.

Тери се усмихна и вдигна вежди:

— С тази уста ли целуваш децата?

Сам се изправи рязко. Останалите в залата обърнаха глави към нея, но тя бе прекалено ядосана, за да й пука.

— Оттук няма да се измъкнеш с тъпи шегички — закрещя тя, размахвайки пръст пред лицето му. — Няма да стане. Няма да се вържа. Не ме е грижа дори да изгниеш тук.

Хвърли му последен гневен поглед и излезе демонстративно.

Тери я изпрати с поглед, поклати бавно глава. Чу леко подхилкване и се обърна. Главен надзирател Ригс се забавляваше.

— Малък семеен скандал, а, Грийн? Нищо, като излезеш след трийсет години, вече ще й е минало.

 

 

— Как е рибата, Сам?

Уоруик Лок я погледна от другата страна на масата с усмивка на рекламен агент.

— Добра е, Уоруик. Просто не съм гладна.

Тя отпи глътка бяло вино. Идеята да дойдат на вечеря бе на Лок — избра скъп ресторант за морска храна в Кенсингтън, недалеч от кантората му. Заведението беше пълно с телевизионни журналисти и бъдещи звезди, а всички от персонала говореха или с австралийски, или с южноафрикански акцент и се представяха на малко име, преди да поднесат специалитетите. Сам си беше поръчала морски език, сервираха й го жилав като подметка. Зеленчуците от гарнитурата бяха полусурови, а виното изобщо не беше изстудено, както се полага.

Лок си взе стриди, после омар, ядеше с пръсти, като от време на време ги облизваше лакомо. Бе затъкнал голяма червена кърпа в джоба на ризата си, сакото му беше преметнато на облегалката. Хвърляше жадни погледи на русата сервитьорка с големите гърди всеки път, когато тя се приближеше до масата им.

Сам запали цигара.

— Е, какво мислиш, Уоруик?

Лок вдигна едната мазна щипка на омара.

— Вкусно е. Искаш ли да опиташ?

Сам присви очи. Сигурна беше, че Уоруик отлично разбира какво е искала да каже. Ако целта му бе да каже нещо смешно, не се справяше добре.

— Говоря за дела на Тери във фирмата.

— Петнайсетте му процента струват пет хиляди. В най-добрия случай.

Той засмука шумно от единия край на счупената щипка.

— Пет хиляди? С колко момичета работите?

Лок размаха щипката като диригентска палка.

— Това, че са в списъка, не означава, че работят, Саманта. А петнайсет процента не е много.

Едрогърдата блондинка отново се приближи до масата и се наведе към Сам:

— Съжалявам, госпожо, тук не се пуши.

Сам се усмихна, смукна за последно от цигарата си и я изгаси в непипнатата риба. Сервитьорката се наведе, за да вземе чинията, като по този начин даде възможност на Лок да надникне още по-дълбоко в деколтето й. Забеляза го, че я гледа, и той се усмихна безсрамно, изтри мазната си брадичка с ръка.

Сам го погледна презрително.

— Знаеш ли, Уоруик, мисля си, че единствената цел на тази агенция е да осигурява забавления с деветнайсетгодишни блондинки за теб и Тери.

Очите на Лок станаха сериозни.

— Това е грубо, Сам. Грубо и несправедливо.

Сам не отговори. Допи виното си и стана.

— Благодаря за вечерята, Уоруик. Ако пет хиляди е най-добрата цена, приемам. Прати ми чек.

Лок се направи на обиден, но ролята не му се удаваше добре:

— Сам, хайде. Остани за десерта. Поне едно кафе.

Той размаха щипката над масата.

— Нямам апетит — отвърна тя, запали нова цигара и се насочи към изхода.

 

 

Сам спря на една бензиностанция. Още не й беше минал ядът от снизходителното държане на Лок. Виждаше го едва за втори път и си даде сметка, че Тери може би нарочно се е старал да го държи далеч от нея. Сега съжаляваше, че го накара да й изпрати чек за пет хиляди. По-добре беше да накара Ричард Ашър да уреди нещата.

Тя напълни резервоарни даде кредитната си карта на касиера. Той я пъхна в апарата и се намръщи. Пробва втори път, след това й върна картата:

— Съжалявам. Не я приема.

Сам изръмжа. Спомни си, че една от бележките, които бе получила тази сутрин, беше от „Виза“, което означаваше, че вече е надхвърлила лимита си за тази карта. Тя подаде на касиера картата си от „Американ експрес“ и отправи мълчалива молитва към апарата да не я отхвърля. Той изплю касова бележка и Сам я подписа. Картата от „Американ експрес“ теглеше от една от сметките на Тери и тя нямаше как да разбере колко пари още й остават. Повечето от сметките, чиито баланси видя в кабинета на Ашър, бяха на червено.

Намираше се на около километър от дома си, когато чу вой на сирена зад себе си. Погледна в огледалото и забеляза сини мигащи светлини.

В патрулната кола имаше двама полицаи, не изглеждаха много по-възрастни от Джейми. Единият каза, че карала на зигзаг, другият извади апарат за измерване на алкохолно съдържание. Сам поклати глава и им каза, че не е пила.

— Дъхът ви мирише на алкохол — настоя полицаят с апарата.

— Изпила съм две чаши вино. Две чаши.

— Значи сте пили.

— Няма да духам в това. Изпила съм две чашки вино. И не карам на зигзаг. Много добре го знаете.

Полицаят прибра апарата.

— Щом като отказвате, ще се наложи да дойдете в участъка, госпожо Грийн.

— Знаете името ми, а?

Полицаят се стъписа и тя веднага разбра каква е работата.

— Значи не е случайна проверка, така ли? — Тя вдигна ръце. — Добре, ще духна в малкото ви апаратче, щом това ще ви достави удоволствие.

Полицаят поклати глава.

— Вече оказахте съпротива. — Кимна към колата. — Качете се отзад, моля, колегата ми ще се погрижи за автомобила ви.

— Знаех, че полицаите изглеждат по-млади за годините си, но не знаех, че са и по-глупави.

— Ако искате да ви сложим белезници, лесно ще се уреди.

Закараха Сам в участъка и я вкараха в едно помещение за разпити. Вътре имаше маса, четири стола и уредба за запис на един рафт до прозореца. Сам седна и запали. Беше изпушила цигарата до половината, когато вратата се отвори и в стаята влезе Франк Уелч.

— Трябваше да се досетя — посрещна го тя.

— Лекарят ще дойде всеки момент.

— Няма нужда да пикая в бутилка, за да разбера, че не съм пияна — тросна се тя.

— Казали сте, че сте изпили две чаши вино.

— Какво искаш, Ракел?

— Последният човек, който ме нарече Ракел, беше любимият ти съпруг. Виж какво му дойде до главата.

— Всички те наричат Ракел, само че повечето хора го правят зад гърба ти.

Уелч почервеня, отвори уста да отговори, но се спря и направи опит да се успокои. Усмихна се подкупващо:

— Да не се караме, Сам. Нека опитаме да се разберем като големи хора.

Той издърпа един стол и седна, като оправи внимателно гънките на тъмносивото си сако. Сам се вгледа в лицето му, опита да отгатне какво е намислил. Уелч приличаше на булдог — с увиснала долна челюст и тъжни сълзливи очи. Бе започнал да оплешивява, но пускаше косата си дълга и я заресваше върху голото си теме. Той облиза устни, завъртя вратовръзката между пръстите си и огледа Сам от глава до пети.

— Винаги си била твърде добра за Тери, Сам — прошепна той. — Ти си жена от класа. От висока класа. Имаш вкус, обноски. Преди да те срещне, Тери дори не знаеше с коя ръка се държи ножът и с коя вилицата.

Сам се огледа за пепелник. Нямаше, затова изтръска цигарата си на пода.

Гласът на Уелч стана по-сериозен:

— Искам да знам кой върти далаверите на Тери, докато е в затвора. Знам, че някой ще го замести.

— Ти нещо си се объркал — сряза го Сам. — С Тери сме разделени повече от година. А дори когато живеехме заедно, не съм имала никаква представа за заниманията му.

Уелч отново облиза устни.

— Винаги познавам, когато лъжеш, Сам. Личеше си, когато излъга в съда, личи си и сега.

Сам не отговори. Издиша дима през носа си и изтръска още пепел на пода.

— Нищо не дължиш на Тери, Сам. Той е престъпник. Убиец. Изобщо не се е замислил за теб или за децата, когато е дръпнал спусъка.

Сам кръстоса крака. Уелч застина при шума от търкането на чорапогащите й.

— Тук не става дума за Тери, нали? Тук става дума за мен и теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, Франк. Взех ти акъла още преди години, когато за пръв път започна да се занимаваш с Тери, и оттогава, щом ме видиш, онази работа ти се вдига като бейзболна бухалка.

Уелч изгуби самоувереността си, започна да заеква:

— Какво? Аз никога… не е така… не можеш…

Не успя да състави правилно изречение.

Сам се усмихна самодоволно, усети, че е попаднала в целта. Пусна цигарата на пода и я смачка с пета. Стана и седна на ръба на масата така, че гърдите й да са на нивото на подобните на развалени стриди очи на Уелч.

— Мислиш ли, че ще излежи цялата присъда? — попита тя.

— Предполагам.

Той облиза устни и слюнката му заблестя на светлината на лампата.

— Дълго време е това, доживотната присъда.

Последва неколкоминутно мълчание, през което време Уелч отчаяно се опитваше да не гледа гърдите на Сам. Тя се наведе леко, за да му осигури по-добра гледка към деколтето си.

— Имаш ли приятелка, Франк? Стабилна връзка?

Уелч се изкашля.

— Ходя от време на време…

Сам се наведе още малко. По горната устна на инспектора заблестяха капчици пот.

— Не можех да приема веднага, нали? Въпреки че сме разделени, Тери си остава същият ревнив мръсник. Щеше да те пребие от бой. Мен също.

— Не ме е страх от Тери.

— Мен ме е страх.

— Вече можеш да си спокойна.

— Дали затворът е достатъчен? — Тя се усмихна. — Може би… — Понижи глас и прошепна: — Трябва ли да го правим тук, Франк?

— Какво искаш да кажеш?

— Не може ли у нас? Утре вечер. Може да отворим бутилка вино.

— Не пия.

Той едва не се задави на последната дума, закашля се.

Сам се усмихна и наклони глава на една страна.

— Губиш.

Уелч преглътна тежко и обърса уста с опакото на ръката си.

— Кога?

Сам вдигна рамене.

— Около девет. Може дори да сготвя нещо. Ти обичаш спагети, нали?

Уелч кимна енергично.

Усмивката на Сам се стопи, тя се озъби:

— Похотлив глупак! Винаги можел да познае кога лъжа, а? По-скоро ще се излекуваш от халитозата^[2], отколкото да те допусна до леглото си.

Уелч се дръпна рязко, стреснат от избухването й. Сам поклати презрително глава.

Преди Уелч да успее да каже нещо, вратата се отвори. Беше лекарят на участъка с две шишенца за проби. Уелч стана и изхвърча от стаята.

— Постарай се да напълниш и двете — изсъска на излизане.

Сам се усмихна на лекаря и протегна ръка за шишенцата.

— Тук ли да го направя, или някой ще ме придружи до тоалетната?