Клайв Къслър
Възкръсналите (60)

58.

16 август 2003 г.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пит стана от леглото, облече си халата и си наля кафе, направено от Сали Морс. Искаше му се да се излежава почти цялата сутрин, но Сали и Кели си тръгваха. След като свидетелства пред конгресната комисия, оглавявана от Лорън, и даде показания под клетва пред представители на Министерството на правосъдието, Сали получи сърдечни благодарствени думи от президента и бе освободена да се прибере у дома и да продължи да изпълнява задълженията си като председател на „Юкон ойл“ до деня, в който пак щеше да бъде повикана да даде допълнителни показания.

Когато Пит влезе сънен в кухнята, Сали си тананикаше весело и изпразваше миялната машина.

— Не предполагах, че ще се чуя да казвам тия думи, но много ще ми липсва мотаенето в краката ми на теб и Кели — каза той.

Сали се разселя искрено.

— Казваш го, само защото ще трябва отново сам да си готвиш, да миеш чинии, да си оправяш леглото и да переш.

— Не мога да отрека, че беше приятно съжителството ми с вас.

Сиво-кафявият й пуловер с качулка и кафявите кожени панталони, с които беше облечена, много й отиваха. Пепеляворусата й коса падаше свободно назад.

— Трябва да си намериш някоя свястна жена да се грижи за теб.

— Лорън е единствената, която би ме търпяла, но е много заета да си играе на политика. — Пит седна край масата, която бе извадил от останките на стар параход в Големите езера, и отпи от кафето си. — Ами ти? Ти също си се посветила на ръководството на петролна компания, затова не си имала време да си намериш подходящ мъж, нали?

— Не — отвърна тя бавно. — Аз съм вдовица. Двамата със съпруга ми основахме „Юкон ойл“. След като той загина при самолетна катастрофа, я поех аз. Оттогава повечето мъже като че ли се плашат да се доближат до мен.

— Това е цената, която една жена с ръководна роля плаща. Но не се притеснявай, щастието ще ти се усмихне, преди да е изтекла годината.

— Не знаех, че можеш да предсказваш бъдещето — подхвърли тя безгрижно.

— Великият Дърк Пит вижда всичко, знае всичко и вижда един висок тъмнокос хубавец, заможен и с положение като твоето как те отвежда до Таити.

— Ставам нетърпелива.

Кели влезе в кухнята, облечена с кремава плетена блуза с дълбоко деколте и без ръкави и сини памучни къси панталони.

— Почти съжалявам, че трябва да напусна този музей на мъжката щуротия — подметна тя шеговито.

— Ще ти пратя сметката по пощата — озъби й се Пит. — Което ме подсеща, че няма да е лошо да преброя и кърпите си, преди вие, момичета, да сте отлетели в синевата.

— Моите благодарности на Сали — каза Кели, затваряйки ципа на пътната си чанта. — Тя беше тъй любезна да ми предложи да ме закара с частния си самолет до летището близо до фермата на татко.

— Готова ли си? — попита я Сали.

— Какви са ти плановете? — Пит стана от стола.

— Ще основа филантропска фондация на името на баща ми. После възнамерявам да правя дарения от картини и други ценности по подбран списък на музеи.

— Браво на теб! — похвали я Сали.

— А имането от злато и сребро?

— Част от него ще отиде за построяването на научна лаборатория „Елмор Еган“, ръководена от Джош Томас, който пък смята да привлече в нея най-добрите млади умове в страната. Останалата част ще бъде изразходвана за благотворителна дейност. Ще остане, разбира се, и дял, който ти и Ал ще си поделите.

Пит поклати глава и размаха ръце.

— А, моля те, без мене. Аз и така съм си добре. Ал може и да приеме ново ферари, но аз предпочитам всичко, което си предвидила за нас, да го използваш за нещо по-полезно.

— Започвам да разбирам думите на Лорън, казани за теб — отбеляза учудена Сали.

— О, и какви са те?

— Че си много честен човек.

— В моменти като този се ненавиждам.

Пит занесе багажите им до лимузината, която ги чакаше, за да ги откара до близкото служебно летище, където беше самолетът на Сали.

Сали пристъпи към Пит, прегърна го и го целуна по бузата.

— Довиждане, Дърк Пит. За мен беше чест, че се запознахме.

— Довиждане, Сали. Надявам се да намериш въпросния човек да те чака.

Кели го целуна направо по устата.

— Кога ще те видя пак?

— Не много скоро. Адмирал Сандекър смята да ме държи натоварен с работа дълго време, за да не правя разни пакости.

Той помаха след лимузината, докато тя не се скри зад завоя на път към летището. После бавно затвори вратата на хангара, качи се в апартамента си и се върна обратно в леглото.

 

 

Когато Лорън отиде при Пит, за да прекара с него почивните дни, го завари наведен под капака на двигателя на зеления пакард от 1938 година. Тя имаше уморен вид след поредния дълъг ден на изслушванията по повод скандала със Зейл. Иначе изглеждаше изумителна в деловия си черен костюм, който стоеше излят по тялото й.

— Здравей, големецо. Какво човъркаш?

— Тия стари карбуратори са били направени да използват оловен бензин. А новите разновидности на безоловен бензин съдържат всякакъв вид странни химикали, които разяждат чарковете вътре. Затова всеки път, когато карам стара кола, трябва да преглеждам внимателно карбуратора дали не е клеясал.

— Какво искаш за вечеря?

— Не искаш ли да хапнем навън?

— Медиите са пощурели заради скандала. Аз все още съм им лесна плячка. Фризьорката ми ме докара тук с камионетката на мъжа й, като аз бях седнала на пода.

— Щастливка си ти, че си толкова популярна.

Лорън направи кисела физиономия.

— Какво ще кажеш да си направим спагети със спанак и шунка?

— Страхотно!

След един час, когато вечерята беше готова, тя го извика отгоре. Пит се изми и влезе в кухнята. Лорън беше само по сакото на смокинга му, който му бе подарила за Коледа и който той нито веднъж не бе обличал с възражението, че с него щял да прилича на псевдожиголо. Пит надникна в тенджерата с врящи спагети.

— Мирише много хубаво за обикновени спагети.

— Има защо. Налях половин бутилка „Шардоне“ вътре.

— Значи не са ни нужни коктейли за аперитив.

Двамата изядоха с апетит обикновената вечеря, като междувременно си подмятаха сарказми и леки закачки. Това беше обичайно поведение на двама души с еднакво чувство за хумор и интелект. Пит и Лорън опровергаваха максимата, че противоположностите се привличат. Те си приличаха по това, че харесваха и не харесваха едни и същи неща.

— Към края ли са твоите изслушвания? — попита я Пит.

— Вторник е последният ден. Оттам нататък правосъдното министерство поема щафетата. Аз си свърших своята работа.

— Ти извади късмет, че Сали почука на вратата ти.

Лорън кимна и вдигна чашата си с шардоне.

— Ако не беше тя, сега Зейл щеше да продължава да ходи по земята и да осакатява и убива. Самоубийството му разреши много от проблемите.

— Какво смята да предприеме правосъдното министерство за неговите престъпни приятели?

— Членовете на картела „Цербер“ ще бъдат подведени под отговорност. Всеки агент в Министерството на правосъдието работи извънредно, за да заведе дела срещу хилядите бюрократи и избрани политици, за които има сведения, че са взимали подкупи. Последствията от този скандал ще се чувстват дълго време.

— Да се надяваме, че той ще обезсърчи другите да не стигат до такива крайности за пари.

— Огромна оперативна група е изпратена да проследи доставените от Хирам Йегър данни за офшорни инвестиции и банкови сметки на виновниците.

Пит се загледа във виното, което въртеше на дъното на чашата си.

— Добре, а с нас какво ще стане оттук нататък?

Тя докосна ръката му с върховете на пръстите си.

— Продължаваме както преди.

— Ти — в Конгреса, а аз — под водата — уточни той бавно.

Виолетовите й очи се смекчиха.

— Мисля, че не сме имали нещо друго предвид.

— Значи край на илюзиите да стана дядо.

Тя отдръпна ръката си.

— Не е лесно да се състезава човек с призрак.

— Самър ли? — Пит произнесе името й така, сякаш виждаше нещо в далечината.

— Ти още не си я забравил.

— Мисля, че го направих… веднъж.

— Мейв…

— Когато Самър изчезна под водата и Мейв умря в ръцете ми, това остави празнина в сърцето ми. — Пит тръсна глава, за да се отърси от спомена, както кучето изтръсква водата от козината си. — Прекалено съм сантиментален — каза той, заобиколи масата и я целуна по устните. — Имам такава прекрасна, чудесна жена, а не я оценявам достатъчно.

В този момент звънецът на входната врата звънна. Пит повдигна учудено вежди и отиде да погледне на монитора на камерата за наблюдение, монтирана незабележимо отвън. Образите на младеж и девойка изпълваха екрана. Те стояха пред вратата с багажи до краката им.

— Май идват за дълго време — подметна язвително Лорън.

— Интересно, кои ли може да са те?

Лорън хвана Пит за ръката и му попречи да натисне бутона за говорната връзка.

— Оставих си чантата върху багажника на пакарда. Тъкмо ще сляза долу и ще ги разкарам.

— Питам се какво ли биха си помислили, като те видят облечена така — и той посочи с пръст сакото от смокинга, който едва прикриваше тялото й.

— Само ще надникна от вратата.

Пит се отпусна на стола и довърши спагетите си. Отпиваше последната си глътка вино, когато по интеркома се разнесе гласът на Лорън.

— Дърк, налага се да слезеш тук.

Направи му впечатление особената нотка, прозвучала в гласа й; като че ли тя не се решаваше да каже нещо повече. Той се спусна по витата стълба и покрай колекцията си от коли стигна до входната врата на хангара. Лорън стоеше зад открехнатата врата и приказваше с младата двойка.

Двамата изглеждаха на по двайсет и две-три години. Младежът се набиваше в очи. Имаше черна къдрава коса и беше по-висок от Пит с цели два и половина сантиметра. В телосложение и тегло двамата много си приличаха. Очите му също бяха хипнотично матовозелени. Пит отмести поглед към Лорън, която стоеше и гледаше като омагьосана младата двойка, а после се вгледа в лицето на младежа и се напрегна. Изпита чувството, че гледа във вълшебно огледало, което отразява него с двайсет и пет години по-млад.

После се насили да прехвърли вниманието си към момичето и през тялото му премина някаква странна тръпка, ударите на сърцето му се ускориха. Тя беше много красива, висока, с дълга, пламтяща червена коса. Гледаше Пит с перленосиви очи. Спомени нахлуха в съзнанието му и той трябваше да се хване за вратата, за да не се подкосят коленете му.

— Господин Пит — заговори младежът с дълбок глас. Това прозвуча по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

— Аз съм.

Лорън потрепери, когато младият човек разтегна устни в същата усмивка, която толкова често бе виждала по устните на Пит.

— Сестра ми и аз чакахме дълго време, за да се срещнем с вас. По-точно — цели двайсет и три години.

— И сега, като ме срещнахте, с какво мога да съм ви полезен? — попита Пит така, сякаш отговорът щеше да го уплаши.

— Мама беше права. Ние наистина много си приличаме.

— Майка ви?

— Името й е Самър Моран. Дядо ни беше Фредерик Моран.

Пит изпита чувството, че менгеме стисна сърцето му. Той едва изрече:

— Тя и баща й загинаха при подводно земетресение край Хаваите преди много години.

Младежът поклати глава.

— Мама се спасила, но със сериозни увреждания. Краката и гърбът й били смазани, а лицето й — обезформено. Тя не проходи повече и беше прикована на легло до края на живота си.

— Не, не мога, не вярвам. — Думите му излязоха като през завеса. — Аз я загубих в морето, когато тя се гмурна отново под водата, за да търси баща си.

— Повярвайте ми, господине — намеси се девойката, — това е самата истина. Тя се наранила лошо от подводно скално срутване, но била спасена от хора на дядо, които я извели на повърхността, където скоро всички били качени в рибарска лодка от острова. Мама била закарана веднага в болница в Хонолулу, където близо месец животът й висял на косъм. През повечето време била в безсъзнание и не могла да каже на лекарите и сестрите коя е. Най-накрая, след повече от година, когато се възстановила дотолкова, че да бъде изписана, тя се върнала при семейството си на остров Канай, където живя до смъртта си. За щастие дядо й оставил значително наследство и тя можа да си позволи персонал от жени за водене на домакинството и медицински сестри, които се грижеха чудесно за нея.

— Били ли сте вече родени, преди тя да пострада? — попита Лорън, загръщайки се плътно със сакото от смокинга.

Момичето поклати глава.

— Тя ни родила в болницата след девет месеца без една седмица.

— Значи сте близнаци? — ахна Лорън, удивена от разликата във външния вид между двамата.

Младата жена се усмихна.

— Да, но не еднояйчни. Не е необичайно за близнаци като нас да не си приличат. Брат ми прилича повече на баща ми, а аз — на майка ми.

— Тя никога ли не се опита да се свърже с мене? — попита с болка в душата Пит.

— Беше сигурна, че ако бяхте узнали, щяхте веднага да идете при нея. А тя не искаше да видите натрошеното й тяло и обезобразеното й лице. Искаше да я запомните такава, каквато е била преди.

Дълбока вина и огромен смут изпълни Пит.

— Боже, ако бях знаел! — Спомените за Хаваите нахлуха в него с пълна сила. Самър беше поразително прелестна жена и все още се явяваше в сънищата му.

— Вината не е твоя — каза Лорън и стисна ръката му. — Тя е чувствала, че има основателна причина да пази тайната.

— Ако е все още жива, къде е сега? — попита Пит. — Искам да знам.

— Мама почина миналия месец — отговори младият мъж. — Здравето й беше силно разклатено към края на дните й. Погребана е на един хълм с изглед към океана. Тя си наложи да живее, докато сестра ми и аз завършим образованието си. Едва тогава ни разказа за вас. Последното й желание беше да ви открием.

— И защо чак тогава? — попита Пит, сякаш беше сигурен в отговора.

— Кръстена съм на нея — каза момичето. — Аз също се казвам Самър.

Младежът се усмихна.

— А на мен дала името на баща ми. Аз също се казвам Дърк Пит.

Разкритието, че Самър, с увредено тяло, го е дарила със син и дъщеря, а после ги е отгледала, без той да знае през всичките тези години, разкъса сърцето му. Той се почувства разбит и ликуващ в същото време.

Накрая Пит се съвзе и пристъпи напред. Обгърна раменете на двамата и ги прегърна.

— Трябва да ми простите. Да открия, че съм имал две толкова прекрасни деца, ми идва като гръм от небето.

— Нямаш представа колко сме щастливи, че най-накрая те намерихме, татко — каза Самър с треперещ глас, на път да се разплаче.

От очите на всички потекоха сълзи. Двете деца заплакаха открито. Лорън зарови лице в ръцете си. Очите на Пит бяха като преливащи кладенци.

Той хвана момчето и момичето за ръце и ги издърпа навътре в хангара. После отстъпи назад и се усмихна широко.

— Предпочитам да ми казвате „тате“. Тук не се придържаме към никакви формалности, особено след като сте вече в дома ми.

— Нима нямаш нищо против да се настаним тук? — попита невинно Самър.

— Все едно да ме питате има ли кубе сградата на Конгреса. — Той им помогна за багажите и ги поведе навътре. Посочи им големия вагон „Пулман“ с надпис от позлатени букви: МАНХАТЪН ЛИМИТИД. — Изберете си някое от четирите разкошни купета. Щом се настаните, качете се горе в апартамента ми. Предстои ни много неща да си кажем.

— Къде сте учили? — попита ги Лорън.

— Самър получи магистърска степен в Института по океанография „Скрипс“, а моята е по морско инженерство от колежа „Ню Йорк маритайм“.

— Предполагам, че майка ви е имала нещо общо с образованието ви — каза Пит.

— Да — отговори Самър. — Тя ни въодушеви да се насочим към морските науки.

— Мъдра жена се е оказала майка ви. — На Пит му стана напълно ясно, че Самър е подготвила децата си за среща с баща им някой ден.

Младите хора се спряха и загледаха с възхищение колекцията от класически коли и самолета в хангара му.

— Те всички ли са твои? — попита Самър.

— Засега, да — засмя се Пит. — Но мисля, че спокойно мога да кажа, че един ден ще принадлежат на вас двамата.

Дърк се загледа прехласнат по голяма кола в оранжево и кафяво.

— Това „Дюзенберг“ ли е? — попита той тихо.

— Привличат ли те старите коли?

— От малък имам слабост към тях. Първата ми кола беше форд кабриолет от 1940 година.

— Няма на кого да се е метнал — подхвърли Лорън, бършейки сълзите си.

Сега Пит беше дълбоко разчувстван от новооткритото си потомство.

— А карал ли си дюзенберг?

— О, не, никога.

Пит обгърна раменете на сина си и каза гордо:

— Ще я караш, момчето ми, ще я караш.