Клайв Къслър
Възкръсналите (50)

48.

Всеки, който видеше танкера за втечнен природен газ, щеше да се изпълни с огромен скептицизъм, тъй като щеше да му е трудно да повярва, че такъв уродлив на вид кораб ще е в състояние да прекосява океани. „Монгол инвейдър“, с осемте си топчести танка, стърчащи от горната половина на корпуса му, беше най-големият от танкерите за втечнен природен газ, строен някога. Сега, докато пореше развълнуваното море по курс, право към входа на пристанището на Ню Йорк, той изглеждаше така, сякаш беше предназначен за всичко друго, но не и да плава по вода. Напълно утилитарен и боядисан в кирпичено кафяв цвят, той сигурно беше най-грозният от всички кораби, спуснати на вода.

Архитектите му го бяха проектирали да вмества, поддържа и предпазва осемте си огромни алуминиево изолирани сферични товарни танка, които точно сега бяха пълни с течен пропан, за чието съхраняване беше необходима температура около минус 150 градуса. Но на това плаване от Кувейт температурата бе повишавана постепенно само до шест градуса под опасното ниво.

„Монгол инвейдър“, тази плаваща бомба с потенциал да разруши долната половина на остров Манхатън, плаваше през бурните вълни със скорост 25 възела, произведена от големите й бронзови гребни винтове, като подводният му вълнорез изхвърляше настрани водни завеси с измамна лекота.

Ята чайки се спускаха и кръжаха над него, но долавяйки нещо заплашително в излъчването му, те не издаваха звук, което беше необичайно за тях, и бързо отлитаха надалеч.

За разлика от „Пасифик троуджън“ на „Монгол инвейдър“ не се виждаха никакви членове на екипажа, които да проверяват танковете или да вървят по дългите пътеки между заоблените им покриви. Те оставаха скрити на бойните си постове. Само петнайсетина от тях бяха пръснати из кораба. Четирима работеха на пулта в командната рубка, петима — в машинното отделение, а останалите шестима бяха въоръжени с преносими ракетни комплекси с възможност да потопят и най-големия катер на бреговата охрана или да свалят всякакъв самолет, в случай че ги атакува. Вайпърите бяха съвсем наясно с цената на бездушната бдителност. Те бяха сигурни, че са способни лесно да отблъснат всеки опит на абордаж от страна на професионалистите от специалните части, към които повечето от тях бяха принадлежали навремето. Те изобщо не се съмняваха, че могат да предотвратят всеки опит да бъдат възпрепятствани, преди корабът да е навлязъл до покрайнините на града. А веднъж минат ли под моста на пролива Верацано, щеше да е все едно дали командващият операцията по преграждане на пътя им ще рискува да възпламени масивно огнено кълбо, или не.

Надвесен над леерното ограждане на дясното крило на мостика, Оно Канай гледаше в заплашителните тъмни облаци, които се носеха по навъсеното небе. Той беше сигурен, че никоя военна сила, готова да се опълчи срещу тях, нямаше да повярва, че петнайсетимата мъже, които не бяха фанатични терористи, а просто добре платени наемни убийци, ще са готови да извършат самоубийство заради техния работодател. Това не беше филм с Джеймс Бонд. И той се усмихна под мустак. Само онези на борда на кораба знаеха за подводницата, закачена за корпуса на трийсет метра пред кормилото и двата гребни винта. Веднъж корабът обърнеше ли към бреговата ивица на Манхатън, Канай и групата му от вайпъри щяха да се качат на скритата подводница и да се спуснат бързо в дълбоки води, за да се спасят от изригналото огнено кълбо.

Той се върна на мостика, кръстоса ръце пред гърдите си и обходи с поглед курса, който бе начертал на картата с червена линия. Тя минаваше покрай нос Рокауей, нос Нортън при Сейгейт и продължаваше под моста Верацано, който свързваше Бруклин и остров Статън. Оттам се качваше към средата на Горния залив и оттатък Статуята на свободата и остров Елис. След като минеше покрай парка Батъри, червената линия правеше остър десен завой навътре в брега и свършваше в основата на небостъргачите на Световния търговски център.

Той разкърши мускулестите си рамене и зае поза, удобна за препускащата маса на кораба под краката си. „Монгол инвейдър“ нямаше да бъде спрян, не можеше да бъде спрян, преди да постигне целта си. Той щеше да бъде помнен хиляди години с това, че бе спомогнал за най-злокобния погром срещу Съединените щати, причинен от човешка ръка.

Канай погледна през ветроотбойника на мостика и се загледа в автомобилите, движещи се по моста над водата, добила сиво-зелен цвят от тъмните облаци. Цветните им каросерии прелитаха като насекоми. После видя на приборите на таблото, че бръснещият вятър със скорост двайсет възела духаше откъм югоизток. Още по-добре, помисли си той, така убийственият обхват на огненото кълбо ще се разшири.

През ума му изобщо не мина и мисъл, че ще бъдат овъглени хиляди хора. Канай беше лишен от всякакви чувства. Имаше имунизация срещу смъртта и не би се поколебал да застане лице в лице с нея, когато дойдеше неговият ред.

Първият му помощник Хармън Кери, суров на вид особняк, с татуировки по целите си ръце, излезе на мостика. Той взе бинокъл и се вгледа в един товарен кораб, минаващ от лявата им страна на път за открито море.

— Още малко остава — каза той с подчертана нотка на задоволство в гласа. — Гадна изненада чака американците.

— Едва ли ще им е изненада — смънка Канай, — ако вече са разбрали, че „Пасифик троуджън“ е бил само за заблуда.

— Мислиш ли, че им е светнало за операцията?

— Зейл тепърва ще трябва да им излезе с безупречен план — заяви решително Канай. — Неочакваните и непредвидените обстоятелства ни държаха далече от цялостния успех. Всичко, което постигнахме дотук, беше свършено добре. Но някой, а може би и повече хора в американското правителство са събрали две и две. Петчасовото закъснение поради проблеми с генератора ни излезе доста солено. Вместо да бяхме пристигнали неочаквано по същото време, когато на „Пасифик троуджън“ беше извършен абордаж и под прикритието на тъмнината точно преди зазоряване, сега може да бъдем изправени пред всякакъв вид тяхна атака. И бъди сигурен, че този път те ще бъдат много добре подготвени.

— Чакам с нетърпение да видя как се овъглява и стопява Статуята на свободата — подметна Кери с лукава усмивка.

Кърмчията, който стоеше зад приборното табло, съобщи:

— Остават ни четирийсет минути до моста.

Канай вдигна поглед и загледа бавно приближаващия се отвор на моста.

— Ако не се опитат да ни спрат много скоро, друга възможност няма да имат.

Адмирал Доувър се беше качил на борда на военноморски изтребител от военноморската база „Аламида“ на западното крайбрежие петнайсет минути след полученото от Сандекър потресаващо предупреждение за опасност. Пилотът му бе поискал аварийно кацане между някои от кацащите пътнически реактивни самолети на международното летище „Кенеди“. Оттам хеликоптер на нюйоркското полицейско управление го превози до базата на бреговата охрана в Санди Хук, където два 33-метрови патрулни катера го чакаха да пристигне, за да пресрещне „Монгол инвейдър“.

Той влезе в заседателната зала на базата със стиснати от гняв и отчаяние юмруци. Насилваше се да мисли спокойно. Не можеше да си позволи да бъде изигран от номера на Зейл или да обвини умозаключителните си способности, че е пропуснал нещо, което, при закъснялата си преценка за случилото се, изглеждаше толкова очебийно. Не разполагаше с нищо солидно, върху което да стъпи, за да проведе друга операция на пресрещане на танкера, а само догадки, но въпреки това беше решен да действа. Ако „Монгол инвейдър“ се окажеше поредната фалшива тревога, нямаше да бъде от значение. Те щяха да продължат да търсят, докато не попаднат на точния кораб.

Вървейки към челното място на заседателната маса, Доувър кимна мълчаливо за поздрав на десетимата мъже и двете жени, събрани в залата. И без да губи време за празни приказки, попита:

— Полицията изпрати ли въздушни патрули да кръжат над кораба?

Полицейският капитан, който стоеше до стената, кимна.

— Да, имаме един хеликоптер на мястото, както се разбрахме. Пилотът съобщава, че танкерът плава на пълен ход към пристанището.

Доувър въздъхна от облекчение, но сдържано. Ако този щеше да е истинският кораб, готвещ се да разруши долен Манхатън, то той трябваше да бъде спрян.

— Господа, всички вие сте уведомени по телефона и факса от адмирал Сандекър във Вашингтон и знаете какво да очаквате. Ако танкерът не може да бъде принуден да обърне, той трябва да бъде потопен.

Командир от бреговата охрана се обади:

— Сър, ако стреляме в танковете му, ще предизвикаме огромна експлозия. Твърде е възможно цялата флотилия от катери, както и пилотите в полицейските патрулни хеликоптери да бъдат засегнати от огненото кълбо.

— По-добре да загинат хиляда, отколкото милиони — отвърна рязко Доувър. — Но при никакви обстоятелства не бива да стреляте пред кърмовата надстройка. Ако екипажът откаже да се подчини, тогава няма да ни остане друг избор, освен да дадем сигнал на американските военноморски изтребители да разрушат кораба с ракети „въздух-земя“. В такъв случай всеки ще бъде предупреден навреме да отдалечи на възможно най-безопасно разстояние от „Монгол инвейдър“ плавателните си съдове преди взрива.

— Каква е вероятността да извършим абордаж, да обезвредим екипажа и детониращите устройства? — попита един полицай.

— Слаби, ако танкерът не спре, а навлезе на пълен ход в пристанището. За нещастие на военните части, които имахме в Сан Франциско, беше наредено да се оттеглят и върнат по постовете си, когато разбрахме, че сме попаднали на грешен кораб. Нямахме време да ги свикаме отново или да докараме навреме със самолет нови части. Знам, че нюйоркските антитерористични групи за бързо реагиране са обучени за точно такива извънредни положения, но не искам да ги въвеждам в бой, докато не се уверя, че екипажът ще окаже съпротива. — Той замълча и огледа едно по едно лицата на присъстващите. — Ако още не знаете, максималната температура на пламъка във въздуха от пропан е три хиляди и шестстотин градуса по Фаренхайт^[1].

Един от двамата капитани на противопожарните катери от нюйоркското пристанище вдигна ръка.

— Адмирале, нека да добавя, че ако товарът на танкера бъде възпламенен, в резултат на взрива количеството пропан в него може да възпроизведе огнено кълбо с диаметър над три хиляди метра.

— Още по-основателна причина за нас да спрем танкера, преди да се е доближил до града — отвърна троснато Доувър. — Други въпроси? — И тъй като такива нямаше, той продължи: — В такъв случай предлагам да предприемем операцията. Времето ни изтича.

Доувър напусна заседанието и отиде направо на пристана, откъдето се качи по трапа на катера на бреговата охрана „Уилям Шей“. Обзе го дълбоко мрачно предчувствие. Ако „Монгол инвейдър“ откажеше на тяхната група да се качи на борда му, а военноморските изтребители не успееха да го изпратят на дъното, преди да е постигнал целта си, времето за евакуация на Манхатън беше съвсем недостатъчно. За нещастие по това време на деня улиците и сградите щяха да са пълни с хора. Щетите и жертвите щяха да са огромни, ако се допуснеше танкерът за ВПГ да експлодира.

Единствената друга мисъл, която му мина през ума, беше, че Дърк Пит и Ал Джордино щяха в последна сметка да се включат в операцията по пресрещането на танкера. Но Доувър не виждаше никакви следи от тях. Зачуди се какво ли ги е забавило, че не присъстваха на заседанието, макар това да нямаше кой знае какво значение. Доувър се усъмни, че може би са изразили критични забележки по повод операцията.

Слънцето се опитваше да пробие облаците, когато „Уилям Шей“ и катерът от същия клас „Тимоти Фърм“ вдигнаха котви и потеглиха да преградят пътя на „Монгол инвейдър“ и смъртоносния му товар от газ пропан.