Клайв Къслър
Възкръсналите (36)

34.

Членовете на реорганизирания екип от „Вайпърс“, сега ръководени от Оно Канай, бяха разбрали по кое време става смяната на охраната във фермата на Еган. След като ги бяха дебнали, за да видят кога на портала пристига новата смяна, а старата се разотива по домовете си, с помощта на въздушна видеофотография те проследиха новодошлите охранители до тайните им постове. После проникнаха във фермата, преоблечени като заместник-шерифи с кола, боядисана в цветовете на областния полицейски патрул. След като убиха нищо неподозиращия, замаскиран край пътя охранител, те влязоха в къщата, плениха Джош Томас и свикаха останалите охранители уж на събрание за разясняване на новата програма за охрана.

Още щом охранителят прекрачеше прага на къщата, те го застрелваха, после хвърлиха труповете в мазе с допълнителна външна врата под обора.

Когато Оно Канай пристигна на близкото летище с частен самолет без обозначителни знаци, собственост на „Цербер“, той положи упоената Кели в багажника на колата си и се отправи към фермата на баща й, вече охранявана от неговия екип от наемни убийци. Той внесе Кели през предната врата и я стовари на пода пред Джош Томас, който беше вързан за стол с напъхана в устата му кърпа.

Томас се опитваше да разхлаби въжетата си и изричаше неразбираеми поради запушената му уста ругатни, но само предизвикваше смях сред петимата мъже в стаята, които захвърлиха фалшивите си униформи и се преоблякоха в собствените си работни черни облекла.

— Добре ли мина всичко? — попита ги Канай.

Огромен като планина мъж, висок близо два метра и с тегло близо сто и трийсет килограма, кимна и отговори:

— Охранителите на Еган не бяха на особено високо ниво. Те веднага се хванаха на „шерифската въдица“.

— Къде са сега?

— Отървахме се от тях.

Канай погледна способния си колега, който имаше нашарено с белези лице, счупен нос, крива усмивка, разкриваща два липсващи предни зъба, и ухо като карфиол и кимна със задоволство.

— Добре се справяш, Дарфур.

Тъмните очи под черната гъста грива светнаха. Канай и Дарфур работеха заедно от години, откакто се срещнаха за първи път, когато имаха за задача да елиминират една терористична група от Иран. Едрият арабин посочи към Томас.

— Моля те, виж го. Няма една синина по него, а съм сигурен, че достатъчно се е размекнал, за да ти каже всичко, което поискаш да узнаеш.

Канай огледа Томас и видя лицето му, изкривено от болка вследствие на побоя. Той не се усъмни, че Дарфур е спукал ребрата на учения. Забеляза също и гнева в очите му, когато видя Кели да лежи упоена и в полусъзнание на пода. Канай се усмихна на Томас, преди да се приближи и да ритне силно Кели в корема. Израз на силна болка премина по лицето й, съпроводена с жален стон, и тя отвори очи.

— Събудете се, госпожице Кели. Време е да накарате господин Томас да разкрие формулата на моторното масло на баща ви.

Кели се сви на кълбо и притисна ръка в корема си, мъчейки се да си поеме въздух. Такава болка изпитваше за първи път в живота си. Канай беше специалист в това да забива върха на ботуша си точно там, където болеше най-много. След минута тя се надигна с мъка на лакът и погледна Томас.

— Не казвай нищо на тази отрепка, Джош…

Тя не можа да продължи. Канай й изкара отново дъха, като стъпи върху врата й и го притисна в килима.

— Много сте твърдоглава, млада госпожице — каза той студено. — Обичате ли болката? Защото със сигурност ще я изпитате.

Един от хората на Канай влезе в стаята, носейки в ръка малка радиостанция.

— Съобщиха ми, че към портала се приближава кола. Да я пуснем ли да влезе, или не?

Канай се замисли за момент.

— По-добре е да я пуснем и да видим кой идва, иначе ще събудим подозрения.

 

 

— Добре, началство — каза Джордино през прозявка. Той все още беше уморен от полета си от Маями. — Как смяташ да отвориш портала на замъка?

— Като набера кода — отговори Пит, който седеше зад волана на стара камионетка „Форд“, наета от търговец на селскостопански уреди.

— А знаеш ли го?

— Не.

— Значи ме мъкнеш със себе си близо час, след като те извадих от „Голдън марлин“ и изразих само предположение, че Канай е отвел Кели в бащината й лаборатория, а сега ми казваш, че не знаеш кода?

— Какво по-добро място да се изтръгне информация от нея и Джош Томас? Формулата трябва да е скрита някъде в лабораторията.

— Тогава какво находчиво средство ще използваш, за да влезеш вътре? — попита Джордино, оглеждайки масивния портал и високия зид.

Пит не отговори, а се наведе през прозореца си и натисна няколко бутона.

— Този трябва да подейства. Всъщност Кели има резервно дистанционно управление с различен код.

— Добре, да предположим, че Канай и неговите подлизурковци са обезвредили и охранителната система, и охранителите. Защо мислиш, че ще ни отворят портала?

— Защото набрах като код името „Цербер“.

Джордино извъртя очи.

— Ако имах грам разум, тук именно щях да сляза от колата.

Зелените очи на Пит изглеждаха мрачни.

— Ако съм сгрешил, порталът няма да се отвори, което ще значи, че сме били път напразно и загубваме Кели завинаги.

— Не, ще я намерим — рискува Джордино. — Няма да спрем да я търсим, докато можем.

Те се канеха да си тръгват, когато огромният портал бавно започна да се отваря.

— Май успяхме — отбеляза Пит с чувството, че се е оказал прав.

— Сигурно знаеш, че ни готвят засада и ще ни направят на пух и прах.

Пит подкара колата и мина през портала.

— Ние също сме въоръжени.

— Да бе, ти — с античен колт, а аз — само с една отвертка, която намерих в жабката на колата. А ония приятелчета са въоръжени с автомати.

— Може би ще измислим нещо по пътя.

Пит мина покрай земеделската земя и намали скоростта, когато стигна до лозето, изчаквайки бариерата на пътя да се вдигне. След като това стана, един от хората на Канай, в униформа на охраната, се доближи до колата и надникна през прозореца, държейки карабината си пред гърдите си.

— Какво обичате, господа?

— Къде е Гус? — попита невинно Пит.

— Обади се, че е болен — отвърна охранителят, докато очите му шареха из колата, за да открият оръжие и като видя, че такова няма, се отпусна.

— Как е малкото му момиченце?

Веждите на мъжа се повдигнаха с милиметър.

— Добре е. Последното, което чух…

Той не довърши мисълта си, тъй като в този момент Пит издърпа за дръжката колта си, скрит под бедрото му, и с едно движение над волана го заби в челото на охранителя. Очите на мъжа се затвориха, главата и раменете се плъзнаха под прозореца на вратата и изчезнаха от поглед.

Още преди мнимият охранител да падне на земята, Пит и Джордино го издърпаха през лозята до широкия ствол на едно дърво и тръгнаха надолу по осемте стъпала, водещи към поста за наблюдение под земята. На едната стена висяха двайсет монитора, чиито камери обхващаха земеделските ниви и вътрешността на къщата. Пит се вцепени, като видя завързания Томас и гърчещата се на пода Кели. Гледката го разяри, но в същото време и го успокои, че поне е жива и е само на неколкостотин метра. Петимата „вайпъри“ в стаята явно не подозираха, че са наблюдавани от камери.

— Открихме я! — извика Джордино с повдигнат дух.

— И е все още жива — добави Пит с нарастващ гняв. — Но по всичко личи, че ония отрепки доста са я измъчвали.

— Хайде да не нападаме като Седма кавалерия при Литъл Биг Хорн — предложи Джордино. — С охранителната система можем да наблюдаваме цялата ферма и къщата оттук и да открием къде са разположени останалите от хората на Канай.

— Ще трябва да го направим много бързо, защото те чакат тоя тип на пода да им докладва.

Джордино седна зад пулта, а Пит намери черното облекло на наемния убиец, което той бе свалил, за да се преоблече с униформата на охранителя на Еган. Той огледа неподвижното тяло на пода и прецени, че на ръст е горе-долу като него. Бързо свали дрехите си и облече черните панталони и пуловера. Ботушите го стягаха малко, но той успя да напъха ходилата си в тях и накрая сложи скиорска маска, покриваща главата и лицето му.

— Тия момчета нямат задръжки, когато се стигне до убийство — отбеляза Джордино, като видя на един от мониторите труповете на охранителите на Еган, струпани като чували с жито в мазето под обора. Той премести погледа си към другия монитор, търсейки да открие хората на Канай. — Освен петимата в къщата виждам още двама. Единият пази задната врата, гледаща към реката, а другият е до обора.

— С нашето приятелче на пода стават осем.

— Сега е моментът да повикаме подкрепление.

Пит посочи с глава един от трите телефона върху плота.

— Обади се на шерифа, съобщи за положението и поискай да изпратят група от Специалните сили.

— А ти? Ти с какво се залавяш?

— В това облекло те ще ме вземат за един от тях. Няма да ни навреди да се сдобием с приятел вътре в къщата, когато адът се разрази.

— А аз?

— Ти стой тук, наблюдавай ситуацията и упътвай групата от Специалните сили.

— Ами когато Канай се обади и попита къде са пътниците в колата?

— Измисли нещо. Кажи, че са били двама амбулантни търговци на тор и че си се погрижил за тях.

— Как ще стигнеш до къщата?

— Лозето свършва близо до предната й врата. Ще мина през него и ще стигна до предната веранда, като използвам за прикритие колоните. Единствено пътят по тревната площ ще бъде опасната част.

— Не ни вкарвай в нова каша, братле — каза Джордино с едва забележима усмивка.

— Обещавам да бъда послушен.

Джордино върна отново вниманието си към мониторите, а Пит изкачи стъпалата през ствола на старото дърво и тръгна предпазливо през лозето.

 

 

Съзнанието на Пит зарегистрира два вида чувства: страх, че може да не успее да спаси Кели, преди разбойниците на Канай да продължат да я измъчват, и съвсем простото и естествено желание за отмъщение. Беше му трудно да повярва, че корпорацията „Цербер“ и нейната банда от смъртоносни вайпъри оставя зад гърба си толкова много мъртъвци. И за какво? За нечия полза ли? За притежание на власт ли? Никой човек не живее толкова дълго, че да има време да се наслаждава на такива мръсни възнаграждения. В очите на Пит това беше пълно безумие.

Приведен под върховете на лозята, той тичаше между редовете, затъвайки с ботушите си в меката почва. Не беше взел автоматичното оръжие от обезвредения вайпър. Рядко използваше карабина, предпочиташе да се движи единствено със стария си 45-милиметров колт и два резервни пълнителя. Летният ден беше топъл и влажен и той започна да се поти под скиорската си маска. Не я свали, тъй като тя влизаше в стандартното облекло на мъжете от „Вайпърс“ и не искаше да събужда подозрения.

Измина тичешком повече от сто метра и стигна до края на лозята. Оттам до къщата имаше тясна ивица грижливо окосена тревна площ. Той беше извън полезрението на мъжете, охраняващи плевнята и задната част на къщата, но прекосяването на петнайсетината метра открито пространство, без да бъде забелязан от някого в къщата, беше повече като учение как да се правиш на невидим, отколкото да се промъкваш крадешком. Той погледна прозорците и забеляза движение зад тях, което предполагаше, че излезеше ли от лозята, нямаше да остане незабелязан.

Петнайсетина метра деляха него и първата колона на верандата, петнайсетина метра открита тревна площ под яркото слънце. Той тръгна покрай периферията на лозята и застана на място, където пердетата закриваха движението му. Ако изтичаше внезапно, това можеше да привлече нечий поглед отвътре, затова закрачи съвсем бавно по тревата, като се оглеждаше зорко за появата на охранителя зад къщата. Вървеше стъпка по стъпка като котка, дебнеща птица, вглъбена в изваждането на червейче.

Пет дървени стъпала водеха до верандата с колони и Пит ги изкачи предпазливо, опасявайки се да не скръцнат, но за негово облекчение такъв звук не се разнесе. След няколко секунди той притисна гръб в ъгъла на къщата, на половин метър от големия прозорец на всекидневната. След това се просна по корем, мина пълзешком под прозореца, стана и тръгна към предната врата. Бавно завъртя топката на бравата и открехна вратата. Във фоайето нямаше никого и той се вмъкна вътре като сянка.

Във всекидневната не се влизаше през врата, а през отворен свод. От една страна на свода върху масичка имаше керамична саксия с малко тропическо растение. Пит го използва като прикритие, за да надникне в стаята, но не набързо, а задържа поглед и много внимателно я огледа, запаметявайки точно кой къде се намира.

Джош Томас, по чиято глава се стичаха струйки кръв от челото, ушите и носа, седеше отпуснат и вързан на стол в средата на стаята. Пит разпозна в Канай пилота на червения фокер. Канай се беше разположил на широк кожен диван, облегнат нехайно на една от страничните облегалки и спокойно пушеше пура. Двама от „Вайпърс“, облечени в черно, стояха от двете страни на камината с приготвени за стрелба оръжия. Друг един стоеше до Томас, насочил нож към едното му око. Петият вайпър, гигантско чудовище, беше сграбчил с едната си ръка Кели за дългата й коса и я беше повдигнал на сантиметри от пода. Тя не викаше, само стенеше от болка.

Пит се отдръпна за миг назад и се запита дали Джордино го наблюдава на монитора. Глупаво беше да си мисли, че ще може просто да влезе в стаята с думите: „Добре, разбойници, възнесете се към небето“ и да доживее до дълбоки старини. Мъжете вътре нямаше да се замислят и щяха да го направят на решето, ако се опиташе да постъпи толкова безразсъдно. Те се бяха обучавали години наред да убиват и нямаше да се поколебаят дори една микросекунда. За хора като тях да убиват беше като да си мият зъбите всеки ден. На Пит, от друга страна, му беше нужна предварителна настройка, преди да стреля в друго човешко същество. Макар да беше убивал само при самозащита, във вените му не течеше студена кръв. Той трябваше да се подготви и да оправдае решението си с факта, че ще го направи, за да спаси живота на Джош Томас и Кели Еган. Стига обаче да успееше, което е малко вероятно, погледнато от всяка страна.

Въпреки че изненадата беше на негова страна и той нямаше веднага да бъде заподозрян, както беше в черното облекло на вайпърите, той реши, че ще спечели за пленниците още две секунди предимство, ако стреля през тропическото растение, което все още го прикриваше. Тъй като убийците нямаше тутакси да разберат откъде идват куршумите, това щеше да забави реакциите им. Така можеше да подреди мишените си по важност.

Той обаче бързо отхвърли тази идея. Вярно, сигурно щеше да улучи двама или трима, но останалите положително щяха да го надупчат с куршуми, преди да си е свършил работата. Освен това съществуваше голяма вероятност някой куршум да се отплесне и улучи Кели или Томас. Накрая реши, че единствената му надежда е да печели време до идването на отряда от Специалните сили. Остави колта си зад саксията върху масичката, пристъпи безпрепятствено в стаята и застана безмълвно на място.

Отначало никой не го забеляза. Всички погледи бяха съсредоточени в Кели, която се мъчеше да се отскубне от Дарфур. Пит видя сълзи от нечовешка болка да се стичат по лицето й и за него беше мъчително да стои неподвижно, без да направи опит да спре мъките й. Пресметна, че ще минат още пет минути, преди подкреплението да пристигне, но не издържа да гледа страданията на Кели и Томас и каза спокойно на Канай:

— Кажи на дебелака да я пусне.

Канай се обърна и погледна с почуда Пит.

— Какво каза?

— Казах да кажеш на тоя дебел лакей да махне мазните си ръце от момичето — и свали маската си.

Всички вайпъри в стаята мигом разпознаха в Пит измамника и бързо вдигнаха и насочиха оръжията си в гърдите му.

— Ти?! — промълви смаян Канай, после извика: — Почакайте, не го убивайте, още не!

Кели забрави за миг болките си и загледа Пит с огромна изненада.

— Не, не биваше да идваш — процеди тя през стиснати зъби.

— Ти си следващият, който ще умре, Канай — каза Пит със студенина в гласа, — ако не я освободиш.

Канай го погледна развеселен.

— О, така ли? И кой ще ме убие? Ти ли?

— Отряд от Специалните сили ще пристигне тук всеки момент. Единственият ви изход оттук е шосето. Вие сте в капан.

— Нали ще ми простиш, господин Пит, ако не ти повярвам. — После направи лек знак с глава на гиганта. — Изправи жената на крака, Дарфур — и отново се обърна към Пит. — Ти ли уби един от хората ми?

— Не. Само цапардосах твоето другарче от охранителния пост и го проснах в безсъзнание, а после си услужих с дрехите му.

— Имам сметки за разчистване с теб, господин Пит. Ще възразиш ли?

— Колкото до мене, мисля, че заслужавам медал, задето осуетих мръсните ти планове. Мястото на теб и приятелите ти е обратно в тресавището на Джурасик.

— Смъртта ти ще бъде бавна и мъчителна.

Стана така, както се очакваше. Канай нямаше да убие Пит веднага. В съзнанието на убиеца това беше време за разплата. Пит напълно съзнаваше, че е в опасно положение. Какво ли си мислеше Джордино, докато наблюдаваше сцената на монитора? „Законът“ идваше, в това беше повече от сигурен, но кога? Трябваше да печели възможно повече време.

— Дали не прекъснах нещо, като влязох тъй ненадейно? — попита той наивно.

Канай го измери с поглед.

— Тъкмо провеждах приятелски разговор с госпожица Еган и господин Томас относно работата на доктор Еган.

— Познатата практика: „Да се доберем до формулата за маслото“ — вметна презрително Пит. — Колко несъзидателно от твоя страна, Канай. Едва ли не всеки в страната знае тази формула, освен ти и твоите приятелчета в „Цербер“.

Канай отвори широко очи.

— Добре си информиран.

Пит сви рамене.

— Въпрос на интерес.

Кели се приближи до Томас, махна кърпата от устата му и избърса кръвта от лицето му с края на пуловера си, като го повдигна дотолкова, че се видя сутиенът й. Томас я погледна с мътни очи и смънка думи на благодарност. Огромният Дарфур стоеше зад Пит и гледаше като койот, втренчен в заек в дълбоко тясно дере.

— Май ще потвърдиш поговорката „Всяко зло за добро“ — отвърна му Канай и се обърна към Кели. — А сега, госпожице Еган, ще бъдете ли така любезна да ми дадете въпросната формула, защото в противен случай ще прострелям този мъж първо в коленете, после в лактите и накрая в ушите.

Кели погледна Пит с тревога. Стана й ясно, че след като Канай заплашваше и Пит, и Томас, тя нямаше да има достатъчно твърдост, за да издържи и изведнъж се огъна:

— Формулата е скрита в лабораторията на баща ми.

— Къде по-точно? — поиска да узнае Канай. — Ние вече претърсихме лабораторията.

Кели понечи да отговори, но Пит я изпревари.

— Не му казвай. По-добре всички ние да умрем, отколкото да поднесем на тепсия на неговите приятели убийци в „Цербер“ нещо, което не заслужават.

— Достатъчно! — кресна Канай и като извади автомата от презраменния си кобур, го насочи в коляното на Пит. — Изглежда, че ще се наложи госпожица Еган да бъде убедена.

Дарфур заобиколи Пит и застана пред него.

— Сър, за мен ще бъде чест, ако ми разрешите да се справя с това псе.

Канай погледна гиганта и се усмихна.

— Преотстъпвам ти го. Пренебрегнах твоята сила в убеждаването, стари приятелю. Той е изцяло твой.

Дарфур се обърна, за да подпре карабината си до един стол и Пит, който се правеше на много изплашен, изведнъж се изпъна като гърмяща змия и заби коляно в Дарфур, улучвайки мъжа чудовище в слабините. Ударът щеше да го зашемети или поне да го обезсили, но коляното на Пит попадна малко встрани от гениталиите, в свивката между бедрото и торса.

Дарфур обаче беше неподготвен и се преви надве, издавайки дрезгав стон от болка, но само за миг. Съвзе се почти мигновено и удари като с чук Пит в гърдите с двете си събрани длани, като изкара въздуха му и го метна през масата върху килима. Пит никога не беше удрян с такава сила. Той се изправи на колене, мъчейки се да си поеме въздух. Още един такъв удар щеше да го прати в моргата. Той разбра, че няма да може да надвие този гигант с крака и юмруци, а дори само да направи опит за съпротивление, му трябваха мускули колкото дренажни тръби. Беше му нужно оръжие, каквото и да е оръжие. Той вдигна една масичка за кафе и я стовари върху главата на Дарфур, в резултат на което масичката стана на трески. Гигантът сигурно имаше череп от стомана; очите му се разфокусираха и той се олюля. Пит си помисли, че ще падне и се приготви да скочи и изтръгне оръжието от ръката на Канай, но Дарфур се окопити от удара, потърка главата си с ръка и фокусирайки отново погледа си, възобнови атаката.

Пит водеше битката на живота си и я губеше. Всеизвестна истина в бокса беше, че дребният мъж никога не може да надвие едрия. Поне в честна игра. Пит като обезумял потърси с поглед наоколо какво друго би могъл да хвърли. Грабна една тежка керамична лампа и я метна с две ръце. Но тя само отскочи от дясното рамо на Дарфур като камък от брониран танк. Пит започна да мята каквото му попаднеше: телефонен апарат, ваза, часовник върху полицата над камината. Но все едно че хвърляше бараж от топки за тенис — нищо не засягаше масивното тяло на Дарфур.

Пит се взря в студените безизразни очи и видя, че гигантът е уморен от тази игра. Дарфур се втурна през стаята като фурия. Но Пит беше все още пъргав и отстъпи встрани. „Експресният влак“ профуча край него и се блъсна в пианото. Пит скочи натам, грабна ниското столче за пианото и се приготви да размаже с него лицето на Дарфур. Но столчето остана само във вдигнатите му ръце.

Канай, чийто врат Кели междувременно бе стиснала с двете си ръце, се освободи от хватката й с лекотата, с която би се освободил от лапите на малък гризач, отскочи към Пит и стовари върху главата му приклада на оръжието си. Пит не изпадна в безсъзнание от удара, но изпита болка, която го свлече на колене и за кратко той загуби съзнание. След като бавно дойде на себе си, погледна със замъглен поглед Кели и я чу да крещи. Когато погледът му се избистри, видя как Канай извива ръцете й дотолкова, че за малко да ги прекърши. Кели се бе опитала да грабне оръжието му, докато вниманието му бе съсредоточено върху едностранната битка между Пит и Дарфур.

Пит изведнъж почувства, че е изправен на крака от Дарфур, който обви ръце около гръдния му кош и силно го стисна. Дъхът на Пит секна, сякаш боа се увиваше около него. Отвори уста, но не можа дори да изпусне въздишка. Започна да губи съзнание с мисълта, че повече няма да види дневна светлина. Имаше чувството, че всеки момент ребрата му ще се натрошат и тъкмо реши, че няма да издържи и ще е по-добре да се остави на смъртта да облекчи агонията му, когато ненадейно ръцете на гиганта се отпуснаха и освободиха гърдите му.

Като в сън Пит видя Джордино да влиза в стаята. Приятелят му заби юмрук в Канай отзад, в областта на бъбреците му, и онзи се преди надве.

Другите вайпъри се смразиха на място с оръжия, насочени към Джордино, и зачакаха заповед от Канай да стрелят.

Дарфур погледна навъсено натрапника, но като го видя, че не носи оръжие и е с цели трийсет сантиметра по-нисък от него, по лицето му се изписа презрение.

— Оставете го на мене — изрече той със злоба.

Точно тогава, пускайки Пит, който се свлече като празен чувал на килима, гигантът направи две крачки и повдигна от пода Джордино в огромна мечешка прегръдка. Вместо Дарфур да гледа отвисоко врага си, двамата се загледаха очи в очи, с лица на сантиметри едно от друго. Устните на Дарфур се разтегнаха в сатанинска усмивка, докато лицето на Джордино остана безизразно, без сянка на страх по него.

Когато Дарфур бе сплел ръце зад гърба му, притискайки го като в менгеме, Джордино бе успял да вдигне и изпружи ръцете си над главата на гиганта. Дарфур не обърна внимание на това негово движение и използва всеки грам от огромната си сила, за да изтръгне живота от ниския италианец.

Пит, все още замаян и обзет от адска болка, запълзя по килима, като си поемаше въздух с мъка поради наранените си гръден кош и глава. Кели скочи върху гърба на Дарфур, обви с ръце лицето му и започна да извива главата му ту на една, ту на друга страна. Дарфур се освободи от нея с едната си ръка и я блъсна настрани като манекен от витрина. Тя падна върху дивана, а Дарфур притисна с нови сили Джордино.

Но Джордино нямаше нужда да бъде спасяван. Той спусна ръце, обви ги около врата на гиганта и заби палци в гръкляна му. Дарфур изведнъж осъзна, че сега той е този, който гледа смъртта в очите. Лицето му със злобна усмивка се изкриви от страх, когато почувства, че не му стига въздухът. Той се опита отчаяно да стисне по-силно Джордино и в същото време да охлаби стоманените пръсти, забити в гръкляна му. Но Джордино беше безжалостен; не даваше никакви признаци, че ще отстъпи. После той се отдели от тялото на Дарфур като безмилостен булдог, докато гигантът се мяташе насам-натам из стаята като обезумял.

Изведнъж Дарфур нададе смразяващ вой, подви колене и се строполи на пода като отсечен дъб. В този момент няколко патрулни коли от шерифството и фургони на Специалните сили спряха на чакълестата алея. Униформени мъже, тежковъоръжени, започнаха да ограждат къщата. През прозорците долетя и шумът от приближаващи се хеликоптери.

— Излизайте отзад! — извика Канай на хората си, след което грабна Кели през кръста и тръгна да я извежда от стаята.

— Причиняваш й болка — каза Пит с леден глас — и аз ще те накъсам на парчета, едно по едно.

Той забеляза, че Канай пресмята шансовете си да избяга с боричкаща се пленница.

— Не се безпокой — отвърна Канай подигравателно и метна Кели към Пит. — Засега е твоя. Но докато се срещнем отново, а това няма начин да не стане.

Пит се опита да го настигне, но не беше в състояние да тича. Спря се и се облегна на бюфета, изчаквайки паяжината в съзнанието му да се разкъса и болките му да стихнат. След минута се върна отново в гостната и завари Джордино да срязва въжетата около Томас, а Кели почистваше раните по лицето на учения с парче плат, напоено с уиски „Джак Даниелс“.

Пит погледна лежащия на пода Дарфур.

— Мъртъв ли е?

— Още не. Реших, че е по-добре да остане жив. Може би ще го накараме да разкаже на полицията и ФБР каквото знае.

— За една бройка да закъснееш — едва-едва му се усмихна Пит.

Джордино го погледна и сви рамене.

— Тръгнах две секунди след като те видях, че се строполи на пода, но се забавих, тъй като трябваше да се справя с охранителя пред обора.

— Признателен съм ти — каза искрено Пит. — Ако не беше ти, сега нямаше да съм на крака.

— Да, моята намеса беше решителна.

Последната дума винаги беше на Джордино.

Пит се приближи до Томас и му помогна да стане.

— Как си, ветеране?

Томас се усмихна бодро.

— Като се разкърша малко, ще стана като нов.

Кели вдигна поглед към лицето на Пит, когато той обви ръка около раменете й и рече:

— Ти си била много жилава малка дама.

— Той измъкна ли се?

— Канай ли? Мисля, че да, освен ако заместник-шерифите не го настигнат.

— Едва ли — отвърна тя притеснена. — Няма да го намерят. Той ще се върне да убива за отмъщение. Шефовете му от „Цербер“ няма да мирясат, докато не се сдобият с формулата на татко.

Пит се загледа през прозореца, сякаш търсеше нещо в далечината отвъд хоризонта. Когато накрая заговори, гласът му беше тих, сякаш се колебаеше пред всяка сричка.

— Имам странното чувство, че формулата за масло не е единственото нещо, което те търсят.