Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Дърк Пит (16)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Valhalla Rising, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Неделева, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Клайв Къслър. Възкръсналите
ИК „Димант“, Бургас, 2005
Редактор: К. Димитров
Оформление на корицата: Ирена Янева
Коректор: Росица Спасова
Предпечатна подготовка: Мария Тодорова
ISBN: 954-731-199-9
История
- — Добавяне
31.
В рамките на четири часа след потъването на „Голдън марлин“ на мястото пристигнаха четири плавателни съда: катерът на бреговата охрана „Джоузеф Райън“, петролоносачът „Кинг Зюс“, океанографският влекач на Американските военноморски сили „Орион“ и бреговият транспортен кораб „Компас роуз“. Скоро към тях се присъедини и флотилия от ветроходни яхти и моторни лодки от Маями и Форт Лодърдейл, които идваха повече от любопитство, отколкото от желание да помогнат в спасителната операция. Адмирал Сандекър беше изпратил спасителен кораб на НЮМА от Савана, но той щеше да пристигне чак след дванайсет часа.
Дълбоководният спасителен апарат на Военноморските сили „Меркюри“, екипът му и корабът база „Алфред Олтман“ бяха на път към мястото от Пуерто Рико, където провеждаха практически занятия. Съобщения се предаваха от и към катера на бреговата охрана на капитана на „Олтман“ от страна на капитан Болдуин за всеки етап от състоянието на потъналата туристическа лодка.
На борда на „Голдън марлин“ започнаха да качват децата и майките им в евакуационния отсек, след като О’Мали поправи механизма за освобождаването му. Имаше сълзливи сборувания с бащите, а в много случаи и с по-възрастните роднини — дядовците. Няколко деца ревнаха с пълно гърло, когато влязоха в тясното пространство на отсека. Беше трудно, дори невъзможно да бъдат успокоени.
Джордино се опита да не чува писъците на децата и техните майки и изглеждаше по-отчаян от всякога от факта, че е единственият мъж, напускащ подводницата.
— Чувствам се като мъжа, който се е качил на спасителна лодка от „Титаник“, преоблечен в женски дрехи.
Пит обгърна с ръка раменете на Джордино.
— Ти ще си много по-полезен за спасителната операция горе.
— Никога няма да го преживея — изпъшка Джордино. — Гледай да се справиш с положението, чу ли? Ако нещо се обърка и не успееш да…
— Ще успея — увери го Пит, — но само ако ти водиш спасителната операция откъдето трябва.
Двамата си стиснаха ръце за последен път и Пит го набута в единственото свободно място в евакуационния отсек. Пит едва се въздържа да не се усмихне, когато една изтормозена майка напъха пищящото си дете в ръцете на Джордино. Якият нисък италианец изглеждаше толкова смутен, сякаш седеше върху счупени стъкла. Пит не помнеше да го е виждал с по-скръбно изражение, когато вратата на отсека се затвори със съскане. След минута се разнесе свистене и отсекът започна да се издига към повърхността бавно, тъй като бе натоварен до границата на подемната му сила.
— Мисля, че сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме — отбеляза стоящият зад Пит О’Мали.
— Не, започваме подготовката — каза Пит.
— Откъде?
— От шлюзовата аварийна камера.
— Какво искаш да знаеш?
— Дали люкът е съвместим с този на военноморския дълбоководен спасителен апарат.
О’Мали кимна.
— Да, знам го със сигурност, тъй като беше проектиран според техническите характеристики на Военновъздушните сили да пасва на техния спасителен подводен апарат или други подобни съдове точно за такива непредвидени обстоятелства.
Пит беше вече до вратата.
— Покажи ми пътя. Искам лично да го проверя.
О’Мали го поведе към асансьора, с който се качиха на горната палуба. Минаха през залата за хранене и през камбуза, където готвачите приготвяха вечеря, сякаш пътуването изобщо не беше прекъсвало. Гледката беше злокобно нереална, като се имаха предвид обстоятелствата. Пит последва корабния инженер по тясно стълбище до малка камера с пейки за сядане покрай напречните прегради. В средата й имаше стъпала, водещи към платформа. От нея се издигаше стълба, която се губеше в тунел, свършващ в люк с диаметър деветдесет сантиметра. О’Мали се качи по стълбата в тунела и огледа люка. На Пит му се стори, че инспекторът се задържа прекалено дълго в тунела. Най-накрая мъжът слезе и уморено седна на платформата.
— Твоят познайник — погледна той Пит — е бил много усърден.
— Какво значи това?
— Рамката е изкривена и набита здраво около прага на люка. Ще е нужен четирикилограмов пластичен заряд, за да се отвори капакът.
Погледът на Пит пробяга по тунела и се спря върху изкривения и извит авариен люк с разбиране, граничещо с ужас.
— Значи няма начин за прехвърляне в спасителния съд.
— Не и оттук — каза инспекторът, съзнавайки, че надеждите да бъдат спасени шестстотин и седемнайсетте пътника рухнаха. Той погледна палубата и повтори: — Не и оттук. Но и отникъде другаде.
Пит и О’Мали съобщиха лошата вест на намиращия се на мостика капитан Болдуин. Той я прие стоически.
— Сигурни ли сте? Сигурни ли сте, че аварийният люк не може да бъде отворен със сила?
— Един резач ще може да го среже — каза Пит, — но пък после няма как да го запоим срещу нахлуващата вода. На тази дълбочина водното налягане върху корпуса ни е огромно и за пътниците ще е невъзможно да се преборят с водната каскада, за да влязат в подводния спасителен апарат.
Лицето на Болдуин не представляваше приятна гледка. Като човек без много емоции, той не можеше да повярва, че всички на борда на „Голдън марлин“ ще загинат.
— Значи няма никаква надежда за спасение?
— Надежда винаги има — рискува с отговора си Пит, — но не с обичайните методи.
Раменете на Болдуин се смъкнаха, докато той гледаше с празен поглед в пода.
— В такъв случай ще трябва да се мъчим да оцелеем възможно най-дълго.
Старши помощник-капитан Конрад подаде на Пит телефонната слушалка.
— Господин Джордино се обажда от повърхността.
Пит допря слушалката до ухото си.
— Ал?
— Намирам се на катера на бреговата охрана — изпращя познатият глас.
— Как мина пътуването до повърхността?
— Не съм свикнал да слушам армия от пищящи деца. Ушите ми се проглушиха.
— Добре ли мина всичко?
— Децата и майките им са живи и здрави. Качиха ги на борда на бреговия товарен кораб, който разполага с по-удобни съоръжения от катера. Сега са на път към най-близкото пристанище. Трябва да ти кажа, че жените никак не бяха доволни, че оставиха съпрузите си. Получих повече злобни погледи, отколкото от гърмяща змия в сладкарница.
— Разбра ли кога ще пристигне дълбоководният плавателен апарат?
— Тук се говори, че след трийсет и шест часа — отговори Джордино. — Как са нещата при вас долу?
— Недобри. Нашето приятелче Канай е бил на борда и е заклещил капака на люка, преди да си тръгне.
Джордино помълча известно време. После попита:
— Здраво ли е заклещен?
— Много здраво. О’Мали казва, че няма начин да го насилим и отворим, без да наводним цялата подводница.
На Джордино му беше трудно да повярва, че всички на борда на „Голдън марлин“ ще загинат.
— Напълно ли си сигурен?
— Напълно.
— Ние тук няма да се отчайваме — обеща решително приятелят му. — Ще се обадя на Йегър и ще го помоля да накара Макс да разреши проблема. Трябва да има начин да ви измъкнем оттам.
Пит усети нарастващото вълнение в гласа на Джордино и реши да му даде възможност да се успокои.
— Ще държим връзка — каза той, — а ти запази хладнокръвие.
Екипажът и пътниците на борда на мъртвия подводен туристически лайнер нямаха представа за урагана, който вилнееше над главите им. След като седмици наред вестниците и телевизията бълваха истории за трагедията на „Емърълд долфин“, те се върнаха като прилив, за да залеят отново страниците и телевизионните екрани с материали за потъването на „Голдън марлин“ и надбягване с времето за спасяването на заловените като в капан хора на борда на подводницата. С изявления се появяваха също и знаменитости и политици.
Тълпи от фотографи и оператори заедно със стълпотворение от репортери надойдоха като по чудо с малки самолети и хеликоптери. За по-малко от два дни, след като подводната лодка се спусна на морското дъно, флотилия от кораби и лодки, наброяващи близо сто, легнаха на дрейф над мястото. Не след дълго всички, освен акредитираните журналисти, бяха разпръснати от бреговата охрана.
Пожарът на борда на големия туристически лайнер беше избухнал много по-навътре в Тихия океан за разлика от това произшествие. Туристическата подводница лежеше под вода само на деветдесет и седем мили от брега на Флорида. Всяка представена новина беше преувеличена. С изнизването на часовете възбудата растеше неудържимо, а краят на намиращите се дълбоко под водата — все по-близък. На третия ден медийният кръг набра скорост за написване на последната глава.
Журналистите измисляха всякакви начини да се свържат с някого в потопения подводен съд. Някои се опитаха да подслушват телефонната линия, свързана с буя, но бреговата охрана стоеше нащрек. Куршуми бяха изстрелвани пред носовите части на новинарските лодки, за да ги държат далече от хората, работещи трескаво за спасяването на останалите 617 души на борда.
Жените и децата, спасили се в евакуационния отсек, бяха интервюирани безмилостно. Репортерите се опитаха да стигнат до Джордино, но той се беше качил на борда на изследователския кораб на НЮМА и отказа да има всякакъв контакт с тях. Той веднага се залови заедно с екипажа да спуснат подводен апарат от класа на „Сий слут“, за да огледат корпуса на „Голдън марлин“ отвън.
Както седеше и направляваше автономния подводен апарат с дистанционното управление в скута си, в момента, когато апаратът надвисна над аварийния люк, отново го обзе чувството за безнадеждност и отчаяние. Изображението на видеомонитора само потвърди думите на Пит. Капакът на люка беше непоправимо набит навътре. Нищо по-малко от взривно вещество или резачка не можеше да го отвори, което обаче щеше само да позволи на водата да нахлуе през отвора, без да остави време на някого да излезе през него. Нямаше да е възможно да прилепне плътно към спасителния подводен съд. За хората от другата страна на корпуса нямаше друго спасение.
На следващата сутрин пристигна военноморският кораб за поддръжка „Фалкон“ с дълбоководния спасителен апарат на борда си. Джордино се прехвърли да работи на него, а екипажът му на минутата започна да се подготвя да спусне спасителния апарат до потопената подводница. Корабоводителят на военноморския кораб, капитан втори ранг Майк Търнър, посрещна Джордино на борда.
— Добре дошли на „Фалкон“ — подаде му ръка Търнър. — За Военноморските сили е винаги удоволствие да работят с НЮМА.
Повечето корабоводители от Военноморските сили бяха сдържани, сякаш бяха купили кораба си със собствени пари и гледаха на него като на небесен дар за отбрани гости. Търнър обаче излъчваше дружелюбност, а обноските му говореха за висока интелигентност. Имаше лешникови очи и оредяваща руса коса, която образуваше шпиц по средата на челото му.
— Щеше ми се само да се бяхме срещнали при не такива трагични обстоятелства — отвърна Джордино.
— Да, наистина — призна Търнър със сериозно лице. — Ще кажа на някой от офицерите ми да ви заведе в каютата. Искате ли да хапнете нещо? Няма да спуснем под вода „Меркюри“ по-рано от час.
— Предполагам, ще ми разрешите да се спусна с вас, стига да има достатъчно място.
Търнър се усмихна.
— Имаме място за двайсет души. Вие изобщо няма да ни притесните.
— „Ни“? — попита Джордино, изненадан, че капитанът нямаше да изпрати подчинен под водата. — И вие ли ще дойдете?
Търнър кимна, сърдечната му усмивка изчезна.
— Не за първи път ще спусна „Меркюри“ до потънал кораб, пълен с хора, чиято единствена надежда за оцеляване е нашият подводен апарат.
Преди да бъде спуснат под вода, боядисаният в жълто, с диагонална червена ивица, минаваща по корпуса му, „Меркюри“ увисна над работната палуба на „Фалкон“ като огромен банан, творение на модерен скулптор, с всичките си странни издатини. Имаше дължина 11 метра, височина 3 метра и водоизместване трийсет тона. Максималната му дълбочина беше 360 метра, а скоростта — два и половина възела.
Капитан Търнър се качи по една стълба до главния люк, последван от един матрос. Той представи своя главен уорънт-офицер Мак Маккърди — същински сив морски вълк, с прошарена коса и брада като на моряк от стар клипер. Той кимна рязко на Джордино и му намигна със синьото си око.
— Разбрах, че сте много печен по подводните апарати — каза Маккърди.
— Да, доста време съм прекарал в тях — отвърна Джордино.
— Говори се, че сте проучили останките на „Емърълд долфин“ на шест хиляди метра дълбочина.
— Вярно е — потвърди Джордино. — С мен бяха също моят добър приятел Дърк Пит и морската биоложка от НЮМА, Мисти Греъм.
— В такъв случай това потапяне, само на сто и шейсет метра, ще бъде песен за вас.
— Да, при положение че успеем да се справим с аварийния люк.
Маккърди прочете сериозността в очите на Джордино.
— Ще ви спуснем точно над него. — После, за да му вдъхне увереност, добави: — Не се безпокойте. Ако някой може да отвори заклещеното покритие на люка, то това сме аз и „Меркюри“. Разполагаме с необходимите съоръжения за тази работа.
— Надявам се — смънка Джордино, — много се надявам.
„Меркюри“ стигна до потопената подводна лодка за по-малко от петнайсет минути. Маккърди изравни спасителния апарат с корпуса й. Подводницата приличаше на огромно мъртво животно. Тримата мъже изпитаха странно чувство, когато надникнаха през илюминаторите във вътрешността на „Голдън марлин“ и видяха насреща си също вторачени в тях лица. На Джордино му се стори, че мерна през единия илюминатор Пит да му помахва с ръка, но апаратът мина бързо покрай него, тъй че не беше напълно сигурен.
Прекараха три часа в инспектиране на лодката, легнала в дънната утайка. Видеокамерите им се въртяха непрекъснато и безмълвните кадри прещракваха на всеки две секунди.
— Интересно — заговори тихо Търнър, — прегледахме всеки квадратен сантиметър от корпуса, а аз видях съвсем малко въздушни мехурчета.
— Наистина е необичайно — съгласи се Маккърди. — Извършвали сме спасителни операции само на две подводници. На немската „Зайген“ и на руската „Тавда“. И двата съда бяха потънали след сблъсък с надводни кораби. И в двата случая от пробойните в корпусите им продължаваха да излизат силни струи въздушни мехурчета, и то дълго след сблъсъка.
Джордино погледна отново навън към мрачната гледка.
— Единствено в машинното и товарното отделения имаше вода. Те сигурно са се наводнили напълно и не е останал никакъв въздух в тях.
Маккърди доближи още апарата до вдлъбнатите навътре от взрива места и ги посочи през илюминатора.
— Не е за вярване, че пробойните са толкова малки.
— Но достатъчни да я потопят.
— Дали са засегнати баластните цистерни? — попита Търнър.
— Не, не са — отговори Джордино. — И въпреки че капитан Болдуин ги изпразни, проникващата в корпуса вода продължи да тегли подводницата надолу. Помпите не смогваха да изхвърлят водата. Онова, което спаси лодката, бяха водонепроницаемите врати, които задържаха водата в товарното и машинното отделения.
— Голяма трагедия — каза Търнър, като посочи двете дупки в корпуса на подводницата. — Ако бяха с два-три сантиметра по-малки, тя щеше да се издигне на повърхността.
— Сър — обърна се към него Маккърди, — предлагам да проверим аварийния люк, преди да се издигнем на повърхността.
— Потвърждавам. Легни над люка, за да видим дали не можем да се долепим плътно до отвора. Ако имаме късмет, ще се върнем с аварийната група и ще се помъчим да го отворим.
Маккърди придвижи спасителния апарат над горната част на „Голдън марлин“ и спря точно над люка. Двамата с Търнър огледаха нанесената от взрива щета.
— Не ми изглежда окуражително — отбеляза Маккърди.
Търнър също не изрази надежда.
— Уплътнителният фланец на люка е разкъсан на ленти. Няма начин да използваме шлюза в аварийната камера, за да извършим ремонта, тъй като корпусът е прекалено повреден, за да получим херметично уплътнение, да изпомпаме водата и да пуснем аварийната група да работи с резачки.
— Какво ще кажете за водолази? — попита Джордино. — Не е рядкост за тях да работят на такава дълбочина.
— Те ще трябва да работят на смени и да пребивават в декомпресионна камера. Ще ни трябват поне четири дни, за да докараме тук такава камера и да извършим ремонта. А дотогава… — Гласът му заглъхна.
Тримата останаха загледани дълго в разбитото място около аварийния люк. Джордино изведнъж се почувства невероятно уморен. Не беше сигурен дали умората му се дължеше на все по-негодния за дишане въздух, или на засилващото се чувство на безпомощност. Беше достатъчно опитен инженер, за да не знае, че е невъзможно да се разбие люкът, без водният поток да нахлуе във вътрешността и да обрече на гибел всички на борда. Всеки опит щеше да е безплоден.
Маккърди задържа спасителния апарат над аварийния люк още малко.
— Ще трябва да спуснем барокамера върху корпуса, да направим уплътнение, а после да срежем достатъчно широк отвор между платките, през който да евакуираме всеки от подводницата на борда на „Меркюри“. — Търнър описа процедурата с толкова прости думи, че прозвуча като учител, даващ домашно на класа си.
— Колко време ще отнеме това? — попита Джордино.
— Би трябвало да свършим работата за четирийсет и осем часа.
— Пак е много — каза безцеремонно Джордино. — На хората вътре не им е останал въздух за повече от трийсет часа. Ще стане така, че ще направите отвор в голям ковчег.
— Напълно сте прав — призна Търнър. — Но според плана на подводницата, който получихме с хеликоптер от корабостроителите, преди да напуснем пристанището, има външен вентилационен съединител за такъв вид непредвидени случаи. Съединител за маркуч от повърхността е монтиран точно пред перкообразната конструкция на кърмата. Ние разполагаме с маркуч и силна осушителна помпа. Можем да я доставим на мястото и да я приготвим за подаване на въздух след… — той погледна часовника си — максимум три часа.
— Е, поне ще опазим клетите хора вътре живи, докато им осигурим сух отвор за спасение.
Вечният песимист Джордино каза:
— Да, знам за външен авариен отвор за приток на въздух. Но по-добре да проверите външния съединител, преди да се заловите за работа.
Маккърди не изчака команда от Търнър. Той обърна подводния апарат под остър ъгъл и се отправи към предната част на „перката“, която се издигаше към повърхността и включваше общия салон на подводната лодка. Той постави апарата над малка заоблена камера, прикрепена към корпуса в основата на „перката“.
— Това ли е кожухът на вентилационния съединител? — попита той.
— Това трябва да е — предположи Търнър, сверявайки плана на лодката.
— Изглежда ми непокътнат.
— Слава богу — възкликна Маккърди с внезапен израз на жизнерадост. — Сега можем да закачим маркуча и да вкараме достатъчно въздух за хората вътре, за да ги поддържаме живи, докато ги извадим на повърхността.
— Имате манипулатори — каза Джордино, все още не желаейки да отваря шампанско. — За да сме сигурни, защо не повдигнете капака, за да проверите дали маркучът ви ще пасне със съединителя?
— Добре — съгласи се Търнър. — Тъй като вече сме близо, можем да направим скачването и така да спестим време за по-късно.
Той се отдалечи от приборното табло, взе едно малко дистанционно управление и започна да движи едната от двете механични ръце. Много внимателно освободи четирите ключалки, по една на четирите страни на камерата. После повдигна капака откъм страната без пантите.
Не такава гледка очакваха да видят. Тръбната съединителна част с вътрешна резба, която се завинтваше за тази с външна резба на маркуча за сгъстен въздух, липсваше. Тя сякаш беше разбита и свалена с чук и длето.
— Кой, по дяволите, го е направил? — почти проплака от отчаяние Търнър.
— Някой голям хитрец — смънка Джордино под носа си със свито сърце.
— Невъзможно е да получим резервна част и да оправим повредата, преди на хората вътре да им е свършил въздухът — каза Маккърди, оглеждайки отблизо повредения съединител.
— Да не искате да кажете — попита Джордино със студено и мрачно лице, — че ще стоим тук като глинени статуи и просто ще гледаме?
Търнър и Маккърди се спогледаха като двама мъже, изгубени в снежна виелица. И двамата нямаха какво да отговорят. Бяха прекалено потресени от мисълта, че на всяка крачка се сблъскват с някаква голяма пречка. Не можеха да предвидят на каква следваща повреда щяха да се натъкнат. Степента на коварството надхвърляше въображението им.
Джордино се изпълни с чувство за нереалност. Да изгуби най-добрия си приятел в злополука беше достатъчно противна мисъл, но да чака някой напълно здрав човек да загине само защото никой не може да му помогне и защото той самият беше далече от съвременната наука и технология, беше още по-неприемливо. Потъналият в скръб човек е принуден да въстане срещу боговете. Джордино реши да направи нещо, каквото и да е то, дори това да значеше сам да се гмурне до повредената подводница, на дълбочина сто и шейсет метра.
В този момент изпълненият с лошо предчувствие и без да иска разрешение от Търнър Маккърди изпусна водния баласт, уравновеси подводния апарат и пое нагоре към повърхността. И тримата мъже на борда му знаеха, макар и да отказваха да си представят картината, че екипажът и пътниците вътре в „Голдън марлин“ наблюдават как спасителният подводен съд постепенно се отдалечава и изгубва в мрачната водна пустош, без да подозират, че надеждите и илюзиите им ги напускат заедно с него.