Клайв Къслър
Възкръсналите (52)

50.

Канай наблюдаваше с пълно безразличие как „Монгол инвейдър“ си пробива път през жалките плаващи останки от полицейския хеликоптер. Не изпита никаква вина за заличаването на дванайсетимата мъже от лицето на земята в порядъка на десет секунди. За него щурмът на хеликоптера беше просто една малка неприятност.

Катерите на бреговата охрана и пожарните кораби, които оградиха кораба му, също не сломиха духа му. Той се чувстваше сигурен в убеждението си, че те никога няма да посмеят да открият огън срещу него — освен ако командирът на флотилията не е луд или невероятно глупав. Ако някой заблуден куршум пробиеше един от танковете и го възпламенеше, всеки кораб и самолет в радиус от километър и половина щеше да бъде унищожен, включително автомобилите и техните пътници, минаващи по моста над тях.

Той вдигна глава към магистралата на големия мост, чийто отвор беше един от най-дългите в света. Корабът вече го беше приближил дотолкова, че можеше да се чуе тътнещият шум на движението по него. С нарастващо задоволство Канай наблюдаваше как хеликоптерите се отдалечиха, след като пилотите им останаха беззащитни пред ракетния огън. Той върна вниманието си към двата катера на бреговата охрана с бели надстройки и корпуси, с широки коси оранжеви ивици и отличителните знаци „CG“^[1], изписани върху тесни сини ленти зад тях. Двата катера приближаваха танкера от двете страни на грамадния му корпус. Намерението им беше ясно, но оръжията им изглеждаха печално неадекватни, за да причинят голямо поражение на „Инвейдър“.

Сега е мой ред, помисли си той развеселен. Но преди да успее да подаде команда на групата вайпъри да изстрелят и ракети в катерите, последните откриха едновременно огън с двайсет и пет милиметровите си оръдия „Бушмастер“, монтирани в носовите им части. Двуцевните оръдия изглеждаха незначителни за задачата, бяха прекалено дребни, за да причинят щета на такъв чудовищно грамаден кораб.

Катерът от дясната страна съсредоточи бронебойните си снаряди в 9-милиметровата стоманена напречна преграда на мостика и кормилната рубка, а този от лявата страна произведе изстрели към долния корпус на кърмата в опит да пробие по-дебелите стоманени листи, които защитаваха машинното отделение. Мъжете, обслужващи двете оръдия, внимаваха изстрелите им да не попаднат близо до гигантските танкове, пълни със смъртоносния пропан.

Канай се просна на палубата, когато двайсет и пет милиметровите снаряди се врязаха в мостика, счупиха стъклата на прозорците и се забиха в приборното табло. Вайпърът на щурвала беше убит мигновено. Друг един падна смъртно ранен от неочаквания щурм. Приемайки с презрение градушката от снаряди, Канай се пресегна, взе радиостанцията от мостика и изкрещя:

— Изстреляйте ракети „повърхност-повърхност“ веднага!

Той легна на пода и загледа през счупените прозорци. „Инвейдър“ беше на по-малко от миля от моста. Забеляза също, че носът му леко се извиваше надясно. Натрошеното на парченца приборно табло представляваше маса от назъбени дупки, компютризираните прибори не бяха в състояние да изпращат команди до кормилото.

Той се обади в машинното отделение.

— Докладвайте за щетите!

Вайпърът, бивш главен механик на военноморски кораби, използвани за тайни операции, отговори с немощен и колеблив глас:

— Стрелбата повреди левия генератор, но двигателите са невредими. Имам един убит и един тежко ранен. Ураганът от снаряди прониза напречната преграда, но силата им намалява, докато стигнат до машинното, така че повредите ще бъдат сведени до минимум.

Канай видя, че танкерът започва да завива встрани от водния канал и да се насочва към един буй.

— Приборите на мостика са извадени от строя. Управлявай кораба оттам долу. Върни го на курс три-пет-пет наляво, иначе ще се блъснем в подпората на моста. Поддържай прав курс, докато не ти наредя друго.

Той запълзя по крилото на мостика и погледна надолу. Видя как един от вайпърите се е надвесил над леерното ограждане на десния борд и изстрелва ракети право в носа на „Тимоти Френд“. Първата мина през тънката палуба и корпусът избухна във водата. Другата избухна във фалшборда и разкъса стоманените листи, които се посипаха като дъжд върху палубата и посякоха мъжете, обслужващи двайсет и пет милиметровия бушмастер. Парчета от оръдието се разхвърчаха във въздуха като овъглени листа.

После въздухът от другата страна на „Монгол инвейдър“ се раздра, когато друга ракета се вряза в димохода на „Уилям Шей“. Тя го удари като с гигантски чук и го наклони с десет градуса, изхвърляйки нагоре огромен фонтан от отломки и облак гъст черен дим. Но самотният бушмастер продължи да обстрелва корпуса, под който се намираше машинното отделение на „Монгол инвейдър“.

Втора ракета улучи „Тимоти Френд“. Корпусът му потрепери и от кърмата му изригнаха пламъци. Миг по-късно друга ракета се вряза в надстройката под мостика. Взривът пръсна стоманените отломки върху предната част на кораба. Катерите на бреговата охрана не бяха тежко бронирани както повечето военноморски плавателни съдове и щетите бяха сериозни. Половината от офицерите бяха долу на мостика. Катерът загуби скорост и започна да изостава зад танкера. С пламъци, бълващи от две места на корпуса, и дим — от други няколко, той се понесе безпомощен и безконтролно по водата. Още сериозни щети и взривове разтърсиха двата катера, обгръщайки ги в пламъци и дим.

Канай бе постигнал тактическо предимство.

Беше доволен, че развоят на битката е в негова полза. Той отмести поглед назад и видя, че двата по-големи катера на бреговата охрана, осакатени и превърнати в почти обгорели скелети, дрейфуваха безпомощни. Заплахата от надводни кораби беше отминала.

С полицейските хеликоптери обаче, които кръжаха на разстояние от кораба му, той все още не беше се справил. „Монгол инвейдър“ може и да наближаваше моста Верацано, но Канай беше сигурен, че който и да ръководи операцията по пресрещането, щеше да повика подкрепление от военни реактивни изтребители, преди танкерът да е стигнал и минал благополучно под моста.

Доувър огледа тялото си за рани. Лявото рамо и главата от едната му страна кървяха от срязвания от шрапнели. Опипа ухото си и установи, че парче от него висеше раздрано. Повече от безсилие, отколкото от болка, той го откъсна и го прибра в джоба си с мисълта, че някой хирург положително щеше да го пришие към ухото му по-късно. После тръгна през разбитата кормилна рубка. Мъртви и ранени мъже лежаха пръснати по палубата. Тези млади хора не заслужават подобна участ, помисли си той. Това беше битка за вътрешна икономика. Не можеше да намери обяснение за никое клане.

Катерите стояха удобни за прицел срещу съсредоточената стрелба от най-малко четири преносими системи управляеми ракети за изстрелване от рамо. Почувства как корабът загубва скорост и постепенно спираше ход. Щетите под водолинията му бяха сериозни и той потъваше.

Неспособен да прецени доколко беше засегнат „Тимоти Фърм“ от другата страна на „Монгол инвейдър“, но предполагайки най-лошото, адмирал Доувър подаде команда на единствения офицер все още на крак да насочи „Фърм“ към най-близкия бряг и да го закара в плитчините. Битката на бреговата охрана с кошмарния танкер беше приключила.

Последното хвърляне на зара, помисли си мрачно Доувър. Той взе радиостанцията и нареди на трите изтребителя F-16C от въздушната национална гвардия, които се бяха събрали и кръжаха на няколко километра, да атакуват. Инстинктивно се наведе, когато една ракета от танкера за ВПГ проблесна пред мостика и безобидно избухна във водата на няколко метра зад катера. После приклекна и се вгледа нагоре над леерното ограждане.

Смени честотата на радиото си и заговори бавно и отчетливо:

— Синьо крило, Синьо крило, тук Червена флотилия. Ако ме чувате и разбирате, щурмувайте танкера. Повтарям: щурмувайте танкера. Но, за бога, внимавайте да не улучите някой от танковете му, съдържащи газ.

— Разбрано, Червена флотилия — отговори командирът на изтребителното авиокрило. — Ще съсредоточим огъня си върху кърмовата надстройка.

— Целете се в машинното отделение под димохода — нареди Доувър. — Направете всичко възможно, за да го спрете, и то бързо, но без да възпламените газа.

— Разбрах, Червена флотилия. Започваме атаката сега!

Командирът на авиокрилото препредаде командата на двата съпровождащи го изтребители, летящи на петстотин метра едно зад друго, а той започна да кръжи, за да наблюдава резултата от атаката и да се притече на помощ, ако самолетите пропуснат целта. Опасяваше се да не би от прекалено внимание пилотите му да улучат танковете, да стрелят по-назад в кърмата и танкерът да им се изплъзне. Оказа се, че опасенията му са били в грешна посока.

Първият пилот направи вираж и се завъртя, докато пикираше вертикално. Насочвайки изтребителя си право в машинното отделение, ниско долу под огромния димоход на „Инвейдър“, той се прицели със системите за насочване на ракети в целта, която започваше да се скрива зад дима от горящите катери на бреговата охрана. Но само секунда преди да натисне спусъка, една ракета „повърхност-въздух“, изстреляна от танкера, взриви машината му F-16 и тя лумна като огромна буйна клада, която се пръсна като фойерверк. Кълбото от горящи отломки, в които се превърна гладкият допреди малко реактивен изтребител, се спусна стремително надолу и падна във водата.

— Оттегли се! — изкрещя командирът на втория самолет.

— Късно е! — обади се в отговор пилотът. — Аз съм в обсега на…

Той не се доизказа. Нямаше време за изплъзване, нито за прекратяване на пикирането. Нямаше време за реагиране. Друга ракета, изстреляна от танкера, улучи самолета му и той избухна във второ огнено кълбо, което също като че ли се задържа за миг във въздуха, преди да полети към очакващата го прегръдка на апатичното море, на не повече от стотина метра от водния гроб на първия F-16.

Командирът на изтребителното крило се смрази от ужас. Не можеше да повярва какво виждат очите му. Двама от най-близките му приятели, пилоти от националната гвардия, които откликнаха на молбата му за помощ, и двамата бизнесмени със семейства, в порядъка само на секунди бяха овъглени един след друг и сега лежаха сред останките от самолетите си на дъното на пристанището на Ню Йорк. Вцепенен от обрата на събитията, той седеше като парализиран и неспособен да предприеме нова атака. После обърна самолета си, за да се отдалечи от смъртта и разрухата и пое обратно към летището на въздушната национална гвардия на Лонг Айлънд.

Доувър наблюдаваше взривяването на двата изтребителя, смразен от ужас. Веднага проумя какво означаваше това. Проумяха го и всички на борда на катерите и на хеликоптерите. Загубата на пилотите беше потресаваща, но неуспялата им мисия да препречат пътя на танкера за ВПГ, преди да е навлязъл в горното пристанище, предвещаваше неминуемото бедствие.

Той изведнъж се сепна и загледа с благоговение как една от малките десетметрови спасителни лодки на бреговата охрана рязко се стрелна по водата с пълна скорост към кърмата на „Монгол инвейдър“. Екипажът, сграбчил спасителните си жилетки, се пръсна по двата борда, когато шкиперът на лодката хвана щурвала и насочи носа й по прав курс към огромния танкер.

— Това е самоубийство — промълви Доувър, — чисто самоубийство, но дано бог да му е на помощ.

Огън от стрелкови оръжия бе открит от „Инвейдър“. Куршуми забулиха спасителната лодка като рояци стършели и засвистяха покрай младия мъж на щурвала. Пръските като че ли покриваха всеки сантиметър от водата около тънкия корпус от стъклено влакно. Виждаше се как младежът зад щурвала изтърсва пръските от очите си с едната ръка, а с другата държи щурвала. Малкият флаг в червено, бяло и синьо плющеше в утринния бриз.

Като видяха падналите във водата изтребители, хората на моста спряха, излязоха от колите си и се стълпиха покрай парапета, за да наблюдават разиграващата се под тях драма. Мъжете в останалите хеликоптери също заковаха погледи в спасителната лодка. Всички — и мъже, и жени — мислено подканваха шкипера на лодката да скочи зад борда, преди да се е блъснал в танкера.

— Славен акт на предизвикателството — измърмори Доувър на себе си. — Стига толкова! — провикна се той, знаейки, че никой няма да го чуе. — Напусни лодката!

Но нищо подобно не се случи. Точно когато изглеждаше, че шкиперът е на път да скочи от кабината си, градушка от куршуми го прониза в гърдите и той падна заднешком на палубата. Хиляди хора загледаха като в транс как лодката, чиито мотори продължиха да работят, а гребните винтове разбъркваха водата във вид на пяна, се заби в голямото ляво кормило на танкера.

Не последва силна експлозия, нито дим и пламъци. Малката лодка просто се разпадна, когато се блъсна в масивното стоманено кормило. Единственото доказателство за сблъсъка беше малък облак прах и трески, които се посипаха върху водата. Огромният страшен кораб продължи по пътя си като слон, нападнат от комар, без да усеща хапането му.

Доувър се изправи, без да обръща внимание на кръвта, стичаща се от обувката му — от друга рана от шрапнел на десния му глезен. Той наблюдаваше как масивният танкер плава невъзмутимо. Носът му сочеше мястото, откъдето щеше да мине под моста.

— Мили Боже, не ни позволявай да го изпуснем сега — смънка той, обзет от страх и гняв. — Бог да ни е на помощ, ако мине под моста.

Думите едва излязоха от устата му, когато във водата под кърмата на „Монгол инвейдър“ стана експлозия. Той загледа втрещен как носът на гигантския кораб започна бавно, но неумолимо да прави завой наляво и да се отдалечава от моста. Отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо.