Клайв Къслър
Възкръсналите (31)

29.

„Голдън марлин“ не приличаше на нито един от строените някога туристически лайнери. Подводният съд нямаше палуби за разходки, нито балкони пред каютите, нито димоходи или газоходи. Заоблената му надстройка беше покрита с редици от големи, кръгли илюминатори. Единствените изпъкнали форми бяха една заоблена като кубе структура над носовата част, предназначена за командния мостик, и друга, висока, във вид на перка, на кърмата, където се помещаваха луксозен общ салон и казино, които се въртяха около неподвижни илюминатори.

Дълъг 122 метра и широк 12 метра, подводният съд беше от класа на повечето по-малки луксозни туристически лайнери, които плаваха по море. Доскоро подводните екскурзии се извършваха с малки подводници, които имаха ограничена дълбочина на потапяне и далечина на плаване. „Голдън марлин“ щеше да внесе промяна в историята на морския туризъм. С автономните си двигатели, построени от доктор Еган, тя можеше да плава през Карибско море на дълбочина до 300 метра в продължение на две седмици, преди да влезе в пристанище за дозареждане с гориво и продоволствия.

Като се приемеше неутолимата страст на хората към активна почивка, океанският туризъм се разрастваше все повече и повече. Сега, с подводен туристически лайнер, хоризонтът за подводно пътуване беше на път да се разшири безмерно.

— Колко е красива! — възкликна Кели, застанала на кея в ранното утро и вперила поглед в уникалния подводен съд.

— Само дето златото^[1] й е малко в повече — смотолеви Джордино, като намести слънчевите си очила така, че да не улавят отражението на изгряващото слънце в стъклата на надстройката.

Пит мълчаливо оглеждаше безшевната форма на титановия корпус. За разлика от другите морски съдове, никъде не се виждаха листове или нитове. Голямата туристическа подводница беше чудо на морската технология. Той се възхищаваше на изработката, когато един корабен офицер се приближи до него от подножието на трапа.

— Извинете, вие ли сте хората от НЮМА?

— Да, ние сме — потвърди Джордино.

— Аз съм Пол Конрад, старши помощник-капитан. Господин Лаш уведоми капитан Болдуин, че ще пътувате с нас. Имате ли багаж?

— Да, само ръчен — отговори Кели, очакваща с нетърпение да разгледа вътрешността на лодката.

— Госпожице Еган, вас ще настаним в самостоятелна каюта — каза любезно Конрад. — А вие, господин Пит и господин Джордино, ще делите една каюта в жилищните помещения на моряците.

— Близо до момичетата, които танцуват в театъра ли? — попита Джордино със сериозно лице.

— Де такъв късмет! — засмя се Конрад. — Моля, последвайте ме.

— Ще ви настигна след минута — каза Пит, след което се обърна и тръгна по кея към една стълба, водеща към водата.

Мъж и жена в мокро подводно облекло проверяваха водолазната си екипировка, преди да слязат по стълбата във водата.

— Вие ли сте екипът, който ще проверява дъното на корпуса? — попита ги той.

Висок, слаб мъж с приятно лице, го погледна и му се усмихна.

— Да, ние сме.

— Името ми е Дърк Пит. Аз бях този, който препоръча вашите услуги.

— Франк Мартин.

— А дамата?

— Съпругата ми Карълайн. Мила, това е Дърк Пит от НЮМА. На него трябва да благодарим за тази работа.

— Приятно ми е — каза красивата блондинка, чиято фигура привлекателно изпълваше мокрото подводно облекло.

Пит пое ръката й и се изненада от здравото й ръкостискане.

— Сигурен съм, че сте много веща в гмуркането.

— Правя това от петнайсет години.

— И то не по-зле от всеки мъж — добави с гордост Мартин.

— Можете ли да ни кажете какво точно да търсим? — попита Карълайн.

— Няма какво да го увъртам — отвърна Пит. — Търсете всякакъв вид тяло, закрепено за корпуса, и най-вече взривно устройство.

Мартин не се смути.

— И ако намерим?

— Ако намерите едно, ще намерите и още. Не ги докосвайте. Ние ще уредим пристигането на екип по подводни подривни работи, за да ги обезвреди.

— А кого трябва да уведомим?

— Капитанът на подводницата. На този етап това ще е негова отговорност.

— Беше ми приятно, че се запознахме, господин Пит — каза Мартин.

— На мен също — добави Карълайн с очарователна усмивка.

— Късмет! — пожела им сърдечно Пит. — Ще направите този ден мой, ако не откриете нищо.

Още преди той да стигне до трапа, Мартинови бяха под водата и се спускаха под корпуса на „Голдън марлин“.

Старшият помощник-капитан преведе Кели през разкошен солариум, след което двамата се качиха с остъклен асансьор, гравиран с тропически риби, до палубата, където я въведе в удобна каюта. После заведе Пит и Джордино до по-малка каюта в жилищните помещения на моряците, намиращи се под пътническите палуби.

— Бих искал да се видя с капитан Болдуин възможно най-скоро, когато му е удобно — каза Пит.

— Капитанът ще ви очаква за закуска в офицерския стол след половин час. Офицерският състав и екипът от инспектори от корабостроителницата, който дойде на борда късно снощи, също ще бъдат там.

— Искам и госпожица Еган да присъства — каза Пит с официален тон.

Конрад се притесни, но бързо се окопити.

— Ще попитам капитан Болдуин дали ще разреши дама да присъства на събранието.

— Тъй като лодката нямаше да съществува, ако не беше гениалният ум на баща й — намеси се Джордино, — мисля, че е редно да бъде и тя.

— Сигурен съм, че капитанът ще се съгласи — рече някак припряно Конрад и побърза да излезе от каютата, като затвори вратата след себе си.

Джордино огледа оскъдно обзаведената и тясна като килер кабина и подметна:

— Имам чувството, че не сме желани тук.

— Желани или не — отвърна Пит, — трябва да осигурим безопасността на лодката и пътниците й. — Той бръкна в платнения си дълбок сак и подаде на Джордино портативна радиостанция. — Да се свързваш с мен, ако откриеш нещо, както и аз с теб.

— Откъде започваме?

— Ако искаш да изпратиш този плавателен съд на дъното и всеки на борда му, какво би направил?

Джордино се замисли, после отвърна:

— Ако съм се измъкнал безнаказано от пожар на „Емърълд долфин“, може би ще опитам същата игра отново. Но, ако искам да го пратя на дъното без шум и врява, ще взривя или корпуса, или баластните цистерни.

— Същото си помислих и аз. Тогава започни с този сценарий и претърси кораба за експлозиви.

— А ти какво ще търсиш?

Пит се усмихна, но усмивката му не беше весела.

— Мъжът, който ще запали фитила.

 

 

Ако Пит е очаквал капитанът на „Голдън марлин“ да е модел за добронамерено съдействие, то много се лъжеше. Капитан Морис Болдуин беше човек, който вървеше по права линия и никога не се отклоняваше. Той управляваше образцов във всяко отношение кораб и нямаше намерение външни лица да се качват на борда и да нарушават установения от него ред. Единственият му дом беше корабът, на който служеше. Ако имаше съпруга, а той нямаше, или дом, което за него беше губене на време, той щеше да се чувства като стрида без черупка.

Лицето му представляваше строга маска — червендалесто и винаги свъсено неприветливо. Мънистените му очи с цвят на тъмен орех и с тежки клепачи гледаха изпод неподвижни и събрани вежди. Единствено сребристата му, гъста като грива коса, му придаваше вид на изискан човек с власт. Беше широкоплещест като Джордино, но с цели двайсет и пет сантиметра по-пълен в кръста от него. Той забарабани с пръсти по масата в офицерския стол и загледа втренчено Пит, който издържа на погледа му, без да мигне.

— Значи казвате, че корабът е в опасност?

— Да. Същото казват и адмирал Сандекър, и още няколко високопоставени служители от ФБР и ЦРУ.

— Глупости! — възрази отчетливо капитанът, като свали ръце от масата и стисна страничните облегалки на стола си до побеляване на кокалчетата им. — Само защото един от нашите лайнери е претърпял злополука, не значи, че същото чака и нас. Тази лодка е напълно безопасна. Лично аз съм проверил всеки сантиметър от нея. По дяволите, та аз дори надзиравах строежа й! — Той огледа раздразнен седящите около масата Пит, Джордино и екипа от четирима мъже, изпратен от корабостроителницата. — Правете каквото смятате за нужно, но ви предупреждавам да не се месите в работата на тази лодка по време на плаването, иначе, кълна се, ще ви сваля на първото пристанище, независимо какво порицание ще получа след това от управата.

Ранд О’Мали, не по-малко груб от Болдуин, се усмихна злобно и рече:

— Като ръководител на инспекторския екип, ви уверявам, капитане, че няма да застанем на пътя ви. Очаквам от вас обаче да ни съдействате, ако се натъкнем на проблем с някоя от системите за безопасност.

— Търсете каквото искате — смотолеви Болдуин. — Уверявам ви, че няма да намерите нищо, застрашаващо този плавателен съд.

— Предлагам да изчакате да получим доклада от водолазите, които проверяват външната долна част на корпуса.

— Не виждам причина да чакам — отвърна остро Болдуин.

— Има вероятност те да намерят чужди тела, закрепени за дъното на корпуса.

— Това е действителният живот, господин Пит — заяви с безразличие Болдуин, — а не някаква измислена приказка по телевизията.

В продължение на близо половин минута настъпи тишина, пълна тишина. След това Пит стана, подпря ръце на масата и с лека ледена усмивка заби поглед в Болдуин.

Джордино разпозна признаците. Започва се, помисли си той. Добрият ми Пит. Дай му да се разбере на тази арогантна мижитурка.

— Изглежда, нямате никаква представа каква опасност е надвиснала над вашата лодка — заговори сериозно Пит. — Аз съм единственият от присъстващите тук свидетел на невъобразимото опустошение, което причини пожарът на „Емърълд долфин“. Видях да умират стотици мъже, жени и деца, някои да изгарят живи в адски мъки, други да се давят, преди да успеем да стигнем до тях. Морското дъно е осеяно с кораби, чиито капитани са си мислили, че са непобедими и имунизирани срещу катастрофи. Вземете „Титаник“, „Лузитания“, „Моро Касъл“ — техните капитани пренебрегнаха знаменията и признаците на опасност и платиха скъпо. Когато опасността надвисне, капитан Болдуин, а тя със сигурност ще надвисне над тази лодка и всички на борда й, тя ще се стовари с мълниеносна скорост и нито вие, нито някой от екипажа ви ще успее да реагира навреме. Ще дойде най-внезапно от посока, от която изобщо не сте очаквали. Но тогава ще бъде много късно. „Голдън марлин“ и всички в нея ще загинат и тяхната смърт ще легне като тежък товар на раменете ви.

Пит замълча и се изправи.

— Хората, решени да разрушат кораба ви, са несъмнено на борда и се представят за някои от офицерите, матросите ви или може би сред пътниците ви. Схващате ли картинката, капитан Болдуин? Схващате ли я?

Колкото и странно да беше, този път Болдуин не кипна. Лицето му беше безизразно, без следа от някакво чувство. Той отговори ясно и кратко:

— Благодаря ви, господин Пит. Ще взема предвид думите ви — после стана и се запъти към вратата. — Благодаря ви, господа. Ще отплаваме точно след трийсет и седем минути.

Когато в стаята останаха само Пит, Джордино и О’Мали, Джордино се облегна назад и непочтително кръстоса крака върху заседателната маса.

— „Ще отплаваме точно след трийсет и седем минути“ — имитира той Болдуин. — Ама че взискателен човек!

— Направен е от оборски тор и цимент — подметна О’Мали.

На Пит мигом му хареса този мъж, както и на Джордино.

— Надявам се да ни вземете по̀ на сериозно от капитан Болдуин — каза той.

О’Мали се захили, показвайки всичките си зъби.

— Ако сте прав, а аз не се съмнявам в това, нямам намерение да умирам в тази екстравагантна щуротия.

— Май не ви харесва много тази лодка — отбеляза развеселен Пит.

— Прекалено претрупана конструкция — изсумтя мъжът. — Повече разноски и проекти са хвърлени за пищното й обзавеждане, отколкото за основните инженерни системи. Независимо дали е преминала успешно изпитанията в море, или не, няма да се изненадам, ако се спусне под вода и повече не се издигне.

— Не знам защо, но не ми е приятно да чувам подобни изявления от експерт по корабостроене — измърмори Джордино.

Пит скръсти ръце пред гърдите си.

— Главното ми безпокойство е, че бедствието ще бъде причинено от човешка ръка.

О’Мали го погледна.

— Знаете ли на колко места някой луд може да постави взривно вещество, за да потопи това корито?

— Ако лодката се спусне дълбоко под водата, пробив на всяко място по корпуса ще свърши тази работа.

— Както и пробив в баластните цистерни.

— Нямах време да изуча подробно плана и техническите характеристики на лодката, хвърлих им само бегъл поглед снощи — каза Пит. — Но трябва да има подводна система за евакуиране.

— Има — отвърна О’Мали, — и то добра. Вместо в спасителни лодки, пътниците влизат в предназначените за тях аварийни отсеци, които побират петдесет души. После входните им врати се затварят херметически. В същото време външните врати се отварят, в ежекторните системи се вкарва въздушен поток и тогава отсеците се откачат от подводницата и се издигат на повърхността. Уверявам ви, системата е много ефикасна. Знам това, защото бях консултант на проекта й.

— Ако поискате да повредите евакуационната система, какво бихте направили?

— Доста невесела мисъл.

— Трябва да предвидим всички вероятности.

О’Мали се почеса по главата.

— Ами бих повредил въздушния ежектор.

— Ще ви бъда признателен, ако вие и екипът ви проверите много внимателно дали е бърникано някъде в тази система — препоръча Пит.

О’Мали го погледна с полуотворени очи.

— Не бих допуснал небрежна проверка на нещо, от което зависи живота ми.

Джордино съсредоточено оглеждаше ноктите на едната си ръка, когато подхвърли:

— Надявам се да не бъдат изречени някога по-искрени думи.

 

 

Палубните моряци прибраха котвените въжета, навити на борда на „Голдън марлин“, секунди преди десните подрулващи устройства да бъдат задействани и подводната лодка започна да се оттласва странично от дока. Над хиляда души бяха дошли на пристанището, за да наблюдават първото отплаване на първата подводна туристическа лодка. От един подиум губернаторът на Флорида и други официални лица и знаменитости държаха шаблонни речи. Оркестърът към университета във Флорида засвири потпури от морски звуци, последван от карибски оркестър. Когато подводният съд се отдалечи от кея, към двата оркестъра се присъедини и оркестърът на подводната лодка и заедно те засвириха традиционната при отплаване песен „Докато се срещнем отново“. Знаменца и конфети се посипаха върху пътници, изпращачите помахваха с ръце и викаха. Беше трогателна сцена. Пит се удиви, като видя колко много жени изтриваха сълзите си. Дори Кели беше видимо развълнувана от виковете „Бон воаяж!“^[2].

Пит не мерна никъде водолазите. Опитите му да се свърже с капитан Болдуин на мостика бяха безрезултатни. Той се разбунтува вътрешно, но нямаше начин да спре кораба да отплава.

Подводната лодка още беше в пристанищния канал на път към откритите сини води край Флорида, когато пътниците бяха помолени да се съберат в театралната зала, където старшият помощник-капитан Пол Конрад ги запозна с подводната туристическа лодка и начина на действие на системите за евакуация. Кели седеше най-отпред от едната страна на залата, а Пит — най-отзад от другата страна. На борда имаше шест семейства от чернокожи, но никой от мъжете не приличаше на Оно Канай. Когато Конрад свърши, прозвучаха няколко гонга и пътниците бяха поведени към отсеците за евакуиране.

Джордино заедно с инспекторите търсеше взривни устройства или признаци на повредени съоръжения, а Пит и Кели помагаха на корабния домакин да проверява поименно и да настанява пътниците в каютите им. Проверката ставаше бавно. До обяд едва бяха преполовили списъка само на пътниците, а оставаше и този на екипажа.

— Започвам да се съмнявам, че той е на борда — въздъхна уморено Кели.

— Освен ако не се е промъкнал без билет — каза Пит, оглеждаше снимките на пътниците, направени от корабния фотограф при качването им на борда. Той вдигна една от снимките към светлината и се вгледа в лицето. После я подаде на Кели.

— Да ти се струва познато?

Тя се вгледа продължително в снимката, прочете името и се усмихна.

— Приликата е голяма, само че този господин Джонатан Форд е бял.

Пит сви рамене.

— Така е. Е, значи сме отново в изходна позиция.

В четири часа следобед по високоговорителите се разнесе мелодия. Това беше сигнал, че лодката започва да се спуска под вода. Всички пътници се втурнаха да си намерят столове до илюминаторите. Не се усети никаква вибрация или намаляване на скоростта, когато подводният съд бавно започна да се спуска под повърхността. Морето като че ли се надигаше, докато лодката слизаше сред водовъртеж от въздушни мехурчета, които бързо изчезнаха, когато яркото слънце и небе се превърнаха в тъмносиня бездна.

Магнитохидродинамичните двигатели работеха безшумно и без вибриране. Освен водата, минаваща покрай илюминаторите, пътниците не виждаха никакво друго движение навън. Регенераторите на въздух отнемаха въглеродния двуокис и вкарваха чист въздух в подводницата.

Въпреки че отначало имаше малко за гледане, пътниците бяха погълнати от различния свят, който се разкриваше пред очите им. Скоро започнаха да се появяват и риби, които почти не проявяваха интерес към огромния съд, нахлуващ в царството им. Ярко оцветени риби във фосфоресциращо пурпурночервено, жълто и оранжево, минаваха покрай илюминаторите. Обитателите на солената вода бяха далеч по-смайващи от живеещите в сладководните езера и реки. Скоро и те се изгубиха над подводницата, спускаща се все по-надолу.

Пасаж баракуди с дълги, гладки тела, които блестяха като сребро, премина лениво покрай тях; издали долни устни напред, те се взираха с чисто черните си очи в търсене на храна. Плуваха плавно, в крак с лодката. После изведнъж, с едно мигване, се стрелнаха напред и изчезнаха от поглед.

Пътниците на левия борд имаха удоволствието да видят една огромна риба луна, наричана още Мола Мола. Огромното й заоблено тяло в блестящо бяло-оранжево, беше дълго три метра и почти толкова високо и вероятно тежеше близо два тона. Странната на вид риба, с огромни перки на гърба и опашката, изглеждаше така, сякаш тялото й беше забравило да расте на дължина. Голямата опашка се намираше точно зад главата. Приятелски настроеният гигант на дълбините също скоро остана зад подводницата.

Морските биолози, поканени на борда от морската туристическа линия, описваха и обясняваха характеристиките и схемите на поведение и миграция в морето. След рибата луна се появиха две малки риби чук, чиято дължина стигаше едва метър и половина. Пътниците се удивиха на широката издатина отпред на главите им и разположените в двата й края изпъкнали очни ябълки. Този вид акули проявиха любопитство и заплуваха редом до илюминаторите, взирайки се с по едно око в странните същества зад тях. Но и те, като другите риби, бързо се отегчиха от гигантския натрапник и размахвайки грациозно опашки, се загубиха във водния мрак.

До всеки илюминатор имаше монтиран цифров измервателен уред, който отчиташе дълбочината на подводница. Старши помощник-капитан Конрад съобщи по уредбата, че в момента се намират на дълбочина сто и осемдесет метра и наближават дъното. Като по даден знак пътниците доближиха лица до илюминаторите и се взряха надолу. Дъното бавно се появи и се просна под подводницата. Някога, преди океаните да се надигнат, то е било покрито с корали, но сега се виждаха само черупки, утайка и разпръснати скали от лава, обрасли с морски свят. Тъй като на тази дълбочина ярките цветове помръкваха, всички те добиха зеленикавокафяв оттенък. Безброй риби, обитаващи дъното, разнообразяваха голия пейзаж. Пътниците наблюдаваха прехласнати този чужд за тях свят при видимост над шейсет метра.

В предния купол, където се намираше командният мостик, капитан Болдуин внимателно превеждаше „Голдън марлин“ през водата, на петнайсет метра над океанското дъно, като зорко следеше за всяка неочаквана промяна в терена. Радиолокаторът и хидроакустичната станция със страничен обзор показваха дъното на една миля напред и встрани и предоставяха на операторите достатъчно време да променят курса и да издигнат подводния съд в случай на внезапна поява на висока скала. Курсът за следващите десет дни беше изчислен с особено старание. Частно наети океанографи бяха изучили океанското дъно през островните плавателни канали и бяха маркирали дълбочината за пътуването. Сега лодката следваше предварително зададения курс чрез компютрите на борда.

Дъното изведнъж изчезна, когато подводницата увисна над дълбока подводна котловина, чието дъно се намираше на деветстотин и петнайсет метра — с шестстотин и петнайсет метра по-дълбоко от пределните граници, определени от архитектите на лодката. Болдуин предаде щурвала на третия помощник-капитан и се обърна към свързочния офицер, който се приближи до него и му подаде съобщение. Капитанът го прочете и по лицето му се изписа питащ израз.

— Намери господин Пит и му кажи да дойде на мостика — нареди той на един матрос, който зяпаше прехласнат гледката навън.

Пит и Кели не отделиха време, за да наблюдават подводния пейзаж. Те все още се намираха в канцеларията на корабния домакин и се запознаваха с личните досиета на екипажа. Когато му бе съобщено, че капитанът иска да го види, Пит остави Кели и тръгна към мостика. Едва пристъпил вътре и Болдуин му връчи съобщението.

— Какво ще кажете за това? — попита го той.

Пит прочете съобщението на глас.

— „Уведомяваме ви, че труповете на водолазите, инспектиращи дъното на вашия кораб, бяха намерени вързани за пристанищните пилоти под повърхността на канала. Първоначалното разследване сочи, че те са били убити от лице или лица, засега неизвестни, които са ги нападнали в гръб, като острието на ножа е пробол сърцата им. Очакваме Вашия отговор.“

Съобщението беше подписано от детектив лейтенант Дел Картър от полицейското управление във Форд Лодърдейл.

Пит изведнъж бе обзет от вина, чувствайки, че именно той несъзнателно беше пратил Франк и Карълайн на смърт.

— На каква дълбочина сме? — попита той остро.

— Дълбочина ли? — повтори стреснатият Болдуин. — Минахме континенталния шелф и сме в дълбоки води. — Той посочи дълбокомера, монтиран над прозорците. — Вижте сам. Дъното е на седемстотин трийсет и два метра под кила ни.

— Веднага обърнете! — заповяда Пит рязко. — Върнете се в плитки води, преди да е станало твърде късно.

Болдуин стисна челюсти.

— Какви ги приказвате?

— Водолазите са били убити, понеже са намерили взривни вещества, закрепени за корпуса на подводницата. Не ви моля, капитане. Заради живота на всеки на борда обърнете лодката и навлезте в плитки води, преди да е станало много късно.

— А ако не го направя? — предизвика го Болдуин.

Зелените очи на Пит станаха студени като Арктическото море и пронизаха Болдуин като с пикели. Когато заговори, сякаш самият дявол заговори.

— Тогава, в името на човечността, се кълна, че ще ви убия и ще поема управлението на кораба.

Болдуин отскочи назад като прободен с копие. После бавно, много бавно се съвзе и побелелите му устни се разтегнаха в стегната усмивка. Обърна се и погледна кърмчията, който стоеше като онемял, с разширени колкото автомобилни джанти очи.

— Реверсирай и продължи на пълен ход — после се обърна към Пит. — Е, доволен ли сте, господин Пит?

— Предлагам да пуснете алармения сигнал и да наредите на пътниците да се отправят към евакуационните отсеци.

Болдуин кимна.

— Считайте го за сторено — после се обърна към старши помощник-капитан Конрад и му нареди: — Да се изхвърли водата от баластните цистерни. Можем да удвоим скоростта веднага щом излезем на повърхността.

— Молете се това да стане навреме — вметна Пит, чувствайки, че напрежението започва да го отпуска, — иначе ще трябва да избираме между удавяне и задушаване, наблюдавайки рибите да плуват край нас.

 

 

Кели седеше в канцеларията на корабния домакин и преглеждаше досиетата на екипажа, когато почувства нечие присъствие. Вдигна поглед и видя мъж, който влезе в помещението безшумно. Беше облечен в риза за голф и къси панталони. По лицето му играеше зловеща усмивка. Тя мигом разпозна в него пътника, когото двамата с Пит обсъждаха малко по-рано. Докато той стоеше безмълвен, тя огледа лицето му и почувства, че я полазват тръпки.

— Вие сте Джонатан Форд.

— Нима ме познавате?

— Не… всъщност не — запелтечи тя.

— А трябва. Срещнахме се набързо на „Емърълд долфин“.

Кели се смути. Виждаше лека прилика с чернокожия корабен офицер, който се беше опитал да убие нея и баща й, но този мъж пред нея беше бял.

— Не, вие не може да сте…

— Да, но съм. — Усмивката му се разшири. — Виждам, че сте озадачена. — Той замълча и извади носна кърпа от джоба на панталоните си. Наплюнчи я, после изтри горната част на лявата си длан. Белият грим изчезна и разкри кожа с цвета на кафе.

Кели скочи от стола си и понечи да побегне през вратата, но мъжът я хвана над лактите и я притисна в стената.

— Името ми е Оно Канай. Имам заповед да ви взема със себе си.

— Къде? — ахна тя от ужас, надявайки се Пит и Джордино да влязат всеки момент.

— Как къде, у дома, разбира се.

Отговорът му не й каза нищо. Тя видя само злото в очите му, когато той притисна влажна кърпа със странна миризма в лицето й. После под нея се разтвори черна яма, която я погълна.