Клайв Къслър
Възкръсналите (3)

1.

15 юли 2003 г.

Южният Тихи океан

Да беше запланувано отпреди месеци, и то със съвършена точност и предвидливост, бедствието пак нямаше да е толкова катастрофално. Всичко най-лошо, което можеше да се случи, надхвърли и най-развихреното въображение. Луксозният туристически кораб „Емърълд долфин“ избухна в пламъци, но никой на борда не бе обзет от предчувствие или дори от най-леката сянка на подозрение за надвисналата опасност. Пламъците обаче бавно поглъщаха вътрешността на венчалния параклис, разположен в средата на кораба, точно пред разкошния търговски център.

Офицерите на мостика редуваха вахтите си, без помисъл дори за предстоящото бедствие. Никоя от корабните автоматични противопожарни системи, както и от резервните им, не сигнализира за проблема. Пултът за управление със схематичен профил на целия кораб, който изобразяваше всеки предупредителен сигнализатор на борда, представляваше море от светещи зелени лампички. Едната от тях, която трябваше да предупреди за пожар, не бе светнала в червено. В 4:00 часа всички пътници спяха в каютите си. Дневните барчета и фоайетата, великолепното казино, нощният клуб и балната зала пустееха, докато „Емърълд долфин“ пореше водите на южното море със скорост двайсет и четири възела на път от Сидни, Австралия, за островите Таити. Спуснат на вода едва миналата година, а после и напълно обзаведен, сега „Емърълд долфин“ извършваше първото си плаване. Корабът нямаше плавните и елегантни линии на другите пътнически кораби. Корпусът му приличаше повече на гигантска туристическа обувка с огромен диск в средата. Цялата надстройка от шест палуби беше кръгла и се извиваше на височина по 45 метра над двата борда и по 15 метра над носа и кърмата. Като конструкция тя много наподобяваше надстройката на звездния кораб „Ентърпрайз“. Димоход нямаше.

Гордост на морските пътнически линии „Блу сийз“, новият кораб щеше безспорно да получи категория шест звезди и се очакваше да стане много популярен плавателен съд, особено с вътрешното си обзавеждане, което наподобяваше луксозен хотел в Лас Вегас. Дълъг 229 метра и с обща вместимост 50 000 тона, той превозваше 1 600 заможни пътника и се обслужваше от 900-членен екипаж.

Морските архитекти на „Емърълд долфин“ бяха направили решителни стъпки, внасяйки ултрамодерен блясък в петте салона за хранене, трите бара и фоайетата, казиното, балната зала, театъра и каютите. Стъкло в смели съчетания на цветовете изобилстваше в целия кораб. Хром, никел и мед украсяваха стените и таваните. Всички мебели бяха проектирани от съвременни художници и известни дизайнери по вътрешно оформление. Уникално осветление създаваше небесна атмосфера, или поне така са си представяли небето дизайнерите, взели предвид описанията на мъртъвците, които се бяха възнесли на небето и възкръснали. Като се изключеха палубите за разходки, необходимостта от ходене пеша беше сведена до минимум. Ескалатори, движещи се рампи и пътеки изпълваха цялата вътрешност на кораба. На кратки разстояния едни от други остъклени асансьори пронизваха палубите.

Палубите за спорт бяха оборудвани с късо игрище за голф с четири дупки, плувен басейн с олимпийски размери, баскетболно игрище и просторен гимнастически салон. Търговското ларго с дължина, равняваща се на две градски карета, се издигаше на височината на три палуби и изглеждаше като пренесено от Смарагдовия град в Оз.

Корабът представляваше също така и плаващ музей на абстрактното експресионистично изкуство. Картини от Джаксън Полок, Пол Кли, Вилем де Конинг и други знаменитости бяха изложени из целия кораб. Бронзови скулптури на Хенри Мур върху платинени пиедестали изпълваха всяка ниша в главния салон за хранене. Сама по себе си колекцията възлизаше на седемдесет и осем милиона долара.

Каютите бяха кръгли, без нито един остър ъгъл. Всички бяха просторни и съвършено еднакви — на „Емърълд долфин“ нямаше по-малки вътрешни каюти или апартаменти на покрива. Конструкторите му явно не са вярвали в класовите различия. Мебелите и вътрешното обзавеждане приличаха на декор от научнофантастичен филм. Леглата, поставени на по-високо ниво, имаха изключително меки матраци и се осветяваха от скрито горно осветление. За двойките в първия или втория си меден месец на тавана на каютите им дискретно бяха монтирани огледала. Баните имаха вградени камери, които разсейваха запотяването, пръските или парата сред джунгла от цъфтящи тропически растения, пренесени сякаш от друга планета. Пътуването с „Емърълд долфин“ беше уникално преживяване, нямащо равно на себе си сред другите пътнически кораби.

Корабните конструктори са били също така и наясно какви ще са бъдещите им пътници и затова бяха нагодили кораба по вкуса на благоденстващите млади хора. Голяма част от пътниците бяха преуспяващи лекари, адвокати и предприемачи от малкия и големия бизнес. Повечето от тях пътуваха със семействата си. Самотните пътници бяха малко. Имаше една група от възрастни хора, чийто вид говореше, че те са в състояние да си позволят и най-скъпите удоволствия, които могат да се купят.

След вечеря повечето млади двойки изпълниха балната зала, за да танцуват под звуците на попгрупа, изпълняваща най-нашумелите парчета, други отидоха да гледат програмата на нощния бар, трети си пробваха късмета в казиното. Семействата с деца пък отидоха на театър, където корабната театрална група изпълняваше най-новата, ползваща се със зашеметяващ успех постановка на Бродуей „Негодникът от Аризона“. Към три часа сутринта палубите и фоайетата се обезлюдиха. На никого от пътниците, които си легнаха тази нощ, и през ум не му мина мисълта, че безжалостната старица — символът на смъртта — щеше да замахне с косата си към „Емърълд долфин“.

 

 

Капитан Джак Уейткъс направи бърза проверка на горните палуби, преди да се прибере в каютата си. Възрастен според стандартите на повечето корабоводители на туристически кораби, само след пет дни Уейткъс щеше да навърши шейсет и пет години. Той не си правеше никакви илюзии, че ще остане на служба след това плаване. Директорите на компанията го бяха уведомили, че ще го пенсионират веднага щом корабът се върне в пристанището си за домуване във форт Лодърдейл след рейса до Сидни и обратно. В действителност Уейткъс очакваше с нетърпение да се пенсионира. Той и съпругата му живееха на красива тринайсетметрова ветроходна яхта и от години мечтаеха да предприемат бавна, спокойна обиколка на света. Уейткъс вече чертаеше в ума си курса по Атлантическия океан до Средиземно море.

Бяха му възложили да поеме управлението на първото плаване на „Емърълд долфин“ в чест на безупречната му служба в компанията. Той беше нисък и набит и приличаше на жизнерадостен Фалстаф без брада. В очите му блестяха весели пламъчета, а устните му като че ли непрекъснато бяха разтегнати в лека, добродушна усмивка. За разлика от много други капитани на туристически кораби, които избягваха да се смесват с пътниците, той пък обичаше да общува с тях. На масата му в салона за хранене развеселяваше гостите си с разни случки от живота си, като например как още като юноша в Ливърпул направил първите си стъпки на кораб, после плавал на парни трампови кораби в Ориента и постепенно се издигал в ранг. Учил усърдно и преминал успешно тестовете за корабни офицери, докато накрая получил документите си за капитан далечно плаване. След това служил десет години в морските пътнически линии „Блу сийз“ отначало като втори помощник-капитан, после като старши помощник-капитан и накрая, вече капитан, му възложили управлението на „Емърълд долфин“. Беше си спечелил добро име и на директорите на „Блу сийз“ не им се искаше да го освободят от служба, но такава беше политиката на компанията и те разбираха, че не бива да правят изключение за никого.

Колкото и да беше уморен, Уейткъс никога не заспиваше, преди да е прочел няколко страници от някоя от книгите си за подводни съкровища. От известно време си мислеше за един потънал край бреговете на Мароко кораб, превозвал злато, и кроеше планове да опита да го издири по време на околосветската обиколка след пенсионирането си. Той позвъни за последно в мостика и след като му бе предадено, че всичко е нормално, се оттегли в каютата си да поспи.

 

 

В 4:10 часа вторият помощник-капитан Чарлс Макферин забеляза ясна струйка дим, докато извършваше рутинната обиколка из кораба. Подушвайки въздуха, той прецени, че димът е най-силен в онзи край на търговското ларго, където бяха разположени бутиците и магазините за подаръци. Озадачен, тъй като нито една от алармените системи не бе сигнализирала, той тръгна по следата на острата миризма през търговския център и се спря пред параклиса за венчавки. Почувства, че отвътре идва топлина и отвори вратата.

Вътрешността на параклиса бе обхваната от буйни пламъци. Смаян, Макферин отстъпи назад от блъсналата го гореща вълна, препъна се и падна по гръб, но мигом се окопити и побърза да се свърже с командния мостик по радиостанцията си, като подаде няколко команди:

— Събудете капитан Уейткъс! Параклисът гори. Включете алармата, програмирайте компютъра за контрол върху повредите и включете системите за контрол върху пожара.

Старшият помощник-капитан Винс Шефийлд автоматически се обърна към пулта на противопожарните системи. Всички лампи светеха в зелено.

— Макферин, сигурен ли си? При нас няма такава индикация.

— Напълно — изкрещя в слушалката Макферин. — Тук е същински ад и е извън всякакъв контрол.

— Водоразпръскващата система задействана ли е? — попита Шефийлд.

— Не, тук има нещо много нередно. Пожарогасителната система не работи, сигнализаторът за прегряване също.

Шефийлд се почувства напълно объркан. „Емърълд долфин“ беше оборудван с най-съвременната система за сигнализиране за пожар от всички кораби, спуснати на вода. Без нея избор нямаше. Загледал се като вцепенен в пулта, който показваше, че всичко е наред, той изгуби ценни секунди в колебание. После се обърна към младшия офицер на мостика Карл Хардинг.

— Макферин съобщава за пожар в параклиса, а на пулта за контрол върху пожара няма такава индикация. Иди там да провериш.

Още време беше изгубено, докато Макферин като обезумял се преборваше да потуши все по-разгарящия се пожар с ръчни пожарогасители, но все едно че се опитваше да потуши огромен горски пожар с платнен чувал. Пламъците започнаха да се разпространяват извън параклиса. Той просто не можеше да повярва, че автоматичните водоразпръскватели не работят. Огънят можеше да бъде овладян, ако дойдеше целият екипаж, който да отвори вентилите и да атакува пламъците с маркучи. Но към него се приближаваше само Хардинг, който крачеше спокойно по търговското ларго.

Хардинг онемя, като видя степента на опустошението и съвсем се стъписа, когато завари Макферин сам да води изгубена битка. Той веднага се обади в мостика.

— За бога, Шефийлд, тук долу бушува огнена буря, а нямаме нищо, с което да я овладеем освен ръчни пожарогасители. Повикай екипажа и включи системите за контрол върху пожара.

Шефийлд, който все още не можеше да повярва на ушите си, се поколеба, преди да включи на ръчно управление пожарогасителната система в параклиса.

— Системата включена — съобщи той на мъжете в параклиса.

— Нищо не става — извика в отговор Макферин. — Побързай, човече, сами не можем да се справим!

Като замаян Шефийлд се обади и докладва за пожара на началника на пожарната команда, после събуди капитан Уейткъс.

— Сър, докладваха ми за пожар в параклиса.

Уейткъс мигом се разсъни.

— Задействани ли са противопожарните системи?

— Офицерите Макферин и Хардинг са на мястото на пожара и съобщават, че системите не работят. Те се опитват да овладеят огъня само с пожарогасители.

— Нареди на пожарната команда да задейства маркучите.

— Вече го направих, сър.

— И на палубната команда да заеме местата си до спасителните лодки.

— Да, сър, веднага.

Докато се обличаше бързо, Уейткъс не можеше да си представи авария, която да го принуди да нареди на 2 500 пътници и екипаж да се качат на спасителните лодки и да напуснат кораба, но беше решен да предприеме всички предохранителни мерки. Затича се към мостика и веднага обходи с поглед пулта за контрол върху пожара. Той все още представляваше море от зелени светлинки. И да имаше пожар, никоя от усъвършенстваните системи не го беше открила, нито се бе задействала автоматически, за да го потуши.

— Сигурен ли си, че някъде има пожар? — попита той скептично.

— Макферин и Хардинг твърдят, че параклисът гори.

— Не е възможно. — Уейткъс вдигна телефонната слушалка и позвъни в машинното отделение. Обади се помощник главният механик.

— Машинното. Барнъм слуша.

— Тук капитанът. Алармените ви системи предупреждават ли за пожар някъде на кораба?

— Един момент. — Барнъм се обърна и се вгледа в едно голямо командно табло. — Не, сър, всички светлини светят в зелено. При нас няма сигнал за пожар.

— Бъди готов да задействаш ръчно системата за контрол върху пожара — нареди Уейткъс.

В този момент един матрос се втурна на мостика и се закова на място пред Шефийлд.

— Сър, помислих си, че трябва да ви уведомя. Надуших миризма на пушек, докато вървях по лявата палуба за разходки.

Уейткъс грабна телефона.

— Макферин?

Вторият помощник-капитан едва чу телефонния звън сред пращенето на огъня.

— Какво има?

— Говори капитан Уейткъс. Напуснете с Хардинг параклиса. Ще затворя херметически стоманените огненепроницаеми врати, за да го изолирам.

— Побързайте, сър — извика силно Макферин. — Опасявам се, че огънят е на път да излезе на ларгото.

Уейткъс натисна бутона за огненепроницаемите врати, които трябваше да преградят пътя на огъня около параклиса. По лицето му се изписа израз на почуда, като видя, че лампата за задействането им не светна. Отново се обади на Макферин.

— Затвориха ли се вратите?

— Не, сър. Дори не помръднаха.

— Това е невъзможно — измърмори под носа си Уейткъс за втори път през последните две минути. — Не мога да повярвам, че цялата система е прекъснала. — И пак се обади в машинното: — Барнъм — изкрещя той, — използвай ръчното управление и затвори херметичните врати около параклиса.

— Затварям херметичните врати — потвърди Барнъм, после добави: — Моят пулт не показва никакво движение. Нищо не разбирам. Системата за управление на херметичните врати не действа.

— Дявол го взел! — изруга Уейткъс и кимна рязко на Шефийлд. — Отивам долу, за да проверя лично какво става.

Старшият помощник-капитан така и не видя повече капитана. Уейткъс взе асансьора от мостика, слезе до палуба А и тръгна към параклиса откъм задната му страна. Без да мисли и без да подозира огромната опасност, той дръпна вратата зад олтара. Вихрушка от пламъци се изви през вратата и го обгърна целия. Почти веднага дробовете му се изсушиха и той се превърна в крачеща факла. Политайки назад сред огнено кълбо, Уейткъс беше мъртъв още преди да падне на палубата.

Капитан Джак Уейткъс загина трагично, без да знае, че същата участ очаква и кораба му.

* * *

Кели Еган се събуди от кошмар. Беше един от кошмарите, които често сънуваше. В него всеки път я преследваше неопределимо животно или насекомо. Сега тя плуваше и я бръсна една огромна риба. Кели изстена в съня си и отвори очи, но видя само процеждащата се в стаята слаба светлина от нощната лампа в банята.

Тя сбърчи нос и се надигна до седнало положение. До обонянието й достигна лека миризма на дим. Тя вдъхна дълбоко, опитвайки се да разбере откъде идва, но не успя. Успокоена, че не е от каютата й, тя легна отново и сънливо се запита дали не е било плод на въображението й. След няколко минути обаче миризмата като че ли стана по-силна. Освен това тя усети, че и температурата в каютата като че ли се покачи. Отметна завивката си и спусна босите си крака на килима. Килимът беше неестествено топъл. Като че ли палубата под него излъчваше топлина. Кели се качи на един стол и пипна богато украсения меден таван. Той беше студен.

Обезпокоена, тя облече халата си и отиде до междинната врата, свързваща нейната каюта с тази на баща й. Доктор Елмор Еган спеше дълбоко, както се подразбираше от хъркането му. Гений в механиката и носител на Нобелова награда, той пътуваше с „Емърълд долфин“, за да установи как работят на първото си плаване конструираните от него революционно нови двигатели, с които бе снабден корабът. Той до такава степен бе съсредоточил вниманието си в новото си творение, че почти не излизаше от машинното отделение и Кели рядко го беше виждала, откакто потеглиха от Сидни. Едва предишната нощ за пръв път двамата вечеряха заедно. Еган най-накрая започваше да се отпуска, след като остана доволен от безпроблемната и ефикасна работа на огромните магнитни водометни двигатели.

Кели се наведе над баща си и лекичко го разтърси за рамото.

— Татко, събуди се.

Еган спеше леко и веднага отвори очи.

— Какво има? — Той се вгледа в тъмния силует на дъщеря си. — Зле ли ти е?

— Мирише ми на пушек — отвърна Кели. — А и подът е нагорещен.

— Сигурна ли си? Не чувам никакви аларми.

— Ела сам да се увериш.

Напълно разбуден, Еган се наведе от леглото и опря длани в килима. Повдигна вежди и подуши въздуха. След миг колебание отмести поглед към Кели и рече:

— Облечи се, качваме се на палубата.

Когато напуснаха каютите си и стигнаха до асансьора, миризмата на дим беше станала по-силна и различима.

 

 

На палуба А екипажът отстъпваше от битката с пламъците, обхванали параклиса до търговското ларго. Преносимите пожарогасители бяха вече изчерпани. Нито една от противопожарните системи не функционираше, а като капак на отчаянието им, маркучите не можеха да бъдат сложени, тъй като вентилите бяха завинтени здраво и не можеха да се свалят с ръка. Макферин изпрати човек в машинното да донесе тръбни ключове, но щеше да се окаже напразно. Двама мъже обединиха сили и пак не успяха да отвинтят вентилите — те сякаш бяха заварени.

Безпокойството в мъжете, преборващи се с огъня, се превърна в див ужас от влошаващото се положение. След като огненепроницаемите врати не можаха да се затворят, пожарът нямаше как да се ограничи. Макферин се обади в мостика.

— Предайте на капитана, че ние тук губим контрол. Огънят проникна през палубата в казиното.

— Не можете ли да го удържите да не се разпростира? — попита Шефийлд.

— Как! — изкрещя в отговор Макферин. — Нищо не работи. Изразходвахме пожарогасителите, не можем да сложим маркучите, водоразпръскващата система не действа. Има ли начин в машинното да се затворят огненепроницаемите врати?

— Не — отвърна Шефийлд с тревога в гласа. — Цялата програма за контрол върху пожара е изключена. Компютри, бронирани врати, водоразпръскватели — всичко е повредено.

— Защо не задействаш алармената система?

— Не мога да го направя без нареждане от капитана.

— Той къде е?

— Слезе долу, за да провери лично положението. Не го ли виждаш?

Изненадан, Макферин обходи с поглед наоколо, но не видя и следа от Уейткъс.

— Не, не е тук.

— Тогава вероятно е тръгнал обратно към мостика — отвърна Шефийлд вече силно притеснен.

— Заради безопасността на пътниците пусни алармената система и ги предупреди да се отправят към спасителните лодки за напускане на кораба.

Шефийлд се втрещи.

— Да наредя на хиляда и шестстотин пътника да напуснат „Емърълд долфин“?! Не, ти май се престараваш.

— Нямаш представа какво е тук — отвърна припряно Макферин. — Просто направи каквото ти казвам, преди да е станало твърде късно.

— Само капитан Уейткъс може да даде такава команда.

— Тогава, за бога, човече, включи алармата и предупреди пътниците, преди огънят да е стигнал до каютите им.

Шефийлд се изпълни с нерешителност. За пръв път през осемнайсетгодишното си плаване по море се изправяше пред подобно аварийно положение. Именно затова никога не бе искал да става капитан. Винаги се бе страхувал да поема отговорност. Какво да направи сега?

— Напълно ли си сигурен, че ситуацията изисква такива драстични действия?

— Ако не задействаш противопожарните системи до пет минути, този кораб и всеки на борда е обречен на гибел — изкрещя Макферин.

Шефийлд вече се обърка напълно. Единственото, което си помисли, беше, че кариерата му е застрашена. Ако сега вземеше погрешно решение…

А секундите летяха.

Бездействието му щеше в крайна сметка да коства живота на стотици хора.