Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valhalla Rising, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клайв Къслър. Възкръсналите

ИК „Димант“, Бургас, 2005

Редактор: К. Димитров

Оформление на корицата: Ирена Янева

Коректор: Росица Спасова

Предпечатна подготовка: Мария Тодорова

ISBN: 954-731-199-9

История

  1. — Добавяне

41.

Таритаун, разположен в областта Уестчестър, щата Ню Йорк, е един от най-живописните градове в историческата долина Хъдсън. Оградените му от двете страни с дървета улици са допълнени с магазинчета от колониално време, с малки ресторанти с домашен уют и магазини, продаващи местни занаятчийски изделия. Жилищните райони са изградени от готически имения и уединени имоти в импозантен стил. Градът се слави най-много със Спящата си долина, увековечена от класическата творба на Уошингтън Ървин „Легендата за Спящата долина“.

Пит се беше излегнал и дремеше на задната седалка на колата, докато Джордино шофираше, а Кели се възхищаваше на пейзажа от пътническата седалка. Джордино управляваше колата по завоите на тесен път за двайсет и пет акровата площ на „Меримаунт“, намиращ се на върха на хълм, от който се откриваше изглед към река Хъдсън и моста Тапан Зий.

Основан през 1907 година от католически орден „Вярващите в Светото сърце на Дева Мария“, колежът „Меримаунт“ беше първият от веригата училища „Меримаунт“ в света. Основателката, майка Джоузеф Бътлър, прие като мисията на живота си създаването на места за обучение, където жените да могат да получат образование, подготвящо ги за авторитетни и значими длъжности във всяка държава в света. Независим колеж за либерални изкуства, спазващ католическата традиция, „Меримаунт“ беше един от най-бързо разрастващите се женски образователни институти в Съединените щати.

Колежанските сгради бяха строги и построени предимно от кафяви тухли. Джордино не можеше да се сдържи да не се прехласва по хубавите момичета, които излизаха и влизаха в клас, когато сви по главната улица на колежанския терен. Той подмина Бътлър Хол, голямо здание с кръст на кубето си, и спря на паркинга до Джерард Хол, където на първите два етажа се намираха кабинетите на факултета.

Тримата изкачиха стълбите на Джерард Хол, влязоха вътре и отидоха до рецепцията. Млада русокоса студентка на двайсет и една-две години срещна погледа на Пит и се усмихна.

— За къде да ви упътя? — попита тя приветливо.

— За Антропологическия отдел, кабинета на доктор Джери Уензди.

— Качете се по стълбите вляво, после завийте надясно. Минете през вратата в края на коридора и ще стигнете до Антропологическия отдел.

— Благодаря ви.

— Като гледам тия прелестни млади създания, ми се приисква пак да тръгна на училище — подметна Джордино, след като се разминаха с група момичета по стълбите.

— Няма да ти излезе късметът — каза Пит. — Това е женско училище. Мъже тук не се допускат.

— Може да се уредя като учител.

— Ще бъдеш изхвърлен през вратата само след седмица заради развратното си поведение.

Друга млада студентка, работеща в Антропологическия отдел, ги въведе в кабинета на доктор Уензди. Мъжът, който се обърна, докато изваждаше книга от претъпкана лавица, се усмихна, когато тримата влязоха един след друг в задръстения от мебели кабинет, който миришеше на мухлясала академия. Доктор Джери Уензди не беше по-висок от Джордино, но беше много по-слаб. Той не носеше туидено сако с кожени кръпки на лактите, нито беше захапал лула. Беше облечен с пуловер, дънки и туристически ботуши. Тясното му лице беше гладко избръснато, а оредяващата над челото му коса издаваше донякъде годините му — близо до петдесетте. Очите му бяха сиви, а усмивката му разкриваше прави, равни, бели зъби, от които всеки стоматолог би се гордял.

— Вероятно един от вас, господа, е мъжът, който ми се обади — каза той сърдечно.

— Аз бях — отвърна Пит. — А това са Кели Еган и Ал Джордино. Аз съм Дърк Пит.

— Моля, седнете. Улучвате ме в подходящ момент. Влизам в клас чак след два часа. — Той се обърна към Кели. — Случайно да сте дъщеря на доктор Елмор Еган?

— Да, той ми беше баща — потвърди Кели.

— С голямо съжаление научих за смъртта му — каза искрено Уензди. — Познавах го и сме водили кореспонденция с него. Той проучваше една викингска експедиция, която според него е минала през щата Ню Йорк през… мисля, че беше 1035 година.

— Да, татко много се интересуваше от руническите надписи, които те са оставили.

— Идваме направо от Марлис Кайзер от Минесота — поясни Пит. — Тя ни предложи да се срещнем с вас.

— Голяма жена е тя — каза Уензди и седна зад разхвърляното си бюро. — Предполагам, Марлис е споменала, че според доктор Еган викингите, заселили се в този район, са били избити от индианците от долината.

Кели кимна.

— Да, тя засегна тази тема.

Уензди зарови в едно чекмедже на бюрото и извади купчина намачкани книжа.

— Много малко се знае за първите американски индианци, живели по поречието на Хъдсън. Първите писмени сведения и описания на местните жители идват от Джовани да Верацано през 1524 година. По време на епичното му пътешествие нагоре и надолу по източния бряг той навлязъл в нюйоркското пристанище, където пуснал котва и извършил двуседмично проучване, после продължил към Нюфаундленд и накрая отплавал обратно за Франция.

Уензди замълча, докато преглеждаше записките си.

— Верацано описва американските туземци с остри черти на лицата, дълги черни коси и черни очи. Обличали се в лисичи и еленови кожи и се кичели с медни украшения. Той отбелязва още, че те си издялвали кану от стволове на дървета и живели или в кръгли, или в продълговати колиби, направени от разсечени дървени трупи и покрити с дълга трева и клони. Освен най-ранните описания на Верацано древните индианци са оставили малко за археолозите да откриват, изследват и записват. Много неща от живота на ранните жители почиват само на предположения.

— Значи историята на американските индианци започва от 1524 година — обади се Джордино.

— Като писмена история, да. Следващият велик мореплавател, оставил писмени сведения от 1609 година, е Хенри Хъдсън. Той влязъл в пристанището и оттам по реката, която днес носи неговото име. Удивителното е, че той стигнал чак до Коухоуз, на около петнайсет километра над Олбъни, където спрял до водопада. Той описва индианците, които живеели край долната част на реката, като силни и войнствени, докато другите, по-нагоре, били дружелюбни и любезни.

— Какви оръжия са използвали?

— Лъкове и стрели с върхове, направени от остри камъни и залепени за копията с твърда смола. Те също така издялвали и тояга и брадвички с широк кремък.

— С какво са се прехранвали? — попита Кели.

— С дивеч и всякакъв вид риба, особено есетра, сьомга и стриди. Те засявали големи ниви с кукуруз, или царевица, както казваме ние, която печели, отглеждали също и тикви, слънчоглед, фасул. Наред с това произвеждали тютюн, който пушели с медни лули. Медта била в изобилие в целия север около Големите езера и бил единственият метал, който индианците знаели как да обработват.

— Явно са имали доста удобен начин на живот.

— Хъдсън не е открил никакви признаци на гладуване или недохранване сред индианците — отговори Уензди, после леко се усмихна. — Интересното е, че никой от ранните изследователи не съобщава да е виждал следи от скалпове, от затворници или роби. Трябва да приемем, че такава отвратителна практика се въвежда от дошлите оттатък океана чужденци.

Пит събра ръце и попита:

— Някой от първите изследователи споменавал ли е за някакви признаци на предишни връзки с европейците?

— Малко неща са отбелязани от Хъдсън и другите. Едно от тях е, че индианците не са били удивени, както може би очаквате, когато са видели за първи път странните плавателни съдове и белите мъже с руси или червеникави коси. Един от моряците на Верацано разказва, че индианците носели метални украшения, които приличали на стари ръждясали остриета на ножове. Друг твърди, че видял желязна томахавка, окачена на стената на индианска колиба. Има слухове за моряк, открил вдлъбнат железен съд, използван за купа.

— Викингски шлем — предположи Джордино.

Уензди се усмихна и спокойно продължи:

— Едва когато холандците започват да се заселват в долината, като построили крепост близо до днешния Олбъни през 1613 година и започнали да учат племенните езици, легендите за миналото започнали да излизат на повърхността.

— И какво разкриват тия легенди?

— Трудно е да се отдели митът от факта — отговори Уензди. — Приказките, предавани от уста на уста през вековете, са много неясни, разбира се, и не са подкрепени с никакви доказателства. Една от легендите например разказва за диви брадати мъже с бяла кожа и твърди глави, които блестели на слънцето, мъже, които пристигнали и построили селище в долината. Когато някои от тях заминали за дълго…

— Магнус Сигватсон и стотината му мъже, които тръгнали да проучват запада — прекъсна го Кели.

— Да, запознат съм с руническите камъни, които откри баща ви, и техния превод — отвърна невъзмутимо Уензди. — Разказът говори, че когато индианците, които не считали кражбата за престъпление, започнали да крадат и колят добитъка, докаран от земи отвъд морето в лодките на новопристигналите, тогава започнали и битките в знак на отмъщение. Диваците с косми по лицето, както ги наричали те, си върнали живата стока и отрязали ръцете на крадците. За нещастие един от крадците се оказал синът на местния вожд. Разяреният вожд събрал другите племена от долината. Едното племе било мунсе ленапе, което било свързано с алгонкините. Общите сили нападнали селището на чужденците и го разрушили, като изклали всички в него. Една от версиите казва, че няколко от жените и децата били отвлечени като роби, но такава практика започва да се прилага много по-късно.

— Сигурно е било шок за Магнус и хората, като са се завърнали и видели посечени семействата и приятелите си.

Уензди кимна.

— Можем само да предполагаме. Но след това дошъл техният ред. Легендата описва голяма битка с дивите мъже с блестящи глави, които убили хиляди индианци, преди да умре и последният им човек.

— Доста потискаща история — измърмори Кели.

Уензди разпери ръце.

— Кой може да каже дали е вярна, или не.

— Звучи странно, че не са открити никакви следи от селището — отбеляза Пит.

— Легендата говори, че индианците, изпаднали в разбираем гняв, разрушили и опожарили всяка следа от селището на новозаселниците, като унищожили всичко над земята и нищо не останало за по-късните археологически проучвания.

— Споменавало ли се е за пещера?

— Единственото, което знам, е за руническите скални надписи, намерени от доктор Еган.

Пит само гледаше Уензди и мълчаливо го чакаше да продължи.

Уензди го разбра.

— Има обаче няколко необясними обстоятелства. Например един значителен преход, наблюдаван в долината Хъдсън, започнал около 1000 година от нашата ера. Жителите изведнъж открили земеделието и започнали да отглеждат свои собствени зеленчуци, фермерството станало източник на прехрана заедно с ловуването, риболова и брането на плодове. Горе-долу по същото време те започнали да укрепват селата си с камъни и вертикални трупи, подсилени със земни насипи. Построили също продълговати колиби с платформи за спане, вградени в стените, нещо, което в по-ранни времена никога не били правили.

— Значи намеквате, че викингите им показали как да отглеждат земеделски култури и да строят здрави къщи. И след голямата битка индианците започнали да изграждат укрепления за защита в случай на ново масирано нападение от чужденци.

— Аз съм реалист, господин Пит — каза Уензди. — Нищо не намеквам. Това, което ви разказвам, е древно предание и хипотеза. Докато не се открият абсолютни доказателства, които да кажат нещо повече от руническите надписи върху камъни, чиято автентичност е потвърдена без съмнения от страна на повечето археолози, ние можем да приемаме разказите само като легенди и митове и като нищо друго.

— Сигурна съм, че баща ми е открил доказателство за съществуване на викингско селище — вметна тихо Кели. — Но той умря, преди да разкрие проучванията си, а освен това не можем да намерим неговите записки или дневници.

— Искрено се надявам да имате успех — призна честно Уензди. — И на мен повече от всичко ми се иска да вярвам, че долината Хъдсън е била посещавана и обитавана шестстотин години преди испанците и холандците. Може да бъде забавно да се пренапишат историческите книги.

Пит стана, наведе се над бюрото и подаде ръка на доктор Уензди.

— Благодарим ви, докторе. Признателни сме ви, че ни отделихте от времето си.

— Няма защо, беше ми приятно. — Той се усмихна на Кели. — Моля ви, уведомете ме, ако откриете нещо.

— Още един въпрос.

— Да?

— Има ли други викингски артефакти освен споменатите от ранните изследователи?

Уензди се замисли за миг.

— Сещам се за съобщение за един фермер, който намерил стара ръждясала верижна ризница през двайсетте години на по-миналия век, но не знам нито какво е станало с нея, нито дали някой учен я е изследвал.

— Още веднъж ви благодаря.

Те се сбогуваха с Уензди, напуснаха кабинета му и тръгнаха към паркинга. Тъмни облаци се струпваха и подсказваха, че само след минути щеше да плисне дъжд. Стигнаха до колата и се качиха в мига, в който паднаха първите капки. Настроението им беше унило, когато Джордино пъхна ключа в ключалката за запалването и го завъртя.

— Татко откри селището — заяви уверено Кели. — Знам го.

— Проблемът ми е — каза Джордино, — че не мога да направя връзка между селище и пещера. Струва ми се, че не е имало нито селище, нито пещера.

— Макар че следите от селище са заличени, сигурен съм, че има пещера, която съществува до ден-днешен — каза Пит.

— Ще ми се да знаех къде — каза Кели замислено. — Джош и аз така и не я намерихме.

— Индианците вероятно са запечатали входа й — предположи Джордино.

Кели се загледа замечтано през прозореца в дърветата, ограждащи паркинга.

— В такъв случай никога няма да я открием.

— Предлагам да започнем да търсим от реката под стръмните скали — подметна уверено Пит. — Да се открие пещера в скала под земята е напълно възможно чрез хидроакустична станция със страничен обзор. Можем да вземем лодка на НЮМА и датчик и да се приготвим да тръгнем още вдругиден.

Джордино включи на първа скорост и тъкмо излизаше от района на паркинга, когато клетъчният му телефон иззвъня.

— Джордино. — Той замълча и след малко рече: — Един момент, адмирале. Той е тук. — Джордино подаде телефона на седналия на задната седалка Пит. — Сандекър е.

— Да, адмирале — каза Пит и следващите три минути остана безмълвен, само слушаше. Накрая каза: — Да, сър. Тръгваме. — Той върна телефона на Джордино. — Иска ни да се върнем във Вашингтон възможно най-бързо.

— Проблем ли има?

— По-скоро спешен случай.

— Каза ли за какво става дума? — попита Кели.

— Изглежда, че Къртис Мърлин Зейл и приятелчетата му от „Цербер“ са на път да предизвикат бедствие, много по-тежко от това с „Емърълд долфин“.