Клайв Къслър
Възкръсналите (41)

39.

Марлис Кайзер излезе от кухнята на верандата, като чу тупкащия звук на хеликоптер, приближаващ се към фермата й извън Монтечело, Минесота. Къщата й беше типична за среднозападната фермерска архитектура — дървена конструкция, комин, излизащ от всекидневната през горните спални, и островръх покрив с два фронтона. Върху широка затревена морава се издигаше червен обор, чиято примитивна външност бе запазена. Имотът някога е представлявал мандра, но сега оборът бе превърнат в кабинет на Марлис Кайзер, а тристате акра с пшеница, царевица и слънчоглед бяха дадени на изполица и продадени на пазара. Зад фермата земята се спускаше към бреговата ивица на езерото Бертрам. Синьо-зелените води бяха оградени от дървета, а плитчините — осеяни с листа на водни лилии. Бертрам беше известно на рибарите, които идваха от Минеаполис, за да ловят дребни сладководни риби, риби луна, щуки и костури, с които езерото се зарибяваше редовно. В него живееше също и голямо стадо главочи, които започваха да кълват след залез-слънце.

Марлис засенчи очите си от ранното утринно слънце, докато наблюдаваше как тюркоазният хеликоптер с черни букви НЮМА, изписани от двете страни на фюзелажа, се спусна над покрива на обора и застина неподвижно за малко над двора, преди да докосне с колесника си тревата. Воят на двата газотурбинни мотора заглъхна и лопатите на ротора бавно спряха да се въртят. Врата се отвори и оттам бе спусната стълба, чието последно стъпало беше малко над земята.

Марлис пристъпи към слизащата млада жена, чиято светлокестенява коса блестеше на слънцето. След нея се появи нисък, набит мъж с къдрава черна коса, който отдалече приличаше на италианец. Накрая слезе висок мъж с тъмна чуплива коса и обветрено лице, набраздено от широка усмивка. Той прекоси двора по начин, който й напомни за покойния й съпруг. Когато се приближи до нея, тя видя, че гледа в най-зелените очи, които някога бе срещала.

— Госпожа Кайзер? — попита той меко. — Аз съм Дърк Пит. Разговарях с вас снощи, че ще долетя от Вашингтон, за да се срещнем.

— Не ви очаквах толкова скоро.

— Късно снощи реактивен самолет ни закара до научноизследователската станция на НЮМА край езерото Сюпириър в Дълът. После наехме хеликоптер и долетяхме до Монтичело.

— Виждам, че лесно сте намерили мястото.

— Упътванията ви бяха съвсем точни.

Пит се обърна и представи Ал и Кели. Марлис прегърна майчински Кели.

— Дъщерята на Елмор Еган! Такова вълнение е това. Радвам се да се запознаем. Баща ви и аз бяхме много добри приятели.

— Знам — усмихна се Кели, — той често ми е говорил за вас.

Тя замести поглед от единия към другия.

— Закусвали ли сте?

— Откакто напуснахме Вашингтон, не сме слагали залък в устата — отвърна искрено Пит.

— Ще ви приготвя яйца с бекон и палачинки до двайсет минути — предложи сърдечно Марлис. — А в това време вие можете да се разходите из нивите и край езерото.

— Сама ли поддържате фермата? — попита Кели.

— О, мила, не. Давам я на изполица на един съсед. Той ми плаща процент върху продадената реколта на текущите пазарни цени, които в днешно време са доста ниски.

— Съдейки по портала към пасището оттатък пътя, по входната врата към долното ниво на обора и на сеновала отгоре, вие сте имали млекодайни животни.

— Много сте наблюдателен, господин Пит. Съпругът ми произвеждаше млечни продукти почти през целия си живот. Но сигурно и вие имате малък опит в това.

— Прекарах едно лято във фермата на чичо ми в Айова. Научих се да стискам последователно пръсти, за да изхвърлям струи мляко в кофата, но така и не схванах чалъма на истинското доене.

Марлис се засмя.

— Ще ви извикам, когато сложа кафетата.

Пит, Джордино и Кели тръгнаха покрай нивите и оттам към мястото за лодки, където взеха една от лодките, които Марлис даваше под наем на рибарите. Пит натисна веслата и плъзна лодката по езерото. Вече се връщаха, когато Марлис ги извика от верандата.

Докато се настаняваха около масата в старомодната селска кухня, Кели каза:

— Това е много мило от ваша страна, госпожо Кайзер.

— Моля наричай ме Марлис и ме считай за стара семейна приятелка.

Докато се хранеха, се впуснаха в общи разговори, като се почна от времето, после за езерния риболов и накрая — за трудната икономика, пред която беше изправено фермерството в цялата страна. Едва след като чиниите и приборите бяха измити с помощта на Джордино, който ловко зареди и пусна миялната машина, разговорът се насочи към руническите скални надписи.

— Баща ми никога не ни е обяснявал интереса си към руните — заговори Кели. — Майка ми и аз го придружавахме на екскурзиите му да ги търси, но на нас двете ни беше по-забавно самото лагеруване и пътуването, отколкото търсенето на стари камъни с надписи.

— Библиотеката на доктор Еган беше пълна с книги за викингите, но нямаше никакви бележки и записки за тях — добави Пит.

— По-правилно е да се каже „северните хора“, господин Пит — поправи го Марлис. — „Викингите“ е термин за скитащите по моретата нашественици, които били безстрашни и свирепи в битките. Векове по-късно те вероятно са били наричани пирати или морски разбойници. Епохата на викингите започва, когато те нападат манастира Линдисфарн в Англия през седемстотин деветдесет и трета година. Нахлували от север като призраци, плячкосвайки Шотландия и Англия, докато накрая Вилхем Завоевателя, нормандец, чиито предци били норвежци, спечелил битката за Хастингс и станал крал на Англия. От осемстотната година нататък викингите бродели из Европа и Средиземноморието. Царуването им било кратко и мощта им намаляла към тринайсетия век. Последният им епизод бил подписан, когато последният от тях напуснал Гренландия през 1450 година.

— Имате ли някаква представа защо толкова много рунически камъни са намирани из Средния запад?

— Северните саги, особено исландските, разказват за мореплаватели и жители на Исландия и Гренландия, които се опитвали да колонизират северните брегове на Съединените щати между годините 1000 и 1015 от нашата ера. Трябва да допуснем, че те са предприемали експедиции за проучване на сърцето на страната ни.

— Но единственото твърдо доказателство, че те са идвали от Северна Америка, е тяхното заселване в Ланс о Медоу в Нюфаундленд — каза Пит.

— Ако те са плавали и установявали колонии във Франция, Русия, Англия, Ирландия и крайните територии на Средиземноморието — възрази Марлис, — очевидно е, че са могли лесно да навлязат в средна Америка по река Сейнт Лорънс или покрай Флорида и по Гълфстрийма — нагоре по Мисисипи. Могли са да използват вътрешните речни системи, за да проучват по-широки райони на страната.

— Както сочат камъните с рунически надписи, оставени след тях — вметна Джордино.

— Не само от северните хора — поясни Марлис. — Много хора от Стария свят са пристигали в Америка преди Лайф Ериксон и Христофор Колумб. Древните мореплаватели на много култури са плавали по Атлантическия океан и са изследвали нашите брегове. Ние сме намирали камъни с надписи с египетски йероглифи, кипърски писмени знаци и иберийската азбука огам. Много над двеста камъни, изписани с огамската азбука, използвана предимно от келтите в Шотландия, Ирландия и Иберия, са намерени и разчетени. Страната е пълна с камъни с издялани върху тях надписи, които тепърва предстои да се разчетат. Ранните хора може да са бродили по нашите земи още преди четири хиляди години. — Тя замълча, за да произведе ефект. — И азбучните надписи са само половината от тях.

Кели гледаше и не вярваше на ушите си.

— Значи има още?

— Като петроглифите — предположи Пит.

— Като петроглифите — повтори като ехо Марлис и кимна. — Стотици описани примери на издялани образи върху камък на кораби, животни, богове и богини. Има лица с птици, много наподобяващи на онези от древна Гърция, глави на хора, които са почти еднакви с издяланите из Средиземноморието в класическите времена. Птици в полет са едни от най-предпочитаните, както и коне и лодки. Има дори петроглифи на животни, неприсъщи за двете Америки, като носорози, слонове и лъвове. Голям брой изображения са свързани с астрономията и изобразяват звезди и съзвездия, чиито положения върху камъка съответстват на положенията им на небето преди хиляди години.

— Както ви казах по телефона — заговори Пит, — ние разследваме увлечението на бащата на Кели по сериите рунически камъни, които той открил и изследвал преди петнайсет години.

Марлис се загледа за миг в тавана, докато си припомняше.

— Доктор Еган изучаваше серии от трийсет и пет рунически камъни, които говорят за група от северни хора, проучвали Средния запад през 1035 година от нашата ера. Спомням си, че той беше обсебен от надписите с надеждата те да го отведат към пещера. Къде обаче, не знам.

— Имате ли някакви записки за тях?

Марлис плесна с ръце.

— Това е щастливият ви ден. Елате в кабинета ми, където съм ги класифицирала в папки.

 

 

Някогашният обор, построен за млекодайния добитък, беше преустроен в огромен кабинет. Сайвантът го нямаше и високият таван беше открит. Редици от библиотекарски лавици заемаха половината пространство. В средата на помещението имаше огромна четвъртита маса с изрязана до средата й част от плота, откъдето Марлис влизаше и сядаше да работи пред два компютъра. Масата беше отрупана със снимки, папки, книги и подвързани доклади. Оттатък писалището имаше широк монитор. Лавиците под него съдържаха видеоленти и дискове. Старата дървена врата беше равномерно овехтяла и по нея все още се виждаха резки и вдлъбнатини от рогата на кравите, когато са влизали и излизали за доене. През вратата се виждаше лаборатория, стените и пода на която изглеждаха като посипани с бял прах.

Едната страна на просторната стая беше пълна с артефакти, керамични изделия във вид на делви, човешки глави и фигури и животни. Няколко от тях бяха остроумни интерпретации на доста комични на вид хора в странни, а някои и в изкривени пози. Най-малко сто по-малки неопределими артефакти бяха запазени в голяма стъклена витрина. Вниманието на Пит бе привлечено от няколко каменни маски, много подобни на маските, които бе виждал в музеите в Атина, Гърция. Сред тях нямаше нито една, издялана от американски индианци, която да увековечи член на тяхно племе. Всички барелефи бяха образи на мъже с къдрави бради — интересен феномен, тъй като местните жители на Северна, Централна и Южна Америка са имали късмета никога да не се бръснат.

— И всички тези неща са намерени в Съединените щати? — попита Пит.

— Да, във всеки щат от Колорадо, през Оклахома до Джорджия.

— А артефактите?

— Те са предимно инструменти, няколко древни монети и оръжия като прибавка.

— Имате удивителна колекция.

— Всичко, което виждате, ще отиде в университетския архив и музея след смъртта ми.

— Забележително е колко много древни хора са идвали дотук — отбеляза Кели с благоговение.

— Нашите предци са били също толкова любознателни като нас за това какво има отвъд хоризонта — и Марлис посочи с ръка креслата и дивана, докато оглеждаше полиците с книги. — Настанявайте се, а аз ще потърся архивите с надписите, предизвикали интереса на баща ти.

След по-малко от минута тя намери онова, което търсеше, и извади две дебели папки с метални машинки и ги занесе върху писалището. Едната съдържаше над сто снимки, а другата беше издута от листове.

Тя постави една снимка на голям камък с надписи, до който стоеше и тя самата.

— Това е камъкът Бертрам, намерен от другата страна на езерото от ловец през 1933 година. — След това отиде до висок шкаф и извади оттам нещо, наподобяващо бяла гипсова отливка. — Обикновено правя снимки, след като първо поръсвам надписите с талк или тебеширен прах. Но ако е възможно, полагам няколко пласта течен латекс. След като изсъхне, го донасям до лабораторията и правя отливка с мокър гипс. Когато тя се втвърди, я репродуцирам върху хелиографна машина и подсилвам вдлъбнатите изображения или надписи. Тогава буквите и символите изпъкват в корозирания камък, които остават невидими за невъоръженото око.

Пит се вгледа в знаците, наподобяващи клони.

— Малко от буквите са същите като настоящата ни азбука.

— Писмото е комбинация от старогерманска руническа азбука и по-късната скандинавска руническа азбука. Първата наброява двайсет и четири руни или букви, а втората — шестнайсет. Произходът на руническото писмо се е загубил във времето. Има слаба прилика на древния гръцки език и латинския, но учените смятат, че основната руническа азбука води началото си от първи век заедно с германските култури, които са свързани с тевтонския език на онова време. Към третия век той мигрира в северните страни.

— Кое ви кара да сте сигурна, че каменните надписи не са фалшиви? — въпросът зададе Джордино, вечният скептик.

— Много причини — отвърна Марлис мило. — Първо, полицейските експерти по фалшификации изследваха няколко камъка и изразиха единодушно мнението, че гравираните надписи са правени от една и съща ръка. Всички букви са еднакви. Второ, кой ще вземе да пропътува три хиляди и петстотин километра из цялата страна, за да дълбае рунически надписи за северни изследователски експедиции, ако такива изобщо не е имало? С каква цел? Освен това, ако са фалшиви, те са направени от някого, който трябва да е владеел отлично езика и азбуката, както е удостоверено от съвременните специалисти по рунология, които не са открили никакви неправилни вариации в буквите. Трето, Бертрамският рунически камък е първият открит, според местните историци, от племето оджибве, които разказали за него на ранните заселници през 1820 година. После разказът им бил записан и от френски трапери. Звучи изключително невероятно някой друг да е гравирал камъните много преди районът да е бил населен. И накрая, четвърто: въпреки че радиовъглеродните анализи се правят само на органични материали, а не на камъни, единственият метод да се установи възрастта е да се изучи степента на ерозията върху камъка в течение на годините. По изложените на атмосферните влияния надписи и твърдостта на камъка може да се установи приблизително кога в древността са издълбани буквите. Съдейки доколко е изронен и разрушен камъкът от вятъра, дъжда и снега, те датират от периода между 1000 г. и 1150 г. от нашата ера, което е напълно приемливо.

— Намирани ли са артефакти във или около камъните? — попита пак Джордино.

— Никакви, които да са издържали на дългите години на открито.

— Не е необичайно — обади се Пит. — Малко са артефактите, намерени случайно по пътя на Коронадо, векове след неговия поход от Мексико чак до Канзас.

— Ето и въпрос за един милион долара — обърна се Джордино към Марлис. — Какво казва камъкът?

Марлис взе един компактдиск и го пусна в терминала си. След малко буквите, подсилени върху отливката от течен латекс, се появиха на екрана в пълни подробности. Бяха общо четири реда от близо 140 букви.

— Ние може никога да не постигнем съвсем точен превод — заговори тя, — но шестима рунолози оттук и от Скандинавия са на мнение, че надписите гласят следното: „Магнус Сигватсон мина по този път в годината 1035 и заяви, че правото на собственост на земите от тази страна на реката има брат му Бярни Сигватсон, вождът на нашето племе. Хелган Сигтриг убит от скрелингите“. „Скрелинги“ се превежда като „варвари“ или „мързеливи невежи“, или, на стария местен говор — „окаяни хора“. Трябва да приемем, че Сигтриг е бил убит при раздор с местни индианци, ранните предци на сиуксите и оджибвеите.

— Магнус Сигватсон. — Пит произнесе името тихо, натъртвайки на всяка сричка. — Брат на Бярни.

Марлис въздъхна замислена.

— В една сага се споменава, че Бярни Сигватсон, заедно с няколко кораба с колонисти, се отправил от Гренландия на запад. В по-късните саги пък се говори, че Сигватсон и хората му били погълнати от морето и никой повече не ги видял.

— А другите трийсет и четири камъка — попита Пит, — те какво разкриват?

— За повечето от тях се смята, че са служили за гранични обозначения. Магнус бил много амбициозен. Той обявил четвърт от територията на днешните Съединени щати за собственост на брат си Бярни и неговото племе. — Тя замълча, за да хвърли поглед на друга отливка на надпис на монитора. — Този пък гласи: „Магнус Сигватсон слезе на брега тук“.

— Къде е бил намерен този камък? — попита я Джордино.

— На нос Барк, който се издава навътре в залива Сискивит.

Пит и Джордино си размениха насмешливи погледи.

— Тези имена нищо не ни говорят — поясни Пит.

Марлис се разсмя.

— О, извинете. Заливът Сискивит се намира в езерото Сюпириър в Уисконсин.

— А другите камъни? — обади се Кели.

— Въпросните северни хора били доста многословни, като се вземе предвид, че вероятно по-малко от четвърт от руническите камъни, гравирани от тях, са намерени и преведени. Първият и последният бяха открити край нос Краун в южната точка на езерото Чамплейн — каза тя и погледна Пит с лека усмивка. — Това е в горната част на щата Ню Йорк.

Пит й се усмихна любезно в отговор.

— Него го знам.

— Там — продължи Марлис — са намерени три камъка на различни места край Големите езера, което предполага, че северните хора са плавали по воден път на север към река Сейнт Лорънс. После те дошли по езерата до брега на залива Сискивит. След като стигнали там, според мен те са пренасяли лодките си от един водоизточник до друг, докато стигнали река Мисисипи и по нея са се отправили на юг.

— Но езерото Бертрам не е на пътя на реката — вметна Кели.

— Не е, но ние сме само на три и половина километра. Моето предположение е, че северните хора са слезли на брега и са вървели за кратко навътре в сушата, а после са продължили по течението на реката.

— И докъде са стигнали? — попита Джордино.

— Скалните надписи са намерени по лъкатушещия път през щатовете Айова, Мисури, Арканзас и Канзас. Най-далечният камък е намерен от бойскаутски отряд близо до Стърлинг, Колорадо. После ние изчислихме, че те са се върнали обратно до Мисисипи, където са били оставили лодките си. Един камък беше намерен на западния бряг на реката край Мемфис, чийто надпис гласи: „Лодките остават тук, пазени от Олафсон и Тугвасон“.

— От тази точка — продължи тя, — те вероятно са отплавали по река Охайо и са навлезли по река Алегени, откъдето са продължили към езерото Ери, преди да се върнат по същия път до езерото Чамплейн.

По лицето на Кели се изписа недоумение.

— Не ми е ясно какво искаш да кажеш с „първия и последния камък“?

— Най-близкото ни обяснение е, че руническият камък от езерото Чамплейн беше първият, описан в началото на експедицията. Трябва да има и други, но такива не бяха намерени. Когато след близо година те са се върнали, са издялали втори надпис върху камъка, под първия.

— Може ли да ги видим? — попита Пит.

Марлис натисна няколко клавиша на клавиатурата и на монитора се появи голям камък. Като се съдеше по мъжа, седнал върху него, височината на камъка беше около три метра. Камъкът лежеше в дълбоко дефиле.

Над десетте реда надписи беше гравиран петроглиф на викингски кораб, завършен с ветрила, гребла и със защитни прегради отстрани.

— Този е груб — поясни Марлис. — Никой от епиграфистите, изучавали камъка, не даде стопроцентово мнение за посланието. Но преводите са доста сходни в смисъла на текста — и тя започна да превежда дългият надпис.

„На разстояние шест дни път по фиорда от селището с нашите семейства Магнус Сигватсон и неговите 100 другари останаха тук и обявиха цялата земя, която се виждаше от водата, на моя родственик и вожд на нашето племе, Бярни Сигватсон и нашите деца.

Земята е по-голяма, отколкото предполагахме. По-голяма е дори от нашето любимо отечество. Всички сме добре снабдени с провизии, а петте ни малки кораба са здрави и солидно ремонтирани. Няма да се върнем по този път още много месеци. Дано Один ни закриля от скрелингите!“

— Трябва да ви предупредя — продължи Марлис, — че преводите са доста неясни и вероятно не предават първоначалното значение. Вторият надпис, гравиран при завръщането им, гласи: „Четиринайсет месеца след като напуснахме семействата си, ние сме на няколко дни плаване по фиорда до пещерата под високите скали до домовете ни. От 100 сега останахме 95. Благодарни сме на Один, задето ни закриля. Земята, която обявих на името на брат ми, е по-голяма, отколкото си мислехме. Ние открихме рай. Магнус Сигватсон“.

— Под текста е и годината 1036.

— Шест дни по фиорда — повтори Пит замислен. — Това предполага, че северните хора са имали селище в Съединените щати.

— Било ли е открито някога мястото? — поинтересува се Джордино.

Марлис поклати глава.

— Археолозите тепърва ще търсят да открият такова под Нюфаундленд.

— Трябва да се питат защо е изчезнало напълно.

— Според една древна легенда голяма битка се водила със странни диви мъже от запад, които имали брадички с дълги косми и блестящи глави.

— Блестящи глави ли? — попита объркана Кели.

— Шлемове — усмихна й се Пит. — Вероятно става дума за шлемовете, които викингите са носели по време на сражения.

— Странно е, че не е открито никакво археологическо доказателство за мястото — каза Кели.

Пит я погледна.

— Баща ти е знаел къде е то.

— Защо мислиш така?

— А защо иначе той ще стане толкова фанатичен в търсенето на рунически камъни? Моето предположение е, че баща ти е търсел пещерата, спомената в последния надпис. Причината той изведнъж да изостави проучванията си е, че вероятно я е открил.

— Без папките и записките му — намеси се Джордино, — нямаме никаква сламка, за която да се хванем. Без отправна точка, откъдето да предприемем търсенето, само ще се лутаме в тъмното.

Пит се обърна към Марлис.

— Нямате ли нещо от доктор Еган, което може да ни насочи към някакви данни, които е събирал?

— Той не беше човек, който обичаше да води кореспонденция по пощата или по имейла. Аз имам само незначителен брой писмени документи с неговия подпис. Цялата ни размяна на информация ставаше по телефона.

— Не съм изненадана — смънка обидено Кели.

— И е бил прав — подметна Джордино. — Като се има предвид проблемите му с „Цербер“.

Пит се загледа в пространството, без да вижда нищо. После отмести поглед към Кели.

— Ти и Джош казахте, че сте претърсили фермата за тайната лаборатория на баща ти и не сте я открили.

Кели кимна.

— Така е. Претърсихме всеки сантиметър от собствеността ни и собствеността на съседните ферми от двете страни. Но не открихме нищо.

— Ами стръмните скали край реката?

— Там беше едно от първите места, които огледахме. Дори повикахме катерачи да проверят скалистите склонове. Те не откриха никаква следа от пещери или пътека, или стълба по лицевата страна на скалите.

— Ако единственият надпис, споменаващ за пещера, е на първия рунически камък, защо е нужно да се броди из храсталаците в цялата страна за повече надписи, които не разкриват нищо повече?

— Той не е знаел това, когато е предприел търсенето — предположи Пит. — Сигурно се е надявал, че другите камъни могат да му дадат повече следи. Но търсенето му се е оказало напразно и следата винаги го е отвеждала право към първия рунически камък.

— Какво го е подтикнало да търси на първото място? — отправи въпроса си Джордино към Кели.

Тя поклати глава.

— Нямам представа. Татко никога не е споделял с мама и мене какво търси.

— Пещерата във високите скали — изрече бавно Пит.

— Мислиш, че тъкмо това е търсил?

— Да — отвърна уверено Пит.

— И според теб намерил ли я е?

— Да — повтори Пит.

— Но няма никаква пещера — възрази Кели.

— Въпросът е да търсиш там, където трябва. И ако ние също я намерим, тя ще отвори вратата на куп загадки, включително на бащиния ти таен проект.

— Трябва да тръгнете в друга посока — вметна Марлис.

— Каква? — попита Пит.

— Вярвам, че ще ви бъде от полза, ако се посъветвате с доктор Джери Уензди.

— И той е…?

— Водещ експерт по древните индийски племена в долината на река Хъдсън. Той може би ще хвърли известна светлина върху връзката със северните хора.

— Къде можем да го намерим?

— В колежа „Меримаунт“ в Таритаун, щата Ню Йорк. Доктор Уензди е професор по история на културите.

— Знам го „Меримаунт“ — обади се Кели. — Това е женски католически колеж, който се намира оттатък реката срещу фермата на татко.

Пит погледна Джордино.

— Какво ще кажеш?

— Когато търсиш историческо съкровище, никога не можеш да направиш достатъчно проучване.

— И аз винаги съм казвал това.

— Струва ми се, че съм го чувал някъде.

Пит се обърна и подаде ръка на Марлис.

— Марлис, благодаря ти много. Благодаря ти за гостоприемството и за това, че ни помогна.

— Няма защо. Просто ми създадохте клюки за съседите.

Тя остана да наблюдава, засенчила с ръка очите си, хеликоптера на НЮМА, който се издигна към безоблачното небе и пое по курс към Дулут. Мислите й се върнаха отново към Елмор Еган. Той беше пълен ексцентрик, чудат човек, но обичлив, припомни си тя. Дълбоко се надяваше да ги е упътила правилно и доктор Уензди да им предостави крайната следа към смелото им начинание.