Клайв Къслър
Възкръсналите (15)

13.

— Свободни сме — каза Джордино и направи знак през дебелото стъкло на леководолаза, който бе откачил куката и въжето от халката на „Ъбис навигейтър“. После го изчака да направи последна проверка на подводния апарат и тогава запълни баластните цистерни за бавно спускане към морското дъно. След няколко минути главата и маската за лице на гмуркача се показаха зад един от четирите отвора за наблюдение, а след тях и юмруците му с вдигнати палци.

— Всички системи са в изправност — уведоми Пит членовете от екипажа в командния център на „Дийп инкаунтър“, които отново щяха да наблюдават спускането им от повърхността до морското дъно.

— При нас всичко изглежда добре — отвърна Бърч. — Кажете, когато сте готови.

— В момента пълня баластните цистерни — съобщи Джордино.

„Ъбис навигейтър“ щеше да започне да слиза надолу, като се напълнеше с вода горната баластна цистерна. Когато стигнеше до дъното, изключително голямото налягане щеше да затрудни работата на помпите, затова от дъното на подводния апарат бяха спуснати тежести, които щяха да му помогнат да се издигне на повърхността.

Мозъчният център на четиричленния „Ъбис навигейтър“ представляваше сфера от сплав с титан, в която се намираха лоцманът и техниците, отговарящи за състоянието на животоподдържащите системи, външните светлини, телевизионните камери и двата манипулатора. Последните бяха монтирани под заобления корпус и стърчаха навън като ръцете на робот в научнофантастичен филм. Под механичните им пръсти висеше метална кошница, където се пускаше всяка находка, взета от морското дъно. Свързани с тръбната рамкова конструкция около обитаемата сфера, се намираха херметичните кожуси на електрониката, батериите и съобщителната апаратура. Макар че имаха сходни цели и в основни линии бяха оборудвани с еднаква апаратура, „Навигейтър“ и „Слут“ си приличаха колкото санбернарско куче и муле. Единият носеше манерка с бренди, а другият — един или повече човека.

Този път „Навигейтър“ имаше на борда си трима души. Мисти Греъм тръгна с Дърк и Ал по две причини. Първата, защото с какъвто и проект да се заемеше, тя се отдаваше на него с цялата си душа. След като изучи за три минути плана на палубите на „Емърълд долфин“, тя знаеше повече за специфичното разположение на отсеците от всички други на борда на научноизследователския кораб. И втората, за нея това беше сгоден случай да изследва морските организми в дълбоките води.

След като Пит натовари телевизионните камери и ги провери, той прегледа и животоподдържащата система и най-накрая нагласи една от малките накланящи се седалки в удобно за изтощеното си тяло положение. Приготви се за дългото отегчително пътуване до морското дъно, като се залови да решава кръстословици. От време на време вдигаше поглед и се взираше през единия отвор за наблюдение, докато светлината от повърхността започна да губи червените, зелените и жълти цветове, преди да стане тъмносиня и накрая — непрогледно черна. Тогава той включи една от външните лампи, но не видя нищо интересно. Никоя любопитна морска животинка не си направи труда да огледа странния нашественик, нахлул в нейното водно царство.

Те навлязоха в черната триизмерна вселена на океанска средна зона — безкраен регион, обхващащ водното пространство между сто и петдесет метра под повърхността и сто и петдесет метра над морското дъно. Тук те приеха и първия си посетител.

Пит остави кръстословицата, за да погледне през левия отвор за наблюдение и видя насреща си един морски дявол, който се спускаше заедно с „Навигейтър“. Малко риби бяха грозни и уродливи като морския дявол. Той имаше очи като мъниста с цвета на сивата перла, а от дупка в носа му стърчеше право нагоре рог, чийто връх излъчваше малко сияние — примамка, с която привличаше вечерята си в безбрежната чернота.

Без люспи, за разлика от братовчедите му, обитаващи водите близо до повърхността, той беше защитен от набръчкана кафява кожа, наподобяваща гниещ пергамент. Огромна уста, пълна с малки, остри като игли зъби, заемаше долната част на главата като зееща пещера. Ако го срещнеше пираня, която също беше дълга колкото него — няколко сантиметра, тя бързо щеше да се завърти обратно и да побегне.

Пит се усмихна.

— Ето ти чудесен пример за изтърканото клише — лицето му е красиво само за майка му.

— В сравнение с други обитатели на морските дълбини — обади се Мисти, — морският дявол е направо великолепен.

Любопитството на грозничкото месоядно животинче скоро се изпари и то отплава обратно в непрогледния мрак.

На дълбочина около 600 метра те се натъкнаха на странни морски организми, познати като сифонофори — пихтиести хищници във всякакви форми и размери, някои дълги не повече от два сантиметра, други, стигащи до трийсет и пет-шест сантиметра. Тяхното царство заема 95 процента от водата на планетата Земя и въпреки това са все още загадка за океанолозите — рядко могат да се видят и уловят.

Мисти се почувства в стихията си, докато наблюдаваше опиянена невероятно красивите дълбоководни сифонофори. И те като пихтиестите си братовчеди, обитаващи повърхностните води, бяха леко прозрачни и в поразително луминесцентни цветове, както и в най-различни своеобразни форми и съчетания. Телата им съдържат многобройни вътрешни органи, понякога с повече от сто стомаха, обикновено видими през прозрачната им обвивка. Много от тях имат дълги ефирни пипала, достигащи над трийсет метра. На други пък пипалата са по-перушинести, а на трети приличат на влакнести бърсалки за прах. Те се разгръщат във вид на мрежи, в които улавят риби.

Главите на повечето сифонофори се наричат камбани. Те нямат очи и уста, но служат като средство за движение. Водата се поема през няколко клапи, после се изхвърля чрез контракции на мускулите и така лепкавото животинче се изтласква в желаната от него посока, в зависимост от това кои клапи в камбанките се свиват.

— Сифонофорите се плашат от светлината — каза Мисти на Пит. — Можеш ли да я намалиш?

Пит изпълни молбата й и намали светлинните лъчове на „Навигейтър“ до минимум, което пък позволи също така на морските организми да разкрият биолуминесцентните си палитри.

Мисти се прехласна, като видя как плъзгащото се покрай подводния съд създание разви двайсет и пет метровите си пипала в смъртоносна мрежа.

През следващите няколко хиляди метра морската биоложка бързо записваше наблюденията си от зрелищната картина в един бележник, докато пък Пит я записваше на видео- и телевизионните камери. Когато повечето от организмите се загубиха от поглед, останаха само най-мъничките. Те живееха в дълбините под хиляди килограми налягане, тъй като вътрешността на телата им беше равна на силата отвън.

Пит толкова бе погълнат от гледката, че повече не посегна към кръстословиците. Извърна глава от отвора за наблюдение едва когато Джордино го сръга.

— Дъното наближава.

Навън водата започна да се изпълва с така наречения „падащ морски сняг“ — мънички светлосиви частици, състоящи се от мъртви организми и остатъци от морския свят отгоре. Хората в подводния апарат се изпълниха с чувството, че се движат през лека снежна виелица. Пит се запита на какъв ли подводен феномен се дължи по-гъстият на вид сняг в сравнение с онзи, който падаше на светлините и пред камерите на „Сий слут“ вчера.

Той включи всичките лампи и погледна през подовия отвор за наблюдение на „Навигейтър“. Подобно на суша, появяваща се през мъгла, дъното придоби форма под плъзгачите на шейната, когато сянката на автономния подводен апарат се появи върху дънната утайка.

— Стигнахме дъното — предупреди той Джордино.

Джордино забави слизането, като спусна две тежести, за да неутрализира плавателността и движението им надолу и продължи със скоростта на охлюв, докато не спряха само на шест метра над дъното. Като самолет, извършващ перфектно приземяване, с една-две сръчни маневри Джордино закова подводния съд точно над ориентира.

— Браво на тебе — поздрави го Пит.

— Поредното ми безупречно изпълнение — отвърна високомерно Джордино.

— На дъното сме и имаме нужда от упътване — съобщи Пит на Бърч, който се намираше в командния център на кораба на шест километра над тях.

— Ще откриете останките на двеста метра в посока югоизток — разнесе се гласът на капитана през водните дълбини. — Следвайте курс сто и петдесет градуса и ще стигнете над задния край на предната секция, където лайнерът се е разцепил.

Джордино изпълни указанията на Бърч и след петнайсет минути „Навигейтър“ стигна до посоченото място. Гледката на последствията от унищожителния пожар първо с просто око, а после чрез изображението на монитора, подейства на тримата като шок. Те имаха чувството, че надничат в огромна пещера, пълна с овъглен скрап. Единствено очертанията на корпуса подсказваха, че тези останки са от някогашен лайнер.

— Сега накъде? — попита Джордино.

Мисти изучи за няколко минути плана на вътрешните палуби на „Емърълд долфин“ и набеляза ориентировъчните си данни, после огради с кръг мястото и подаде плана на Джордино.

— Искаш ли да влезем вътре? — попита той Пит, знаейки, че отговорът му няма да го зарадва особено.

— Колкото е възможно по-навътре — отвърна Пит. — Ако изобщо е възможно, ще ми се да проникнем в параклиса, където според екипажа е започнал пожарът.

Джордино погледна със съмнение вътрешността на овъглените и злокобни на вид останки.

— Като едното нищо може да се заклещим вътре.

Пит се захили.

— Е, тъкмо ще имам време да си довърша кръстословицата.

— Да — изсумтя Джордино, — и то за цяла вечност. — Саркастичното му поведение беше само поза. Той щеше да скочи с Пит и от моста Голдън Гейт, ако приятелят му се беше качил на перилото. Той сложи леко ръка върху лоста за управление. — Кажи ми къде точно.

Мисти се опита да подмине саркастичния хумор, но мисълта да загине сама, без някога да бъде открита в най-дълбоките води на океана, не беше от приятните.

Преди да даде наставленията си, Пит се обади на „Дийп инкаунтър“, за да докладва за положението им. Оттам обаче никой не отговори.

— Странно — измърмори той объркан, — никой не се обажда.

— Вероятно има повреда в комуникационните съоръжения — предположи със спокоен глас Джордино.

Пит не изгуби повече време в опити да се свърже с командния център. Той провери измервателните уреди за кислорода в животоподдържащата система. Те показваха, че им остава един час престой на дъното.

— Влизай навътре — нареди той на Джордино.

Джордино кимна леко и ръцете му заиграха по бутоните и превключвателите на подводния апарат, насочвайки го към отвора.

Морският свят вече проучваше корабните останки и започваше да се настанява в тях. Вътре имаше няколко риби, скариди и нещо, което можеше да се опише като морски гол охлюв, успял по някакъв начин да се вмъкне в назъбените руини.

Изгорялата вътрешност на лайнера изглеждаше зловеща. Имаше леко водно течение, което обаче не пречеше на Джордино да поддържа равномерно движението на „Навигейтър“. От мрака изплуваха смътните очертания на останките от палубите и напречните прегради. Местейки поглед от плана на кораба към отвора за наблюдение и обратно, Пит изчисли по коя палуба може да се стигне до параклиса.

— Издигни се до четвърта палуба — упъти го Мисти. — Тя води през търговската улица към параклиса.

— Ще опитаме да влезем оттам — потвърди Пит.

Джордино бавно насочи подводния апарат нагоре, без да спуска повече тежести — използва само спомагателните кормилни устройства. Когато стигнаха посочената от Мисти палуба, той задържа апарата неподвижен близо минута над останките и двамата мъже огледаха вътрешността им, осветена от четирите предни лампи. Стопени тръби и електрически кабели висяха като разкривени пипала. Пит включи телевизионните камери и започна да заснема неразборията.

— Едва ли ще можем да минем покрай тази част — каза Джордино.

— Не покрай, а през нея — възрази Пит и насочи носа право в тръбите напред.

Без да спори, Джордино вряза подводния апарат в лабиринта от стопени тръби, висящи от тавана на горната палуба. Тръбите се разделиха и разпаднаха, сякаш бяха направени от чист гипс, и вдигнаха облак пепел, през който апаратът мина безпрепятствено.

— Виж ти, оказа се прав — измърмори Джордино.

— Предположих, че ще станат трошливи, след като са били подложени на толкова силен огън.

Те продължиха през овъглените останки на търговската улица. Нищо не бе останало от луксозните магазини по нея. Единствено почернелите и изкривени напречни прегради подсказваха къде са се намирали. Джордино внимателно управляваше покрай и над останките, издигащи се като хълмиста местност, покрита с назъбени скали от черна лава.

Особено чувство изпълни Мисти при мисълта, че те минават през място, където доскоро са се разхождали мъже, докато жените им са пазарували в магазините, а децата са тичали радостни пред родителите си. Почти й се привидяха призраци, крачещи по търговската улица. Повечето от пътниците бяха измамили смъртта и сега пътуваха за домовете си, отнасяйки спомени, които щяха да ги преследват цял живот.

— Няма много за гледане — отбеляза Джордино.

— Никой търсач на съкровища в потънали кораби не би си губил времето и парите за тази руина — отвърна Пит, загледан в опустошения лайнер.

— Не бих разчитал на това. Знаеш как е — след двайсет години някой ще разтръби, че корабът е потънал с един милион долара в банкноти, затворени в сейфа на корабния касиер. След петдесет години ще се понесе слух, че доларите са петдесет милиона в сребро, а след двеста години ще се твърди, че корабът е потънал с един милиард долара в злато.

— Интригуващо е, като си помисли човек, че през последния век средствата, вложени в търсене на злато под водата, надхвърлят многократно стойността на намереното злато.

— Единствено „Единбург“, „Агоча“ и „Сентръл Америка“ са оправдали хвърлените средства.

— Изключенията в правилото — каза Пит.

— В морето има по-ценни съкровища от златото — намеси се Мисти.

— Да — съгласи се Пит и добави: — И това са съкровища, които не са плод на човешка ръка и тепърва предстои да бъдат открити.

Разговорите замлъкнаха, когато няколко паднали бимса препречиха пътя им. Джордино внимателно прекара „Навигейтър“ през лабиринта, като ожули боята от плъзгачите на шейната.

— Прекалено близо минах — въздъхна той. — Сега въпросът е как да излезем обратно.

— Като стигнем до параклиса — съобщи Мисти.

— А как можем да разберем в тази бъркотия? — попита Пит.

— Има останали няколко характерни ориентира, които мога да сравня с плановете — отвърна тя със съсредоточен израз на лицето. — Продължи още девет метра и спри.

Пит легна по корем и загледа през отвора за наблюдение на пода, докато Джордино изминаваше разстоянието. Накрая подводният апарат спря и увисна в пространството над мястото, където някога е съществувал параклисът на „Емърълд долфин“. Единственото различимо доказателство, сочещо, че се намират над точната площ, бяха стопените подови болтове на пейките.

Пит се наведе над малкото табло за управление на манипулатора. С леко докосване на бутоните и лостовете той спусна разчленената ръка, която започна да прониква и опипва с механичните си пръсти овъглените останки.

След като обходи с ръката десетина квадратни метра и не откри нищо интересно, той се обърна към Джордино.

— Придвижи се с метър и половина напред.

Джордино се придвижи и зачака търпеливо следващото нареждане на Пит. Погълнати от изпълнението на задачите си, двамата почти не разговаряха. След половин час Пит бе претърсил почти цялата площ на параклиса. Както обикновено ставаше, късметът му проработи в последната координатна мрежа и той откри онова, което търсеше. Беше странно на вид вещество, което лежеше като малка усукана купчина върху палубата. Предметът или веществото, дълго петнайсет сантиметра и широко пет сантиметра, не изглеждаше да е било засегнато от пламъците — беше гладко и заоблено. Цветът му също беше необичаен. Вместо черен или сив като всичко наоколо, той имаше зеленикав нюанс.

— Времето ни изтича — предупреди Джордино. — Нямаме достатъчно резервен кислород, за да стигнем благополучно до повърхността.

— Мисля, че открихме онова, за което дойдохме — каза Пит. — Дай ми само още пет минути.

Много внимателно той задвижи манипулатора и бавно пъхна пръстите му под странното тяло, зарито до половината в пепелта. Когато бе хванато здраво, Пит натисна бутон и пръстите го измъкнаха от изпепелените останки. След това той издърпа назад ръката и внимателно разтвори пръстите й, за да пуснат полезния товар в кошницата за находки. Накрая прибра механичната ръка на мястото й.

— Да се прибираме!

Джордино направи бавен 180-градусов завой и се насочи обратно през търговската улица.

Изведнъж нещо прещрака и подводният апарат рязко спря. В първия момент никой не проговори. Мисти притисна ръце в гърдите си от внезапна уплаха. Пит и Джордино се спогледаха и през ума им мина мисъл, че може би завинаги ще останат в капана на това противно място.

— Мисля, че се ударихме в нещо — подметна нехайно Пит.

— Така изглежда — отвърна Джордино, раздразнен като трипръст ленивец, на който не му е харесало листото, което дъвче.

Пит изви назад глава и погледна през горния отвор за наблюдение.

— Като че ли баластната цистерна се закачи на напречна греда.

— Щях да я видя.

— Когато влизахме, нямаше никакви напречни греди. Сигурно е паднала зад нас, след като сме минали.

Мисти беше изплашена и не можеше да проумее как е възможно двамата мъже да приемат с такава лекота създалото се страшно положение. Тя не знаеше, че през дългогодишното си приятелство Пит и Джордино бяха попадали в далече по-опасни положения. Чувството им за хумор беше механизмът, който пропъждаше от умовете им всякакви мисли за страх и смърт.

Джордино леко потегли назад и надолу. Отново се разнесе смразяващ кръвта стържещ звук. После подводният апарат се освободи от клопката и страховитата водна бездна пак потъна в тишина.

— Май баластната цистерна не е наред — съобщи невъзмутимо Пит. — Лошо е пробита и смачкана отгоре.

— Е, поне няма да тече, тъй като вече е пълна с морска вода.

— За щастие няма да ни е нужна за издигането ни.

Външно Джордино изглеждаше спокоен като воденичен вир, но дълбоко в себе си почувства огромно облекчение, когато се изплъзна от плетеницата от останки и изведе отново „Навигейтър“ в открити води. Щом корабните останки останаха зад гърба им и Джордино спусна тежестта за издигане, Пит отново опита да се свърже с повърхността. Пак не получи отговор и очите му добиха замислен вид.

— Не разбирам защо не работи телефонът за свръзка — рече той бавно. — При нас на системата й няма нищо, а те там са къде-къде по-добре оборудвани от нас, за да не могат да се справят с всеки възникнал проблем.

— Законът на Мърфи действа навсякъде, по всяко време — подметна философски Джордино.

— Не мисля, че проблемът е сериозен — обади се Мисти, успокоена, че вече са на път към повърхността и слънчевата светлина.

Пит не направи повече опит да се свърже с „Дийп инкаунтър“. Той изключи снимачната камера и външното осветление, за да съхрани акумулаторната мощност в случай на непредвидени обстоятелства. После се отпусна на седалката и се залови отново с кръстословицата. Скоро я довърши без 22 водоравно — змия с пръстен на шията. Накрая реши да убие времето си в дрямка.

Три часа по-късно, с възвръщането на спектралните цветове, водата от непрогледно черна започна да става отново тъмносиня. През горния отвор на наблюдение те виждаха как трепти и блести неспокойната морска повърхност. След минута „Ъбис навигейтър“ излезе на повърхността. Тримата му обитатели се зарадваха, като видяха, че вълните са високи едва около половин метър от браздата до гребена. Подводният апарат, чиято маса продължаваше да е залята от водата, само леко се полюшваше и поклащаше.

Все още нямаше връзка с научноизследователския кораб. Екипажът на „Навигейтър“ не го виждаше, защото всички отвори за наблюдение бяха потопени с изключение на горния, който обаче не предоставяше хоризонтална видимост. Тримата чакаха леководолазите от кораба да се гмурнат и откачат кабела. Минаха десет минути, но никой не се появи. Нещо не вървеше според плана.

— Все още нямам връзка — съобщи Пит. — Няма и помен от водолазите. Да не би всички да са заспали?

— Може би корабът е потънал — пошегува се Джордино между две прозевки.

— Не говори така — скастри го Мисти.

Пит й се усмихна.

— Няма такава вероятност, не и в такова спокойно море.

— Тъй като вълните не заливат горната част, защо да не открехнем капака на люка и да надникнем?

— Това вече е разумно предложение — прие с охота Мисти. — Втръсна ми да вдишвам мъжка миризма.

— Трябваше да го кажеш по-рано — реагира кавалерски Джордино, като взе един ароматизатор за кола и пръсна във въздуха. — Вън, противна миризма!

Пит не можа да не се разсмее, докато се изправяше в тесния тунел, който минаваше през повредената баластна цистерна. Мина му през ума тревожната мисъл, че капакът на люка може да се е изкривил при сблъсъка с бимса, но след като опита да завърти колелото, което го затваряше плътно, то се развъртя почти без никакво усилие. Тогава той се промъкна през отвора и подаде глава и рамене навън, вдишвайки дълбоко свежия морски въздух. После се огледа за научноизследователския кораб и малките лодки с водолазния екип. Погледът му обходи хоризонта на 360 градуса.

Трудно би било да се опише бурята от неверие и различни чувства, която се надигна в него. Реакциите му се смениха от пълно объркване до силен шок.

Морето беше безлюдно. От „Дийп инкаунтър“ нямаше и следа. Сякаш корабът никога не беше съществувал.