Клайв Къслър
Възкръсналите (59)

57.

Изящно извитата змийска глава със сложно резбована отворена уста гледаше безвзорно към водата, нахлуваща в пещерата, сякаш търсеше да зърне далечен бряг. Върху огромна скална тераса, на метър и двайсет над ръба на водата, бяха наредени една до друга, кърма до нос, шест открити дървени лодки, изправени на киловете и заклинени с дървени опори. Змията се издигаше от вълнореза на най-голямата, поставена най-близо до ръба на терасата лодка.

Лодките бяха построени изцяло от дъб, като дължината на най-голямата надхвърляше осемнайсет метра. Отражението на слънцето, проникващо през водата в тунела, хвърляше перести ленти светлина върху елегантно оформените им корпуси. От мястото си във водата водолазите виждаха киловете и широките, симетрично извити корпуси със застъпващи се обшивни дъски, чиито ръждясали метални нитове все още си бяха на мястото. Изпод решетката, където навремето са се прибирали щитовете, от малки кръгли отвори все още стърчаха дъбови гребла. Те изглеждаха така, сякаш призрачни ръце ги бяха хванали и само чакаха команда, за да започнат да гребат. Трудно беше за вярване, че такива естетични и елегантни линии на корпус са могли да бъдат конструирани преди хиляда години.

— Лодки на викинги — промълви смаяна Кели. — Да стоят тук толкова време и никой да не е знаел.

— Баща ти е знаел — каза Пит. — Разбрал го е от викингските надписи, които те са оставили върху скалите над река Хъдсън, и благодарение на тях той открил тунела, спускащ се отгоре до тази пещера.

— Колко добре са запазени — отбеляза Джордино, оглеждайки с възхищение викингските кораби. — Въпреки влагата почти няма следи от гниене.

Пит посочи мачтите, на които все още стояха навити червено-белите ветрила от груба вълна, а после и сводестия, висок таван на пещерата.

— Оставили са мачтите в гнездата им, тъй като високият таван на пещерата позволява това.

— Изглеждат така, сякаш трябва само да ги спуснеш на вода, да вдигнеш ветрилата и да отплаваш — прошепна Кели с притаен от почуда дъх.

— Хайде да ги разгледаме по-отблизо — предложи Пит.

Те свалиха плавниците, маските за лице и коланите си с тежести и се качиха по издяланите в скалата стъпала до скалната тераса и по наклонените рампи, стигащи до горния пояс от обшивката на най-голямата лодка. Рампите бяха съвсем здрави и явно бяха поставени там от доктор Еган.

Пещерата беше слабо осветена, но въпреки това предметите, разхвърляни по дъсчената палуба, се виждаха. Едно от нещата приличаше на човешко тяло, увито в погребален покров. От двете му страни имаше по-малки вързопи, също увити в покрови. Около телата бяха струпани в безпорядък ценни находки. Сред тях се виждаха позлатени бронзови фигури на светци, свитък ръкописи на евангелски латински с цветни илюстрации и кутии за свещени реликви, пълни с монети и сребърни потири, повечето от които са били най-вероятно откраднати от манастири по време на набези из Англия и Ирландия. Кехлибарени гердани, златни и сребърни брошки, изпипани до съвършенство сребърно-бронзови огърлици и гривни лежаха на купчини в кутии също със сложна дърворезба. Бронзови чинии и кадилници от Ориента заедно с мебели, дамаски и спално бельо и красиво изваяна шейна за вожда, за да бъде теглен през зимата, също бяха разхвърляни наоколо.

— Според мен това е Бярни Сигватсон — каза Пит, като кимна към увитото в покров по-голямо тяло.

Кели погледна тъжно към двете по-малки.

— А тези сигурно са децата му.

— Той трябва да е бил много добър воин, щом е събрал толкова много богатство — вметна тихо Джордино, оглеждайки прехласнат съкровищата.

— От прочита на татковите бележници — каза Кели, — останах с впечатлението, че след славната им смърт именитите вождове били изпращани, заедно със земните им богатства и движими имоти, които включвали конете, други животни и прислужниците им, във Валхала. При тях се слагали също и техните бойни брадви, саби и щитове, а тук не виждам такива.

— Явно, че са били погребани набързо — вметна Джордино.

Пит посочи корабната рампа.

— Хайде да хвърлим един поглед на другите лодки.

За ужас на Кели съседните лодки бяха пълни с разхвърляни кости и счупени и разбити домакински съдове. Само няколко скелета бяха цели, повечето изглеждаха така, сякаш бяха насечени на парчета.

Пит коленичи и огледа един череп с назъбена дупка високо в темето.

— Вероятно е ставало голямо клане.

— Възможно ли е да са се били помежду си?

— Не ми се вярва — каза Джордино и издърпа една стрела, която стърчеше забита между ребрата на една купчина от кости, и я вдигна високо. — Това говори за индианци.

— В сагите се разправя, че Сигватсон и хората му отплавали от Гренландия и повече никой не чул нищо за тях — каза Пит, опитвайки се да си представи как е изглеждало лицето на черепа. — Това също внася правдоподобност на легендата, която доктор Уензди ни разказа за индианците, които посекли всички викинги в селището.

— Което доказва, че не е само легенда — промълви Джордино.

Кели погледна Пит.

— Значи селището на северните хора…

— Е било разположено върху фермата на баща ти — довърши мисълта й Пит. — Той е намерил артефакти и това го е подтикнало да се залови с проучванията си.

Кели зачупи скръбно ръце и попита:

— Но защо го е държал в тайна? Защо не се е обадил на археолози да продължат разкопките? Защо не е показал на света, че викингите са пристигнали тук, където сега е Ню Йорк, и са основали колония?

— Баща ти е бил човек с блестящ ум — каза Джордино. — Вероятно е имал основателна причина да не разкрива тайната си. Той определено не е искал армия от археолози и репортери да нарушат уединението му по време на опитите.

Половин час по-късно, докато Кели и Джордино оглеждаха останалите викингски кораби — съвсем не лесна работа на слабата светлина на пещерата — Пит започна да обикаля скалната площадка. В сумрака той забеляза стълба, изсечена в скалата, която водеше към тунел. Тръгна по нея, като се опираше с ръце в стената за по-голяма опора и на четвъртото стъпало пръстите му се допряха в нещо като ключ за осветление. Той го опипа внимателно и установи, че той се върти по посока на часовниковата стрелка. От любопитство го завъртя, докато не го чу да прещраква.

Изведнъж цялата пещера се обля от ярка светлина, идваща от флуоресцентни лампи, вградени в каменните стени.

— Страхотно! — възкликна Кели от приятна изненада. — Вече можем да виждаме какво правим.

Пит се приближи до лодката, която тя и Джордино претърсваха.

— Научих още една причина, поради която баща ти е пазил в тайна това място — каза той умишлено бавно.

Кели като че ли не прояви особен интерес, докато Джордино го загледа втренчено. Познаваше Пит от достатъчно дълго време, за да не прозре, че се кани да разкрие нещо съществено. После видя накъде гледа Пит и той също насочи погледа си нататък.

Дълъг цилиндричен железен плавателен съд беше закотвен на кей до отсрещната стена на пещерата. Корпусът беше покрит с тънък слой ръжда. Единствената видима издатина беше малък люк, който се издигаше на няколко сантиметра назад от носа. Съдът нямаше да се види в тъмната пещера, ако Пит не беше включил осветлението.

— Какво, за бога, е това? — смънка Кели.

— Това е „Наутилус“ — поясни Пит триумфално.

 

 

Удивлението им от факта, че стоят на пристан, построен от доктор Елмор Еган, и гледат легендарната и измислена подводница, не беше по-слабо от чувството, което ги бе изпълнило, когато попаднаха на викингските кораби. Това, че най-неочаквано бяха открили чудото на инженерната мисъл на деветнайсетия век, което се смяташе за плод на богато въображение, беше равносилно на сбъднат блян.

В подножието на пристана, покрай ръба на скалната площадка, имаше купчина камъни, подредени във вид на саркофаг. Дървена плоча, с издълбани в нея букви, разкриваше, че това е вечното жилище на създателя на подводницата:

Тук лежат тленните останки на капитан Камерон Амхърст, станал известен от творбите на Жул Верн като безсмъртния капитан Немо. Нека онези, които един ден открият гроба му, му засвидетелстват уважението, което той заслужава.

— Баща ти продължава да се издига в очите ми — обърна се Пит към Кели. — Той е бил човек за завиждане.

— Сега, след като узнах, че баща ми е изградил този паметник със собствените си ръце, се чувствам още по-горда.

Джордино, който беше изостанал, за да проучи една странична пещера, се приближи до пристана.

— Открих още един отговор на загадката, която ме човъркаше.

— Каква загадка? — попита Пит.

— Къде е бил източникът на електрическа енергия, ако доктор Еган е имал тайна лаборатория. И го открих в една странична пещера. Там има три преносими генераторни уредби, свързани с толкова батерии, достатъчни да захранват малък град — и той посочи към пристана и редицата от електрически кабели, минаващи покрай скалната тераса и през люка на подводницата. — Вероятността той да е използвал вътрешността й като лаборатория е десет на едно.

— Като я гледам сега — каза Кели, — „Наутилус“ е много по-голяма, отколкото съм си я представяла.

— Доста се разминава с версията на Дисни — отбеляза Джордино. — Корпусът й е прост и функционален.

Пит кимна в знак на съгласие. По подаващата се на деветдесет сантиметра над водата горна част на корпуса можеше да се предположи каква маса лежи отдолу.

— Според мен тя е дълга седемдесет и шест и широка близо осем метра. По-голяма е, отколкото я описва Верн. Доближава се повече до размерите на първата военноморска подводница с усъвършенствана хидродинамична конструкция, спусната на вода през 1953 година.

— „Албакор“ — уточни Джордино. — Преди десет години я видях да плава по река Йорк. Прав си, наистина много прилича на нея.

Джордино се доближи до едно електрическо табло, монтирано над пристана, до който от палубата на подводницата, близо до люка, бе спуснато подвижно мостче, и натисна два ключа за осветление. Вътрешността на подводния съд се окъпа от светлина, която заструя през няколкото илюминатора на покрива и по-големите илюминатори, които се виждаха под водата.

Пит се обърна към Джордино и направи знак с ръка към отворения люк.

— След дамите.

Кели притисна ръка до гърдите си, сякаш да забави ударите на сърцето си. Много й се искаше да види къде беше работил баща й през всичките онези години, да види вътрешността на този прославен съд, но й беше трудно да направи първата крачка. Струваше й се, че се кани да влезе в къща с призраци. Най-накрая с голямо усилие на волята тя прекрачи в люка и заслиза по стълбата.

Входният отсек беше малък и тя изчака Пит и Джордино да я последват. Пред тях имаше врата, която приличаше повече на врата на къща, отколкото на подводница. Пит завъртя бравата, отвори крилото и пристъпи навътре.

Тримата тръгнаха смълчани през претрупана от мебели зала за хранене, дълга четири и половина метра. В средата имаше маса за десет души от тиково дърво, чиито крака представляваха красиво резбовани делфини в изправено положение. В отсрещния край друга врата водеше към библиотека. Пит предположи, че лавиците й са побрали повече от пет хиляди тома. Той хвърли поглед на заглавията на гръбчетата им. Лавиците от едната страна съдържаха инженерни и научни книги. Отсрещната страна беше изпълнена с оригинални издания на класическа литература. Той взе една, писана от Жул Верн, и я отвори. На титулната страница имаше посвещение от автора, което гласеше: „На най-великия ум във вселената“. Пит я постави обратно на мястото й и продължи нататък.

Следващият отсек беше доста просторен; дължината му надхвърляше девет метра. Това, реши без колебание Пит, е големият салон, който Верн описваше, че е пълен с произведения на изкуството и древни артефакти, събирани от Камерон под морската повърхност. Салонът обаче вече не беше музей и галерия. Елмор Еган го беше преоборудвал в работилница и химична лаборатория. Помещението, широко близо четири метра, беше изпълнено с рафтове, върху които се виеха лабиринти от апаратури. Имаше просторна работилница с компактна машинария, включваща струг и пробивна машина, и три различни компютърни станции с редица от принтери и скенери. Единствено органът беше останал — явно, че на Елмор му е било трудно да го премести. Масивният инструмент, на който Амхърст е свирил произведения от големи композитори, представляваше шедьовър на художествената изработка, с красиво доизкусурени дървени тръби и месингови органни свирки.

Кели отиде до рафта, отрупан с лабораторни апарати и уреди, и започна нежно да взима пръснатите в безпорядък бехерови чаши и епруветки и да ги подрежда по лавиците и стативите. После тръгна да се разхожда из лабораторията, вдъхвайки присъствието на баща си, а Пит и Джордино продължиха огледа си. Те излязоха в дълъг коридор и през отвор във водонепропусклива напречна преграда се озоваха в следващия отсек. Тази секция на „Наутилус“, служила някога за лична каюта на капитан Амхърст, Еган бе превърнал в помещение за мисловната си дейност. Чертежи, хелиографни копия и планове, наред със стотици бележници, запълваха всеки квадратен сантиметър от пространството около чертожната маса, където Еган е разработвал проектите си.

— Значи това е мястото, където един велик мъж е живял, а друг велик мъж е творил — отбеляза философски Джордино.

— Да вървим нататък — каза Пит. — Искам да видя къде е построил камерата за телепортиране.

Те минаха през друга водонепропусклива напречна преграда и влязоха в отсек, където някога са се намирали резервоарите за сгъстен въздух на подводницата. Еган ги бе свалил, за да направи място за своите уреди и съоръжения за телепортиране. Имаше две приборни табла с дискове и превключватели, компютърна поставка и затворена камера, в която се намираше предавателната станция.

Пит се усмихна, като видя в камерата 250-литровия варел с надпис „Супер слик“. Той беше свързан с датчик за време и няколко тръби, закачени за кръгъл приемник на пода.

— Сега вече знаем откъде идва машинното масло, което час по час пълни коженото куфарче на Еган.

— Любопитно ми е как действа — каза Джордино, изучавайки предавателната станция.

— Трябва ти някой по-умен от мен да ти го обясни.

— Удивителното е, че всъщност работи.

— Както го гледаш грубо и елементарно, това е научно постижение, което завинаги ще промени транспортирането на бъдещето.

Пит се приближи до приборното табло, където бе монтиран датчикът за време. Видя, че последователността бе нагласена през четиринайсет часа. Той я нагласи на десет часа.

— Какво правиш? — попита го почуден Джордино.

Устните на Пит се разтегнаха в хитра усмивка.

— Изпращам съобщение на Хирам Йегър и Макс.

След като стигнаха колкото можаха навътре в носовата част, Пит и Джордино се върнаха в главния салон. Там Кели седеше на един стол и изглеждаше така, сякаш участваше в спиритически сеанс.

Пит я стисна нежно по рамото.

— Ние тръгваме към машинното отделение. Идваш ли с нас?

Тя отърка буза в ръката му.

— Открихте ли нещо интересно?

— Да, отсекът на баща ти за телепортиране.

— Значи той действително е създал и построил средство, което може да изпраща предмети през пространството.

— Точно така.

Изпадайки в еуфория, тя стана от стола и безмълвно последва мъжете към задната част.

След като се озоваха от другата страна на залата за хранене и входния отсек, те минаха през камбуз, чийто вид накара Кели да се закове на място. Съдове за храна бяха пръснати по рафтовете, мръсни чинии и прибори, покрити с плесен, изпълваха догоре широка мивка, големи кофи с боклук в пластмасови чували бяха струпани в единия ъгъл на помещението.

— Баща ти е имал много качества — отбеляза Пит, — но чувството му за ред и чистота не е било сред тях.

— Други неща са изпълвали ума му — защити го с обич Кели. — Жалко, че не ми се е доверявал. Щях да поема ролите на негова секретарка и домашна прислужница.

Тримата продължиха нататък и влязоха в жилищните помещения на екипажа. Гледката пред очите им ги слиса напълно.

Тук Елмор беше складирал съкровищата, които навремето са красили главния салон и библиотеката. Броят на картините беше достатъчен да изпълни две зали от Художествения музей „Метрополитън“. Творби от Леонардо да Винчи, Тициан, Рафаел, Рембранд, Вермер, Рубенс и още трийсет други бяха подредени в редици. Скулптури от древността от мрамор и бронз стояха в килери и в отделните каюти на екипажа. Освен това имаше съкровища, които Амхърст е спасил от потънали древни кораби — купища златни и сребърни кюлчета, кутии, пълни догоре с монети и скъпоценни камъни. Стойността на колекцията надминаваше представите им, надминаваше и най-смелите им оценки.

— Чувствам се като Али Баба след откриването му на пещерата на четирийсетте разбойника — каза с тих глас Пит.

Кели не беше по-малко смаяна.

— Не съм и сънувала, че подобно нещо съществува.

Джордино взе шепа златни монети и ги пусна да паднат между пръстите му.

— Ако е имало въпрос като как доктор Елмор е финансирал опитите си, това, което виждаме, ни дава отговора.

Те прекараха близо час в ровене из огромното имане, преди да продължат обиколката си. След като преминаха през още една водонепропусклива напречна преграда, те се озоваха в машинното отделение на „Наутилус“. Това беше най-скъпата секция от подводницата, дълга осемнайсет и широка шест метра.

Лабиринтът от тръбопроводи, резервоари и странни механизми, които Пит и Джордино разпознаха като електрогенераторно съоръжение, сигурно е бил кошмарът на водопроводчика. Огромна система от зъбни колела със зацепващи стоманени зъбци преобладаваше в задния край на отделението. Както се шляеше наоколо, без да се прехласва по машините като двамата мъже, Кели стигна до маса с височината на подиум, без столове около нея, върху която лежеше книга с кожена подвързия. Тя я отвори и зашари с поглед върху текста, написан с кафяво мастило и старомоден почерк със завъртулки. Това беше дневникът на корабния главен механик. Последното вписване носеше датата 10 юни 1901 година и гласеше:

Изключих за последен път двигателя. Ще оставя генераторите да произвеждат мощност до смъртта ми. „Наутилус“, която ми бе служила вярно в продължение на четирийсет години, сега ще се превърне в мой гроб. Това е последното ми вписване.

Следваше подписът на Камерон Амхърст.

Междувременно Пит и Джордино оглеждаха внимателно масивния двигател с характерните за деветнайсетия век детайли и клапани и непознати механизми, много от тях излети от месинг и полирани.

Пит залази под и около огромния двигател, за да го огледа от всеки ъгъл. Накрая стана и почеса наболата си брада.

— Проучвал съм стотици корабни двигатели в стотици различни кораби, включително парни, но като този никога не съм виждал.

Джордино, който се спираше да чете табелките на производителите, завинтени върху различни части на машините, каза:

— Корабният двигател не е от един производител. Амхърст трябва да е поръчал на трийсет различни морски машинни инженери от цяла Европа и Америка да построят отделните части на този двигател, след което го е сглобил със свой собствен екип.

— Именно така е успял да построи тайно „Наутилус“.

— Какво ще кажеш за конструкцията?

— Най-смелото ми предположение е, че е комбинация от масивна електрическа енергия и рудиментарна форма на магнитохидродинамика.

— От което следва, че Амхърст е измислил принципа сто и четирийсет години преди да бъде преоткрит.

— Той не е имал технологията, за да пусне морска вода през магнитно ядро, поддържано на абсолютна нула чрез течен хелий — нещо, което няма да бъде произвеждано промишлено още шейсет години — затова е използвал вид преобразовател на натрий. Това не е особено ефективно, но е било достатъчно за осъществяване на целите му. Амхърст е трябвало да компенсира, като е заложил на масивна електрическа енергия, за да произвежда достатъчно генериращ ток, който да върти гребния винт с необходимата скорост.

— В такъв случай ще излезе, че Еган е използвал двигателя на Амхърст като основа за собствените си проекти.

— Сигурно му е послужил като вдъхновение.

— Феноменална работа — възхити се Джордино, признавайки гениалността, прозираща зад огромния двигател. — Особено като вземеш предвид, че той е плавал с „Наутилус“ до всяко кътче на подводния свят в продължение на четирийсет години.

Кели се приближи с дневника на машинното отделение в ръка. Лицето й имаше израза на човек, видял призрак.

— Ако сме приключили с обиколката тук, ще ми се да потърся прохода, който баща ми трябва да е открил, за да стига дотук от къщата горе и обратно.

Пит кимна и погледна Джордино.

— Трябва да се обадим на адмирала и да му докладваме какво сме открили тук.

— Сигурен съм, че той ще поиска да го уведомим — съгласи се Джордино.

Пет минути, не повече им отне да се изкачат през прохода, водещ към върха на стръмните скали. Пит изпита странно усещане при мисълта, че викингите са минавали по същия път преди хиляди години. Едва ли не чу гласовете и усети присъствието им.

 

 

Както седеше в студиото на Еган и четеше списание с химически анализи, Джош Томас изведнъж се смрази от страх. Видя как килимът в средата на стаята започна да се издува от пода, сякаш под него имаше призрак, после се отметна настрани. Капакът в пода се надигна и отвори и главата на Пит се подаде в отвора като играчка с човече на пружина, което изскача от кутийка.

— Извинявай, че нахлувам така — засмя се весело Пит, — но случайно минавах оттук…