Клайв Къслър
Възкръсналите (10)

8.

Пръв пристигна при „Емърълд долфин“ влекачът „Одейшъс“ на офшорната компания „Куест марин“. Дълъг петдесет и осем метра и широк осемнайсет метра, той беше един от най-големите влекачи в света. Двата му дизелови двигателя „Хънеуел“ произвеждаха обща мощност от 9 800 конски сили. Тъй като имаше предимството, че беше базиран в Уелингтън — най-близкото пристанище, той изпревари другите два големи влекача от Бризбейн.

Корабоводителят му го бе експлоатирал яко, като неспирно насъскване на хрътка след заек, насочвайки го към координатите, предоставени му от австралийския ракетен крайцер. Той бе пазил радиомълчание по време на препускането си по Южния Тихи океан — рутинна тактика между капитаните на влекачи, поели към един и същ аварирал кораб, тъй като победителят получаваше открита полица от Лойдс за спасителната операция и 25 процента от стойността на пострадалия кораб.

След като капитан Джок Макдърмот се озова в района на тлеещия туристически лайнер и австралийската фрегата, той влезе във връзка с длъжностните лица от туристическите морски линии „Блу сийз“, които след половинчасови преговори се споразумяха за договор „без спасение няма възнаграждение“, като определиха „Куест марин“ за главен изпълнител на операцията по спасяването на онова, което бе останало от „Емърълд долфин“.

Приближавайки се до лайнера, който все още тлееше до червено, Макдърмот и екипажът му онемяха от гледката. От доскоро красивия туристически лайнер беше останала само купчина изпепелени отломъци, плаващи върху неспокойната тюркоазна вода. Корабът приличаше на снимка от Хирошима след потресаващата огнена буря, причинена от атомната бомба — почернял, безформен и съсухрен.

— Той не става за нищо друго освен за скрап — изрази възмущението си първият помощник-капитан на „Одейшъс“ Хърм Браун, бивш професионален играч на ръгби, който се бе посветил на мореплаването, след като коленете му престанаха да го държат. Той имаше разрошена грива от руса коса, набити крака, обути в къси панталони, и космати гърди, които се виждаха през разкопчаната му риза, изпъната докрай от широките му рамене.

Макдърмот смъкна очилата си ниско на носа и погледна над тях. Шотландец с пясъчноруса коса, с тесен, извит като клюн нос и лешниковозелени очи, той бе прекарал двайсет години на океански влекач. Но с издадената си долна челюст и очи, които пронизваха като светлинни лъчи, можеше да бъде сбъркан с Боб Крачит, счетоводителя на Скрудж.

— Директорите на дружеството няма да се зарадват на тази работа, повече от сигурно е. Не съм си представял, че такъв грамаден кораб може да изгори до купчина сажди.

Корабният телефон иззвъня и Макдърмот вдигна слушалката.

— Тук капитан Харлоу от крайцера вляво на вашия бимс. С кого говоря?

— С капитан Джок Макдърмот на „Одейшъс“ от „Куест марин“.

— След като вече пристигнахте, капитан Макдърмот, мога да напусна мястото и да се отправя за Уелингтън. Имам на борда си петстотин корабокрушенци, които горят от нетърпение да стъпят отново на твърда земя.

— Доста работа ви се е отворила, капитане — отговори Макдърмот. — Изненадан съм, че не сте потеглили преди два дни.

— Трябваше да извадим от водата труповете на жертвите от туристическия лайнер. Освен това бях помолен от Международната морска комисия да остана тук и да докладвам за местоположението на опожарения кораб, тъй като той стана опасен за корабоплаването.

— Той вече не прилича на кораб.

— Да, жалко — каза Харлоу. — Беше един от най-красивите плавателни съдове. — После попита: — Можем ли да ви помогнем с нещо, за да го вземете на буксир?

— Не, благодаря ви — отвърна Макдърмот. — Ще се справим.

— Видът му е ужасен. Надявам се да се задържи на повърхността, докато стигнете до пристанище.

— Без да съм видял какво е състоянието на корпуса вследствие на горещината, не мога да кажа нищо.

— Изгорялата му вътрешност положително го е олекотила и това ще улесни буксировката.

— Няма лесна буксировка, капитане.

— Бъдете подготвен за посрещачески комитет и цяла орда от репортери, като стигнете Уелингтън.

— Не мога да чакам повече — отвърна сухо Харлоу. — Желая ви успех.

Макдърмот се обърна към първия си помощник-капитан Арл Браун.

— Е, да се залавяме за работа.

— Добре поне че морето е спокойно — каза Браун, поглеждайки напред през ветроотбойника на мостика.

Макдърмот остана загледан още няколко секунди в останките от лайнера.

— Имам чувството, че спокойното море е единственото, което ще ни е от помощ.

 

 

Макдърмот не загуби повече време в бездействие. След като заобиколи опожарения кораб и видя, че кормилото му изглеждаше на положение нула градуса, той доближи „Одейшъс“ на шейсет метра от „Емърълд долфин“. Надяваше се само кормилото да е застинало в това положение. В противен случай корпусът щеше да се наклони странично и да стане неконтролируем.

Моторната лодка на влекача бе спусната във водата. Браун и четирима от екипажа на влекача потеглиха към останките от лайнера и спряха точно под огромния нос. Оказа се, че не са сами — водата около корпуса гъмжеше от акули. По някакъв първичен инстинкт хищниците знаеха, че ако корабът потъне, на повърхността ще остане да плува вкусна храна за тях.

Качването на борда на корпуса нямаше да е лесно. Средната му част все още беше нагорещена, само носът не беше засегнат от силния пожар. Оттам висяха най-малко трийсет въжета. За щастие две от тях бяха въжени стълби „Якоб“ с дървени стъпала. Когато кърмчията на моторницата спря под една от стълбите, той задържа носа й насочен към вълните, за да овладее управлението.

Пръв тръгна Браун. Без да изпуска от поглед акулите, той стъпи здраво върху планшира и уравновеси тялото си. После се пресегна, хвана въжената стълба и я притегли към себе си. Когато моторницата се повдигна върху гребена на една вълна, той стъпи върху един от дървените напречници и се заизкачва нагоре, като взе вертикалната височина от петнайсет метра за по-малко от три минути. Когато стигна до върха, се хвана за перилото и се повдигна, за да стъпи върху форпика. После оттласна едно от въжетата, хвърлено от корабокрушенците зад борда, към един от мъжете в моторната лодка. Той пък на свой ред го върза за края на въжето от влекача, което моторницата беше влачила след себе си.

След като трима от екипажа на моторницата също се качиха по въжената стълба на форпика, въжето бе омотано около един огромен кнехт, чиито конструктори изобщо не са си мислили, че ще бъде използван с такава цел. После краят на въжето бе спуснат обратно до моторницата в ръцете на очакващия го там матрос. Тогава моторницата се върна при влекача, където въжето бе закачено за буксирното въже на рудана.

Поради липсата на енергиен източник на борда на „Емърълд долфин“, качването там на масивното буксирно въже с диаметър 20 сантиметра и тегло един тон на трийсет метра, не беше лека задача, но мъжете се справиха и най-накрая Браун съобщи по портативния си радиопредавател на Макдърмот:

— Влекалото закачено. Връщаме се на борда.

— Разбрано.

Обикновено малка група от екипажа оставаше на борда на буксирания аварирал кораб, но в случая това беше опасно, тъй като не се знаеше до каква степен огънят е разрушил корпуса на „Емърълд долфин“. Ако внезапно се отправеше към морското дъно, те можеше и да не успеят да го напуснат навреме и щяха да потънат заедно с него.

Браун и хората му слязоха по въжената стълба в моторницата. Още щом тя и мъжете в нея бяха издигнати и качени на борда на влекача, Макдърмот даде заповед за бавен напред. Браун, който боравеше с огромния влекален рудан, започна да отпуска въжето и когато туристическият кораб се отдалечи на осемстотин метра от кърмата му, застопори въжето със спирачката. Хлабината му се обра, руданът опъна въжето и „Одейшъс“ потегли сантиметър по сантиметър напред.

Всеки на борда на влекача затаи дъх в очакване да види как ще реагира „Емърълд долфин“. Бавно, сантиметър по сантиметър, метър по метър, като послушен слон, воден от мишка, носът му започна да пори водата. Никой не помръдваше, все още изпълнен с опасения, но огромният лайнер продължи право напред точно в пенестия килватер на влекача, без да се отклонява. Като видяха, че все още горящият корпус се движи, без да се накланя, всички на борда си отдъхнаха с облекчение.

 

 

Десет часа по-късно огромните двигатели на „Одейшъс“ теглеха гигантския негоден корпус с разумната скорост от два възела. Почти всички пламъци бяха угаснали. Само тук-там по някой огнен език просветваше сред усуканата конструкция на надстройката. Луна нямаше, тъмни облаци покриваха небето. Нощта беше толкова черна, че не можеше да се види къде свършва морето и започва небето.

Големият прожектор на влекача бе насочен в „Емърълд долфин“ и осветяваше носа и изкормената предна надстройка. Екипажът редуваше вахтите си, като следеше огромният буксиран съд да не се отклонява от пътя си. В полунощ на вахта застъпи корабният готвач. Той се настани на сгъваем шезлонг, на който се излягаше и препичаше на слънце, когато нямаше работа в камбуза. Беше все още прекалено горещо и влажно за кафе, затова пиеше диетична пепси, като държеше металните кутии в малка кофа за лед до себе си. С безалкохолното питие в ръка той запали цигара и се облегна назад, отправяйки задължителен поглед към огромната маса, движеща се зад кърмата.

Два часа по-късно, чувствайки, че го наляга сън, кокът се пребори с дрямката, като запали десета цигара и отвори трета кутия пепси. „Емърълд долфин“ беше на мястото си. Изведнъж от корпуса му се разнесе дълбок тътен. Вахтеният се надигна и наостри слух. Оприличи звука на гръм, отекнал от далечния хоризонт, но не беше само един — последваха още няколко гърмежа през две-три секунди. Той се изправи на шезлонга и присви очи. Беше на път да припише гърмежите на въображението си, когато забеляза, че е станала някаква промяна. Беше му нужен само миг, за да се увери, че корабът е затънал по-дълбоко във водата.

Овъгленият туристически кораб се наклони леко на десния си борд, после отново се изправи. На светлината на прожектора се видя как от средната част напред изригна огромен облак дим и се изви нагоре в тъмнината извън светлинния лъч. В следващия момент готвачът се смрази от ужас.

„Емърълд долфин“ започна да потъва, и то много бързо.

Изпаднал в шок, кокът се втурна към мостика, крещейки:

— Той потъва, Богородице, изчезва от поглед под повърхността!

Макдърмот чу виковете и изскочи от каютата си. Не зададе никакви въпроси на готвача. Един поглед му беше достатъчен да разбере, че ако не срежат влекалното въже, потъващият лайнер ще повлече със себе си „Одейшъс“ и екипажа му на шест хиляди метра под водата. До него застана Браун, който също проумя положението от един поглед. Двамата едновременно се затичаха към гигантския рудан.

Като обезумели те освободиха спирачката, за да отпуснат въжето и застанаха да наблюдават как дебелото въже се размотава надолу в бездната, като бързо промени ъгъла си от почти хоризонтален във вертикален, когато лайнерът заби нос във водата. Въжето, навито на барабана на влекалния рудан, започна да се размотава с такава бързина, че се превърна в размазано петно. Макдърмот и Браун можеха само да се надяват, че когато то се развие докрай, краят му ще се откъсне от стягащите го клеми. В противен случай „Одейшъс“ щеше да бъде повлечен с кърмата надолу към дъното.

Мъртвият туристически кораб продължаваше да потъва с обезпокоителна скорост. Носът му вече беше под водата. Той потъваше под тъп ъгъл от петнайсет градуса, но бързо. Страхотен скърцащ звук долетя от разрушения корпус, когато овъглените напречни прегради се извиха и откъснаха от напъна. Кормилото и огромните подрулващи устройства се подадоха над водата. Кърмата увисна за секунди във въздуха, после бавно последва носа в черната вода, докато накрая целият кораб изчезна от поглед, оставяйки след себе си огромен водовъртеж от въздушни мехурчета.

Само един ред въже остана навито около макарата, но изведнъж то се изпъна и кърмата на влекача потъна рязко във водата, а носът щръкна над повърхността. Всички на борда стояха като онемели от шока и наблюдаваха въртящия се барабан, виждайки зиналата паст на смъртта съвсем наблизо. После барабанът се завъртя за последен път, след като цялата дължина на въжето рязко изчезна от поглед във водната бездна. Драмата бе стигнала критичната си точка.

Разнесе се пронизително скърцане и тогава краят на въжето се откъсна от барабана и се загуби в морето. Освободено от напъна, влекалното въже се стовари тежко, корабът зае хоризонтално положение, заклати се напред-назад върху кила си и накрая се успокои. Екипажът стоеше безмълвен от изумление пред разминаването им на косъм със смъртта.

След малко, когато ужасът от последните минути бавно отмина, Браун промълви:

— Не съм вярвал, че кораб може да потъне за едно мигване.

— Нито пък аз — каза Макдърмот. — Сякаш цялото му дъно пропадна.

— Въже на стойност милиони лири стерлинги отиде на вятъра. Директорите на дружеството никак няма да се зарадват.

— Нищо не зависеше от нас. Всичко стана толкова бързо. — Макдърмот замълча и вдигна ръка. — Чуйте това! — каза той рязко.

Всички се загледаха в мястото, където изчезна „Емърълд долфин“. В нощта се разнесе вик:

— Помощ!

Първата мисъл на Макдърмот беше, че някой от екипажа е паднал зад борда, но след като погледът му бързо пробяга по палубата, той се увери, че никой не липсва. Викът долетя отново, този път по-слабо и едва чуто.

— Там има човек — извика корабният готвач, сочейки в посоката на гласа.

Браун се затича към прожектора, изви го надолу и насочи лъча му към водата. Тъмното лице на мъж на по-малко от трийсет метра от кърмата едва се виждаше на фона на абаносовочерното море.

— Можете ли да доплувате до кораба? — извика Браун.

Отговор не последва, но мъжът не изглеждаше изтощен.

Той гребеше силно и равномерно с ръце към влекача.

— Хвърли му въже — нареди Браун на един от матросите — и го издърпай, преди акулите да са го надушили.

Матросът изпълни нареждането. Мъжът се хвана за въжето и двама матроси го изтеглиха до кърмата и го издърпаха на борда.

— Той е абориген — отбеляза Браун, който беше австралиец по рождение.

— Прилича ми по-скоро на африканец — отбеляза Макдърмот.

— Носи униформа на корабен офицер.

Макдърмот, който не очакваше да види оцелял от кораба след толкова дълго време, изгледа озадачен мъжа.

— Мога ли да ви попитам откъде идвате?

Непознатият се засмя до уши, разкривайки бели зъби.

— Не е ли очевидно? Аз съм, или по-точно бях офицер, отговарящ за пътниците на борда на „Емърълд долфин“.

— Как така сте останали на борда след като всички оцелели бяха прехвърлени на друг кораб? — попита Браун. На него му беше трудно да повярва, че мъжът няма никакви наранявания и освен че униформата му беше прогизнала от вода, и косъм от главата му не липсваше от преживяното.

— Паднах и си ударих главата, докато помагах на пътниците да напуснат кораба и да се качат на изследователския кораб. Вероятно са ме помислили за мъртъв и са ме оставили. Когато се свестих, вие вече бяхте взели кораба на буксир.

— Сигурно сте били в безсъзнание почти двайсет и четири часа — подметна скептично Макдърмот.

— Сигурно.

— Струва ми се невероятно, че не сте обгорял до смърт.

— Извадих страхотен късмет. Паднах в един коридор, който не беше обхванат от огъня.

— Говорите с американски акцент.

— От Калифорния съм.

— Как се казвате? — попита Браун.

— Шърман Нанс.

— Е, господин Нанс — намеси се Макдърмот, — не е зле да свалите тази мокра униформа. Като ви гледам, на ръст сте като господин Браун, първия ми помощник. Той ще ви даде сухи дрехи. После идете в камбуза. Вероятно сте се обезводнил и прегладнял след това изпитание. Нашият кок ще ви приготви силна храна и нещо за пиене.

— Да, благодаря ви, капитан…?

— Макдърмот.

— Наистина съм много жаден.

След като кокът поведе Нанс към камбуза, Браун се вгледа в капитана.

— Странно е, че е оцелял от такъв огромен пожар, без дори да има опърлена вежда или изгорен пръст.

Макдърмот потърка брадичката си с израз на съмнение.

— Да, наистина е странно — и въздъхна. — Но това не е наша грижа. Сега ми предстои неприятното задължение да уведомя директорите, че загубихме нашия буксиран съд и тяхното скъпо влекално въже.

— Не би трябвало да става… — измърмори разсеяно Браун.

— Какво да става?

— Ами в един момент корабът плаваше високо по повърхността, а в следващия — пое към дъното. Не би трябвало да потъне толкова бързо. Не е естествено.

— Съгласен съм — сви рамене Макдърмот. — Но не зависеше от нас.

— Застрахователите никак няма да са доволни, че не е останало нищо, което да разследват.

Макдърмот кимна уморено.

— Без доказателства корабът ще бъде причислен към другите големи загадки на морето.

После той се запъти към прожектора и го изключи, хвърляйки водния гроб на потъналия туристически кораб в пълен мрак.

Когато „Одейшъс“ стигна до Уелингтън, мъжът, когото Макдърмот беше издърпал от водата след потъването на „Емърълд долфин“, изчезна. Служителите от бреговата имиграционна служба се кълняха, че не са го видели да слиза по трапа, защото иначе щели да го задържат за разпит във връзка с пожара и потъването на туристическия лайнер. Макдърмот реши, че единственият начин Шърман Нанс да напусне кораба е, като е скочил зад борда, докато корабът е навлизал в пристанището.

След като Макдърмот предаде рапорта си на застрахователните инспектори, му бе казано, че нито матрос, нито офицер на име Шърман Нанс не е служил някога на борда на „Емърълд долфин“.