Клайв Къслър
Възкръсналите (39)

37.

Пит навлезе по една улица в Джорджтаун, оградена от двете страни с дървета и красиви къщи от началото на двайсетия век, и зави по алея за коли. Алеята минаваше покрай голяма тухлена къща, чиито стени бяха покрити с бръшлян, и се задънваше в просторен гараж, зад който имаше покрит двор. Гаражът, приютяващ някога файтони с конска тяга на имението, а по-късно и автомобили, беше разширен и преустроен в голям жилищен дом с двуетажен сутерен, където се намираше най-богатата библиотека с морски издания, събирана някога от сам човек.

Пит паркира джипа, отиде до входната врата и удари масивното бронзово чукче, излято във формата на платноход. Вратата се отвори почти веднага и огромен мъж с тегло около 180 килограма, облечен с пижама от виненочервена индийска коприна и халат, изпълни рамката. Той не беше от дебелите хора с отпуснати или меки тлъстини. Тялото му беше стегнато и набито, а походката му неочаквано лека. Въздългата му коса беше прошарена, както и дългата му брада под розовеещ заоблен нос и дълбоки небесносини очи.

— Дърк! — възкликна той, като прегърна силно Пит, после отстъпи назад. — Влизай, влизай. Напоследък не те виждам много често.

— Трябва да ти призная, че ми липсват твоите вкуснотии.

Пит последва Сейнт Джулиан Пърлмутър през стаи и коридори, претъпкани с книги за кораби и морета до високите тавани. Беше огромна библиотека, за която жадуваха университети и музеи, но Пърлмутър смяташе да запази всеки том до смъртта си. Едва тогава завещанието му щеше да разкрие получателите на колекцията му. Той въведе Пит в просторна кухня с кани, кухненски уреди и сервизи, достатъчни да оборудват десет ресторанта, и му посочи стол до маса от кръгъл капак на люк със стойка за компас в средата.

— Сядай, а аз ще отворя ценния си портвайн. Пазя го за специални случаи.

— Идването ми едва ли може да мине за специален случай — усмихна се Пит.

— Всеки случай е специален, когато не се налага да пия сам — изхихика Пърлмутър. Той беше простосърдечен човек, който се смееше лесно и щастливата му усмивка рядко слизаше от устните му. Той извади корковата тапа, наля от тъмночервената течност в две чаши за порто и подаде едната на Пит. — Какво ще кажеш?

Пит отпи глътка, задържа я за малко в устата си, като я разбърка леко с език, преди да я глътне и огласи одобрението си.

— Нектар за боговете.

— Една от най-изисканите радости в живота ми. — Пърлмутър пресуши чашата си и я напълни отново. — Каза, че ми възлагаш проучване.

— Чувал ли си за доктор Елмор Еган?

Пърлмутър втренчи поглед в Пит.

— И още как. Той беше гений. Неговите икономични магнитохидродинамични двигатели са чудото на техническата епоха. Жалко, че стана една от жертвите на „Емърълд долфин“ в навечерието на триумфа си. Защо питаш?

Пит се отпусна на стола, отпи с наслада от втората си чаша портвайн и започна да разказва историята такава, каквато я знаеше, като започна с пожара на „Емърълд долфин“ и свърши с боя в дома на Еган над река Хъдсън.

— Така, а къде се вписвам аз тук? — попита го Пърлмутър.

— Доктор Еган е бил почитател на Жул Верн, и по-специално на романа му „Двайсет хиляди левги под водата“. Затова си помислих, че ако някой знае за подводницата на капитан Немо „Наутилус“, то това си ти.

Пърлмутър се облегна назад и се загледа в украсения таван на кухнята.

— Понеже романът му е художествена измислица, не съм го включил в проучвателната си дейност. Преди няколко години го препрочетох. Верн или е бил напред във времето, или е могъл да вижда в бъдещето, защото „Наутилус“ е описана като изключително усъвършенствана технически за 1866 година.

— Възможно ли е да е построена подводница, която да има половината от качествата на „Наутилус“?

— Сещам се за една-единствена, която се оказала много практична преди деветдесетте години на по-миналия век и това е конфедеративната подводница „Хънли“.

— Спомням си — каза Пит. — През 1864 година тя пратила на дъното край Чарлстън, Южна Калифорния, съюзния малък военен кораб „Хусатоник“ и така станала първата подводница в историята, потопила военен кораб.

Пърлмутър кимна.

— Да, подвигът не се повторил, докато не минали петдесет години, когато през август 1914 година немската подводница U-21 потопява английския военен кораб „Патфайндър“ в Северно море. „Хънли“ остава заровена под дънната утайка в продължение на сто трийсет и шест години, преди да бъде открита, извадена и реставрирана за показ пред обществеността. След като била почистена от дънната утайка и тленните останки на екипажа й извадени, огледът от първа ръка установил, че тя е много по-съвременна като замисъл, отколкото се очаквало. Имала напълно аеродинамична форма, елементарна шнорхелна система с мехове за подаване на въздух, баластни цистерни с помпи, подводни криле и нитове със скрити глави, намаляващи водното съпротивление. Между другото методът за изравняване на нитове с външни повърхности се е използвал от Хауърд Хюс за самолетите, които проектирал в средата на трийсетте години на миналия век и никой не е предполагал, че същият метод е бил прилаган на практика много преди него. На „Хънли“ били експериментирани дори електромагнитни двигатели, но технологията не била готова, затова осмината мъже в подводницата въртели ръчно гребния винт. След това подводничарската наука изостанала, докато Джон Холанд и Саймън Лейк не започнали да експериментират и строят подводници, които били приети от няколко страни, включително нашата и Германия. Онези ранни опити са изглеждали недодялани, съпоставени с „Наутилус“ на капитан Немо.

Пърлмутър загуби ентусиазма си и тъкмо се пресегна да вземе отново бутилката с порто, по лицето му се изписа израз на просветление.

— Сетих се нещо — възкликна той и надигна с пъргавина огромното си туловище. После изчезна за няколко минути в коридора. Когато се появи отново, в ръката си държеше книга. — Това е копие на протокола от разпита, свързан с американската военна фрегата „Кирсардж“.

— Корабът, потопил прославения конфедеративен рейдер „Алабама“?

— Същият. Бях забравил за странните обстоятелства, при които заседнал върху подводните скали Ронкадор край Венецуела през 1894 година.

— Странни ли?

— Да. Според капитана й Лий Хънт той бил нападнат от подводен съд, който приличал на кит. Тръгнал да го преследва, но подводният съд се потопил под водата, после обаче пак се издигнал над повърхността и нанесъл таранен удар на „Кирсардж“, като му направил голяма дупка в корпуса. Фрегатата едва успяла да стигне до Ронкадор, където заседнала. Екипажът лагерувал върху скалите, докато не бил спасен.

— Май добрият капитан не се е отделил от шкафчето с бутилки ром — пошегува се Пит.

— Напротив, говорел напълно сериозно — възрази Пърлмутър, — и което е най-важното, целият екипаж потвърдил думите му. Разказът на всеки, станал свидетел на драмата, не се различавал от този на останалите. Всички описали огромно стоманено чудовище, което било непробиваемо от поредицата артилерийски снаряди, изстреляни от „Кирсардж“ в него. Те просто отскачали. Свидетелите споменали също за някаква кула във формата на пирамида на гърба му, която имала отвори за наблюдение. Капитан Хънт се кълне, че видял лице, което го гледало през един от отворите, лице на мъж с брада.

— Казали ли са размерите на чудовището?

— Всички били единодушни, че то имало формата на пура с конични краища. Според тях дължината му достигала някъде между трийсет и деветдесет метра, а широчината — от шест до дванайсет метра.

— Вероятно някъде по средата на тези размери — вметна замислен Пит. — Да речем малко над шейсет метра дължина и седем метра широчина. Не е точно подводен съд, на който да се е гледало лекомислено през 1894 година.

— Като си мисля сега, „Кирсардж“ не е единственият плавателен съд, за който е съобщено, че е бил потопен от подводно чудовище.

— Китобойният кораб „Есекс“ е бил ударен и потопен от кит — подсказа му Пит.

— Но истински кит — уточни Пърлмутър със сериозно лице. — А аз говоря за друг американски военен кораб, „Ейбрахам Линкълн“. Според съобщенията той бил блъснат от подводен съд, който отнесъл кормилото му.

— Кога е станало?

— През 1866 година.

— Двайсет и осем години по-рано.

Пърлмутър съзерцаваше бутилката с порто, две трети от която вече бе изпита.

— По онова време много кораби са изчезвали при загадъчни обстоятелства. Повечето са били на английския военен флот.

Пит остави чашата си на масата, но отказа да пие повече.

— Не мога да повярвам, че свръхестествени плавателни съдове, изпреварили с десетилетия своето време, са били строени от частни лица.

— „Хънли“ е била построена от частни лица, финансирали лично проекта — поясни Пърлмутър. — Всъщност тя е била третата подводна лодка, строена от Хорас Хънли и неговите инженери. И всяка следваща е била по-усъвършенствана от предишната.

— Истинско напрежение е да си мисли човек, че загадъчното чудовище не е било проектирано и конструирано от индустриална страна — отбеляза Пит, все още скептично настроен.

— Кой го казва? — сви равнодушно рамене Пърлмутър. — Може би Жул Верн е чул за такъв плавателен съд и е създал „Наутилус“ на капитан Немо покрай това.

— Странно е, че такъв съд, ако наистина е съществувал, може да кръстосва света в продължение на трийсет години, без да бъде виждан често или някой от екипажа му да дезертира на брега и да разкаже за него. И ако той плава, за да тарани и потопява кораби, как тъй няма поне един оцелял, който да съобщи за инцидентите?

— Не мога да кажа — отвърна бавно Пърлмутър. — Знам само онова, което съм намирал в писаната морска история. Което не значи, че няма още съобщения, събрани от изследователи, в архивите, пръснати по света.

— Ами Верн? — попита Пит. — Трябва да има музей, къща или роднини, които да са събирали неговите книжа, изследователски записки и писма.

— Има. Изследователи на Верн съществуват навсякъде. Но доктор Пол Ереу, президент на „Обществото на Жул Верн“ в Амиен, Франция, където Верн живял от 1872 до смъртта си през 1905 година, се смята за най-запознатият човек с живота на писателя.

— Можем ли да се свържем с него?

— Ще те зарадвам с нещо по-добро — каза Пърлмутър. — След няколко дни заминавам за Париж, за да се поровя из архивите за допълнителни сведения за кораба на Джон Пол Джоунс „Бонъм Ричард“. Ще използвам случая да прескоча до Амиен и да разговарям с доктор Ереу.

— Не мога да искам повече. — Пит се надигна от стола си. — Трябва да тръгвам, за да се изкъпя и преоблека. Ще вечерям с Ал, Лорън и дъщерята на доктор Еган, Кели.

— Предай им, че им желая всичко най-добро.

Преди Пит да прекрачи прага на входната врата, Пърлмутър вече отваряше нова бутилка отлежал портвайн.