Клайв Къслър
Възкръсналите (21)

19.

Котвеният клюз беше цели три метра под горния ръб на носовия фалшборд. Без въже или опорна кука за Пит и Джордино беше невъзможно да се изкачат на носовата палуба. Останалата част от корпуса също вдъхваше слаби надежди за качване на борда. Никъде нямаше някакви издатини, които да ги улеснят. Пит се наруга вътрешно, че не беше предвидил по-рано такова елементарно препятствие.

Той се спусна обратно по котвената верига и шепнешком уведоми Джордино:

— Това е „Дийп инкаунтър“.

Приятелят му погледна нагоре; на слабата светлина лицето му изразяваше почуда.

— Как ще се качим на борда без въжена стълба или трап?

— Няма да се качваме.

— Естествено, имаш алтернативен план — рече той механично.

— Разбира се.

— Хайде, казвай лошата новина.

Леката усмивка на Пит не се видя в тъмнината.

— Корабът на похитителите е по-малък. Може би ще успеем да се качим на кърмата му и оттам да се прехвърлим на „Дийп инкаунтър“.

Пит отново възвърна надеждата си и се успокои. Беше на прав път. От пиратския плавателен съд изобщо не стърчаха дула на оръдия. Той беше най-обикновен кораб с общо предназначение, дълъг 40 метра, чиято кърма не само че беше достатъчно ниска за безпрепятствено качване на борда, но и предоставяше възможно най-сгодния случай на света — водолазна стълба и малък трамплин.

Джордино промърмори:

— Надявам се да намерим и парче старомодна тръба за чупене на глави. Чувствам се гол с празни ръце.

— Това не ме притеснява — отвърна безгрижно Пит. — Вече съм виждал на какво си способен с тия твои две „секири“. Забравяш, че елементът на изненадата е наш. Те не очакват гости, особено такива подлички типове като нас, които се промъкват през задния вход.

Пит беше вече на път да се прехвърли над кърмовото ограждане, когато пръстите на Джордино се впиха над лакътя му.

— Какво има? — измърмори Пит, разтърквайки предмишницата си, за да облекчи болката.

— Някой стои в тъмното до юта и пуши цигара — прошепна Джордино в ухото му.

Пит бавно повдигна глава и надникна над ограждането. Забележителното силно нощно зрение на Джордино отново се прояви — движение на ръка с цигара очертаваше в тъмнината едва видима фигура. Мъжът се облегна на перилото, вдишвайки с наслада тропическия въздух. Той не изглеждаше да стои нащрек, а точно обратното — като че ли бе вглъбен в мислите си.

Безшумно като призрак Джордино прескочи кърмовото ограждане, надявайки се водата, капеща от него, да не се чуе от лекия бриз, разклащащ клоните на палмовите дървета, и запристъпва тихо по палубата. След няколко крачки огромните му длани обвиха врата на мъжа и изкараха дъха от дробовете му. Последва леко боричкане, след което тялото на мъжа се отпусна. С шум, не по-висок от шепот, Джордино довлече похитителя обратно до кърмата и го остави зад огромния рудан.

Пит пребърка дрехите му и намери голям сгъваем нож и револвер с къса цев.

— В бизнеса сме — оповести той.

— Все още диша — каза Джордино. — Какво да го правим?

— Положи го върху водолазния трамплин, за да не се вижда.

Джордино кимна и с лекота повдигна похитителя над перилото и го пусна като чувал с картофи върху трамплина, където само сантиметри го деляха от това да се претърколи в морето и да се удави.

— Злодеянието извършено — заяви той.

— Да се надяваме да остане в страната на сънищата поне един час.

— Бъди сигурен в това — увери го Джордино и огледа тънещите в мрак открити палуби. — Колко мислиш, че са хората на борда?

— НЮМА има два работни кораба, горе-долу със същата големина. Те побират екипаж от петнайсет души, но могат да превозват над сто пътници.

Пит подаде ножа на Джордино, който го огледа с намръщено лице.

— Защо не дадеш оръжието на мен?

— Ти си този, който не изпуска филм с Ерол Флин.

— Да, ама той използва сабя, а не евтино джобно ножче.

— Тогава просто се прави, че е сабя.

Без повече възражения от страна на Джордино, двамата прекосиха с равномерна спокойна крачка просторната товарна и работна палуба и стигнаха до врата в задната напречна преграда. Вратата беше затворена поради работещата климатична инсталация. Това може би беше време за страх пред незнайното, но не и приемливо. Съществуваше единствено смразяващата опасност да са пристигнали твърде късно, за да спасят мъжете и жените от „Дийп инкаунтър“. Мислите на Пит се съсредоточиха върху най-лошото, но той ги пропъди, както пропъди и всяко опасение да са убити.

Те се спряха, преди да продължат по трапа, свързващ двата кораба, и погледнаха крадешком през един от илюминаторите, откъдето струеше светлина. Пит видя, че помещението е офицерски стол и преброи вътре двайсет и двама похитители — едни играеха карти, други четяха, трети гледаха сателитна телевизия. Въоръжението им беше достатъчно за начало на революция. Никой не изглеждаше да е нащрек за неканени посетители или че пленниците им могат да избягат. Самата гледка крайно притесни Пит. Поведението на похитителите издаваше прекалено спокойствие и нехайство, ако все още държаха в ръцете си петдесет заложника.

— Напомни ми никога да не наемам някой от тия юнаци да пази ценните ми вещи — смънка Джордино.

— Облечени са повече като търговци, отколкото като пирати в лагуна — отбеляза шепнешком Пит.

Той се отказа от намеренията си да отмъсти на похитителите на борда на техния кораб. Един шестпатронен револвер и един сгъваем нож срещу повече от двайсет добре въоръжени мъже трудно биха могли да доведат до успешен край. Главната цел на Пит и Джордино беше да проверят дали все още има живи на борда на изследователския кораб и да ги спасят, ако изобщо имаше такава възможност. Плътно притиснали гърбове в надстройката, двамата се ослушаха и взряха за малко в мрака. Като не чуха нищо обезпокоително, те тръгнаха безшумно по палубата. След няколко крачки Пит внезапно се закова на място.

Джордино се смрази и прошепна:

— Видя ли нещо?

Пит посочи широко парче боядисан картон, залепен отстрани на надстройката.

— Ела да видим какво крият там.

Бавно и много предпазливо Пит отлепи края на една от залепените ленти, повдигна единия ъгъл на картона и разкри маркировки, които едва се виждаха на слабата светлина, процеждаща се от илюминаторите.

Все пак успя да различи стилизирано изображение на триглаво куче със змия вместо опашка. Точно под него беше изписано „Цербер“. Това не му говореше нищо и той пусна края на картона и го залепи отново.

— Какво видя? — попита Джордино.

— Достатъчно!

Двамата продължиха към тесния метален трап между двата кораба и тръгнаха предпазливо по него, очаквайки похитителите да изскочат от мрака и да открият огън срещу тях с автоматичните си оръжия.

Стъпиха благополучно на палубата на изследователския кораб и Пит се почувства като на родна земя. Той познаваше всеки сантиметър от „Дийп инкаунтър“ и можеше да върви по палубите му и с вързани очи.

Джордино събра длани пред устата си и прошепна в ухото му.

— Искаш ли да се разделим?

— Не — отвърна също шепнешком Пит. — По-добре да вървим заедно. Да започнем от лоцманската кабина и продължим надолу.

Те можеха да се качат до лоцманската кабина по външните стълби, но предпочетоха да стоят далече от полезрението на някой от похитителите, който решеше да излезе от офицерския стол. Вместо това се промъкнаха през един люк и изкачиха четири палуби по вътрешните стълби до лоцманската кабина. Тя беше тъмна и празна. Пит влезе в свързочния отсек и затвори вратата, а Джордино остана да пази отвън. Взе телефона „Глоубълстар“ и набра номера на клетъчния телефон на Сандекър. Докато изчакваше връзката, погледна водолазния си часовник „Докса“ с оранжев циферблат и изчисли наум осемчасовата разлика — във Вашингтон беше шест сутринта. Адмиралът щеше да е излязъл да тича за здраве всекидневните си осем километра.

Сандекър вдигна телефон. След трикилометровото си тичане адмиралът все още дишаше нормално. Времето на Пит беше твърде ограничено, за да се впуска в подробности и затова съобщи накратко, че е открил „Дийп инкаунтър“ и предаде точното му местонахождение.

— А екипажът ми и научният екип? — попита адмиралът, сякаш всички те бяха членове на семейството му.

— Изходът е все още под въпрос — отвърна Пит, цитирайки прословутото съобщение на майор Деверийо точно преди падането на остров Уейк. — Ще се свържа с теб, когато има положителен отговор. — Пит изключи връзката и излезе от свързочния пункт.

— Да видя или чу нещо?

— Тихо е като в гроб.

— Можеше и да не използваш точно сега думата „гроб“.

Двамата напуснаха пилотската кабина и слязоха на по-долната палуба. И там положението беше същото. Каютите и лазаретът бяха тихи като в морга. Пит влезе в своята каюта, затършува в едно чекмедже и с изненада установи, че верният му автоматичен колт беше там, където го бе оставил. Пъхна го в колана на късите си панталони и подаде револвера на Джордино, който го пое, без да отрони дума. След това Пит намери една малка писалка фенерче, запали я и обходи с лъча помещението. Нищо не бе пипано. Единствената вещ, която липсваше от килера, където я бе оставил, беше коженото куфарче на доктор Еган. То стоеше отворено върху леглото.

Джордино завари и своята каюта в същото положение — нито една от личните му вещи не беше пипана или местена.

— Изобщо не ги разбирам тия момчета — каза тихо Джордино. — Де се е чуло и видяло пирати да не се интересуват от обири!

Пит насочи светлинния лъч в коридора.

— Да вървим нататък.

Те продължиха по коридора до палубата, на която се намираха още осем каюти, офицерският стол, камбузът, заседателната зала и общият салон. Чинии с остатъци от храна стояха върху масата за хранене, списания бяха разхвърляни по ниските масички и по диваните в общия салон, изоставени наскоро от читателите им. Цигари, изгорели до филтъра, изпълваха пепелниците в заседателната зала. Тенджери и тигани все още стояха върху готварската печка и съдържанието им беше мухлясало. Всичко изглеждаше така, сякаш хората на борда са изчезнали яко дим.

Колко време Пит и Джордино претърсваха наоколо в отчаян опит да открият следи от живот, не можеше да се каже. Може би пет минути, може би десет. А може би чакаха да чуят глас или звук — или пък може би просто се страхуваха от отговорите. Пит извади 45-калибровия си колт от колана и го задържа отстрани до тялото си, копнеейки да изстреля куршум, въпреки че това щеше да вдигне на крак всички похитители, които си почиваха на борда.

Докато вървяха към машинното отделение и генераторното помещение, без да се натъкнат на нито един охранител, Пит започна да вярва, че най-лошите му опасения ще се сбъднат. Охранителите би трябвало да пазят пленниците си, ако те наистина бяха на борда. Освен това и никъде не светеше. Охранителите не биха седели на тъмно. Унинието му се задълбочи, докато не подминаха каютите на палубата на машинното отделение и не видяха, че в канцеларията на главния механик свети.

— Най-сетне — измърмори Джордино — някой иска светлина, за да вижда наоколо.

В края на коридора се намираше вратата за машинното отделение и генераторното помещение. Двамата застанаха един срещу друг до напречните прегради и започнаха да се приближават до вратата. От три метра разстояние чуха говор. Двамата се спогледаха. След това Пит залепи ухо до стоманената врата и се ослуша. Гласовете като че ли бяха изпълнени с подигравка и презрение, а от време на време се разнасяше и смях.

Пит натисна съвсем бавно бравата надолу. Движението й не издаде шум. Той си взе бележка наум да благодари на главния механик Хаус, задето редовно смазваше пантите на люковите капаци. Продължи да натиска бравата надолу съвсем бавно, за да не се забележи движението й отвътре. Когато я натисна докрай, предпазливо побутна вратата, сякаш очакваше да завари дузина извънземни чудовища, които се хранят с човешко месо.

Сега вече гласовете се чуваха много ясно. Бяха четири различни гласа. Два от тях не му бяха познати, но другите два му бяха познати колкото и неговия собствен. Сърцето му подскочи. Гласовете не водеха непринуден разговор, а по-скоро двата непознати гласа се присмиваха на другите.

— Не след дълго цялата ви групичка ще разбере какво значи да се удавиш.

— Да, не е като да заспиш на Арктика — добави злобно другият глас. — Давейки се, имаш чувството, че главата ти е пълна с фишеци. Очите ти изскачат от орбитите си, ушите ти се пръскат, като че пикели ги пробиват, гърлото ти сякаш е изтръгнато, а дробовете ти — натрити с азотна киселина. Просто целият експлодираш.

— Мръсна долна отрепка — процеди през зъби капитан Бърч.

— Като говориш така в присъствието на жени, само доказва, че всички вие тук не сте нищо друго освен изродени животни. — Това беше гласът на главния механик Хаус.

— Ей, Сам, знаеше ли, че си изрод?

— Не допреди седмица.

Последната забележка бе придружена от гърлен смях.

— Убиете ли ни — продължи Бърч гневно, — всяка следствена служба в света ще тръгне по следите ви и ще увеси задниците ви по-високо от хвърчило.

— Стига да намерят доказателства за престъпление — подметна ехидно похитителят, наречен Сам.

— Вие ще станете един от хилядите кораби, потънали заедно с екипажа.

— Моля ви — проплака гласът на една от морските биоложки. — Вкъщи ни чакат любими същества. Не можете да извършите такова чудовищно нещо.

— Съжалявам, лейди — отвърна студено Сам, — но за хората, които ни плащат, вашият живот не струва и два цента.

Другият добави:

— Нашият екипаж ще се качи на борда след около половин час. — Той замълча и погледна извън полезрението на Пит. — А два часа след това всички вие от НЮМА ще се озовете на дъното, където от първа ръка можете да изследвате неговите обитатели.

През леко открехнатата врата Пит видя, че похитителите държат автоматите си в пълна готовност за стрелба. Той направи знак с глава на Джордино и двамата отвориха широко вратата, пристъпиха навътре рамо до рамо и приклекнаха в готовност за бой.

Похитителите почувстваха движение зад гърбовете си, но не си направиха труда да се обърнат, тъй като си мислеха, че приятелите им идват вече за извършване на екзекуцията.

Сам се обади:

— Момчета, много подранихте. За къде сте се разбързали толкова?

— Зададен ни е курс към Гуам — отвърна Джордино, имитирайки до съвършенство гласа на похитителя с дрезгавия глас.

— Е, хора — засмя се Сам, — почвайте да се молите, дойде време да се срещнете с вашия Създател…

Само толкова успя да каже. Джордино го повдигна от пода, като хвана главата му и я блъсна в напречната преграда. В същия момент Пит замахна странично с колта си, удари другия по челюстта и той се свлече като празен чувал на пода.

После настана време за празненство. Съботната вечер се повтори. Единственото, което липсваше, беше шампанско и балони.

Тук бяха всички от борда на „Дийп инкаунтър“ — седяха на пода около корабните генератори, завързани с вериги на краката един за друг като роби в галера. Около глезените им имаше стоманени гривни, свързани с дълга верига, закачена за главния генератор. Пит ги преброи набързо, докато всички седяха в шок, като видяха двамата мъже, които мислеха за загинали. Бърч, Хаус, мъжете и жените от научния екип и екипажа имаха вид, сякаш сънуваха. После един по един започнаха да се изправят на крака и в следващия момент нададоха буйни викове в знак на поздрав. Пит вдигна ръце да въдвори тишина.

— Тихо! За бога, запазете тишина, иначе цяла армия въоръжени охранители ще дотърчат тук.

— Дявол да ви вземе, откъде изникнахте? — попита Бърч.

— От една много луксозна яхта — отвърна Джордино. — Но това е друга история. — Той се обърна към главния механик Хаус. — Имаш ли с какво да срежем веригите?

Хаус посочи един страничен отсек.

— Инструментите са там. На едната стена висят ножици за рязане на стоманени въжета.

— Първо да освободим екипажа — каза Пит на Джордино. — Трябва да потеглим с кораба, преди похитителите да са дошли на борда.

Джордино се върна след трийсет секунди и започна чевръсто да реже веригите. В това време Пит се втурна към външната палуба, за да се увери, че незаконната им спасителна мисия не е разкрита. Палубите на пиратския кораб продължаваха да пустеят. Доколкото можеше да определи, всички похитители бяха все още в офицерския стол и нагъваха пържолите си като гладни хиени, помисли си той, в радостно очакване да изпратят „Дийп инкаунтър“ и хората на борда му във воден гроб.

Като се върна, Чийф Хаус и машинната му команда вече бяха отишли в главния команден пункт и се приготвяха да пуснат в ход машините на изследователския кораб.

— Тук вече ви напускам — уведоми той Бърч.

По лицето на капитана се изписа израз на недоумение. Дори Джордино се обърна и изгледа питащо Пит.

— Най-горе на скалата, над входа на пролива, има една караулка с пазач. Предполагам, че освен като наблюдател за нашественици, той разполага с достатъчно огневи средства, за да спре всеки кораб, напускащ лагуната.

— Какво те доведе до това заключение? — попита го Джордино.

— Ами ако човек не знае, ще си помисли, че похитителите пазят цветна градина от лакома сърна. Двама мъже да пазят петдесет души, а останалите да си почиват като на курорт — това не е ли доста съмнително? Те явно са абсолютно сигурни, че този кораб не може да излезе в открито море, без да бъде забелязан. В средата проливът е дълбок цели сто и двайсет метра. „Дийп инкаунтър“ може лесно да бъде пратен на дъното му и никога да не бъде намерен, а пиратският кораб ще продължи да има достатъчно вода под кила си, за да отплава от лагуната.

— Но нощта е черна като в рог — обади се Бърч. — Може да успеем да се измъкнем в открито море, без охраната да ни забележи.

— Идеята не е добра — възрази Пит. — В момента, в който потеглите, похитителите на борда на техния кораб ще разберат това и ще ви погнат. Те не са толкова глупави, че да не разберат какво става, когато котвата бъде вдигната и машините заработят. Първото нещо, което ще направят, е да вдигнат на крак охраната при входа на пролива. Затова трябва да стигна там пръв и да премахна заплахата.

— Идвам с тебе — каза Джордино.

Пит поклати глава.

— Не, ти най-добре ще се справиш с всеки похитител, който се качи на борда, преди корабът да е потеглил.

— Хораций на моста — това ще съм аз.^[1]

— Ти няма да стигнеш навреме — каза Хаус на Пит. — Дотам са цели осемстотин метра нагоре по хълма през джунгла.

Пит вдигна малката си писалка фенерче.

— Ще осветявам пътя си. Освен това похитителите сигурно имат утъпкан път оттук до караулката.

Джордино се ръкува с Пит.

— Късмет, друже.

— На теб също.

И Пит тръгна.