Клайв Къслър
Виксън 03 (8)

7.

Две вечери по-късно Пит, дълбоко потиснат, седеше край масата за хранене в хижата и изучаваше няколко топографски карти. Накрая се облегна назад на стола и разтърка очи. Единственият резултат от усилията му дотук беше една объркана приятелка и тлъста сметка от компанията, от която бе наел хеликоптера.

По стълбите за предната тераса се чуха тежки стъпки и след малко на прозорчето на външната врата се показа бръсната глава и лице с кротки бадемови очи и огромни мустаци като на кайзер Вилхелм.

— Здравейте, вие там, вътре! — подвикна глас, който като че ли излизаше от чифт огромни ботуши.

— Влизайте! — покани го Пит, без да става от мястото си.

Мъжът беше нисък и набит и положително би счупил кантара, прецени Пит, с близо стоте си килограма. Непознатият протегна месестата си ръка.

— Вие трябва да сте Пит.

— Да, аз съм Пит.

— Добре. Намерих ви от първия път. Помислих си да не би да съм свърнал в погрешна посока в тъмното. Аз съм Ейб Стайгър.

— Полковник Стайгър?

— Оставете званието. Както виждате, облечен съм като иманяр.

— Почти не се надявах да уважите молбата ми лично. Можехте да го сторите с писмо.

Стайгър се усмихна до уши.

— Работата е там, че не бих оставил цената за пощенска марка да ме лиши от удоволствието на златотърсачеството.

— На златотърсачество ли?

— Ами реших да убия два заека с един куршум, както се казва. Първо, следващата седмица трябва да изнеса лекция по безопасността на самолетите във военновъздушната база „Чанют“ в Илинойс. Второ, вие се намирате в сърцето на колорадски минен район и тъй като златотърсачеството ми е огромна слабост, реших да отскоча дотук с надеждата да открия малко злато, преди да продължа за лекцията си.

— Можете да се настаните тук. В момента съм сам в хижата.

— Ще се възползвам от вашето гостоприемство, господин Пит.

— Имате ли багаж?

— В колата е, която взех под наем.

— Ами донесете го, а аз в това време ще направя кафе. — После се сети да попита: — Искате ли нещо за хапване?

— Благодаря, но вечерях с Харви Долан, преди да потегля насам.

— Значи сте видели колесника.

Стайгър кимна и отвори старата кожена чанта, която носеше в ръка, и извади от нея една папка.

— Ето — подаде я той на Пит, — това са сведенията за военния „Боинг С-97“, сериен номер 75403, управляван от майор Вайлъндър. Можете да ги прегледате, докато кача багажа си. Ако имате въпроси, просто питайте.

След като разопакова багажа си в свободната стая, Стайгър се настани до Пит край масата.

— Това задоволява ли любопитството ви?

— В този доклад се твърди, че 03 е изчезнал над Тихия океан по време на рутинен полет между Калифорния и Хаваи през януари 1954 година.

— Такива са сведенията от Военновъздушните сили.

— Тогава как си обяснявате наличието на колесника тук, в Колорадо?

— Не е голяма загадка. Вероятно по някое време колесникът на самолета е бил сменен с нов — често използвана практика. Или механикът е открил недостатък в конструкцията, или тежко кацане е счупило стойката, или пък се е изкривил, докато е бил взет на буксир. Десетки различни причини могат да наложат подмяната.

— Такава подмяна отбелязана ли е в донесението за техническото обслужване?

— Не, не е отбелязана.

— Това не е ли малко странно?

— Може би нередно, но не и странно. Персоналът по поддръжката във ВВС е известен с опитността си в отстраняване на механичните повреди, а не във воденето на отчети.

— Тук пише още, че не са намерени никакви следи от самолета и екипажа му.

— Трябва да призная, че тази точка е загадка и за мен. Документацията сочи, че е било извършено разширено претърсване, много по-разширено от обичайните спасителни операции по въздух и вода. И въпреки това резултатът от общите усилия на военновъздушните и военноморските сили може да се нарече голяма кръгла нула. — Стайгър кимна в знак на благодарност, докато поемаше димяща чаша кафе от ръката на Пит. — Такива неща обаче се случват. Архивите ни са пълни със самолети, които са отлетели в забвение.

— „Отлетели в забвение“? Звучи много поетично. — Нищо в гласа на Пит не прикриваше цинизма му.

Стайгър подмина тона му и отпи глътка кафе.

— За следователя по въздушната безопасност всяка неизяснена катастрофа е трън в очите му. Ние сме като лекари, които от време на време изпускат пациента си на операционната маса. Това често не ни дава покой нощи наред.

— А 03 дава ли ви покой? — попита Пит с равен глас.

— Питате ме за злополука, станала, когато съм бил на четири години. Нямам нищо общо с нея. Колкото до мен, господин Пит, и колкото до ВВС, изчезването на 03 е затворена книга. Той ще остане да лежи на дъното на морето цяла вечност заедно с цялата трагедия.

Пит изгледа за миг Стайгър, после му доля още кафе.

— Грешите, полковник Стайгър, много грешите. Отговор има и той не е на пет хиляди километра оттук.

 

 

След закуска Пит и Стайгър тръгнаха всеки по своя път — Пит да проучва едно дълбоко дефиле, твърде тясно за облитане с хеликоптер, а Стайгър да намери поток, в който да промива злато. Времето беше студено и ясно, само няколко пухкави облачета висяха над върховете на планините.

Минаваше пладне, когато Пит се изкатери по дефилето и пое обратно към хижата по съвсем леко утъпкана пътека, която се виеше между дърветата и излизаше на брега на езерото Тейбъл. След като измина километър и половина покрай ръба на водата, той видя малка река, която се вливаше в езерото. Продължи по брега й и се натъкна на Стайгър.

Полковникът седеше доволен върху камък насред водното течение и размахваше във водата голяма метална копанка.

— Как върви? — извика Пит.

Стайгър се обърна, помаха му с ръка и нагази водата, за да излезе на брега.

— Е, до кюлче няма да стигна, но ще бъда късметлия, ако мога да промия поне половин грам. — Той хвърли към Пит дружелюбен, но скептичен поглед. — А вие? Намерихте ли това, което търсихте?

— Напразно бих път — отвърна Пит. — Но разходката ми подейства освежително.

Стайгър му предложи цигара. Пит отказа.

— Знаете ли — каза Стайгър, запалвайки своята, — вие сте класически пример за упорит човек.

— И други са ми го казвали — засмя се Пит.

Стайгър седна, всмукна дълбоко и остави димът да се процежда през устата му, докато говореше.

— Ето, аз например съм сто процента малодушен човек, но само по въпроси, които не са от важно значение. Никога например не довършвам кръстословици, тъпи книги, домакински задачи… Мисля, че без целия този душевен стрес ще удължа живота си с десет години.

— Жалко е, че не можете да се откажете от пушенето.

— Прав сте.

В този момент двама младежи, момче и момиче, минаха покрай тях върху импровизиран сал и продължиха по течението. Те се смееха по младежки неудържимо, без да обръщат внимание на мъжете на брега. Пит и Стайгър ги проследиха с поглед.

— Е това се казва живот — отбеляза полковникът. — Като дете и аз плавах със сал по река Сакраменто. Вие опитвали ли сте?

Пит не чу въпроса му. Гледаше вторачено мястото, където момчето и момичето се бяха изгубили от поглед. Както изразяваше дълбока вглъбеност, лицето му изведнъж просветна.

— Какво ви има? — попита Стайгър. — Изглеждате така, сякаш сте видели Бог.

— Навирало се е в очите ми през цялото време, а аз да не го забележа — смънка Пит.

— Какво да забележите?

— Това идва да докаже, че най-трудните проблеми имат най-простите разрешения.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Разбрах откъде са дошли кислородната бутилка и колесникът — каза Пит.

Стайгър само го изгледа скептично.

— Това, за което намеквам — продължи Пит, — е, че ние не догледахме едно тяхно качество.

— Не мога да схвана връзката — призна Стайгър. — Когато се монтират на самолет, те работят по две съвършено различни системи, една газова и една хидравлична.

— Да, но свалите ли ги от самолета, и двете части имат нещо общо.

— Какво е то? — поинтересува се Стайгър.

Пит го погледна и разтегна устни във все по-широка и по-широка усмивка. После изрече вълшебните думи:

— Могат да плават.