Клайв Къслър
Виксън 03 (56)

55.

„Айова“ се отърва единствено с няколко драскотини по боята на носовата си част, след като се вряза в „Моли Бендер“. Фокс дори не усети сблъсъка. Той можеше да избегне трагедията, ако беше извил кормилното колело силно наляво, но това щеше да отклони линейния кораб от дълбоките води на фарватера и той щеше да заседне в плитчините.

На Фокс му беше нужен всеки сантиметър дълбочина между речния бряг и корпуса на „Айова“. Изтръгването на хилядите тонове стомана без съществено значение в продължение на месеци беше повдигнала газенето му по време на войните от дванайсет метра до малко под седем метра, оставяйки на Фокс тънка като бръснач допустима граница. Огромните въртящи се гребни винтове вече разбъркваха дънната кал, която размътваше килватера на „Айова“ с километри.

Безбройните пътувания на Фокс нагоре-надолу по реката нощно време, за да изследва всеки метър, да маркира всеки буй на фарватера, всяка плитчина, даде резултат. През намаляващата суграшица той различи светещия двоен кръст край остров Сейнт Клемънтс, а след минута-две до слуха му достигна и звукът от камбаната на буя, който проехтя като глас на стар приятел. Той избърса потта от ръцете в ръкавите си. Задаваше се най-опасната част от пътуването.

Откакто бе изхлузил вързалата от кораба, Фокс се притесняваше за дънните плитчини „Кетъл“ — близо деветкилометров участък от реката, представляващ мрежа от плитчини от пясъчни наноси, която можеше да сграбчи кила на „Айова“ и да го задържи безпомощен на километри от целта му.

Той вдигна едната си ръка от щурвала и взе микрофона.

— Искам непрекъснато отчитане на дълбочината.

— Разбрано, капитане — отвърна глас през пукота на високоговорителя.

Три палуби по-долу двама от чернокожия екипаж на Фокс се сменяха да докладват за дълбочините, когато данните започнаха да се появяват на модифицирания ехолот. Те ги предаваха в метри вместо в обичайните фатоми^[1].

— Седем и деветдесет… седем и шейсет… седем и четирийсет и пет…

Пясъчните плитчини „Кетъл“ започваха да дават знак за присъствието си и едрите месести ръце на Фокс се впиха здраво, като залепени в ръкохватките на щурвала.

В машинното отделение Ема се преструваше, че помага на жалкия брой членове на машинната команда, която с усилие поддържаше в движение огромния кораб. Всички бяха плувнали в пот, докато изпълняваха задълженията си, за което обикновено бяха нужни пет пъти повече хора. Свалянето на два двигателя улесняваше работата им, но пак им оставаха прекалено много задачи да изпълняват, особено като се имаше предвид, че те изпълняваха двойна роля — като машинни механици и когато му дойдеше времето, като прислуга на оръдията.

Ема, който нямаше намерение да запретва ръкави за вършене на физическа работа, реши да се прави на полезен, като разнасяше кани с вода. В този горещ ад никой не обръщаше внимание на непознатото му лице, всеки с благодарност поглъщаше благодатната течност, която заместваше потта, стичаща се от порите им във вид на пара.

Всички работеха слепешката, без да знаят какво става зад стоманените листове на корпуса, нито къде ги отвежда корабът. Когато се качиха на борда, Фокс им беше казал, че отиват на кратки практически занимания, за да раздвижат старите двигатели и да изстрелят няколко залпа с главните оръдия. Те предположиха, че ще излязат извън залива, в откритите води на Атлантическия океан. Затова бяха изумени, когато корабът изведнъж се разтресе и корпусът му започна да скрибуца под краката им.

„Айова“ беше заорал в плитчина. Всмукването на дънната кал драстично намали скоростта му, но той продължи да се движи.

— Пълен напред! — разнесе се по телеграфа от капитанския мостик. Двата масивни вала увеличиха мощните си обороти, когато двигателите пуснаха в действие своите 106000 конски сили.

Лицата на мъжете в машинното отделение изразяваха смут и почуда. Дотогава те си мислеха, че плават в дълбоки води.

Чарлс Шейба, главният механик, се обади в капитанския мостик.

— Капитане, ние засядаме.

— Да, момче, натъкнахме се на необозначен на картата пясъчен нанос — прогърмя в отговор гласът на Фокс. — Продължавайте работата си с пълна пара, докато се измъкнем.

Шейба не споделяше оптимизма на Фокс. Корабът като че ли едва-едва напредваше. Подът вибрираше под краката му, докато двигателите се напрягаха в рамите си. След малко обаче почувства, че тупкането им стана някак по-гладко, сякаш гребните винтове се въртяха в други води. Минута по-късно Фокс извика по телеграфа:

— Предай на момчетата, че се освободихме. Пак сме в дълбоки води!

Машинната команда отново се залови със задълженията си, по лицата им се изписаха усмивки на облекчение. Един от мъжете подхвана песничка и другите мигом го последваха в хор, съпровождан от бръмченето на огромните турбини.

Единствен Ема не се присъедини — само той знаеше истината за странното пътуване на „Айова“. След няколко часа мъжете около него щяха да са мъртви. Те може би щяха да избегнат смъртта си, ако плоското дъно на „Айова“ се беше вкопало здраво в калта на плитчината. Но това не стана.

Фокс извади късмет, помисли си той, извади голям късмет. Засега.