Клайв Къслър
Виксън 03 (3)

2.

Още от пръв поглед личеше, че Максин Рафърти е от някой от западните щати. Имаше набито тяло, носеше широка басмена рокля, очила без рамки и тънка мрежичка върху синкаво-сребристата си коса. Седеше на предната веранда на къщата от кедрово дърво и четеше детективски роман. Лий Рафърти, източен като върлина, беше приклекнал до стар очукан товарен автомобил платформа и гресираше лагерите на предната полуоска.

Пит се приближи и поздрави:

— Добър ден!

Лий Рафърти извади от устата си загаснал фас и му кимна.

— Здравейте!

— Хубав ден за разходка — обади се Максин, оглеждайки Пит над книгата си.

— Студеният ветрец ободрява — каза Пит.

По лицата на възрастните хора беше изписана дружелюбност, но се забелязваше и характерната за жителите във вътрешността на планината предпазливост към непознатите, особено към онези, за които веднага се разбираше, че са от голям град. Лий избърса ръцете си в омаслен парцал и пристъпи към Пит.

— Мога ли да ви услужа с нещо?

— Можете, стига вие да сте семейство Лий и Максин Рафърти.

При тези думи Максин стана от стола си.

— Да, ние сме семейство Рафърти.

— Казвам се Дърк Пит и съм гостенин на Лорън Смит, хижата малко по-нататък по пътя.

Изразът на притеснение по лицата на двамата се замени с широка усмивка.

— Малката Лорън Смит? Познаваме я, разбира се — каза сияеща Максин. — Всички в тоя край много се гордеем с нея, задето ни представлява във Вашингтон и… изобщо.

— Помислих си, че можете да ми дадете известна информация, свързана с тази местност.

— С удоволствие — рече Лий.

— Не стой там като пън — обърна се Максин към съпруга си, — ами донеси нещо за пиене на човека. Сигурно е жаден.

— Разбира се. Какво ще кажете за една бира?

— Няма да откажа — усмихна се Пит.

Максин отвори входната врата и подкани Пит да влезе.

— Ще останете за обяд. — Това беше повече заповед, отколкото покана и Пит нямаше как да се измъкне, затова само сви рамене в знак на съгласие.

Дневната имаше висок таван с греди и спално помещение над нея. Беше обзаведена със скъпи разнородни мебели в стил арт деко и Пит изпита чувството, че се е върнал в началото на трийсетте години. Лий се засуети в кухнята и след малко се върна с две отворени шишета бира. Пит веднага забеляза, че са без етикети.

— Надявам се да обичате домашна бира — рече Лий. — Четири години ми трябваха, докато получа точната смеска между прекалено сладка и прекалено горчива. Докарах я до осем процента алкохол.

Пит я опита. Вкусът й беше по-различен, отколкото очакваше. Ако не бе усетил дъх на квас, спокойно би я препоръчал за продажба в големи количества.

Максин подреди масата и ги покани. Беше поднесла голяма купа с картофена салата, печен боб в гърне и плато с тънки резени месо. Лий смени бързо изпразнените шишета с нови и раздаде чиниите. Картофената салата беше подправена с точното количество киселина. Печеният фасул също имаше необходимата гъстота. Пит не можа да познае какво е месото, но го намери за много вкусно. Въпреки че беше закусил с Лорън само преди час, не можа да устои на аромата на домашно приготвените гозби и се нахвърли върху тях като огладнял полски работник.

— Отдавна ли живеете тук? — попита той.

— В края на петдесетте идвахме редовно на Съуач на почивка — отвърна Лий. — Но след като се пенсионирах във Военноморските сили, се преместихме да живеем тук. Бях дълбоководен водолаз. Получих кесонова болест, та се наложи преждевременно да изляза в пенсия. Това стана… да, през лятото на седемдесет и първа.

— Седемдесета — поправи го Максин.

Лий Рафърти намигна на Пит.

— Макс помни като слон.

— Да знаете за катастрофирал самолет наблизо, в радиус около шестнайсет километра?

— Нямам спомен за такова нещо. — Лий погледна към съпругата си. — А ти, Макс?

— Къде ти е умът, Лий? Нима забрави за онзи доктор и семейството му, които загинаха, когато самолетът им се разби оттатък Дайъмънд?… Как намирате боба, господин Пит?

— Превъзходен — отвърна Пит. — Дайъмънд близо ли е оттук?

— Беше. Сега от него остана само едно кръстовище и ранчо, пригодено за летовници.

— А, да, спомних си — каза Лий и се пресегна да си вземе още една мръвка. — Беше от ония самолети, едномоторните. Нищо не остана от него, само купчина въглени. На шерифството му отне повече от седмица, за да разпознае останките.

— Това се случи през април седемдесет и четвърта — поясни Максин.

— Мен ме интересува много по-голям самолет — каза Пит. — Въздушен лайнер. Трябва да е паднал тук някъде преди трийсет-четирийсет години.

Максин сбърчи чело и се загледа невиждащо в тавана. Накрая поклати глава.

— Не, не съм чула да е станала самолетна катастрофа от такава величина. Поне не и в този район.

— Защо питате, господин Пит? — поинтересува се Лий.

— В гаража на госпожица Смит намерих едни части от стар самолет. Вероятно баща й ги е прибрал там. Реших, че може би ги е открил някъде наблизо в планината.

— Чарли Смит… — рече замислено Максин, — Бог да го прости. Той съчиняваше далеч повече планове как да забогатее от който и да е безработен, злоупотребяващ със социалните си помощи.

— Сигурно е купил тия части от някой склад в Денвър, за да изобрети още едно от недействащите му приспособления.

— Горкият Чарли, такъв си беше — разсмя се Лий. — Спомням си как, когато се пенсионира, опита да направи автоматична макара за въдица. Пустото му нещо хвърляше стръв навсякъде, само не и във водата.

— Защо го нарекохте „горкият Чарли“?

Лицето на Максин доби скръбен вид.

— Предполагам, поради ужасния начин, по който се спомина. Лорън не ви ли е казала?

— Не, каза ми само, че е станало преди три години.

Лий посочи полупразното шише на Пит.

— Още бира?

— Не, благодаря, тази ми е достатъчна.

— Истината е — продължи Лий, — че Чарли се взриви. С динамит вероятно. Никой не разбра със сигурност. Единственото, което можаха да разпознаят, беше един ботуш и един палец.

— В протокола на шерифа бе записано, че е станало в резултат на неизправност на поредното му изобретение — добави Максин.

— Аз продължавам да твърдя, че това са врели-некипели! — възрази Лий.

— Какви ги приказваш! — Максин хвърли строг поглед на съпруга си.

— Просто имам такова чувство. Чарли знаеше за взривните вещества повече от всеки друг на тая земя. Ами малко ли бомби и артилерийски снаряди е обезвредил из цяла Европа през Втората световна война!

— Не му обръщайте внимание — каза надменно Максин. — Лий си е втълпил, че Чарли е бил убит. Глупости! Чарли Смит нямаше никакви врагове. Смъртта му беше чисто и просто нещастен случай.

— Всеки си има свое мнение — вметна Лий.

— Малко десерт, господин Пит? — попита Максин. — Направила съм тригуни с ябълков пълнеж.

— Благодаря, но не мога да хапна нито залък повече.

— А ти, Лий?

— Вече не съм гладен — измърмори той.

— Не унивайте, господин Рафърти — опита да го утеши Пит. — Изглежда, че и моето въображение се е развихрило прекалено. След като намерих части от самолет насред планината… беше естествено да си помисля, че са от катастрофирал самолет.

— Вие, мъжете, сте такива деца понякога. — Максин се обърна към Пит, усмихвайки се свенливо. — Надявам се да ви е харесал обядът.

— Беше точно по вкуса на чревоугодник — отвърна Пит.

— Май им трябваше още да се поизпържат на планинските стриди. Като че ли останаха малко сурови. Как мислиш, Лий?

— На мен ми бяха вкусни.

— Планински стриди? — удиви се Пит.

— Да — отвърна Максин и поясни: — Така наричаме пържените тестиси на бик.

— Тестиси ли казахте?

— Лий настоява да ги готвя поне два пъти в седмицата.

— Не могат да се сравнят с никакво друго месо — добави Лий и изведнъж се разсмя.

— И не само това — смотолеви Пит и погледна към корема си, питайки се дали Рафъртови имат алка-селцер и в същото време съжали, че не отиде на риболов.