Клайв Къслър
Виксън 03 (53)

52.

Претория, Южна Африка, 7 декември 1988 г.

Питер де Ваал седеше сам в кабинета си в Министерството на отбраната и четеше книга. Беше ранна вечер и през сводестите прозорци все още нахлуваше лятната светлина. На вратата тихо се почука.

— Да — каза Де Ваал, без да вдига глава от четивото си.

Влезе Зееглер.

— Съобщиха ни, че Фокс е предприел операцията.

Лицето на Де Ваал не показа изненада; той остави книгата си настрана и подаде на Зееглер лист хартия.

— Погрижи се дежурният началник свръзки лично да изпрати това съобщение до Американския държавен департамент.

Мой дълг е да уведомя вашето правителство за предстоящото нападение на крайбрежието ви от страна на терористи от Африканската революционна армия под командването на капитан Патрик Фокс, пенсионер от Английския кралски военноморски флот. Дълбоко съжалявам за ролята, която непреднамерено е изиграл кабинетът ми в това позорно деяние.

Ерик Кертсман,

министър-председател

— Признавате вината от името на нашия министър-председател, който е в пълно неведение за операцията „Дива роза“?! — смая се Зееглер. — Мога ли да попитам защо?

Де Ваал кръстоса ръце пред себе си и се вторачи в Зееглер.

— Не виждам причина да обсъждам подробностите.

— Тогава ще ми кажете ли защо хвърлихте Фокс на вълците?

Министърът се пресегна и взе отново книгата си.

— Погрижете се това съобщение да бъде изпратено. На въпросите ще ви бъде отговорено, когато му дойде времето.

— Но ние обещахме на Фокс да направим опит да го спасим — упорстваше Зееглер.

Де Ваал въздъхна нетърпеливо.

— Фокс знаеше, че е мъртъв, още когато прие да командва нападението.

— Ами ако оцелее и се разприказва пред американските власти, признанията му ще се окажат пагубни за нашето правителство.

— Бъдете спокоен, полковник — усмихна се с половин уста Де Ваал, — Фокс няма да оживее, за да се разприказва.

— Струвате ми се напълно сигурен, господин министър.

— Така е — отвърна спокойно Де Ваал, — наистина съм напълно сигурен.

Дълбоко в утробата на „Айова“ една фигура на мъж, облечен в замърсен работен гащеризон и дебела вълнена куртка, влезе от коридора в някогашния лазарет на кораба. Затвори вратата след себе си и потъна в потискащ мрак. Светна джобното си фенерче и обходи с лъча изкорменото помещение. Няколко от напречните прегради бяха срязани и той изпита чувството, че стои насред огромна пещера.

Доволен, че е сам, мъжът коленичи на пода и извади от вътрешния джоб на куртката си малък пистолет. Сложи му заглушител и пачка с двайсет патрона.

Насочи 27.5-калибровия автоматичен пистолет в тъмнината и натисна спусъка. Чу се почти недоловимо „пъф“, последвано от два съвсем слаби тъпи звуци, когато куршумът рикошира в невидима напречна преграда.

Удовлетворен от резултата, той залепи със скоч оръжието за десния си глезен. След като направи няколко крачки, за да се увери, че е здраво прилепнал, Ема изключи фенерчето, излезе отново в коридора и се отправи към машинното отделение.