Клайв Къслър
Виксън 03 (33)

32.

Пит вечеря бавно и спокойно заедно с останалите гости на странноприемницата. Трапезарията беше обзаведена в стила на селска кръчма от осемнайсети век. Стари кремъклийки висяха по стените, калаени съдове и износени селскостопански сечива изпълваха полиците.

Храната толкова се доближаваше до домашния вкус, че Пит си поръча две порции пържено пиле, гарнирано с моркови, печена царевица и картофи и едва му остана място за дебелия резен ябълков пай.

Хайди се движеше между масите, поднасяше кафе и се спираше да размени по няколко думи с гостите. Те бяха предимно хора от третата възраст. Вероятно по-младите двойки, помисли си Пит, намираха спокойствието на извънградската странноприемница за скучно. Той си изпи кафето по ирландски и излезе на верандата. На изток грееше месечина и на светлината й боровете изглеждаха като сребърни. Той се настани на един люлеещ се стол, вдигна крака върху парапета и зачака адмирал Бас да направи следващия си ход.

Луната се бе изместила с двайсет градуса по-високо, когато на верандата излезе Хайди и тръгна към Пит. Спря се на няколко крачки от него и каза:

— Няма по-ярка луна от луната над Вирджиния.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Хареса ли ви вечерята?

— За жалост очите ми се оказаха по-големи от стомаха ми. Направо преядох. Предайте моите поздравления на готвача. Неговите домашно приготвени ястия са същинска поезия за небцето.

От приятелска усмивката на Хайди стана красива в светлината на луната.

— Тя, готвачката, ще се зарадва да го чуе.

Пит вдигна ръце в знак на безпомощност.

— Е, трудно се отърсва човек от старомодното си мислене.

Тя се подпря на парапета с лице към него и изведнъж стана сериозна.

— Кажете ми, господин Пит, защо дойдохте в „Анкоридж хаус“?

Пит спря да се люлее и я погледна право в очите.

— Това като проучване на ефекта от рекламата ви ли е, или просто чисто любопитство?

— Извинете, нямах намерение да ви разпитвам, но Уолтър ми се стори доста разстроен, когато се върна привечер от езерото. Затова си помислих, че може би…

— … се е дължало на нещо, което съм казал — довърши вместо нея Пит.

— Не знам.

— Роднина ли сте на адмирала?

Въпросът се оказа магически, защото жената започна да говори за себе си. Била капитан втори ранг във Военноморските сили, постъпила на военна служба след завършването на колежа в Уелсли; бившият й съпруг бил полковник в морската пехота и непрекъснато й заповядвал като на новобранец; гинекологични проблеми й попречили да има деца; не, не била роднина с адмирала, запознала се с него на семинар в едно военноморско училище, където той изнасял лекция, после започнала да идва в „Анкоридж хаус“ всеки път, когато можела да се освободи от задълженията си. Не се стесни да признае, че преди време двамата имали кратка интимна връзка — от май до декември. Точно когато започна да става интересно, тя млъкна и погледна часовника си.

— Трябва да вървя да видя как се чувстват другите гости — усмихна се тя и изражението й се промени. — Ако ви омръзне да седите тук, можете да се разходите до върха на хълма край странноприемницата. Оттам се разкрива прекрасна гледка на нощен Лексингтън.

Тонът й, както се стори на Пит, беше повече заповеднически, отколкото насърчителен.

Хайди беше само наполовина права. Гледката от хълма не беше просто прекрасна — тя ти взимаше дъха. Луната осветяваше цялата долина и уличните лампи на града блещукаха като далечна галактика. Пит не се бе задържал и минута там, когато усети нечие присъствие зад гърба си.

— Адмирал Бас? — подметна той нехайно.

— Моля, вдигнете ръце и не се обръщайте — нареди с рязък тон Бас.

Пит се подчини.

Бас не го претърси от главата до краката, само извади портфейла му и прегледа съдържанието му на светлината на джобно фенерче. После загаси фенерчето и пъхна портфейла обратно в джоба на Пит.

— Можете да свалите ръцете си, господин Пит, и да се обърнете, ако желаете.

— Има ли някаква причина за тази мелодрама? — Пит посочи с глава към револвера в лявата ръка на Бас.

— Изглежда, че сте изровили излишна информация относно въпрос, който трябва да остане заровен завинаги. Трябваше да съм сигурен в самоличността ви.

— В такъв случай сте доволен, че съм този, за когото се представих.

— Да, обадих се на шефа ви в НЮМА. Джим Сандекър служеше под мое командване в Тихия океан по време на Втората световна война. Той ми даде внушителен списък от най-добри препоръки за вас. Освен това искаше да знае какво правите във Вирджиния, след като е трябвало да си вършите работата по спасителна операция край бреговете на Джорджия.

— Не съм уведомявал адмирал Сандекър за моите открития.

— Които, както ми казахте по-рано край езерото, се отнасят до останките на „Виксън-03“.

— Самолетът съществува, адмирале. Аз дори го пипнах.

В очите на Бас светнаха враждебни пламъчета.

— Вие не само блъфирате, господин Пит, но и лъжете. Настоявам да ми кажете защо.

— Случаят ми не се основава на лъжи — отвърна Пит равнодушно. — Имам двама почтени свидетели и снимки на видеолента за доказателство.

По лицето на Бас се изписа израз на недоумение.

— Не е възможно! Той изчезна над океана. Операцията по издирването му продължи месеци наред, но не открихме никаква следа от него.

— Търсили сте на погрешно място, адмирале. „Виксън-03“ лежи на дъното на планинско езеро в Колорадо.

Суровото изражение на Бас като че ли поомекна и на лунната светлина Пит изведнъж видя пред себе си един уморен, грохнал старец. Адмиралът свали пистолета си и с несигурни крачки се запъти към една пейка близо до ръба на склона. Пит протегна ръка да го подпре.

Бас кимна в знак на благодарност и седна тежко на пейката.

— Предполагах, че все някой ден това ще се случи. Не съм чак толкова глупав да вярвам, че тайната ще се запази завинаги. — Той вдигна глава и погледна Пит. — А товарът? Какво е положението с товара?

— Касетите са се откъснали от ремъците, но иначе изглеждат напълно невредими.

— Слава богу поне за това! — въздъхна Бас. — Значи Колорадо казвате. Скалистите планини. В такъв случай майор Вайлъндър и екипажът му изобщо не са напускали щата.

— От Колорадо ли е излетял самолетът? — поинтересува се Пит.

— Мястото за излитане на „Виксън-03“ беше Бъкли Фийлд. — Бас беше обгърнал главата си с ръце. — Какво ли се е случило толкова скоро след това?

— Те са паднали малко след излитане.

— Изглежда, че са имали механична повреда и са се опитали да се приземят на първото открито пространство, което са забелязали. Било е зима, езерото е било заледено и те са помислили, че кацат на поляна. После тежестта на самолета е пропукала леда и той е потънал в най-дълбоката част на езерото, толкова дълбока, че когато напролет ледът се е стопил, той не е могъл да бъде видян от въздуха.

— А ние през цялото това време мислехме… — гласът на Бас заглъхна и той се смълча за известно време. Накрая продължи тихо: — Касетите трябва да бъдат извадени.

— Ядрен материал ли съдържат? — попита Пит.

— Ядрен материал… — повтори Бас едва чуто. — С това ли мислите, че са пълни?

— Датата на полета на „Виксън-03“ може да се свърже точно с времето, когато се извършваха опити с водородна бомба на остров Бикини. Освен това намерих и една пластинка в джоба на един от екипажа, с изписан на нея символ за радиоактивност.

— Погрешно сте го разчели, господин Пит. Вярно, първоначално касетите бяха поръчани за ядрени снаряди за морската артилерия. Но нощта, в която Вайлъндър и екипажът му изчезнаха, те бяха използвани за съвсем различна цел.

— Предполага се, че може и да са празни.

Бас седеше като восъчна фигура.

— Де да беше така! — измърмори той. — За нещастие има и други инструменти за водене на война, освен ядрените. Може да се каже, че „Виксън-03“ и екипажът му са били техни носители.

— Носители? На какво?

— На смъртоносна зараза — отвърна Бас. — Касетите съдържат смъртоносния микроорганизъм „думсдей“.