Клайв Къслър
Виксън 03 (41)

40.

Подкомисията по външните работи по изслушването на предложението за икономическа помощ за африканските нации, с председател Фредерик Дагът, започна заседанието си в полупразната заседателна зала и пред цяла армия отегчени репортери. От двете страни на Дагът седяха конгресмените демократът Ърл Хънт от Айова и републиканецът Роско Майър от Орегон. Лорън Смит седеше сама в другия край на масата.

Изслушването продължи до късно следобед, тъй като представители на няколко държави в Африка трябваше да изложат мотивите си за получаване на финансова помощ. Редът на Хирам Лусана дойде към четири часа и той седна пред комисията. Заседателната зала беше вече препълнена, фотографи щракаха с камерите си, репортери пишеха трескаво в бележниците си или говореха тихичко в микрофоните на касетофоните си. Лусана не обръщаше внимание на вълнението в залата. Седеше зад масата като крупие, което знае, че шансовете са в негова полза.

— Генерал Лусана — започна Дагът, — добре дошли на нашето изслушване! Предполагам, знаете каква е процедурата. Тази сесия е само за събиране на предварителни факти. Разполагате с двайсет минути, в които да изложите становището си, а след това подкомисията ще ви задава въпроси. По-късно нашите мнения и представените факти ще бъдат докладвани пред комисията по външните работи.

— Разбирам — рече Лусана.

— Господин председател?

Дагът се обърна към Лорън.

— Да, госпожице Смит?

— Възразявам срещу появата на генерал Лусана на това изслушване въз основа на това, че той не представлява установено африканско правителство.

В залата се разнесе шепот.

— Вярно е — потвърди Лусана, поглеждайки към Лорън. — Аз не представлявам установено правителство. Представлявам обаче свободния дух на всеки чернокож на Африканския континент.

— Сладкодумно казано — рече Лорън, — но правилата са си правила.

— Не можете да си правите оглушки към молбите на милиони хора от моя народ заради технически подробности. — Лусана седеше неподвижен и говореше с тих глас, който едва достигаше до задните редове на залата. — Най-ценното притежание на човека е неговата националност, без нея той е нищо. Ние в Африка се борим да имаме националност, която ни принадлежи по право. Тук съм, за да моля за достойнство на чернокожите. Не искам пари за оръжия, не искам да пратите ваши войници да се сражават на наша страна. Моля единствено за финансови средства, необходими за закупуването на храна и лекарства за хилядите хора, пострадали във войната си срещу безчовечността.

Това беше добре изиграно представление, но Лорън не се трогна.

— Вие сте умен човек, генерале, и разбирате за какво говоря. Моето възражение остава.

Дагът кимна почти незабележимо на един от помощниците си в дъното на залата и се обърна към Ърл Хънт.

— Възражението на госпожица Смит, член на Конгреса, се взима под внимание. Какво ще кажете вие, господин Хънт?

Докато Дагът изслушваше мненията на Хънт и Роско Майър, помощникът му се приближи зад Лорън и й подаде голям бял плик.

— Какво е това?

— Казаха ми да ви предам, че е много спешно и трябва да отворите плика още сега, мадам. — Мъжът побърза да се отдалечи и излезе от залата през една странична врата.

Лорън отвори незапечатания плик и извади една от няколкото снимки вътре. На нея бе изобразено голото й тяло, преплетено с това на Пит, в една от най-оргийните пози. Тя бързо набута снимката обратно в плика. Лицето й пребледня и по него се изписа израз на страх и отвращение.

Дагът отново се обърна към нея.

— Госпожице Смит, както изглежда, имаме разногласия в подкомисията. Господин Хънт и аз сме съгласни генерал Лусана да бъде изслушан, а господин Майър е на ваша страна. Като председател на това заседание моят глас се счита за двоен, така че нашите гласове надделяват в интерес на честната игра да разрешим на генерала да се изкаже.

Лорън почувства, че косъмчетата на врата й настръхват. Дагът й се хилеше злобно. Не беше трудно да се отгатне по изражението му, че той знае какво съдържа плика. Тя с мъка потисна гаденето, което се надигна в гърлото й, когато в същия миг проумя, че Фелиша я бе предала в името на каузата на Лусана. Мислено се наруга за глупостта си, че се бе оставила да бъде подведена като наивна хлапачка.

— Госпожице Смит?

Нямаше накъде да мърда — беше в ръцете на Дагът. Тя сведе поглед и се разтрепери.

— Господин председател — гласът й издаваше пълното й поражение, — оттеглям възражението си.

Барбара Гор, четирийсет и три годишна, все още имаше фигурата на фотомодел от „Вог“. Беше стройна, с изваяни крака и лице с изпъкнали скули, което тепърва с възрастта й щеше да натрупва плът. Навремето беше имала любовна връзка с Дейл Джарвис, но след като сексуалната тръпка отшумя, сега тя беше просто добра приятелка и негова лична секретарка.

Барбара седеше срещу бюрото му, кръстосала красивите си крака под ъгъл, удобен единствено на жените и привлекателен за мъжките очи. Джарвис обаче не им обръщаше внимание. Беше дълбоко съсредоточен в това, което й диктуваше. След малко изведнъж млъкна и започна да рови в огромния куп строго поверителни доклади.

— Ако ми кажеш какво търсиш, може би ще мога да ти помогна — предложи кротко Барбара.

— Сведенията за състоянието на наличните бойни кораби. Обещаха да ми ги доставят днес.

Тя въздъхна, пресегна се към купчината и извади снопче сини листи, закачени с телбод.

— От осем сутринта са на бюрото ти. — Навремето Барбара много се дразнеше, когато Джарвис проявяваше немарливост в работата си, но бързо се научи да приема индивидуалните му особености.

— Какво пише в тях?

— Какво точно те интересува? Ти дори не си направи труда да ми кажеш за какво става дума.

— Искам да купя боен кораб, това е. Кой продава такъв?

Барбара му хвърли намусен поглед и започна да преглежда сините листове.

— Съжалявам, но нямаш късмет. Съветският съюз има един, който го ползва за обучение на военноморски курсанти. Франция отдавна е превърнала своите в скрап. Великобритания също, като е запазила един заради традицията.

— А Съединените щати?

— Пет от техните също са запазени като паметници на морското дело.

— Къде се намират?

— В съответните щати, чиито имена носят: „Северна Каролина“, „Тексас“, „Алабама“ и „Масачузетс“.

— Нали каза, че са пет.

— „Мисури“ се поддържа от Военноморските сили в Бремъртън, щата Вашингтон. О, щях да пропусна, „Аризона“ все още се използва от сантиментални чувства от военноморския флот.

Джарвис кръстоса ръце зад тила си и се загледа в тавана.

— Май си спомням, че преди няколко години „Уисконсин“ и „Айова“ бяха вързани за дока на военноморската корабостроителница във Филаделфия.

— Добра памет имаш — отбеляза Барбара. — Защото според доклада през 1984 година „Уисконсин“ е бил изпратен в склад за скрап.

— А „Айова“?

— Също продаден за скрап.

Джарвис стана и отиде до прозореца. Постоя известно време загледан навън с ръце в джобовете, после каза:

— Папката с „Дива роза“.

Сякаш прочела мислите му, Барбара я посочи.

— Ето я.

— Предай я на Джон Госард от африканската секция и му кажи, че операцията наистина минава за страшно забавно четиво.

— Това ли е всичко?

Джарвис се обърна с лице към нея и отвърна замислен:

— Да. Взех предвид каквото трябваше, друго няма.

В същото време една малка китоловна лодка пусна котва на стотина метра от нос Уолнът, Вирджиния, и бавно се извъртя, докато носът й се вряза в настъпващия прилив. Патрик Фокс разгъна стар протрит палубен шезлонг и го постави върху издигнатата кърмова палуба, която беше толкова тясна, че той едва го вмести между фалшбордите. След това закрепи въдица за щурвала и метна кордата без кукичка зад борда.

Отвори кошницата за пикник и тъкмо извади от нея дебел сандвич с чеширско сирене и бутилка „Къти Сарк“, чу сигнал за поздрав от свирката на влекач, взел на буксир три тежко натоварени с боклук шлепа. Фокс помаха в отговор и стегна крака, за да запази равновесие от силното клатене на малката му лодка, предизвикано от килватера на плавателните съдове. Той си записа в бележник часа, в който мина покрай него влекачът.

Разнебитеният шезлонг изскърца възмутително, когато Фокс настани огромното си тяло върху покритите с възглавница дървени летви. После отхапа залък от сандвича и го прокара с глътка направо от бутилката.

Всеки търговски кораб или увеселително корабче, които минаваха покрай дремещия рибар, бяха записвани в бележника му с всички подробности: часа, посоката, скоростта. Една гледка заинтригува Фокс повече от всичко. Той задържа бинокъла си насочен към военния ескадрен миноносец, докато не го изгуби от поглед отвъд вдадената в морето суша. Обърна внимание на празните ракетни установки и спокойното поведение на палубния екипаж.

Късно вечерта започна да вали и капките се плискаха в изподрасканата и олющена от боята палуба. Фокс обичаше дъжда. Навремето, по време на буря в открито море, той често излизаше на крилото на командния мостик и заставаше с лице към фурията, а после упрекваше по-младите офицери, че предпочитат горещия чай и уюта на командния пункт. Дори сега Фокс не се възползва от убежището на малката кабина — облече си мушамата и предпочете да остане на палубата.

Чувстваше се добре; дъждът прочистваше въздуха в дробовете му, масленото пикантно сирене изпълваше стомаха му, а уискито стопляше кръвта му. Той остави съзнанието му да се рее на свобода и скоро в него изплуваха образите на семейството му. В ноздрите го лъхна миризмата на фермата, чу гласа на Мирна, която го викаше за вечеря…

Четири часа по-късно той пропъди мислите си и се върна в действителността, когато влекачът и шлеповете — вече празни, отново се появиха по обратния път. Той бързо стана и отбеляза номера и положението на навигационните светлини. Тогава вдигна котвата, запали двигателя и потегли след дирята на последния шлеп в редицата.