Клайв Къслър
Виксън 03 (25)

24.

Лусана издигна ръка до нивото на очите си и с ловко движение на китката метна въдицата. Малкото парче сирене, увиснало на кукичката, цопна безшумно в реката и изчезна под повърхността й. Рибата беше там. Инстинктите на Лусана се изостриха от очакване. Нагазил до ханша във водата под сенките на дърветата, надвесени над брега, той започна да навива бавно влакното.

Едва този път — на осмото замятане — имаше клъвнала риба. Тя толкова здраво беше захапала стръвта и тъй силно пляскаше с опашка, за да се отскубне, че въдицата едва не се изхлузи от отпуснатата му ръка. Беше хванал огромна риба от рода на свирепата пираня, обитаваща водите на Амазонка в Южна Америка. Той размота малко от влакното и даде на рибата известна свобода на действие. Нямаше голям избор — въдицата почти се бе огънала надве. После, изведнъж, преди битката да се разгори, рибата заобиколи един потопен ствол, скъса влакното и избяга.

— Не знаех, че е възможно да се примами риба с парче сирене — отбеляза полковник Джумана. Той седеше на земята, облегнал гръб на едно дърво, и държеше плика, съдържащ краткото описание на операция „Дива роза“.

— Стръвта няма значение, ако рибата е гладна — отвърна Лусана и прегази водата до брега, за да сложи нова корда.

Джумана се обърна на една страна и обходи с поглед наоколо, за да провери дали охранителите на Лусана са на местата си и нащрек. Но загрижеността му беше напразна. Едва ли имаше други войници, които да служат по-предано и по-ревностно от тях. Те бяха жилести и сурови мъже, подбрани лично от Лусана не толкова заради безстрашието и здравата им физика, колкото заради интелигентността им. Войниците стояха на пост сред гъсталаците, стиснали здраво оръжието си в ръце.

Лусана се обърна, за да поднови ловуването си.

— Какво е заключението ти от това? — попита той.

Джумана погледна към плика в ръката си и направи скептична физиономия.

— Отмъкване, отмъкване на два милиона долара, нищо друго!

— Значи не приемаш написаното, така ли?

— Да, сър. Честно казано, не го приемам. — Джумана стана на крака и изчетка бойната си униформа. — Според мен този Ема е подхвърлил на майор Мачита трохи за огромна сума. — Той поклати глава. — Този доклад не казва нищо съществено, само посочва, че белите се канят да предприемат огромно терористично нападение някъде в света заедно с група чернокожи, които да минат като последователи на АРА. Южноафриканците не са толкова глупави, че да рискуват международен отзвук на такъв абсурден заговор.

Лусана метна въдицата.

— Добре, да предположим — само да предположим — че министър-председателят Кертсман е видял написаното на стената. Може и да се изкуши да предприеме отчаян риск, едно последно хвърляне на зара.

— Но как? И къде? — попита Джумана.

— Отговорите на тези въпроси, приятелю мой, ще дойдат само с двата милиона американски долара.

— Аз продължавам да гледам на операцията „Дива роза“ като на измама.

— Всъщност планът говори за известна гениалност — продължи Лусана. — Ако ударът цели нанасянето на тежки последствия, тогава набелязаният за жертва народ ще бъде провокиран да престане да съчувства на каузата ни и ще предложи оръжие и помощ за правителството на Кертсман.

— Въпросите нямат край — рече Джумана. — Коя държава е набелязана като цел?

— По моему Съединените щати.

Джумана хвърли плика на земята.

— Не обръщай внимание на тази глупава измама, мой генерале. Използвай парите за нещо по-добро. Вслушай се в предложението ми за поредица от нападения, с които да изплашим белите.

Джумана срещна стоманен поглед.

— Знаеш добре моето отношение към кланетата.

Джумана обаче продължи:

— Хиляда внезапни нападения над градове, села и ферми от единия до другия край на страната ще ни доведат в Претория до Коледа.

— Ние ще продължим да провеждаме изтънчена война — подчерта студено Лусана. — Няма да действаме като примитивна паплач.

— В Африка често се налага хората да се ръководят с желязна ръка. Те рядко знаят какво е най-доброто за тях.

— Кажи ми, полковник, нещо, което винаги съм искал да науча: кой знае кое е най-доброто за африканците?

Лицето на Джумана пламна от гняв.

— Африканците знаят кое е най-доброто за африканците.

Лусана подмина намека му за неговата американска кръв. Почувства какви мисли бушуваха в съзнанието на Джумана: омраза към всичко чуждестранно, огромна амбиция и новооткрит лукс на властта, смесен с недоверие към съвременните начини на управление, и склонност към кръвожадно зверство. Лусана се запита дали не е направил огромна грешка, като беше посочил Джумана за такъв висок команден пост.

Преди Лусана да се съсредоточи върху проблемите, които можеха да възникнат между тях двамата, откъм брега на реката се разнесоха тихи стъпки.

Охранителите се напрегнаха и миг след това се отпуснаха, когато видяха майор Мачита да се задава по пътеката. Той се спря пред Лусана и отдаде чест.

— Един от агентите ми току-що пристигна от Претория с обяснението на Ема относно нападението над фермата на Фокс.

— И какво е то?

— Ема не могъл да намери доказателство, че Въоръжените сили имат пръст в тази работа.

Лусана се замисли.

— Значи сме отново в изходна позиция.

— Изглежда невероятно един отряд да убие близо петдесет души и да не може да бъде разпознат — добави Мачита.

— Възможно ли е Ема да лъже?

— Възможно е. Но каква причина би имал?

Лусана не каза нищо и върна вниманието си към въдицата. Влакното шепнеше над течащата вода. Мачита погледна питащо Джумана, но полковникът отбягна погледа му. Мачита се смути за миг, питайки се какво бе причинило напрежение в атмосферата, което тегнеше над двамата му началници. След продължително неловко мълчание забеляза плика на земята.

— Взехте ли някакво решение относно операция „Дива роза“, генерале?

— Взех — отвърна Лусана, докато навиваше влакното.

Мачита замълча в очакване.

— Смятам да платя на Ема неговите трийсет парчета сребро за останалата част от плана — рече накрая Лусана.

Джумана кипна.

— Не! Това е измама! Дори ти, мой генерале, не си упълномощен да пръскаш тъй лековерно средствата за въоръжаване на армията ни!

Мачита затаи дъх и се напрегна. Полковникът беше превишил ранга си. Но въпреки това Лусана продължи да стои с гръб към брега и спокойно да наблюдава въдицата си.

— Нека ти напомня — каза той през рамо с властен тон, — че лъвският пай от тези средства е мой. А това, което е мое, мога да го използвам за каквото си искам.

Джумана сви ръце в юмруци и вратните му жили се издуха. Тръгна към реката с плътно стиснати устни. Но след няколко крачки изведнъж се закова на място и гневното му изражение мигом изчезна. Той се усмихна и заговори непринудено, но в гласа му се долови горчивина.

— Извинявам се за забележките си. Просто съм преуморен.

Мачита веднага си помисли, че полковникът е по-опасен, отколкото изглежда. Разбра, че той никога няма да приеме положението си на втори човек в йерархията.

— Няма нищо — каза Лусана. — Сега по-важното е да сложим ръка върху „Дива роза“.

— Ще уредя размяната — предложи Мачита.

— Дори нещо повече — продължи Лусана, обръщайки се с лице към брега. — Състави план за разплащането, а после убий Ема.

Джумана зяпна от изумление.

— Значи никога не си възнамерявал да платиш тези два милиона долара?!

Лусана се усмихна.

— Разбира се, че не. Ако беше проявил малко търпение, щеше да си спестиш детинското си избухване.

Джумана не каза нищо. Нямаше какво да добави. Само разтегна устни в широка усмивка и сви рамене. Точно тогава Мачита забеляза лукавите пламъчета в очите му. Джумана не гледаше Лусана право в очите; погледът му бе насочен към реката, на два-три метра от генерала.

— Караул! — извика Мачита, сочейки възбудено нататък. — В реката! Огън! За бога, стреляйте!

Времето за реакция на охранителите не отне повече от две секунди. Изстрелите им прогърмяха в ушите на Мачита и водата изригна във вид на стотици гейзери на половин метър от Лусана.

Шестметрово кафяво люспесто чудовище изскочи над повърхността и се запремята, удряйки бясно с опашка, докато куршумите валяха върху дебелата му кожа като градушка. После стрелбата намаля, огромното влечуго се преобърна още веднъж и потъна под повърхността.

Лусана стоеше като онемял на място, с широко отворени очи, и гледаше как трупът на крокодила се понесе по течението на реката.

На брега Мачита трепереше не толкова, че Лусана се размина на косъм със смъртта, колкото от сатанинския израз на неандерталските черти на лицето на Джумана.

Мръсникът е знаел, помисли си Мачита, знаел е още в мига, в който крокодилът се е отделил от отсрещния бряг и се е насочил право към генерала, без да пророни и дума, за да го предупреди.