Клайв Къслър
Виксън 03 (46)

45.

— Бих искал да ви помогна, но не виждам как.

Лий Рафърти беше прав, помисли си Пит. Орвил Мейпс наистина приличаше повече на амбулантен търговец на железария, отколкото на търговец на оръжие. Рафърти обаче грешеше в едно: Мейпс не беше вицепрезидент, беше се издигнал до поста президент и председател на управителния съвет на „Фаланкс армс корпорейшън“.

Пит погледна ниския набит мъж в сивите му очи и отвърна:

— Проверка на списъците на продажбите ви ще свърши работа.

— Аз не показвам документите си на всеки непознат, който нахълтва тук. Клиентите няма да гледат с добро око на доставчик, който не умее да опази в тайна сделките им.

— Законът изисква от вас да представяте списък на оръжейните продажби в Министерството на отбраната, така че каква е тази дълбока тайна?

— Вие от министерството ли сте, господин Пит?

— Косвено.

— Тогава кого представлявате?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа.

Мейпс поклати раздразнен глава и се изправи на крака.

— Вижте, аз съм зает човек, нямам време за игрички. Сам ще намерите пътя към изхода, надявам се.

Пит остана на стола.

— Седнете, господин Мейпс… ако обичате.

Мейпс се вгледа в чифт зелени очи, твърди като нефрит. Поколеба се, замисляйки се как да отговори на предизвикателната заповед, после склони и бавно седна.

Пит кимна към телефона.

— Всеки от нас двамата знае какво е положението му. Затова ви предлагам да се обадите на генерал Елмър Гросфийлд.

Лицето на Мейпс пламна от вътрешно негодувание.

— Ние с главния инспектор по оръжейни доставки за чужбина рядко се виждаме.

— Чувал съм, че той никак не одобрява продажбите на поверителни оръжия на неприятелски страни.

Мейпс сви рамене.

— Генералът е ограничен човек — отвърна той и се облегна назад. — Мога ли да попитам каква е връзката ви с Гросфийлд?

— Да речем, че той уважава моята преценка повече от вашата.

— Трябва ли да долавям скрита заплаха, господин Пит? С други думи, ако не играя по свирката ви, вие ще се оплачете на генерала, така ли е?

— Моето изискване е съвсем просто — отвърна Пит. — Проверка на местонахождението на снарядите, които сте купили от Лий Рафърти от Колорадо.

— Не очаквайте да ви покажа каквото и да е, мистър! — продължи да се инати Мейпс. — Не и ако не получа логическо обяснение или съответното легитимиране, или в случая съдебно разпореждане.

— Ами ако генерал Гросфийлд го изиска?

— Тогава може и да бъда принуден да ви се доверя.

Пит кимна отново към телефона.

— Ще ви дам частния му телефонен номер…

— Имам го — прекъсна го Мейпс и се разрови в малка кутия с подредени по азбучен ред карти. Намери тази, която търсеше, и я вдигна високо. — Не, че не ви вярвам, господин Пит, но ако нямате нищо против, предпочитам да използвам номер от собствения си телефонен указател.

— Както обичате — отвърна Пит.

Мейпс вдигна слушалката, пъхна картата в телефона с автоматично избиране и натисна бутона на кода.

— Минава дванайсет — каза той, — Гросфийлд вероятно е отишъл да обядва.

Пит поклати глава.

— Генералът си носи сандвичи от вкъщи и обядва в кабинета си.

— Винаги съм го смятал за стиснат — измърмори под носа си президентът.

Пит се усмихна, надявайки се Мейпс да не е забелязал тревогата, скрита зад очите му.

 

 

Ейб Стайгър избърса потта от ръцете в панталона си, вдигна слушалката след третото позвъняване и отхапа парче банан, преди да заговори.

— Генерал Гросфийлд слуша.

— Генерале, обажда се Орвил Мейпс от „Фаланкс армс“.

— Мейпс, къде сте? Звучите така, сякаш говорите от дъното на варел.

— Вашият глас също се чува приглушен и далечен, генерале.

— Хващате ме със залък от сандвича си в уста. Обичам го, когато е намазан обилно с майонеза. Какво има, Мейпс?

— Извинете ме, че прекъсвам обяда ви. Познавате ли един господин на име Дърк Пит?

Стайгър умишлено помълча и си пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— Пит? Да, познавам го. Той е следовател от комисията на Въоръжените сили към Сената.

— В такъв случай препоръките му са от високо ниво.

— По-високо от това няма — отвърна Стайгър, преструвайки се, че говори с пълна уста. — Защо питате?

— В момента седи пред мен и настоява да провери списъците на продажбите ми.

— Ами крайно време беше да почне да проверява и вас, цивилните. — Стайгър отхапа ново парче банан. — Пит ръководи проекта „Стантън“.

— Проекта „Стантън“ ли? Никога не съм чувал за него.

— Не съм изненадан. Той не е разгласен. Някакъв миролюбив сенатор си наумил, че под килима на армията са скрити оръжия с нервнопаралитичен газ. Пит предприе разследване, с цел да ги открие. — Стайгър погълна остатъка от банана и хвърли обелките в едно от чекмеджетата на бюрото на генерал Гросфийлд. — Пит и следователите му не откриха нищо повече от една-две сачми. Сега се е отправил към търговци като вас.

— Какво предлагате?

— Предлагам да предоставите на негодника всичко, което иска. Ако имате някакви касетъчни бомби с отровен газ в складовете си, дайте му ги и така ще си спестите куп неприятности. Комисията по проекта „Стантън“ няма да предприеме съдебно преследване срещу никого. Те искат само да са напълно сигурни, че някой диктатор от Третия свят няма да сложи ръка върху опасно оръжие като това.

— Благодаря за съвета, генерале — каза Мейпс и добави: — С майонеза ли казахте, че е сандвичът ви? Аз пък го предпочитам с повече лук.

— Всеки с вкуса си, господин Мейпс. Дочуване.

Стайгър затвори телефона и изпусна дълбока въздишка на задоволство. После избърса слушалката с носната си кърпа и излезе от кабинета. Тъкмо затваряше вратата, когато един капитан в зелена армейска униформа се появи иззад ъгъла на коридора. В очите му премина сянка на подозрение, като видя Стайгър.

— Извинете, полковник, но ако търсите генерал Гросфийлд, той отиде да обядва.

Стайгър изпъна тяло и хвърли на капитана възможно най-ясно изразения си поглед, означаващ „Аз ви превъзхождам по ранг“, и каза:

— Не познавам генерала. Обърках посоката в тази джунгла от бетон. Всъщност търся отдела по аварии и безопасност. Загубих се и надникнах в този кабинет, за да ме упътят.

Капитанът видимо се успокои.

— О, разбирам, и аз самият се губя по десет пъти на ден тук. Отделът е на първия етаж. Вземете асансьора в дъното на коридора вдясно.

— Благодаря ви, капитане.

— Удоволствието беше мое, сър.

В асансьора Стайгър се усмихна дяволито на себе си, като си помисли как ли ще реагира генерал Гросфийлд, когато намери банановата кора в чекмеджето си.

 

 

Обикновено повечето въоръжени пазачи носеха зле ушити униформи, чиито колани провисваха на една страна от тежките им оръжия. За разлика от тях хората на Мейпс изглеждаха спретнати, сякаш бяха излезли от редиците на някое елитно бойно подразделение. Двама от тях стояха стегнато до портала на склада на „Фаланкс“, облечени в полеви униформи и с най-модерните картечни пистолети, метнати през рамо.

Мейпс намали скоростта на открития си ролс-ройс и вдигна двете си ръце от волана за поздрав. Единият пазач кимна и направи знак на колегата си да отвори портала.

— Това не беше ли някакъв сигнал? — попита Пит.

— Моля?

— Вдигането на двете ви ръце.

— А, да. Ако бяхте насочили скрито оръжие срещу мен, ръцете ми щяха да останат на волана в нормално положение. Тогава, след като ни направеха знак да минем и вашето внимание щеше да се е отклонило за миг, докато наблюдавате отварянето на портала от единия пазач, колегата му дискретно щеше да мине зад колата и да ви пръсне черепа.

— В такъв случай се радвам, че не забравихте да си вдигнете ръцете.

— Много сте наблюдателен, господин Пит — отбеляза Мейпс. — Това ме принуждава да променя сигнала за пазачите.

— Съкрушен съм, задето не ми вярвате, че мога да пазя тайна.

Мейпс не отвърна на сарказма му. Беше приковал поглед в тесния асфалтиран път между редиците от сглобяеми военни бараки, които като че ли нямаха край. След малко повече от половин километър стигнаха до открито поле, претъпкано от тежко бронирани танкове, малко или повече ръждясали и в неизправност. Малка армия от механици беше обсадила десетина от масивните машини, подредени край пътя.

— Колко акра площ притежавате? — заинтересува се Пит.

— Пет хиляди — отвърна Мейпс. — Пред вас е шестата по численост армия в света от гледна точка на материалната част. А като военновъздушно оборудване „Фаланкс армс“ заема седмо място.

Мейпс зави по черен път, до който се издигаше склон на хълм с няколко бункера, и спря пред един от тях. На табелата пишеше „АРСЕНАЛ-6“. Той слезе от колата, извади от джоба си ключ и го превъртя в ключалката на голямата месингова брава. Отвори двукрилата стоманена врата и запали осветлението.

В пещерообразния бункер бяха подредени хиляди дървени кутии и сандъци, пълни с различни по големина снаряди. Пит никога не бе виждал такова количество оръжие, струпано на едно място.

Мейпс му посочи един голфкар.

— Не е нужно да ни излизат пришки от ходене. Този подземен склад обхваща площ от близо три километра.

В арсенала беше студено и жуженето от електрическата кола като че ли увисваше във влажния въздух. Мейпс свърна в един страничен тунел и след малко спря. Вдигна една карта към светлината и каза:

— Започвайки оттук, по протежение от стотина метра се намира последният запас от четиристотин и шест милиметрови артилерийски снаряди в света. Тяхното време вече е минало, тъй като само бронирани линейни кораби могат да ги ползват, а не е останал нито един действащ такъв. Снарядите с отровно вещество, които купих от Рафърти, трябва да са прибрани тук някъде в средата на редицата.

— Не виждам и помен от касетите им — каза Пит.

Мейпс сви рамене.

— Бизнесът си е бизнес. Касетите от неръждаема стомана си заслужават парите. Тях продадох на един химически завод.

— Запасите ви изглеждат безчетни. Часове ще ни трябват, докато ги намерим.

— А, не — каза Мейпс, — снарядите с нервнопаралитично отровно вещество се намират в погреб номер шест. — Той слезе от голфкара и тръгна сред морето от снаряди, измина петдесетина крачки и посочи. — Да, ето тук са — и се провря внимателно през тясната пътека.

Пит остана на главната пътека, но дори на слабото осветление от лампите на тавана видя как лицето на Мейпс пребледня.

— Проблем ли има?

Мейпс заклати глава.

— Нищо не разбирам. Откривам само четири, а трябваше да са осем.

Пит се вцепени.

— Сигурно са някъде наоколо.

— Тогава вие започнете да търсите от другия край, от погреб номер трийсет — нареди му Мейпс, — аз ще се върна и ще почна да проверявам от погреб номер едно.

След около четирийсет минути двамата се срещнаха в средата. В очите на Мейпс се четеше изумление. Той разпери ръце в знак на безпомощност.

— Не ги открих.

— По дяволите, Мейпс! — изкрещя Пит и гласът му прокънтя сред бетонните стени. — Сигурно сте ги продали!

— Не съм! — възрази Мейпс. — Те никак не вървяха. Бях си направил грешна сметка. Предложих ги на няколко правителства, но нито едно от тях не пожела да бъде първото, което да използва отровен газ след войната във Виетнам.

— Добре, четири излизат, остават още четири — каза Пит, успял да се овладее. — Накъде продължаваме оттук?

Мейпс като че ли бе загубил посоката на мислите си.

— Ами… със списъка. Ще започнем с проверка на списъка на продажбите.

 

 

Мейпс използва телефона при входа на тунела, за да се обади в кабинета си. Когато двамата с Пит се върнаха там, поисканите от него документи лежаха на бюрото му. Мейпс започна бързо да прелиства страниците на главната счетоводна книга. След по-малко от десет минути той намери отговора.

— Сбъркал съм — призна той тихо.

Пит седеше мълчаливо със скръстени ръце и чакаше.

— Липсващите снаряди наистина са били продадени.

Пит продължи да мълчи, очите му гледаха убийствено.

— Станала е грешка — каза Мейпс с тънък глас. — Персоналът на склада е взел снарядите от погрешен номер на погреба. Оригиналното нареждане се е отнасяло за изваждането на четирийсет боеприпаси за тежко артилерийско въоръжение от погреб шестнайсети. Само мога да предположа, че първата цифра — единицата — не е излязла на копието, предназначено за товарния екип и те просто са разчели номера на погреба като шести.

— Мисля, че е редно да си признаете, Мейпс, че си вършите работата немарливо. — Пръстите на Пит се забиваха в плътта на ръцете му. — Кое име е вписано в нареждането за покупка?

— Опасявам се, че има още три такива нареждания за покупка през същия месец.

Господи, помисли си Пит, няма ли поне едно нещо да стане лесно!

— Ще взема списъка на купувачите.

— Надявам се да ми влезете в положението — възрази Мейпс; острият му тон беше изчезнал. — Ако купувачите ми подочуят, че съм разкрил покупките им на оръжия… Нали разбирате, те трябва да останат в тайна.

— Честно казано, Мейпс, ще ми се да ви завра в дулото на едно от вашите оръдия и да дръпна въженцето. А сега ми дайте списъка, преди да съм уведомил министъра на правосъдието.

Лицето на Мейпс пребледня. Той взе писалка и написа имената на купувачите на лист от бележник, откъсна го и го подаде на Пит.

Един снаряд беше поръчан от Британския имперски военен музей в Лондон. Други два бяха отишли при ветераните от чужди войни в гарнизон 9974 в Дейтън сити, Оклахома. Останалите трийсет и седем бяха купени от агент, представляващ Африканската революционна армия. Адрес нямаше.

Пит пъхна листчето в джоба си и се изправи.

— Ще пратя наш екип да вземе другите снаряди с отровно вещество от тунела — каза той студено. Отвращаваше го Мейпс, отвращаваше го всичко, което правеше пълният, нисък търговец на смърт. Но не можа да се въздържи да не изстреля последната си хаплива забележка. — Мейпс?

— Да?

Хиляди обиди се завъртяха в ума на Пит, но той не можеше да реши коя да избере. Накрая, когато очаквателното изражение на Мейпс се превърна в почуда, попита:

— Колко души е убила и осакатила вашата стока миналата година и по-миналата?

— Мен не ме засяга какво правят другите с моята стока — отвърна отбранително Мейпс.

— Ако един от тези снаряди бъде използван, вие ще сте отговорен за смъртта на може би милиони хора.

— Милиони ли, господин Пит? — Погледът на Мейпс се втвърди. — За мен тази цифра е само статистика.